П. Г. Удхаус
Радост в утринта (7)

7.

Полетът на украшението, което за една бройка да ме цапардоса, изтръгна от устните ми едно звучно „Ой!“. Сякаш в отговор на писъка ми, Боко се появи на прозореца. Косата му — разчорлена, лицето — зачервено, вероятно от творческо вдъхновение. Както посочих, външността на този майстор на словото, е мелез между цирков жонгльор и папагал, прекаран през трънлив плет с опашката напред. В работилницата му никога не ще го сварите в най-спретнатия му вид. Затова предположих, че съм го прекъснал в труден момент от творческия процес.

Той ми се звереше през роговите си очила, но когато осъзна кой точно стои вън, пожарът зад лупите му стихна и се замести с удивление.

— Мили Боже, Бърти? Това ти ли си?

Уверих го, че случаят си е точно такъв, а той взе да се извинява, че запращал порцеланови украшения по мен.

— Защо имитираш воя на злобна кукумявка? — укори ме той. — Помислих те за Едуин. Непрекъснато се навърта наоколо, опитвайки се да извърши някое добро дело. Винаги така огласява присъствието си. Затова никога не оставам без необходимата амуниция, заредена на писалището. Откъде се пръкна, дяволите да те вземат?

— От метрополията. Току-що пристигам.

— Можеше поне да ми биеш телеграма. Щях да те посрещна както подобава.

Видях, че ме разбра погрешно.

— Няма да отсядам при теб. Заплюл съм си една къщурка, която била малко по-надолу.

— „Сгушеното кътче“?

— Точно.

— Ти ли си наел „Сгушеното кътче“?

— Да.

— Как тъй изведнъж се реши?

Допусках, че ще ми поискат обяснение за присъствието, затова предвидливо го бях скалъпил. Тъй като бях безмълвна гробница за същинската причина, довела ме в Стийпъл Бъмпли, трябваше да пропусна някои неща.

— На Джийвс му се прищя да полови риба — рекох и за да придам повече достоверност, допълних, — а и ми казаха, че утре вечер по тези места ще се завихри маскен бал. Знаеш как ми се отразяват слуховете за подобни забавления. Мятам се на коня и препускам. А сега — овлажних устни, — какво ще кажеш за едно разхладително питие? Пътуването ме поизсуши.

Покатерих се през прозореца и се пльоснах на един стол, докато Боко се завтече да донесе почерпката. Скоро се завърна с дрънчащ поднос и след като се позабавлявахме с теми, типични за мъжки разговор, и разменихме повърхностни забележки за това-онова, го поздравих за годежа му, както изисква етикетът.

— Тъкмо казвах на Ноби, която докарах с колата, колко невероятно е момиче да се влюби в теб от пръв поглед. Никога не бих допуснал, че е възможно.

— И аз се изненадах. С пръст да ме беше бутнал, щях да падна.

— Не се съмнявам. Като гледам какви хора извикват страстни чувства. Я виж леля ми Агата.

— Аха.

— И Стилтън.

— Знаеш ли за Стилтън?

— Натъкнах се на него в една бижутерия, докато купуваше пръстена и ми довери тежката си участ.

— По-добре той, отколкото аз.

— И аз съм на това мнение. Според Ноби причината е профилът на Флорънс.

— Твърде възможно е.

Последва мълчание, нарушавано само от повторната ни дегустация на еликсира. После той въздъхна и рече, че животът е странен, на което аз отвърнах, че животът в много отношения е изключително странен.

— Да вземем моя случай — каза той. — Ноби светна ли те как стоят нещата?

— Че чичо Пърси се е заял като муле? Да, светна ме.

— Как да му се живее на човек?

— И на мен ми мина през ума. Определено. Сърцето ми се къса.

— Представи си да ти дотрябва нечие одобрение в днешните модерни времена! Чист анахронизъм! Ами че даже в бълвоч за женски списания не можеш пробута такъв мотив. Леля ти Далия не издаваше ли някакъв женски парцал?

— „Будоарът на милейди“. Седмичник за шест пенса. Веднъж му отдадох приноса си с „Какво носи добре облеченият мъж“.

— Е, никога не съм чел „Будоарът на милейди“, но не се съмнявам, че спада към утайката на вестникарския свят. Въпреки това, ако тръсна на леля ти разказ за момиче, неспособно да се ожени за някого само заради несъгласието на тъпоумната глава на семейството, ще ме изрита. С други думи, не ми се позволява да припечеля честен грош, използвайки подобно усложнение, но иначе на него му е позволено да нахълтва в живота ми и да го съсипва. Чудна картинка!

— Какво ще стане, ако напук се ожените?

— Сигурно ще ме тикнат в дранголника. Или това се правеше единствено, когато се зажениш за повереницата на Министъра на правосъдието без той да размаха знамето на съгласието?

— Хвана ме натясно. Можем да питаме Джийвс.

— Да, Джийвс трябва да знае. Доведе ли го със себе си?

— Следва ме с тежкия багаж.

— Как е той тия дни?

— Превъзходно.

— Мозъкът му как действа?

— Безотказно.

— Трябва да измъдри изход от тая бъркотия.

— Не ни е дотрябвал Джийвс. Аз се захванах с цялата работа. Ще сгащя чичо Пърси и ще пледирам каузата ви.

— Ти?

— Странно. И Ноби каза същото. Със същата изненада в гласа.

— Но аз мислех, че щом го видиш, пълниш гащите от страх.

— Вярно. Но ми се удаде да му направя една услуга и сега влиянието ми върху него значително нарасна.

— Това е страхотно — оживи се Боко. — Не се май, Бърти. Защото — тук отново посърна — те чака доста зор.

— Не бих се обзаложил.

— Обаче аз да. След днешния обяд.

Усетих как ме обхваща внезапно притеснение.

— Обядът ти с чичо Пърси?

— Точно.

— Добре ли мина?

— Не особено добре.

— Ноби силно се надяваше, че това ще го пречупи.

— Ха! Господ да благослови ведрата й душица!

Отправих му един от най-изпитателните си погледи. Мрачна сянка пълзеше по лицето му. Носът шаваше тревожно. Явно не друго, а болка и страдание изопваха веждите му.

— Почвай от иглата та до конеца — наредих аз.

Той откърти тежка въздишка.

— Знаеш ли, Бърти, цялата идея си беше грешка от самото начало. Не трябваше да ни събира. А ако ни беше събрала, не трябваше да ме кара да съм духовит и сърдечен. Нали знаеш, че настояваше да съм духовит и сърдечен?

— Да. Каза, че си склонен да се държиш като дърво с чичо Пърси.

— Винаги се държа като дърво с дъртофелници, дето се съревновават с параходи по пухтене. Отгоре на всичко ми се ежат, сякаш съм довтасал от Москва да ги агитирам да стават комунисти. Това е заради чувствителния, притеснителен творец в мен. Не хванах окото на половинвековната вкаменелост и туй-то.

— Ноби ми каза. Според нея всичко се корени в това, че те смятал за пеперудка. Личното ми мнение е, че причината е в прословутите ти сиви гащи от каша̀.

— Че какво им е на тях?

— Най-вече кръпките на колената. Създават неблагоприятно впечатление. Нямаш ли други дрехи?

— Ти за кого ме вземаш? За контето Бръмъл?

Реших да не задълбавам темата.

— Добре де, продължавай.

— Докъде бях?

— Казваше, че си сгафил, докато си се напъвал да си духовит и сърдечен.

— А, да. Тъй си беше. Ето как стана всичко. Първото нещо, което човек трябва да се запита, когато му заръчат да е духовит и сърдечен, е „Колко духовит? Колко сърдечен?“. Дали да е колкото обикновен слънчев лъч, или да се отприщи и да грейне до дупка? Обмислих го обстойно и реших да не ми пука от нищо и да съм самата закачливост. И ето къде, сега вече виждам, сгреших.

За момент замълча, за да потъне в дълбините на мисълта си. Виждах, че го тормози болезнен спомен.

— Чудя се, Бърти — рече той, когато най-накрая изплува на повърхността, — дали беше в „Търтеите“, когато Фреди Уиджън си правеше майтап с обядващите, залагайки „Веселяшките изобретения“?

— „Веселяшките изобретения“?

— Ония, дето ги рекламират в магазините за играчки като панацея за разпукване на леда и стимулант за гръмогласен смях. Няма начин да не си ги чувал. Подемният кран за чинии. Чашата — дрибльорка. Солничката с изненади.

— А, тези ли?

Залях се от смях. Добре помнех случая. Тогава Катсмийт Потър-Пирбрайт го мъчеше махмурлука. Никога не ще забравя реакцията му, когато си взе едно хлебче, а то изцвърча и от него изскочи гумено мишле. Наложи се по-хладнокръвни люде да го съживяват с бренди.

Но изведнъж смехът ми секна. Страшната значимост на думите му ме застигнаха и аз подскочих, сякаш някой ръгна с нажежен шиш епидермиса ми.

— Само не ми казвай, че си изпробвал тези изобретения върху чичо Пърси.

— Напротив, Бърти. Точно това направих.

— Леле Боже!

— Това май адекватно отразява обстановката.

Глухо изстенах. Сърцето ми спря. Човек трябва, разбира се, да прави отстъпки за писателите, понеже всичките падат повече или по-малко смахнати. Да вземем например Шекспир. Крайно неуравновесен тип. Все ходел да краде хорските патки. Независимо от това бях на мнение, че прилагайки „Веселяшките изобретения“ на настойника на възлюбената си, Боко далеч е надхвърлил естествените граници на писателското безумие. Даже Шекспир би се поколебал да стигне чак дотам.

— Но защо?

— Предполагам, че подсъзнателно съм се стремял да му разкрия и човешката страна от себе си.

— Той натовари ли се?

— Като камила.

— Значи не му се хареса?

— Не. Мога да го заявя без да се двоумя. Хич не му се хареса.

— Забрани ли ти достъп до дома си?

— Няма нужда да забраняваш на хората достъп до дома си, след като им се облещиш, както той на мен след Солничката с изненади. Езикът на очите е достатъчен. Нали знаеш номера със Солничката с изненади? Като я тръснеш, изскача един паяк. Останах с впечатлението, че е алергичен към паяци.

Надигнах се. Бях чул достатъчно.

— Аз да поемам — промълвих едва чуто.

— Закъде си се разбързал?

— Трябва да отида до „Сгушеното кътче“. Джийвс ще пристигне всеки момент с багажа и ще трябва да се настанявам.

— Ясно. Щях да те изпратя дотам, но тъкмо съчинявам изразително послание с извинение до уважаемия Лорд Уърпълсдън. По-добре да го довърша, макар че може и да не дотрябва, ако се окаже вярно, че си в състояние да пледираш. Пледирай здравата, Бърти. Дай блясък на словото си. Нека думите се стичат като мед от устата ти. Защото, както ти казах, доста зор ще видиш. Ще ти е нужно красноречие с неколкократно по-голяма сила от обикновеното. И, да не забравя, да не се изпуснеш пред Ноби за обяда. Действителността трябва да й се представи внимателно и на порции.

Когато се отправих за „Сгушеното кътче“, настроението ми, както сигурно си представяте, съвсем не бе превъзбудено. Идеята да пледирам пред чичо Пърси на практика бе изгубила очарованието си.

Пред очите ми се яви образа на този ми роднина по сватовство, както вероятно е изглеждал веднага след сцената с Боко. Очите — кръвнишки, мустакът — настръхнал, въобще целият му ансамбъл атрибути силно наподобяваше сприхав тигър от джунглата, току-що видял как селянин се покатерва на дърво. И макар да е малко изсилено изявлението, че Бъртрам Устър потрепери, определено се почувства известно притеснение.

Улових се за мисълта, че след обединението ще се възцари радостта. Дано тогава дъртият мухльо погледне на Боко с по-мили очи. В този момент се разнесе дзънкането на велосипеден звънец и някакъв глас запредъвква Устъровото име с такава ярост, че заковах колата на секундата и се огледах. Гледката, която се откри пред мен, ме разтърси.

Тътрейки се, приближаваше Стилтън Чийзрайт. Когато се свлече от велосипеда и се тупна отпреде ми, бях връхлетян от поглед, биещ рекордите по неприятност. Поглед, преливащ от изумление и враждебност. Откъм съдържание се родееше с „Какво, по дяволите, търси тук този долен мръсник“. Можех да проследя какво му течеше през главата, сякаш го тръбяха по националното радио.

През цялото време бях седял на тръни, докато умувах за възможните реакции на този Отело, ако случайно ме сбара в околността. Начинът, по който бе приел новината, че с Флорънс сме стари познати, показа, че мислите му клонят към патологичносг, поради което третираше Бъртрам с неприкрито подозрение. Опасявах се да не би да разтълкува погрешно внезапната ми поява в радиуса на Флорънс. А понеже се налагаше да съм безмълвна гробница, не можех да му обясня като хората.

Деликатно и притеснително положение.

Все пак, колкото и удивително да ви се стори, причината поради която се пулех с очи като домати, не бе погледът потвърждаващ страховете ми, а фактът, че главата му бе в подножието на полицейски шлем. Що се отнася за яката конструкция, тя бе напъхана в полицейска униформа, а нозете му изпълваха стандартните полицейски обуща или бръмборазмазвачки, които придаваха завършен вид на доспехите на Негово Величество Закона.

С една дума, Стилтън Чийзрайт изведнъж се бе преобразил в местното ченге, а аз седях и се цъклех недоумяващо.