П. Г. Удхаус
Радост в утринта (5)

5.

Онези, които имат щастието да познават Бъртрам Устър отблизо, биха могли мигновено и в хор да потвърдят качеството, което оглавява класацията на Устъровите добродетели. А именно способността му да се държи на висота и да не губи присъствие на духа и в най-критичните ситуации. Дори приравнен със земята, както се казва, той отново се въздига. Спортната му форма далеч не е съвършена, но бодростта му неколкократно надвишава очакванията.

Когато на следващия ден се събудих и позвъних за чая, открих, че независимо от безпокойството, с което гледах към бъдещето, жизнелюбието ми не е пострадало особено. Не че престанаха да ме побиват тръпки при мисълта за навлизане в зоната на влияние на чичо Пърси и подопечните му, но успях да изнамеря достатъчен повод за радост в мрачната перспектива.

— Джийвс, нали каза, че когато пристигна в Стийпъл Бъмпли леля Агата няма да е там да ме поздрави? — зачекнах го аз още щом влезе с подноса, от който се вдигаше пара.

— Да, сър. Нейно благородие възнамерява да отсъства за определен период от време.

— Ако ще кътка малкия Томас, докато окончателно му прогонят заушката, току-виж не се вестила през целия ми престой там.

— Напълно е възможно, сър.

— Това е много добре.

— Да, сър. Имам удоволствието да ви съобщя още една добра вест. При вчерашната си визита мис Хопууд спомена за маскен бал, който явно ще се състои в Ийст Уибли, града в съседство със Стийпъл Бъмпли. Убеден съм, че ще ви се понрави, сър.

— Да, наистина — съгласих се аз. Танците и на най-вихрения Фред Астер едва намазваха малкото пръстче на левия ми крак, а и открай време си падам по баловете с маски. — За кога е запланувано?

— Доколкото разбрах, за утре вечер, сър.

— Е, да си призная, това значително освежава хоризонта. След закуска ще изляза да си взема някакъв костюм. Какво ще кажеш за Синдбад Мореплавателя?

— Ще бъде изключително въздействащ, сър.

— Да не забравяме и рижавите бакенбарди, с които се съчетава.

— Съвършено правилно, сър. Точно те дават облика на костюма.

— Ако вече си събрал багажа, натъпчи го в малкото куфарче.

— Много добре, сър.

— Разбира се, ще се замъкнем до там с колата.

— Вероятно ще е по-добре, ако аз се придвижа с влак, сър.

— Не ти ли се струва, че се поизхвърляш, Джийвс?

— Пропуснах да ви уведомя, сър, че мис Хопууд телефонира с надеждата, че ще сте в състояние да я настаните в колата си. Предположих, че няма да противореча на желанията ви и поех отговорността да обещая от ваше име.

— Ясно. Добре си направил.

— Нейно благородие също телефонира.

— Леля Агата?

— Да, сър.

— Да не е решила да ми прави мръсотии, отказвайки се да крепи духа на Томас?

— О, не, сър. Само остави съобщение да отидете до магазина на Аспинал на Бонд Стрийт и да получите една брошка, закупена от нея вчера.

— Така ли? Че откъде-накъде пък аз? — попитах, давайки воля на хапливостта си. Скандалната неспособност на роднината ми да различи собствения си племенник от местния разносвач направо ме изкара от релси.

— Подразбрах, че украшението е подарък за лейди Флорънс, която днес има рожден ден. Нейно благородие държи лично да го предадете на местоназначението, тъй като съзнава, че поверявайки го на обикновените канали, забавянето му е неизбежно.

— Искаш да кажеш, че ако го пусне по пощата няма да стигне навреме?

— Точно така, сър.

— Да, има нещо вярно в това.

— Нейно благородие изрази известно съмнение относно способността ви да изпълните безпрепятствено мисията, но…

— Ей!

— … но аз я уверих, че това е напълно в кръга на възможностите ви.

— И на мен така ми се струва — докачих се аз. Умислено задържах бучка захар върху чаената лъжичка. — Значи лейди Флорънс празнува рожден ден? — проговорих съсредоточено. — Това ми създава светски проблем, за който ще се радвам да чуя мнението ти. Дали да се включа във фонда за дарения?

— Не, сър.

— Не смяташ, че е необходимо?

— Не, сър. Не и след онова, което се случи.

Мед ми капна на сърцето при тези думи. Защото човек все се мъчи да съблюдава добрите нрави, а това раздаване на подаръци си е направо хлъзгава работа. Току-виж наведе момичето към непочтени мисли… А идвайки като капак на „Пръските“ и Спиноза, и най-мизерното парфюмче може да лъсне блясъка ми така, че на Стилтън за нула време да му направят рекламация. Пък сетне иди се оправяй…

— Осланям се на преценката ти, Джийвс. В такъв случай, никакъв подарък за Ла Крей.

— Не, сър.

— Но докато сме още на въпроса, ще трябва скоро да изнамерим един за Ла Хопууд.

— Сър?

— Сватбен подарък. Отишла, та се сгодила за Боко Фитълуърт.

— Нима, сър? Най-сърдечни пожелания за щастие на джентълмена и младата лейди.

— Добре го каза, Джийвс. И аз се присъединявам. Без колебание признавам, че заплануваният съюз печели благословията ми. Което не става всеки път, когато зазвучи сватбеният марш.

— Съвсем не, сър.

— Нерядко при подобни случаи човек се изкушава, което е в пълна сила при горкия Стилтън, да бъде достатъчно благороден и захапе бъдещия младоженец за гащите, спасявайки го от сигурна смърт. Като верните кучета, дето отървават господарите си от пропасти в непрогледните нощи.

— Да, сър.

— Но в настоящия случай не храня подобни съмнения. Всяка от договарящите страни, според мен, е уцелила в десятката. Затова и с незлоблива ръка ще се бръкна за нужния дар. Пожелаят ли, готов съм даже да им кумувам и да дръпна една реч на сватбения прием. На повече от това човек е неспособен да се жертва.

— Не, сър.

— Добре, Джийвс — заключих и отметнах завивките, за да се вдигна от постелята. — Задействай яйцата и бекона. След минутка съм на линия.

Прогоних глада, изпуших успокояваща цигара и се понесох навън, където ме чакаха безброй задачи. Прескочих до Аспинал да прибера брошката, оттам притичах до фирмата на братята Коен в Ковънт Гардън. Сведущите я наричаха Мека на балните тоалети за търсачите с изискан вкус. За щастие успяха да ме снабдят с тъй желания от мен Синдбад. Последният, който им се намираше. Посещение до близкото ателие за театрални перуки ме направи притежател на разкошни рижави бакенбарди. С тях щях да блесна в цялото си великолепие.

Когато се върнах, колата чакаше пред портата, а в багажника се мъдреше женски куфар. Явно Ноби бе пристигнала. Както и очаквах, сварих я в гостната, тъкмо сърбаше освежителното си питие.

След предългата раздяла от последната ни среща неизбежно последва период на бурно подскачане и сближаване. Сетне му ударих и аз едно освежително, ескортирах я до колата и я набутах вътре. Придържайки се към инструкциите ми, Джийвс бе поставил куфарчето със Синдбад под предната седалка, та да е под непосредствения ми надзор. Бяхме готови за потегляне. Врътнах си вътрешния двигател, сетне натиснах педала и тръгнахме. Джийвс стоеше на паважа и ни изпращаше като архиепископ, изпровождащ благословените си пилигрими. Въобще цялото му излъчване бе на човек, който не след дълго ще нарами тежкия багаж и ще ни последва с влака.

Макар да ми липсваше обществото на този човек — дясна ръка, както и репликите му, винаги тъй поучителни и усъвършенстващи, се радвах, че се намерих с Ноби насаме. Щеше ми се да измъкна от нея всичко за предстоящото й обединяване с Боко. Понеже и двамата се числяха към антуража ми, новината за годежа им непривично ме заинтересува.

Никога не съм си падал по плещенето по време на шофиране. Затова докато не изведох автомобила от пренаселените места, си останах непристъпен и безмълвен — с изопнати устни и напрегнат поглед. Но щом се закандилкахме по Портсмутското шосе, където нямаше какво да отвлича вниманието ми, хванах бика за рогата.