П. Г. Удхаус
Радост в утринта (29)

29.

Не зная дали името на жената на Лот ви говори нещо и дали имате някакво понятие от безславния завършек на дните й. Сведенията ми може и да не са абсолютно достоверни, но историята, такава каквато ми я предадоха, беше, че я предупредили да не се обръща да види там нещо си, защото иначе щяла да се превърне на камък. Тя, естествено, си помислила, че просто я будалкат. Обърнала се и — хоп! — избудалкала се сама. А причината, поради която ви занимавам с това, е, че абсолютно същото нещо май ставаше сега и с чичо Пърси. Сгърбен, с пръсти сключени около мармаладения буркан, той показваше всички признаци на статуя. Ако не бяха леко потрепващите рижави бакенбарди, щяхте да си помислите, че животът е престанал да дарява скованите му крайници със силата си.

— Явно мастър Томас е вече вън от опасност, милорд, и не се нуждае повече от грижите на Нейно благородие.

Бакенбардите продължаваха да се друсат и хич не можех да ги виня. Чудесно знаех какви чувства вълнуват стария ми родственик, понеже, както вече посочих, в разговора си с мен той въобще не се постара да скрие страха си относно евентуалните последици, които можеха да настъпят, ако вестта, че е посещавал маскарадни увеселения в нейно отсъствие стигнеше до ушите на леля Агата.

И Ноби не остана безпристрастна към острия драматизъм на ситуацията.

— Олеле, чичо Пърси — рече тя с женско съжаление в гласа си, което тъй много й отиваше, — как се объркаха нещата! Сега като я видиш, ще се наложи да отделиш минута-две и да й обясниш къде си бил цяла нощ!

Думите й имаха въздействието на поставен и задействан динамит под телесата на окаяния нещастник и начаса го изтръгнаха от транса му. Той трепна и се раздвижи, сякаш отново усети прилив на живот в буреобразното си туловище.

— Джийвс — изхриптя той.

— Милорд?

— Джийвс.

— Милорд?

Чичо Пърси извади езика си на разстояние приблизително два-три сантиметра и навлажни устните си. Ясно беше, че с родилни мъки се опитва да изтегли някоя дума през пресъхналия си ларинкс.

— Нейно благородие, Джийвс… кажи ми… Тя… Тя… Тя случайно да забеляза отсъствието ми?

— Да, милорд. Главната камериерка я уведоми. Оставих ги да разискват въпроса. „Казвате, че в леглото на Негово благородие не е спано?“, недоумяваше Нейно благородие. Вълнението й бе изключително.

Улових погледа на чичо Пърси. Бе се извърнал с покрусени и молещи очи, които сякаш зовяха за спасителни предложения.

— Какво ще стане — казах, защото все нещо трябваше да се каже, — ако й признаеш истината?

— Истината? — зашеметено повтори той. Веднага пролича, че идеята досега и през ум не му е минавала.

— Че си отишъл на бала, за да се срещнеш с Клам.

Чичо Пърси поклати глава.

— Никога не бих могъл да убедя леля ти, че мотивите ми за посещението на бала с маски са били чисто делови. Жените винаги подозират най-лошото.

— Има нещо вярно.

— И няма полза да се мъчиш да им отвориш очите за разума, защото плещят като скоропоговорки. Не — завайка се чичо Пърси, — това е краят. Мога само да изслушам обвиненията с наведена глава и да преглътна отровата като истински английски джентълмен.

— Освен ако Джийвс не предложи нещо.

Това го накара да се окопити за минутка. Но сетне чертите му отново се помрачиха от изтерзаното и примиренческо изражение и той отново бавно и отчаяно поклати зеленчука върху раменете си.

— Няма начин. Ситуацията е извън неговите възможности.

— Няма ситуация извън възможностите на Джийвс — кротко го сгълчах аз. — Всъщност — продължих и подложих въпросния обект на щателен оглед, — струва ми се, че в същия този момент нещо ферментира в този надиплен мозък. Греша ли, Джийвс, като твърдя, че светлината на вдъхновението струи от погледа ти?

— Не, сър. Напълно сте прав. Смятам, че бих могъл да подпомогна Негово благородие със задоволително решение на затруднението му.

Белодробните помпи на чичо Пърси шумно изсвистяха. Неокупираните територии от лицето му придобиха благоговейно изражение. Чух го да мънка под носа си разни работи за рибата.

— Сериозно ли говориш, Джийвс?

— Да, милорд.

— Дай да чуем тогава — подканих го аз и се почувствах като импресарио на въшки-танцьорки, който наблюдава как звездата на трупата му се отправя към сцената. — Какво е това хрумване, за което спомена?

— Помислих си, че ако Негово благородие е дал, както успях да разбера, съгласието си за брака на мистър Фитълуърт и мис Хопууд…

Чичо Пърси нададе животински вой.

— Не съм! Пък даже и да съм го дал, си го вземам обратно!

— Много добре, милорд. В такъв случай не бих могъл да ви помогна.

Последва мълчание. Отдалеч си личеше борбата, бушуваща в гърдите на чичо Пърси. Видях го как метна един поглед към Боко и потръпна в конвулсии. Сетне тялото му се разтресе като вейка и се досетих, че си припомня сведението на Джийвс, че вълнението на леля Агата било изключително. Когато лелиноагатиното вълнение е изключително, тя има навика да свъсва веждите си и да кара носа си да изглежда като човка на орел. Страховитата гледка е поразявала не един и двама храбри джентълмени.

— Всъщност, защо да не чуем идеята ти — отрони най-накрая чичо Пърси.

— Точно така — подкрепих го аз. — Никому няма да навреди една… как беше думата, Джийвс?

— Академична дискусия, сър.

— Благодаря ти, Джийвс.

— Няма защо, сър.

— Продължавай тогава.

— Много добре, сър. Просто си помислих, че след като Негово благородие е дал одобрението си за брака, няма нищо по-нормално от това да посети мистър Фитълуърт в дома му, за да обсъдят обстойно проблема и да уточнят подробностите за сватбата. Улисан в тази занимателна тема, Негово благородие напълно разбираемо е загубил представа за времето…

Изквичах интелигентно. Вече предусещах накъде бие.

— И когато хвърлил поглед към часовника си и видял колко е късно…

— Абсолютно точно, сър. И когато Негово благородие хвърлил поглед към часовника си и видял колко е късно, мистър Фитълуърт гостоприемно го поканил да прекара остатъка от нощта под покрива му. Негово благородие се съгласил, че това е възможно най-благоразумното решение и така нещата се уредили.

Метнах победоносен поглед към чичо Пърси, изпълнен с увереност, че ще залее предложението с буря от овации, но се слисах, когато го видях, че за пореден път поклаща израстъка на раменете си.

— Няма да повярва — заяви той.

— Идеята е гениална.

Чичо Пърси продължи да вибрира с надраменния си ромб.

— Не, Бърти. Планът е лишен от практичност. Твоята леля, момчето ми, е страшно мнителна жена. Винаги сондира почвата и задава въпроси. И първият въпрос, който ще ми зададе при този случай е, защо след като съм щял само да уточнявам подробности за сватбата с бъдещия съпруг на повереницата си, съм се облякъл като Синдбад Мореплавателя? Сам виждаш колко неудобен е този въпрос и колко мъчно е да му се отговори.

Забележката му бе надлежно отчетена.

— Изникна пречка, Джийвс. Ще можеш ли да я преодолееш?

— Съвсем лесно, сър. Преди да се върне в Бъмпли Хол Негово благородие би могъл да заеме един костюм от вас.

— Разбира се, че би могъл. Издокаран с костюма от туид тип херингова кост, чичо Пърси ще може да срещне погледа на леля Агата без да му мигне окото.

Предполагам често сте виждали при разходките си в някоя градина как живително въздейства проливният дъжд върху някое изсъхнало цветенце. Точно на такава китчица ми заприлича сега чичо Пърси. Той сякаш отведнъж се наля с живец и разцъфтя. Напрегнатият му поглед се отърси от приликата с корема на умряла риба, която тъй осезателно присъстваше от началото на това премеждие.

— Милостиви Боже! — възкликна той. — Напълно си прав.

— Разбира се, че бих могъл. Джийвс — развълнувано продължи той, — трябва да дадеш уникалния си мозък да го консервират и да го изложат в националния музей.

— Милорд?

— Естествено чак когато свършиш работата си с него. Хайде, Бърти, по-живо, по-живо! Напред към туида с херингови кости!

— Оттук, чичо Пърси — посочих му аз и ние се запътихме към вратата, когато Боко ни препречи пътя. Изглеждаше малко смутен, но си личеше, че е изпълнен с желязна решимост.

— Само минутка — спря ни той. — Не чак толкова бързо, ако обичате! Какво стана с настойническата благословия? Няма ли да ни огрее?

— Разбира се, че ще ви огрее, старче — пригладих настръхналата му перушина. — Това се предвижда в разходите на бюджета, нали, чичо Пърси?

— Ъ? К’во?

— Настойническата благословия. Нали я запланувахме като перо в бюджета.

За пореден път той започна и завърши своя личен джихад. Най-накрая кимна мрачно.

— Изглежда неизбежна.

— Тя е неизбежна.

— Тогава няма да се опитвам да я избегна.

— О’кей, Боко, получи си своето.

— Чудесно — обяви той. — Само че, драги ми Уърпълсдън, държа да я получа в писмен вид, ако нямате нищо против. Не че искам да се заяждам или да отправям някому критики, но досега се нагледах на немалко шикалкавене по въпроса. Затова нека го имаме черно на бяло. Ще намерите писалка и мастило на масата в ъгъла. Проводете с песен, драги ми Уърпълсдън, повереницата си към олтара. Ако нещо не ви се нрави писеца, с радост ще ви дам друг.

Чичо Пърси отиде до масата в ъгъла и взе в ръка писалката. Доста ще е пресилено твърдението, че държането му беше самата веселост. Струва ми се, че до този момент бе таял слабата надежда, че ако не му изневери късмета, би могъл някак си да се възползва от предимствата на плана на Джийвс, без да се обременява с изпълнение на недостатъците му. Но тъй или иначе, както вече казах, той хвана писалката, и след като драска нещо в продължение на една-две минути, подаде написаното на Боко, който го прочете и го подаде на Ноби, която също го прочете и го скъта с удовлетворено „О’кей, пиленце“ в някакъв сейф за депозити в дълбините на дрехата си.

Едва бе сторила това, когато отвън се чу шум от тежки служебни стъпки и Стилтън изтрополя в стаята.

Сигурно няма да ми повярвате, но си бе неоспорим факт, че разигралата се през последния четвърт час драма толкова силно ме завладя, че аспектът Стилтън съвсем се заличи от съзнанието ми. Чак сега, когато го видях пак да се довлича, отново ме обзе мисълта за личната драма на Устър. Първото нещо, което той направи, като пристъпи прага, бе да ми хвърли един от неговите си погледи, а той ми вледени вътрешностите като килограм сладолед.

Извиках едно безгрижно: „А, ето те и теб, Стилтън“, но не вложих душата си в поздрава, а и той не предизвика друг отговор освен едно рязко „Хей!“. След като изригна това „Хей!“, което, както обясних, действаше аналогично на начален сигнал на радиопрограма, той се обърна към Боко.

— Излезе, че си бил прав за оная заповед — рече той. — Сержантът каза, че трябвало да я имам. Сега я донесох. Но трябва да я подпише някой миров съдия.

Тук за пръв път той успя да идентифицира чичо Пърси, което начинание, разбира се, се затрудняваше от прикритието на бакенбардите.

— О, привет, лорд Уърпълсдън — каза гадняра му с гадняр, — точно вие ми трябвате. Само напишете името си на набелязаното място и можем да действаме. Значи снощи сте се веселили на оня маскен бал? — попита той и внимателно го изгледа.

Мисля, че не възнамеряваше друго, освен да завърже разговор и да покаже вежлив интерес към делата на родственика ми, но каза не това, което трябваше. Защото чичо Пърси настръхна и се изправи високомерно.

— Какво искаш да кажеш с това, че снощи съм се веселил на оня маскен бал? Не съм правил нищо подобно и ще съм ти много благодарен, ако за в бъдеще се въздържаш от употребата на неприлични изявления с такова съдържание. Веселял съм се на маскен бал, как ли пък не! Какъв маскен бал те гони теб? Къде? За мен е новина, че въобще е имало маскен бал.

Силното му възмущение явно разколеба Стилтън.

— Съжалявам — заизвинява се той. — Просто си помислих… Като видях костюма…

— Какво като си видял костюма ми? Ако повереницата ми и бъдещият й съпруг са организирали Вечер на любителите артисти и лично са ме помолили за услугата да се облека в костюма на Синдбад Мореплавателя, та да видим дали съм подходящ за ролята, толкова странен ли ти се струва фактът, че снизходително съм се съгласил, за да не ги обидя? Да не би случайно това да те притеснява? И дава ли ти право да си вадиш идиотски заключения за маскени балове? Да не би да съм длъжен да давам обяснения за всяка своя стъпка на всеки тъп полицай, който ми досажда и непрекъснато пъха дяволския си нос в личния ми живот?

Не беше лесно да се отговори на тези въпроси, затова най-доброто, което Стилтън можеше да стори, бе да пристъпва от крак на крак и да мънка.

— Е, както и да е — рече той и наруши последвалото болезнено мълчание, като смени темата и се върна към настояването си. — Имате ли нещо против да подпишете тази заповед за арестуване?

— Заповед? Каква заповед? За какво? Какви дивотии дрънкаш за заповед за арестуване?

От задния план на стаята се чу дискретно покашляне, като далечния звук на блеещо от планински склон агънце. Джийвс излезе на сцената.

— Ако ми разрешите, ще обясня, Ваше благородие. Оказа се, че вчера следобед униформата на господин полицая е била открадната, докато се е къпел в реката. Той самият, доколкото разбирам, твърди, че мистър Устър е имал аспирации към униформата му, за да се яви с нея на бала с маски.

Чичо Пърси изглеждаше заинтересуван.

— В такъв случай действително се е състоял някакъв маскен бал.

— Да, милорд. В съседния град Ийст Уибли.

— Странно. Въобще не съм чул за това.

— Както узнах впоследствие, събитието е било незначително, милорд. Съвсем не от мащаба и класата удоволствия, които джентълмен с положението на мистър Устър би удостоил с честта да посети.

— Разбира се. И аз самият не бих пристъпил там. Та казваш само някаква си селска вечеринка?

— Абсолютно точно, милорд. Никой, който има щастието да познава мистър Устър, не би допуснал и за момент, че той би пилял чара си в такава мъртва пустош.

— Ъ?

— Перифразирам, милорд. Поетът Грей^[1].

— Аха. Но господин полицаят продължава да се инати и твърди обратното?

— Да, милорд. Следователно е истински късмет обстоятелството, че Ваше благородие прекара нощта в този дом и ще е в състояние да потвърди, че мистър Устър въобще не го е напускал.

— Дяволски късмет си е и туй то! Оправя цялата бъркотия.

Винаги когато пиша разкази, се сблъсквам със следното затруднение. Говорят си двама души, а трети през цялото време се опитва да вмъкне някоя дума. Въпросът е дали да изложа симултанната на диалога симфония от хълцащи и клокочещи звуци успоредно с репликите, или да изчакам края му и след това да ги припиша на името на изпълнителя им. По моему по-прецизно става с втория начин. Затова, докато пресъздавах горните реплики, умишлено пропусках отчаяните опити на Стилтън да се намеси в разговора. В продължение на цялата размяна на идеи Джийвс-Уърпълсдън той се мъчеше да улови погледа на говорещия, само за да бъде шътнат или сгълчан от чичо Пърси с „Млък, господин полицай!“. Затишието в разискването, настъпило след думата „бъркотия“, му позволи веднага да си каже приказката:

— Казвам ви, че обвиняемият Устър наистина задигна униформата ми! — извика той. Очите му се цъклеха в орбитите си повече от всеки друг път, а страните му се съревноваваха по наситеност на цвета с презрял домат. — Била е видяна на леглото му от свидетеля Едуин.

Нещата тръгнаха толкова на добре, че ми се прищя да повдигна вежди и да отдам своя принос в дискусията с лек и весел смях.

— Едуин, чичо Пърси! Как да не се усмихне човек!

Родата ми оказа благородната си подкрепа.

— Че как няма да се усмихне? Направо ще се разчекне от усмивки! Ти да не би да се опитваш да ми кажеш — рече той и демонстрира на Стилтън цялата мощ на погледа си, — че цялото ти нелепо обвинение се базира на непотвърдената дума на сина ми Едуин? Не мога да се насиля да го повярвам. А ти, Джийвс?

— Крайно абсурдно, милорд. Но вероятно господин полицаят не е запознат с обстоятелството, че вчера мистър Устър осъществи нападение върху мастър Едуин, следователно не осъзнава с каква неизбежна предубеденост би се характеризирало всяко изявление от страна на младия джентълмен относно личността на мистър Устър.

— Стига си го оправдавал. Кръгъл глупак си е. И държа да кажа — продължи чичо Пърси и се изду като балон, докато редеше на Стилтън критични бележки вече в ролята си на съдия, — че по мое скромно мнение достатъчно търпях напоследък подобни налудничави и безотговорни обвинения от страна на полицейските служители. Полицията се напълни с некадърни говеда и докато съм миров съдия ще продължавам на думи и на дела да изразявам най-силното си неодобрение от това. Ще ги тъпча, ще ги изкоренявам и ще ги дамгосвам. На всяка цена ще се погрижа по този въпрос думата да нямат непочтителни блюстители на Закона, които дотолкова забравят за… да, дявол да го вземе, точно така си е, забравят за свещения си дълг и ръсят обвинения нагоре-надолу със себелюбивото желание така да си осигурят повишението. Нямам какво друго да добавя, освен че ти изказвам най-дълбокото си съжаление, че си бил подложен на такъв чудовищен тормоз, Бърти.

— Не се притеснявай, чичо Пърси.

— Не мога да не се притеснявам. Та това е безбожно! За в бъдеще те съветвам, господин полицай, да си много, много внимателен! А що се касае за скапаната ти заповед, можеш да си я вземеш и да си я напъхаш в… Но за това сега не му е нито мястото, нито времето.

Това си беше конско евангелие от най-висока класа. Не си спомням да бях чувал някога по-качествено, освен веднъж, в невръстните ми юношески години, когато леля Агата ме нахока затова, че съм счупил с прашката безценната й китайска ваза. Уверено зачаках Стилтън да се свие страхливо като червей при гръмотевица. Но не би. Видя се че пламна целият, но не от срам или разкаяние, а с възпирания гняв на човек, който дори да не е запознат отблизо със сценария, подушва гнилото в цялата история и разбира, че желаното от него нещо му се изплъзва.

— Хей! — викна той и млъкна за момент, за да се пребори с чувствата си. После със силно вълнение продължи — Това е един дяволски заговор. Един долен, пошъл и пъклен план, който разрушава основите на справедливостта. За последен път ви питам, лорд Уърпълсдън, ще подпишете ли тази заповед?

Нищо не би могло да бъде по-достойно от реакцията на чичо Пърси. Той се изправи и заговори с приглушен и леден глас:

— Вече ви обясних какво можете да направите с въпросната заповед. По мое мнение, господин полицай, най-добре ще бъде да идете и да си отспите. Тъй като най-безобидното тълкуване, което мога да дам на скандалното ви поведение е, че сте под силно алкохолно въздействие. Бърти, покажи вратата на господин полицая.

Показах вратата на Стилтън, а той я изгледа толкова шашнато, сякаш за първи път виждаше подобно творение. После бавно навигира през нея и се загуби от погледа, без дори да се спре и да метне едно „Хей!“ през рамо. Останах с впечатлението, че гордият му дух най-накрая бе смазан. Не след дълго чухме как оловните му обуща трошат чакълената пътека.

— А сега, скъпото ми момче — подкани ме чичо Пърси, когато и последните звуци заглъхнаха, — крайно време е да поемаме към туида с херинговите кости! А също и към ваната, бръсненето и чашата горещо кафе с едва осезаем привкус на бренди. И вероятно ще е най-добре, когато се приготвя за Бъмпли Хол и ти ме придружиш. Така ще подкрепиш обяснението ми с личното си твърдение за прекараната от мен нощ под този покрив. Нали няма да пелтечиш? Ще се закълнеш във верността на думите ми с кънтящ и мощен глас, в който всяка сричка ще въздейства крайно убедително! При подобни ситуации нищо не създава по-неблагоприятно впечатление от заекването в търсене на думи, колебливото говорене и нервното сучене на пръстите. И най-вече внимавай да не заставаш на един крак. Добре, момчето ми. Хайде да вървим.

Съпроводих го до стаята ми, изкарах костюма, показах му къде е банята и го оставих да се оправя. Когато се върнах във всекидневната, Боко беше изчезнал, но Ноби още беше там и си бъбреше с Джийвс. Поздрави ме сърдечно.

— Боко отиде да докара колата — осведоми ме тя. — Тръгваме веднага за Лондон и там ще се оженим. Чудесно е как се нареди всичко, нали? Според мен чичо Пърси беше страхотен.

— Невероятно внушителен — съгласих се аз.

— Не мога да намеря думи, с които да изкажа цялата си благодарност, Джийвс.

— Дълбоко ще съм удовлетворен, мис, ако съм успял да ви доставя радост.

— Казвала съм го преди, ще го кажа и сега — втори като теб няма.

— Много ви благодаря, мис.

Ако не бях ги прекъснал в този момент, имаше изгледи това благодарствено излияние да продължи длъжко, понеже Ноби очевадно преливаше от момичешка възбуда. Аз съм последният човек, който някога би лишил Джийвс от заслужените му хвалби, но се налагаше да й поставя въпрос на живот и смърт.

— Ноби, ти показа ли на Флорънс писмото ми? — попитах аз.

Изведнъж живото й личице помръкна и тя изцъка ядосано.

— Знаех си аз, че нещо съм забравила. О, Бърти, толкова съжалявам.

— Съжаляваш? — повторих аз, изпълнен с неописуем страх.

— Смятах да ти кажа преди това. Когато станах тази сутрин, никъде не успях да открия писмото и тъкмо обръщах всичко надолу с главата, за да го намеря, когато дойде Едуин. Похвали ми се, че предната нощ извършил добро дело, като ми разтребил стаята. Мисля, че точно тогава е унищожил писмото. Когато той разтребва стаите, обикновено унищожава цялата налична кореспонденция. Ужасно съжалявам, но съм сигурна, че ще измислиш начин да се справиш с Флорънс. Попитай Джийвс. Сто на сто ще измъдри нещо. А — възкликна тази патка, когато някакъв глас прогърмя от необятните простори, — Боко ме вика. Довиждане, Бърти. Довиждане, Джийвс. Трябва да бягам.

И изфиряса на бърза ръка, а аз се обърнах към Джийвс с измъчено и пребледняло лице.

— Да, сър.

— Ще намериш ли изход от безизходицата?

— Не, сър.

— Ти се предаваш?

— Със сигурност поне за настоящия момент, сър. Страхувам се, че мис Хопууд надцени потенциалните ми възможности.

— Хайде, хайде, Джийвс. Не ти прилича да си… как беше думата… на върха на езика ми е.

— Пораженец, сър?

— Точно. Не ти прилича да си пораженец. Не се давай! Върви в кухнята и размишлявай! Там все трябва да има някаква риба.

— Само пастет от аншоа има, сър.

Сърцето ми изтръпна. Пастетът от аншоа трудно захранва мисловния генератор в подобни важни кризи. Но въпреки това всичко, което намирисваше на риба, беше от помощ, а не ще и дума, пастетът все пак съдържаше нужната ми доза фосфор.

— Върви и се зареди!

— Много добре, сър.

— Не го щади. Изгреби го направо с лъжицата — поръчах му аз и го освободих с посърнал жест.

Посърнал бе точната дума, която описваше състоянието ми, когато след няколко минути напуснах къщата и се запътих към градината. Имах нужда да подишам малко чист въздух. Досега все някак се стремях да гледам бодро напред, но сега надеждата ми в чудотворния ефект на пастета от аншоа бе напълно символична. С една дума, докато стоях до градинската порта и гледах мрачно пред себе си, съвсем ми потънаха гемиите. Защото бях заложил изцяло на писмото. Единствено на него се крепеше вярата ми, че Устъровият блясък ще изчезне за очите на Флорънс. А сега, когато писмото вече го нямаше, просто недоумявах как да я убедя, че не съм цар сред мъжете. Далеч не за първи път открих, че ме задушават гневни чувства към Едуин, първопричината, или казано на латински — fons et origo — за всичките ми беди.

И тъкмо взех да се кося и съжалявам, че не сме в Китай, където щеше да е лесна работа да скалъпя нещо против гаменчето и да го наредя в списъка на чакащите за Смъртта на хилядата удара, когато дрънченето на велосипеден звънец прекъсна бленуването ми и Стилтън приближи с усилено педаловъртене.

Разбира се след случилото се стоенето в близък радиус с този отмъстителен полицай съвсем не бе препоръчително. И не се срамувам чистосърдечно да си призная, че отстъпих крачка назад. Всъщност, вероятно щях да продължа да си отстъпвам, ако не се бе пресегнал с извънгабаритното си ръчище и не ме бе сграбчил за палтото.

— Я стой мирен, дяволско изчадие — изръмжа той. — Искам да ти кажа нещо.

— Защо не ми го напишеш?

— Защото не искам да ти пиша. И стига си отстъпвал назад, плазмодий такъв. Слушай!

Видях, че се бори с някакво силно чувство. Само се надявах то да не бъде желанието да убива хора. Очите му святкаха, а лицето му обираше точките по скалата за червенина.

— Слушай — повтори той. — Нали знаеш за оня твой годеж?

— За Флорънс ли?

— За Флорънс. Не го брой.

— Да не го броя?

— Вече не е валиден.

Остро възклицание се изтръгна от устните ми. Увиснах на врата си в търсенето на опора. Слънцето, което само минута преди това се криеше зад облак, сега внезапно грейна и заля всичко със златни отблясъци. Стори ми се, че от всички страни птичките зачуруликаха веселите си арии. Опитвайки се да ви дам приблизителна представа за връхлетелите ме чувства, ще ви спомена, че не само цялата Природа възвърна чара си. За частица от секундата дори и Стилтън се разхубави.

Сред обвилата ме розова мъгла се чух да го питам с немощен глас какво точно има предвид. Въпросът ми го накара да предприеме незабавна терапия с мръщене.

— Ти не разбираш ли от дума? Казах ти — не брой повече годежа в сметките си. Флорънс ще се ожени за мен. Сега, като излизах от проклетата ви зверилня, я срещнах и си поговорих откровено с нея. След целия ваш противен фарс, измама и мошеничество реших да се откажа от полицията и й го казах. Това изглади и последната спънка помежду ни. Когато я разпитах, тя се разплака и изля душата си. Призна, че винаги е обичала мен и само мен, а се е сгодила за теб единствено да ми върне за една обида на съвременната прогресивна мисъл. Оттеглих обидата си и тя се хвърли в обятията ми. Само не й се нравеше идеята да те извести, затова предложих аз да го направя. „И ако смотаният, гаден Устър има да ми каже нещо“ — казах й аз, — „ще му натроша главата и ще му я натикам накълцана в гърлото.“ Та имаш ли нещо да ми кажеш, Устър?

За момент се вслушах в пеещите птички. След това вдигнах лице и позволих на ласкавото слънце да ме погали.

— Нищичко — уверих го аз.

— Нали проумя какво стана? Тя ти направи рекламация. Няма да дочакаш да забият за теб сватбените камбани.

— Чудесно.

— Добре. Да разбирам ли, че скоро ще си тръгваш?

— Почти веднага.

— Още по-добре — обобщи Стилтън и се тръсна върху колелото си, сякаш то бе кипящ от енергия кавалерийски кон.

Хич не се помаях. Взех разстоянието от градинската врата до кухнята цифром и словом за три секунди. Когато минавах под прозореца на банята, чух гласа на чичо Пърси, който хигиенизираше телесата си. Пееше си закачливо. Сигурно някоя моряшка песен, научена я от Клам, я от подчинен нему капитан.

Джийвс дълбокомислено крачеше из кухнята. Когато връхлетях, той се извърна към мен с извинително изражение.

— Неприятно ми е да ви огорча, сър, но се оказа, че пастетът от аншоа е свършил. Още вчера.

Не го тупнах по гърба, но затова пък го дарих с най-двадесет и четири каратовата си усмивка.

— Остави го ти пастета, Джийвс. Не ни трябва повече. Току-що видях Стилтън. Сдобрили са се с лейди Флорънс и сега наново са се засилили към олтара. И понеже вече нищо не ни задържа в Стийпъл Бъмпли, предлагам веднага да изчезваме.

— Много добре, сър. Колата е пред вратата.

Спрях се.

— Ох, по дяволите, няма да стане.

— Сър?

— Току-що си спомних, че обещах на чичо Пърси да ида с него до Бъмпли Хол и да му помогна да се справи с леля Агата.

— Нейно благородие не е в Бъмпли Хол, сър.

— Какво! Но нали ти самият каза обратното.

— Да, сър. Страхувам се, че нося вина за малката измама. Съжалявам, че прибягнах до нея, но счетох, че е наложителна предвид интересите на всички.

Зяпнах го така, сякаш беше божество.

— Ей, богу, Джийвс!

— Да, сър.

От далечината слабо долетя звука на чичопърсовата вариация на моряшка песен.

— Какво ще кажеш — предложих — да духнем веднага, без да се мотаем с багажлъците?

— Възнамерявах да ви го предложа, сър.

— Така ще си спестим редица досадни обяснения.

— Абсолютно вярно, сър.

— Тогава по-живо, Джийвс — подканих го аз.

 

 

Вече бяхме преполовили разстоянието между Стийпъл Бъмпли и старата метрополия, когато споменах, че в главата ми се върти израз, който обобщава същината на всички събития, връхлетели ни в последно време.

— Нещо като поговорка. Доколкото знам, му викат сентенция. Беше нещо за Радостта, която…

Но вече минахме всичко това, нали?