П. Г. Удхаус
Радост в утринта (28)

28.

Стреснато си поех въздух. Известно време останах неподвижен, със смръщено чело и облещени очи. Ни най-малко няма да изопача фактите, ако кажа, че това откритие се стовари върху мен като внезапен удар с препарирана змиорка зад ухото. И докато си стоях там със залепени до вратата пеленгатори, ловейки всеки звук през дървената преграда, ме обхвана пристъп на меланхолия.

Защото дайте да преценим положението. Единственото нещо, което имаше значение, бе Боко да превърне в константни величини човеколюбието и благоразположението на този човек. Но абсурдно бе да се предполага, че това можеше да се постигне, като го заключва за цели нощи по гаражите в костюма на Синдбад Мореплавателя. Личност с буен темперамент, каквато беше чичо Пърси, неизбежно щеше да се възпротиви на подобно отношение.

И той вече се противеше. Чувах го и то ясно. Тонът на забележките му не оставяше и най-малката сянка от съмнение. Това не бяха словоизлияния на някой, който след освобождаването си ще се посмее от сърце на забавното недоразумение, а съвсем сериозни похитителски стремления, чийто автор възнамеряваше действително да съдере кожната обвивка на виновника за принудителното му задържане.

Всъщност, точно тази беше темата, която току-що бе започнал да разнищва. Не само се канеше да лиши Боко от кожното му покривало. С безпогрешно разбираеми понятия той наблегна на намерението си да извърши деянието мъчително бавно и с тъп кинжал. Накратко, беше пределно ясно, че колкото и чудно да се е разлистила и разцъфтяла дружбата между него и домакина му, в настоящия момент тя вече гинеше, попарена от неочаквана слана.

Осъзнах, че е извън възможностите ми да се справя със ситуацията. Приличаше ми на тези, които повелително налагаха една-две мъдри думи от Джийвс. И тъкмо се ядосах, че го няма, когато тихото покашлюване иззад гърба ми огласи присъствието му. Сякаш някаква телепатия, ако това е търсената от мен дума, го бе предупредила, че младият му господар се гърчеше в мисловна агония и се нуждаеше от порция крепостническа привързаност на стойност две пени.

— Джийвс! — извиках аз и сграбчих ръкава му, като загубено детенце, намерило майка си. Когато свърших да изливам патилата си в ухото му, бе очевидно, че не е пропуснал да улови същественото.

— Крайно обезпокоително, сър — прецени той.

— Съвсем крайно — отвърнах.

Наложих си да не го нараня с критична бележка или порицание, но не успях да потисна често обземащото ме чувство, че серия съчувствени подскоци и окръгляне на очите от негова страна щяха да са къде-къде по̀ в тон със сериозността на ситуацията. Както вероятно вече съм отбелязвал, ако Джийвс притежава някакъв недостатък, то това е предразположението към леко цъкане с език, когато сърцето ви жадува за малко разделяне на път и щръкване на вчесаните му напомадени кичури.

— Следователно, сър, заключихте, че Негово благородие е в неблагоприятно разположение на духа?

Веднага можех да му дам отговор на въпроса.

— Да, Джийвс. Приказките му, поне доколкото успях да ги проследя, безспорно издаваха наличността на голямо вулканично изригване. Какво е Смъртта на хилядата удара?

— Осъдителна присъда в китайските съдилища, която се прилага за по-дребни правонарушения. Еквивалент, макар и непрецизен на нашите четиринадесет дни с възможност за откупване чрез гаранция. С каква цел поставяте въпроса си, сър?

— Чичо Пърси го вметна между другото. Това е едното от нещата, които се гласи да направи на Боко, когато се съберат заедно. Мили Боже, Джийвс! — възкликнах.

— Сър?

Причината за възклицанието ми изхождаше от спомена за собственото ми положение, който бе извикан от думите за полицейски съдилища и осъдителни присъди. За кратък отрязък от време съзнанието ми, заето с аферата на чичовци в гаражи, се бе отклонило от факта, че вече се числях към бегълците, които опасността от тежките затворнически окови прокужда да тръгнат накъдето им видят очите.

— Не си чул най-горещата новина. Стилтън! Откри за униформата и отиде да се снабди с надлежна заповед и какво още беше там.

— Нима, сър?

— Да. Говедото Едуин снощи се промъкнало в стаята ми с желание да ме инсинуира с таралежи в леглото и я видял. Съответно изприпкал при Стилтън и всичко му изпял, продажния му копойски шпионин. Незабавното бягство е единствената алтернатива на безпощадно суровите санкции на закона. Виждаш на рогата на каква дилема се разкъсвам. Колата ми е в гаража. За да стигна до нея, трябва да отворя вратата. А отварянето на вратата е свързано с изстрелването на чичо Пърси като коркова тапа от бутилка.

— Страхувате се от срещата с Негово благородие ли, сър?

— Да, Джийвс. Страхувам се от срещата с Негово благородие. О, знам какво ще ми кажеш. Каниш се да посочиш, че дръвникът Боко, а не аз, го заточи на гнусното бунище.

— Точно така, сър. Макар невинността, с която сте въоръжен, да е съвсем недостатъчна амуниция предвид застрашаващото ви раздразнение на Негово благородие и не би могла да го укроти лесно.

— Точно така си е. Ти някога спасявал ли си ранена пума от капана, в който е паднала?

— Не, сър. Досега не съм имал подобно преживяване.

— Питай и всеки ще ти каже, че при такива случаи животното съвсем не се спира да помисли. Направо се хвърля като фурия и разкъсва най-близкостоящия, без значение, че е невинен.

— Разбирам намека ви, сър. В такъв случай би било по-добре да се върнете в къщата и да разрешите на мен да измъкна Негово благородие.

Благородното му великодушие ме срази.

— Наистина ли ще го направиш, Джийвс?

— Наистина, сър.

— Страшно рицарски жест.

— Съвсем не, сър.

— По-добре превърти ключа, извикай едно: „Всички по скривалищата“ и тичай колкото те държат краката.

— Бих предпочел да остана на място, сър. Надявам се, че ще успея да успокоя наранените чувства на Негово благородие.

— Да го приласкаеш със сладка реч?

— Абсолютно точно, сър.

Поех си дълбоко дъх.

— Няма ли поне да се застраховаш и да се покатериш на някое дърво?

— Не, сър.

Още веднъж изсмуках въздуха от дълбините на дробовете си.

— Е, добре, щом тъй си решил. Ти си знаеш най-добре. Дерзай тогава, Джийвс!

— Много добре, сър. Ще изкарам автомобила ви пред входната врата, така че да можете веднага да отпътувате. В малко по-късните часове на деня ще ви последвам с багажа.

В този злокобен час, докато се тътрех обратно към къщата, утехата, че ако Боко все още продължава да нагъва сардини, новината, която му носех щеше да ги превърне на стърготини в устата му, съвсем не можеше да не ми повдигне духа. Не съм отмъстителен по природа, но в този момент въобще не питаех снизходителни чувства към тази завеяна литераторска откачалка. Ще се изясня — много му е лесно на човек все да се оправдава, че бил писател и да очаква, че по силата единствено на това си твърдение ще се отърве с поведение, което би изпратило обикновения смъртен на бърза ръка с еднопосочен билет за лудницата. Смятах, при това основателно, че дори един писател трябва да притежава достатъчно ум в изкуфялата си кратуна, за да преглежда съдържанието на колата си преди да я заключи за нощта, и на всяка цена да се увери, че няма никакви корабни магнати, дето си дремят на задната седалка.

Както се оказа, той вече бе минал сардинената фаза. В момента се люлееше на стола си в тихото блаженство, осигурено от лулата след закуска, докато Ноби седеше отстрани и се главоблъскаше с кръстословицата в сутрешния вестник. При вида на Бъртрам и двамата се стреснаха.

— Здравей отново! — рече Ноби.

— Още ли не си тръгнал? — заинтересува се Боко.

— Не, не съм — осведомих го аз и се изсмях мрачно с явна жлъч. Това накара Боко да се смръщи неодобрително.

— И какво целиш да ни покажеш, като ни се изтъпанчваш и се тресеш от смях? — сурово ми се скара той. — Набий си го най-накрая в главата, млади момко, че сега нито му е мястото, нито времето за подобни веселби. Та не осъзнаваш ли критичното си положение? Ако до падането на нощта не си прекосил Ламанша, отпиши се. Къде ти е колата?

— В гаража.

— Ами тогава изкарай я от гаража.

— Мъчно ще стане — отвърнах и го забих право в стомаха. — Чичо Пърси е там.

И в стегнат стил му нахвърлих фактите.

Бях предугадил, че изявлението ми ще го жилне порядъчно и догадката ми се изпълни по план, даже и го преизпълни. Виждал съм немалко брадички да висват, но никоя не се откачи от ченето с такава мълниеносна скорост. Още се чудя как се задържа на пантите си.

— Но как така ще е в колата ми? Не може да е бил в колата ми. Защо не съм го забелязал?

Този въпрос, разбира се, си имаше готов отговор.

— Защото си прост като галош.

Ноби, която от първоначалното изнасяне на информацията се бе изпружила на стола си със святкащ поглед, издаваше откъслечни хълцащи звуци и кълцаше долната си устна с перлените си зъбчета, напълно потвърди мнението ми.

— Галош — съгласи се тя, докато изтегляше думите от гърлото си с един такъв странен и давещ се глас — си е точната дума. От всичките дивотии…

Колкото и сащисан да беше Боко от грозящата го опасност, мисълта, че двойно по-опасна е женската ярост, ако й позволеше да набере пара, проникна до съзнанието му. С измъчен жест той се опита да спре устрема й.

— Само секунда, мишленце.

— От всичките поразии…

— Да, да.

— От всичките магарии…

— Права си, абсолютно си права. Но потрай половин секундичка, ангелче. Двамата с Бърти сега разискваме важен въпрос. Само да се опитам да си спомня какво стана снощи, след като ти си замина, Бърти. Доколкото си спомням продължението на събитията беше следното. Проведох аз оня разговор с дъртия Уърпълсдън и както вече ти казах, извоювах настойническата му благословия. Сетне… да, сетне се върнах в балната зала да разкърша малко снага.

— От всичките малоумни щуротии…

— Права си, съвсем права си. Но, моля те, не ми прекъсвай нишката на мисълта, бисерче. Опитвам се да сложа нещата на мястото им. Та значи, изтанцувах една-две сарабанди и наминах за няколко минути към бара. Исках да обърна едно и да се нарадвам на щастието си. И докато се занимавах с това, изведнъж се сетих, че сигурно Ноби будува и се мята в леглото, умирайки от нетърпение да узнае как е минало всичко. Тогава реших, че е по-добре веднага да потеглям и да замерям с камъчета прозореца й. Съответно като хала се втурнах към колата, запалих и се понесох. Сега вече виждам как съм пропуснал да забележа дъртака Уърпълсдън. Очевидно в този момент той вече окончателно е припаднал и се е строполил на пода. Е, дявол да го вземе, не можете да очаквате от човек в моето възбудено състояние, целият обхванат от бясна радост, екстаз и въодушевление, да вземе да изследва пода с лупа, в случай че там може да се намират разни Уърпълсдъновци! Естествено че като не съм го видял, съм предположил, че е отпрашил на велосипеда си. Или трябваше да наема глутница хрътки и да обходя терена милиметър по милиметър? Убеден съм, че сега вече всичко ти се проясни, сърничке, и сама ще си вземеш „малоумните щуротии“ назад. Не че ме ядоса — успокои я Боко, — всъщност дори не ме изненада фактът, че във вълнението на момента реагира по такъв начин. Само разбери, че съм невинен и чист като капчица роса…

Точно в този сюблимен момент отвън долетя неясен шум и през прага влетя чичо Пърси. Секунда по-късно се материализира и Джийвс.

Предния ден, докато си бъбрихме приятелски с него, толкова свикнах на гледката на чичо ми по сватовство в сърдечно и великодушно настроение, че сега ми бе трудно да се нагодя към новата. Пред нас се изправи Негово благородие с кръвожаден поглед на вълк, налитащ на кошара. А точно такъв ни се яви той пред очите. Макар рижавите бакенбарди, съчетани с костюма на Синдбад Мореплавателя да покриваха значителна част от чертите му, и макар да правеха почти невъзможно да се проследи цялата гама на чувства и изражения, играещи по лицето му, очите му се виждаха добре, и това си беше предостатъчно. Буреносни и немигащи, те фиксираха Боко, и принудиха този производител на литература за народа да направи поне двуметрово отстъпление. То несъмнено щеше да е по-впечатляващо, ако стената не бе отрязала пътя му.

Джийвс беше споменал нещо за укротяване на звяра Уърпълсдън с медени приказки. Не бях в състояние да кажа дали въобще е успял да вмъкне някоя успокояваща дума, или е изрекъл няколко, но те не са се оказали с нужната медовитост. Но и за слепец би станало ясно, че озверелият си оставаше звяр. Дори да бяхте обърнали цял Хемпшир в този момент надолу с главата, пак нямаше да намерите по-настървен корабен магнат.

Доказателство за това ни даде приветствената му реч, чието съдържание и лайтмотив бе думата „К’во“, употребена безброй пъти в картечни откоси. Нали вече ви казах, че практиката на този ми чичо беше в моменти на силно вълнение да к’во-ка колкото му държи ченето. И този път остана верен на себе си.

— К’во? — изрече той встъплението и продължи да мачка Боко с поглед. — К’во, к’во, к’во, к’во?

Тук той направи пауза, сякаш очакваше отговор, и Боко, според мен неблагоразумно, се възползва от нея и го попита дали не иска да се почерпи с една сардинка. Въпросът явно улучи някое болно място, понеже кълбо огнена лава изригна от вулканичните недра на очите.

— Сардинка ли? — язвително натърти той — Сардинка? Сардинка?!! Сардинка?!!!

— Ще се почувстваш много по-добре, като сложиш нещо в стомаха си — каза му Ноби, вживявайки се на секундата в ролята на ангел-хранител.

Обаче чичо Пърси имаше друго мнение по въпроса.

— Няма. Единственото нещо, което ще ме накара да се чувствам по-добре е така да разфасовам тази влечугоподобна отрепка Фитълуърт, че мигновено да се прости с живота си. Бърти, я ми донеси камшика.

Колебливо присвих устни.

— Струва ми се, че тук го няма — рекох. — Намират ли ти се някакви камшици Боко?

— Не, никакви — изгъгна последният, докато с всичка сила се мъчеше да потъне в стената.

Чичо Пърси изпръхтя.

— Каква къща, боже мой! Джийвс.

— Милорд?

— Изтичай до Бъмпли Хол и ми донеси камшика с дръжката от слонова кост.

— Да, милорд.

— Мисля, че е в кабинета ми. Ако не е там, потърси го.

— Много добре, милорд. Несъмнено Нейно благородие ще е в състояние да ме осведоми за местонахождението на инструмента, сър.

Говореше тъй безгрижно, че вероятно чичо Пърси схвана казаното едва след като изминаха няколко секунди. Но когато го схвана, подскочи като човек, чиито месести части току-що са били наръгани от остро шило.

— Нейно… какво?

— Нейно благородие, милорд.

— Нейно благородие ли?

— Да, милорд.

Чичо Пърси се сви като спукан балон. Рухна на един стол и потърси опора в буркана с мармалад. Очите му изхвръкнаха от орбитите си и направиха един пирует.

— Но Нейно благородие…

— … се завърна неочаквано късно снощи, милорд.