П. Г. Удхаус
Радост в утринта (26)

26.

Идеята да пътуваме двамата с Боко до Ийст Уибли със собствената му кола принадлежеше на него самия. Той трябваше да шофира, а аз да му правя компания, за да можем да уточним и доизгладим някои дребни детайли с цел съвършена изрядност и застраховане от изникването на пречки в последния момент.

Независимо че отчетох рационалното зърно на това предложение, аз го отклоних. Всъщност, като казвам отклоних, се изразявам твърде невзрачно. Буквално се втрещих от ужас. Един друг път бях имал възможността да съм Боков спътник и преживяването не беше от тези, които бих искал да повторя. Напъхайте някой писател на шофьорското място и природната му откаченост съвсем ще се разрасне. Боко не само че постоянно тръгваше да изпреварва при резки завои, но го правеше със замечтан и отнесен поглед, като в същото време запознаваше спътника си със сюжета на новия си роман. Да не говорим за това, че ръцете му шареха из въздуха, за да постигне максимално внушение при драматичните моменти.

Друга причина, поради която предпочитах да пътувам с двуместния Устъров автомобил бе тази, че изпитвах естественото желание да се прибера обратно и да се измъкна от униформата по възможно най-скоростния начин. Разбира се, ако всичко вървеше добре, щеше да се наложи Боко да остане и да си проведе един мъжки разговор с чичо Пърси.

Угризенията ми относно прекарването на вечерта в Стилтъновия чувал в никакъв случай не намаляха с напредването на времето. Продължавах да гледам тревожно и със свито сърце на бъдещото изпитание.

Боко, връщайки се от милосърдното си деяние към полицейския запалянко, докладва, че последният му се сторил малко поразстроен от цялата работа и бил склонен да подозира мен за главна движеща сила на престъплението. Но Боко хитро му запушил устата като казал, че по-вероятно би било Едуин да е извършителят на ужасната постъпка. В живота на всеки скаут, посочил той, неминуемо настъпва момент, когато му писва да върши добри дела и позволява на човешката си природа да вземе връх. При такива случаи видът на тръсната на речния бряг полицейска униформа, убеждавал го той, действал на един скаут страшно пагубно и изкушението било неописуемо. Боко твърдеше, че майсторски разсеял съмненията на Стилтън.

Разбира се, това беше чудесно, но не можех да заблудя себе си, че ако Стилтън ме зърне отнякъде накипрен с униформата, подозренията му дяволски скоро щяха отново да се сгъстят. Защото той може да имаше, а може и да нямаше нужното за главен мозък на Скотлън ярд, но безспорно притежаваше достатъчна интелигентност при възникването на подобни обстоятелства да събере две и две. С други думи, ако на един полицай му свият униформата и малко по-късно той се сблъска с някой, чиито одежди буквално отговарят на описанието й, съвпадението сто на сто ще го наведе на определена мисъл. А точно тази мисъл ме плашеше.

— Не, Боко — отсякох аз, — ще дойда на рандевуто с моята бричка и ще го напусна със скоростта на вятъра веднага щом изпълня своя дял от програмата.

Речено-сторено.

Разбира се, след като пристигането ми навреме на театъра на действията бе от толкова съществено значение, бихте се досетили и сами какво ще стане. Старият двуместен автомобил внезапно се задави по средата на пътя и кротко преустанови бензиновата си гаргара всред обраслата с гори местност. И тъй като уменията ми при боравенето с колите се свеждаха до въртенето на кормилото и надуването на клаксона, трябваше да чакам без да викам неволята, докато мине някое превозно средство.

И то се зададе — към дванадесет без четвърт — с форма на камион, чийто шофьор, след като го помолих, отстрани повредата с небрежно врътване на пръстите си и то тъй бързо, че успя от началото до края да се изплюе само два пъти. Благодарих му с кесия злато и продължих по пътя, стигайки местоназначението си едва когато местните часовници биеха полунощ.

Вътрешността на кметството на Ийст Уибли имаше закачлив и сякаш излязъл от приказките вид. По покрива висяха цветни фенери, на места бяха окичени гирлянди, а очите се плакнеха с чаровни дами и храбри джентълмени. Чак ми се доплака от умиление. Един от последните, футболист в открояващите се багри на „Корсарите от изправителния дом“, се отдели от тълпата и препречи пътя ми, сипещ обвинение след обвинение.

— Бърти, кирлива въшко — изцвили Боко, защото това бе той, — къде, по дяволите, се разтакаваш? От часове те чакам.

Обясних причината за закъснението си, а той забеляза начумерено, че съм бил точно от хората, на които колата ще сдаде багажа, когато всяка секунда е безценна.

— Положението е страшно несигурно, Бърти — продължи той. — Възникнаха съвсем непредвидени обстоятелства. Дъртият Уърпълсдън се е барикадирал в бара и пресушава с кофи питейните запаси.

— Но това е великолепно — възразих аз. — Вероятно ти е убягнала значимостта на действията му, но аз поне мога да чета между редовете. Разшифровано това значи, че се е срещнал с Клам и всичко е уредено задоволително.

Боко изцъка припряно с език съвсем по писателски.

— Разбира се, че това значи. Но страховитата угроза се състои в това, че всеки момент може така да се гипсира, че да падне под масата, а тогава ние какво ще правим?

Схванах какво иска да ми каже. Почувствах се така, сякаш ледена ръка сграбчва сърцето ми. Неслучайно бе употребил съчетанието „страховита угроза“. Опасността си беше направо смразяваща. Целият ни стратегически план изискваше един чичо Пърси, в когото да се разгори огънят на човешкото благодушие. А един чичо Пърси с раздвоен поглед и неспособен на членоразделна реч, закован на барплота като плажен чадър в поставката си, щеше да провали всичките ни намерения.

— Върви при него без да се маеш и секунда! — нареди ми Боко. — И се моли на бога да не си закъснял!

Думите му още не се бяха отронили от устните, когато вече препусках като отвързана от синджира хрътка в посока към бара. Да знаете само какво облекчение изпитах, когато видях, че съм сварил на минутата! Чичо Пърси още не беше припаднал. Продължаваше да си седи жив и здрав, играейки ролята на любезен домакин на взвод приятели, които явно се бяха насочили към него, за да се възхитят на безупречното изпълнение на функциите на обществен пиещ фонтан.

Тъкмо започнах да си проправям път към него, когато оркестърът засвири нова мелодия. Тогава приятелите му гаврътнаха набързо чашите си и оставиха стария ми родственик да се обляга на стола и да вири краката си на масата. Не се помаях ни секунда да пристъпя към него и да осъществя процеса на сближаване.

— Как е, чичо Пърси? — направих гамбита.

— А, Бърти — отвърна той, като затвори едното си око и щателно ме огледа, — да не би да греша в догадката си, че кратуната на Бъртрам Устър кънти някъде в тази каска?

— Не грешиш — отвърнах му рязко. Униформата и шлемът се оказаха много по-просторни отколкото бях сметнал първоначално и вече ми беше дошло до гуша от тях. Едва изтърпях почти единодушното развеселяване, което предизвиках с появата си. Устърови не са свикнали да стават за смях, когато решат да почетат маскени балове с присъствието си.

— Не ти е по мярка. Прекалено е голяма. Затова иди си смени шапката или бронята за глава, или както му викат там. Но дори да останеш така, хип-хип ура, хой-хой! Я седни тука и пийни глътчица от това отвратително шампе, Бърти! Ще ти правя компания!

Реших, че е най-добре да направя изявлението на сезона.

— Не си ли пил вече достатъчно, чичо Пърси?

Той обмисли въпроса с подобаващата сериозност.

— Ако с въпроса си искаш да кажеш, че съм се натряскал до козирката — отговори той, — в най-общ и пространен смисъл, несъмнено си прав. Дори не съм се натряскал, нито съм се нафиркал, ами направо съм се нацепил. Но всичко на този свят е относително, Бърти… Например нашето роднинско отношение… ти се съотнасяш към мен като племенник, аз се съотнасям към теб като чичо… и това, което целя да ти кажа е, че сега съм трезвен като младенец, съотнесен с фундаменталното надънване, което тепърва ми предстои. Тази нощ е обречена на безпределно веселие, момчето ми, и ако смяташ, че няма да се веселя — при това до безкрай — ще ти кажа само: „Стой и гледай!“. Това само ще ти кажа. Стой и гледай!

Гледката на чичо, пък дори и да ви се пада такъв само по сватовство, който потъва в океан от шампанско, никога не ви се отразява особено добре. Но независимо че се завайках в ролята на примерен племенник, следва да призная, че количеството увереност в успешния завършек на посланическата ми мисия значително нарасна. Независимо от споровете около степента на шампанизираност на здравия му разум, нямаше никакво съмнение относно благоразположението му. Все едно че бе слязъл от кориците на Дикенсова книга. Бях повече от сигурен, че часът на Бърти е ударил и чичо Пърси ще бъде по-мек от глина в ръцете ми.

— Видях Клам — продължи той.

— Така ли?

— С невъоръжено око. И категорично отказвам да повярвам, че Едуард Изповедника е изглеждал по този начин. Никой, който притежава толкова противна външност като Чичестър Клам, не би се задържал на английския трон повече от пет минути. Начаса щяха да се организират акции за линчуването му и да се изпратят рицари с копия да видят сметката на подобен гнусник.

— Всичко наред ли е?

— Всичко без всякакво изключение е наред, освен това, че почваш да ми се виждаш двоен. А пък и в единичен екземпляр ми беше предостатъчен.

— Проведохте ли съвещанието?

— А, съвещанието ли? Да, проведохме го и нямам нищо против да ти кажа, ако въобще някакво ехо от думите ми стига до теб в този шлем, че майсторски го хързулнах. Когато погледне договора, който нахвърлихме върху гърба на менюто с напитки — договор, нека ти поясня, чийто законен свидетел беше оня приятел зад барплота, и договор, от който няма измъкване — ще разбере, че на практика ми е пробутал на безценица възлюбената си корабна компания. Та затова ти казах: хип-хип ура, хой-хой. Напълни си чашата, Бърти! Не го щади скапания витриол^[1]!

Усетих, че малко четки няма да му дойдат излишни. Колкото и размекнат да изглежда някой, никому няма да навреди, ако още повече го размекнете с медени слова.

— Чиста работа, чичо Пърси.

— Благодаря, момчето ми. Умничък си ми ти.

— Сигурно на пръсти се броят хората с мозъци като твоя.

— Не на пръсти, а на един пръст.

— Това ти прави голяма чест. Още повече като се вземе под внимание и състоянието ти.

— Намекваш за това, че съм гипсиран? Което си е право, право си е. Обаче докато се оправях с Клам, нищо не ме стягаше. Освен чепиците — каза той и устните му се изкривиха в пристъп на болка. — Изглежда съм се напъхал в чифт около девет номера по-малък от моя. Стягат ме като менгеме. Ще ида да потърся безлюдно местенце, където да им попреча съвсем да се впият в кожата ми.

Рязко си поех дъх. Прозрях верния път. Предполагам, че същото става и с генералите в сражения, когато изведнъж им проблесне правилната стратегия — те си нахлузват чорапите и се залавят за работа.

Защото нали разбирате, онова, което досега ме тормозеше, бе опасността този човек да вземе да се врътне и да поеме накъдето му видят очите, оставяйки ме като риба на сухо веднага щом отворя темата за Боко. А я го хванете със събути обуща и ще видите, че такъв проблем никога няма да възникне. На един чичо по сватовство, който е само по чорапи, ще му е доста трудничко да се врътне, особено ако е седнал в кола. А точно в кола възнамерявах да набутам чичо ми Пърси.

— Това, което ти трябва, е да идеш и да седнеш в някоя кола.

— Нямам кола. Довлякох се на велосипеда, изпотен като муле и с мускулна треска.

— Нямаш проблеми, чичо Пърси. Аз ще намеря кола.

— Само да не е келявата ти двуколка! Нужно ми е пространство. Искам да си протегна краката и да се отпусна. Прасците ми още пулсират от болка.

— Тази кола е голяма, много по-хубава е от моята. Собственост е на един приятел.

— Той ще има ли нещо против да си събуя обувките?

— Никога.

— Страхотно. Я ме води тогава, момчето ми. Но преди да тръгнем, дай да се подсигурим с още едно-две литърчета от живителните сокове на гроздето.

— Ако смяташ, че е за препоръчване.

— Не само за препоръчване, а за безпрекословно изпълнение. Не бива и минутка да се пилее на вятъра.

Фиксирането на Боковата кола никак не ме затрудни. На външен вид тя наподобява малко танкче. Боко я беше купил на старо в един от по-неоткачените си дни. Твърдо отказваше да се раздели с нея, защото невероятната й солидност му служеше добре при вземане-даването с пътното движение. Веднъж ми каза, че с нея помитал обикновените спортни модели като мухи и парите му в бронетранспортьора щели да си останат непокътнати даже при евентуален сблъсък с омнибус.

Набутах роднинската си антика в пещерните дълбини на танка и той побърза веднага да си събуе обувките. Не посмях да повдигна голямата точка първа от дневния ред, преди да се излегне блажено по гръб и да започне усилено да раздвижва пръстите на краката си през прозореца, та да ги разхлади нощният вятър.

— Значи успя да го издоиш тоя Клам, чичо Пърси? — започнах отдалече. — Прекрасно. Грандиозно. Сигурно след постигането на такъв бележит триумф в бизнес-кариерата, си безкрайно благоразположен към братята човеци?

— Всички ги обичам — нежно рече той. — Гледам на цялата човешка порода с мило и обичливо око.

— Е, това е страхотно.

— Като изключвам, естествено, оня урод на породата, изчадието Фитълуърт.

Това не беше на добре.

— Не можеш ли да направиш отстъпки, чичо Пърси? В нощ като тази?

— Нито в тази, нито в коя да е друга нощ, пък камо ли за през деня. Кани ме тоя Фитълуърт на обяд…

— Знам. Той ми каза.

— … и без всякакви задръжки подучва паяците да изхвръкват от солницата.

— Знам. Обаче…

— Вършее из имението ми, некултурно залоства бизнес-партньорите ми в градинските сайванти…

— Знам. Всичко знам. Обаче…

— И отгоре на всичко се въргаля из тревата ми като гнусна жаба. Не мога и крачка да направя без да стъпя отгоре му. Когато си спомня, ме хваща яд, че не направих дисекция на тази жаба Фитълуърт крайник по крайник, а след това да танцувам около останките му. Тъй че я не ми бъркай в ухото с думи за този Фитълуърт!

— Но точно затова искам да поговорим. Искам да пледирам за каузата му. Известно ти е, чичо Пърси — казах с прилична доза треперливост в уж развълнувания си гласец, — че той обича малката Ноби.

— И моята информация е такава. Какво безочие!

— Бракът им ще е идеален. Двамата с него може да заемате диаметрално противоположни позиции по въпроси като паяци в солнички например, но не би могъл да отречеш, че е един от най-кадърните млади английски литератори. За година печели десетократно повече от министър-председателя.

— Трябваше да се срамува, ако не бе така. Да си се срещал някога с министър-председател? Защото ги познавам с дузини и нито един от тях не получава повече от скандално високата за труда си заплата от тридесет шилинга седмично.

— Ще е в състояние да осигури на Ноби нормален живот.

— Няма да бъде в състояние. Сега ме питай защо.

— Защо?

— Защото да ми израснат магарешки уши, ако му разреша.

— Но той обича, чичо Пърси!

— Че има ли си той чичо Пърси?

Видях, че ако не предприема незабавни стъпки, щяхме съвсем да я оплескаме.

— Когато казах: „Той обича, чичо Пърси“ — заобяснявах аз, — нямах предвид „той обича“ — преходна форма на глагола, „чичо Пърси“ — винителен падеж, а „той обича“, запетая, „чичо Пърси“, удивителна!

Още докато редях пояснителното обръщение, се опасих да не би да усложнявам прекалено нещата предвид състоянието на родственика си. Оказа се, че страхът ми е бил основателен.

— Бърти — сериозно ми рече той, — май трябваше да те държа под око. Та ти си по-пиян и от мен.

— Не, не.

— Тогава дай пак онова тълкувание, ама бавно. Аз ще съм последният, който да спори, че в момента способностите ми за възприемане са малко замъглени, но да опитаме пак.

— Само казах, че той обича, и вкарах едно чичо Пърси накрая на забележката си.

— Обръщайки се към мен?

— Да.

— Звателен падеж?

— Точно.

— Е, сега го изяснихме. И къде ни закара това? Където си бяхме и по-рано. Казваш, че обичал повереницата ми Зенобия. А аз ти отговарям: „Добре, нека я обича, желая му приятна обич. Но проклет да съм, ако му позволя да се ожени за нея!“. Спомням си, че когато я повери на грижите ми, бедният й баща, един от най-свестните хора, раждани някога, макар много да обичаше, прекалено много, розовия джин, хвана ръката ми и каза: „Пази я като ястреб, Пърси, братко, или ще хукне да се зажени за някое мазно петно на пейзажа“. Пък аз му отговорих: „Роди, старче, драсни само една клауза в пълномощното, че първо й трябва съгласието ми, и хич не бери повече грижа“. И какво става? Още преди да се усетя, върху пейзажа се размазва най-гранясалото петно, което пейзажите някога са познавали. Но не ме свари той мен по бели гащи, не! Бях готов и го чаках. Имам си правото черно на бяло и смятам да си го упражнявам.

— Но баща й не е имал предвид човек като Боко.

— Бърти, човешкото въображение си има граници.

— Боко е страшно свястно момче.

— Нищо подобно. Свястно момче, разправяй ги тия на старата ми шапка! Кажи ми едно-единствено нещо, което е направил тоя Фитълуърт, та да му дава право на уважение и респект.

Замислих се за момент. А щом Устърови се замислят, обикновено им хрумват гениални идеи.

— Може и да се изненадаш — казах, — но той веднъж изрита Едуин.

Това свърши добра работа. Брадичката му увисна от изумление, а пръстите на краката се разшаваха, сякаш ги погъделичка лек полъх на вятъра.

— Сериозно?

— Питай Флорънс.

— Направо ме скапа!

За момент се вглъби в мислите си. Уверих се, че откритието го е разтърсило до дъното на душата му.

— Признавам — рече той най-сетне и надигна бутилката към устните си, поглъщайки около една трета от амброзията, — новината, която ми съобщи, ме кара да погледна с по-снизходително око на тоя човек. Да, няма да скрия, че донякъде коригира възгледите ми относно личността му. Но това само потвърждава факта, че във всекиго от нас има по нещо добро.

— В такъв случай, ако размислиш…

Той поклати глава.

— Не, Бърти, не мога да дам съгласието си за този брак. Погледни го от мое място. Та той живее пред самата ми порта. Позволя ли му да се ожени за повереницата ми, ще го използва за извинение непрекъснато да се шляе из имението ми. Всеки път, когато излизам да се поразходя в градината, ще трябва да гледам къде стъпвам, в случай че се излежава из тревата. Всеки път, когато дойде на обяд, няма да мога да откъсна поглед от солничката. Няма нервна система, която да изтрае на такова напрежение.

Пуснах силната си карта.

— Ама чакай, ти не си чул най-прясната новина, чичо Пърси. Другия месец Боко заминава за Холивуд. Ти съзнаваш ли, че Америка е на три хиляди мили разстояние, и че Холивуд пък е на още три хиляди мили от другата страна на Америка?

Той се сепна.

— Да не ме будалкаш?

— Как можа да си помислиш такова нещо!

Чичо Пърси замълча за момент, докато усилено въртеше пръстите си.

— Това по мои изчисления прави шест хиляди мили. А по твои?

— Точно така.

— Шест хиляди мили — рече той и отрони думите от устата си с неподправена наслада. — Е, това коренно променя нещата. Значи смяташ, че Зенобия е хлътнала по него?

— До ушите.

— Странно. Направо необяснимо. И финансовото му състояние е тъй стабилно, както ми го представяш?

— Бетонно. Издателите се разпищяват като подплашени дечурлига всеки път, когато менажерът му реши да намине и обсъди условията за нов договор.

— А за Холивуд. Абсолютно ли си сигурен, че данните ти отговарят на истината? Шест хиляди мили?

— Ако не и повече.

— Ех, мамка му, в такъв случай…

Видях, че желязото вече се бе загряло достатъчно и бе дошъл моментът Боко да започне да го кове.

— Ще ти го изпратя — казах му, — за да си поговорите и уточните подробностите. Няма нужда да мърдаш. Това е неговата кола. Дявол да го вземе, чичо Пърси, по-късно като осъзнаеш с каква златна възможност си дарил две млади сърца през пролетта, ще има да си благодариш до безкрай.

— Хип-хип-ура, хой-хой! — отвърна родственикът, ми размърда приветливо пръстите на крака си и за сетен път залепи бутилката за устните си.

Не оставих и стръкче трева да поникне изпод краката ми. Втурнах се към балната зала, измъкнах Боко от тълпата гуляйджии и го изпроводих с множество „Кураж!“ и „Господ да ти помага!“. Сетне яхнах двуместната си бричка и полетях към дома, мълвейки благодарствени слова, че сме свършили едно лепкаво задължение и то без никъде да го оплескаме.

Когато се прибрах, естествено първата ми работа бе да се отърва от униформата. След като се прокраднах до брега на реката и я поверих на тъмните води, които можеха, а можеха и да не я захвърлят най-накрая на някой далечен плаж, изфучах към стаята си и се стрелнах в леглото.

Изнурените ми клепачи не успяха да се затворят моментално, понеже нечия коварна ръка бе поставила таралеж между чаршафите — или както може всъщност и да се каже, чиста проба бодливо свинче. Предположих, че това е работа на Боко и изпитах непреодолимото желание да го прехвърля на неговата кушетка. Но си помислих, че въпреки желанието ми да му дам урока, за който плачеше, нямаше смисъл да мъча така безсърдечно бедното бодливо свинче. Затова отнесох животинката в градината и я пуснах в тревата да си върви по живо, по здраво.

И едва тогава, със свършената работа зад гърба, си легнах и скоро потънах в дълбок и несмущаван от видения сън.