Метаданни
Данни
- Серия
- Джийвс и Устър (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Joy in the Morning, 1946 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Станислава Попова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
П. Г. Удхаус. Радост в утринта
Английска, първо издание
Превод: Станислава Попова
Редактор: Красимира Маврова
Художник: Борис Драголов
Печатни коли: 15
Формат: 84/108/32
Печат: „Полиграфия“ АД — Пловдив
ИК „Кронос“ — София, 1994 г.
ISBN: 954-8516-05-5
История
- —Добавяне
2.
Преглеждайки списъка от дами, с които за една бройка да мина под венчилото, се натъквам на имената на страховити сладурчета. Погледът ми се спира на Хонория Глосъп и тръпки разтърсват тялото ми. Същото става и когато спра на буквата „Б“ и оттам изплува името на Маделин Басет. Но като взема под внимание всички обстоятелства и претегля това-онова от миналото си, не мога да не обявя Флорънс Крей за ненадмината. Даже при наличието на такава жестока конкуренция, без колебание бих й присъдил призовата бисквитка.
Вярно, Хонория Глосъп беше сърдечна. Смехът й наподобяваше парна машина, а и от дете си бе заклета гърбоплескачка. Е, да, Маделин Басет пък беше сантиментална до пръсване. Имаше големи, влажни очи и смяташе, че звездите са божият венец от маргаритки. Това са сериозни недостатъци, но за да отдадем дължимото на това отблъскващо дуо, ни една от тях не опита да ме пъха в калъп. А точно с това се зае Флорънс Крей от самото начало, сякаш Бъртрам Устър е безформено парче глина.
Проблемът се коренеше в това, че последната беше от онези интелектуални създания, дето пращят от сериозни амбиции и са неспособни да срещнат мъжка душа без да им щукне да се напъхат в нея и да я ремонтират основно. Едва бяхме уговорили условностите, когато тя вече надзираваше четивата ми. Задигна ми „Кръв по перилата“, с която се усъвършенствах тогава и ми пробута „Видове етични теории“. Дори не се опита да прикрие факта, че с това просто загрява и по-нататък да ми е яка мъжката душица.
Да сте надниквали във „Видове етични теории“? Томчето още събира прах по лавиците ми. Нека го разгърнем и видим какво може да ни предложи. Да, ето: „От двата антитетични термина в гръцката философия само единният е реален и самостоен, т.е. Идеалната мисъл, която е в противовес на онова, в което трябва да проникне и формира. Другият, съответстващ на нашата Природа, е феномен сам по себе си, при това нереален, лишен от перманентна основа и предикати, приложими за моменти без иманентна връзка помежду си. Накратко, той бива освободен от отрицанието единствено чрез въвеждане на конкретни реалии, които да го изпълнят със съдържание.“ Така. Май схванахте картинката и ще ме разберете защо при вида й коленете ми се подкосиха. Зейнаха старите рани.
Но и капчица от смущението, каращо Устъровите нозе да се гърчат в гиздавите си обуща от чортова кожа подобно на филизите на чувствително растение, не се предаваше на въпросния повей от миналото. Маниерите й, както винаги, бяха делови и типично лелински. Дори когато бях омагьосан от прословутия й профил, а него наистина си го биваше, макар да караше човек да се обвързва с изявления, за които сетне се разкайва, непрестанно подозирах, че тренира за леля.
— Как си, Бърти?
— Чудесно, благодаря.
— Тъкмо прескочих до Лондон да се срещна с издателя си. Какъв късмет, че те видях, и то в книжарница, бога ми. Какво купуваш? Някакъв боклук, не ще и дума.
Погледът й, който критично шареше по мен, сякаш в недоумение как въобще е възнамерявала да свърже съдбата си със създание на еволюционното ниво на орангутаните, се пренесе върху томчето в ръката ми. Тя го взе от мен, а устната й се сви в израз на отвращение, все едно, че й се ще да има подръка чифт щипци.
И в този момент настъпи метаморфозата. Отпусна сгърчената устна. Усмихна ми се мило. Погали ме с поглед. Розовина обагри страните й. Даже се засмя.
— О, Бърти!
Същината на изреченото ме подмина. „О, Бърти!“ си беше обичайна й реплика още от времето на годежа ни. Обаче неизменно гарнирана с онази гадна нотка, дето ви светва, че я сърби езикът да си излее раздразнението с нещо далеч по-сочно и я възпира единствено навременният спомен за благородното й потекло. Сегашното „О, Бърти!“ беше съвършено различно. Направо гукане. Сякаш една гургулица зове друга.
— О, Бърти! — повтори тя. — Ама разбира се, че ще ти дам автограф — изрече тя и в същата секунда всичко ми се изясни. Първоначално го пропуснах, тъй като се бях заблеял единствено в момичето със зеленикавата физиономия, но сега съзрях най-отдолу на корицата „От Флорънс Крей“. Едвам се подаваше изпод лепнатия етикет „Избор на критиката за месеца“. При мисълта, че за малко не се ожених за жена-писателка ми причерня пред очите.
С уверена ръка тя надраска нещо в книгата и по този начин ме лиши от надеждата, че мога да не я купя. Завлече ме със седем шилинга и отгоре, а денят, както се казва, още не бе започнал. Сетне припя „Е!“ със същите гургуликащи нотки в гласа си.
— Не мога да повярвам, че си купил „Пръски от вълни“!
Е, понякога се налага да се държите учтиво и нищо чудно в този момент на прекомерно вълнение да съм попрекалил. Впечатлението, което сигурно съм създал у нея, докато я уверявах, че съм налетял на кошмарната книга като муха на мед, бе, че съм броял минутите, докато я докопам. Във всеки случай обаче, тя ме възнагради с доволна усмивка.
— Да знаеш само колко ме радва това. Не защото произведението е мое, а защото виждам, че усилията, които положих да усъвършенствам ума ти, не са били хвърлени на вятъра. Изработил си вкус за качествена литература.
Точно тогава, сякаш по предварително нагласен сценарий, проядената от молци вкаменелост се завърна и ме осведоми, че не разполагали с татенцето Спиноза, но щели да ми го доставят. Изглежда цялата работа сериозно го потискаше, но очите на Флорънс светнаха като стоватова крушка.
— Бърти! Но това е удивително! Наистина ли четеш Спиноза?
Необяснимо е как човек се разтапя пред пагубното изкушение да се изфука. Прецаква даже и най-неподкупните. Искам да кажа, какво по-просто от това да й обясня как стоят нещата. Но вместо да се държа непринудено, мъжествено и прямо, взех че съвсем се завлякох.
— Ами да — отвърнах, като тръснах леко чадъра, за да демонстрирам интелектуалност, — намеря ли свободна минутка, задължително се гушвам с най-новото, излязло от него.
— Ами!
Обикновена думичка, но когато я изскимтя, тръпкообразно движение премина от върха на брилянтинената ми глава до каучуковите ми подметки.
Не друго, а погледът, с който съпроводи това си възклицание, предизвика конвулсиите. Приличаше си като брат близнак с онзи, който Маделин Басет ми отправи навремето. Тъкмо цъфнах в Тотли Тауърз с намерението да свия центрофугата за масло на дъртия Басет, а тя си въобрази, че съм хлътнал до ушите и не мога да се отлепя от нея. Отвратителен, лигав и топящ се поглед, който ме прониза тъй както нажеженият шиш разсича буца масло, и ме изпълни с неописуем страх.
Веднага се наругах, че тъй възхитено плямпах за тоя Спиноза и трижди се проклех, че ме сбараха, докато ужким се любувам на скапаните „Пръски“. Осъзнах, че без да искам страхотно си вдигам акциите, карам това момиче да погледне Бъртрам Устър с нови очи и да прозре скритите му дълбини. Току-виж прекроила отношението си в светлината на новите разкрития и решила, че съдбоносно е сгрешила, разваляйки годежа си с такава уникална душевност. А влязат ли й веднъж подобни бръмбари в главата, знае ли човек какво ще го сполети?
Завладя ме съкровен копнеж да съм някъде другаде, преди да се насадя на още по̀ пачи яйца.
— Опасявам се, че трябва да бягам — заизвинявах се аз. — Чака ме среща на живот и смърт. Страшно се радвам, че се видяхме.
— Трябва да се виждаме по-често — отвърна тя все още с погледа от топено сирене. — И да си обсъждаме надълго и нашироко.
— Ами да.
— Един развиващ се ум е толкова пленителен. Защо не ни идваш на гости в Бъмпли Хол?
— Как да ти кажа, човек се привързва към метрополията.
— Ще ти покажа рецензиите за „Пръски от вълни“. Възхитителни са. Едуин ми ги подрежда в албум.
— С удоволствие ще им хвърля един поглед някой път. Сигурно скоро. Довиждане.
— Забрави си книгата.
— О, благодаря ти. Е, чао-чао — избъбрих аз и се изстрелях навън.
Срещата, за която й споменах, бе с бармана в „Болинджър“. Не си спомням друг път да съм чувствал по-вопиюща нужда от подкрепително. Устремих се към целта като сърна, препускаща към хладно ручейче след разгорещена гонитба. Не след дълго вече конферирах с раздавача на животоспасителния еликсир.
Десет минути по-късно, чувствайки се значително по-добре, макар и все още разтърсен, се появих на изхода. Повъртях чадъра си и тъкмо умувах какво да предприема, когато изведнъж необичайна сцена привлече вниманието ми.
Нещо гнило бе почнало да витае из въздуха.