П. Г. Удхаус
Радост в утринта (17)

17.

Тъкмо се надигнах и взех да масажирам усилено тила си, когато креслив глас проглуши тъпанчетата ми. Гледайки ме загрижено и злорадо, може би заради успешната тренировка на мускулите си, пред мен стоеше сатанинският посланик Едуин.

— Ей! — вресна той. — Ти ли си това, Бърти?

— Точно аз и никой друг — осведомих го аз със съвсем разбираема рязкост. Животът е достатъчно труден дори без разни бойскаути непрекъснато да те млатят. Вбесих се.

— Какви те прихващат, Бърти?

— А ти какво преследваш, отровна гъгрица такава, че ме фрасна с тая биволска сопа?

— Не е сопа, а скаутския ми стик. Нещо като стик за хокей. Златна работа ми върши.

— От полза ти е, така ли?

— И още как! Заболя ли те?

— Може грижливо да си запишеш някъде, че ме заболя до мозъка на костите.

— Ей! Съжалявам. Взех те за крадеца. Спотайва се някъде из храстите. Чух го да действа под прозореца ми. Питам аз: „Кой е?“, а той се изниза, докато бълваше проклятие след проклятие. Но нещо не ми върви тази вечер. Последният, дето го сбърках с крадеца, се оказа баща ми.

— Баща ти?

— Да. Отде пък да знам аз, че е той? И през ум не ми мина, че може да се шляе из градината посред нощите. Гледам аз една приведена тъмна фигура, която сякаш се кани да скача. Промъквам се и…

— Да не би да го цапардоса?

— Ами да. С все сила.

Трябва да ви кажа, че мед ми капна на сърцето, точно каквото Джийвс твърди, че изпитвал видел ли дъга на небето. Мисълта, че задната част на панталоните на чичо Пърси е била релефно щампована, ми повлия положително. Явно отдавна му се е гласяло. Изпитах онова благоговейно чувство, което завладява понякога човек, запознавайки се отблизо с дейността на Провидението. Осъзнава, че нищо в този свят не съществува просто ей-така. Даже Едуин. И че дори на най-низшите отрепки е отредена някаква мисия.

— Той малко се впрегна.

— Ядоса се, значи?

— Искаше да ми дръпне един пердах, но Флорънс не му позволи. Каза му: „Татко, остави го на мира. Просто е станало недоразумение.“ Флорънс много си ме обичка.

Вдигнах вежди. Явно е момиче с нестандартни, може да се каже дори мазохистични вкусове.

— Затова той само ми нареди да ходя да си лягам.

— Тогава защо не си легнал?

— Да си лягам ли? Я пък ти! И дума да не става. Как ти е сега главата?

— Като минно поле.

— Боли ли те?

— Че как няма да ме боли!

— Да нямаш контузия?

— Имам.

— Веднага мога да ти окажа първа помощ.

— Я се разкарай!

— Не искаш първа помощ?

— Не, не искам. Нали вече се разбрахме по този въпрос, гноме Едуин. Знаеш ми мнението.

— Все не мога да си намеря някой, дето да иска да му окажа първа помощ — замечтано рече той. — А трябва да се упражнявам. Между впрочем, какво търсиш насам, Бърти?

— Всеки ме разпитва какво съм търсил насам — отвърнах докачено. — Защо да не съм тук? Та с това място ме свързват кръвни връзки. Ако наистина искаш да знаеш, дойдох с Боко Фитълуърт да си смелим храната с една разходка след вечерята у тях.

— Не съм виждал Боко.

— Късметлия човек е.

— Д’Арси Чийзрайт обаче е тук.

— Знам.

— Обадих му се по телефона, след като надуших крадеца.

— И това знам.

— А знаеш ли, че е сгоден за Флорънс?

— Да.

— Не знам само дали вече не са скъсали. Допреди малко вихреха ужасна кавга.

Говореше си безгрижно и пусна бомбата, сякаш представляваше новина от незначителен интерес. Затова вероятно се изненада на загрижеността, с която я приех.

— Какво?

— Ами да.

— Ужасна кавга?

— Да.

— За какво?

— Понятие си нямам.

— Като казваш ужасна, точно колко ужасна имаш предвид?

— Ами доста ужасна.

— Как стои въпросът с обидите?

— От сочни по-сочни.

Медът, който ми закапа на сърцето, узнавайки съдбата на задната част от анатомията на чичо Пърси, бързо се превърна в черен катран. Както изрично изтъкнах, цялостната насока на външната ми политика се свеждаше до дипломатическа совалка за подобряване сърдечните отношения между споменатите двама. Информацията, че си разменяли от сочни по-сочни обиди направо ми смрази кръвчицата.

Защото, нали разбирате, онова което казах относно изригването на Ноби и кучешките видения на Боко — нали помните — за девойките, които мъчат възлюбените си заради едното удоволствие и да поддържат взаимния интерес — не се отнася за двойки от момичета с възсериозни намерения като Флорънс и пънове като Стилтън. Въпрос на психология на индивида, както казва Джийвс. Ако Флорънс и Стилтън са се хванали за гушите и всеки е отхапал по нещо от другия, перспективата беше от най-мрачно естество.

— Колко успя да чуеш?

— Не много. Точно тогава фиксирах движещ се обект в тъмнината и духнах по следите му, пък после го треснах със скаутския стик и излезе, че си бил ти.

Това вече даваше малко по-оптимистична окраска на нещата. Първото ми впечатление бе, че през цялото време се е намирал в непосредствена близост до конфликта. Ако е чул само увертюрните реплики, съществуваше вероятност за рязък завой по отношение на тона. Току-виж след оттеглянето му надделяла трезвата мисъл, приета от все сърце от враждуващите с цел избягване на по-дълбок разрив. Това често се наблюдава при двойки с двама свръхцелеустремени участника. Поздравяват се с карабини и картечници, а после, когато разумът им заговори, сядат край масата за преговори.

Споменах това на Едуин, и май и той отчете резонността му. Но забелязах, че изглежда отнесен, сякаш това не го бъркаше. След неколкосекундно мълчание, през което се молех за най-доброто, а той въртеше в ръце стика си, ми разкри причината. Безпокоеше го един процедурен проблем.

— Слушай, Бърти — поде той. — Нали помниш как якичко те цапнах?

Уверих го, че не съм забравил.

— Уж за добро го сторих. Ама само как те цапнах, а?

— Спец си.

— Просто нямаше начин да го избегнеш.

— Никакъв.

— Ами точно това се чудя. Дали не направих невалидно следобедното добро дело, което извърших за теб?

— Шетнята в „Сгушеното кътче ли?“

— Не, за съжаление то не се брои, понеже се получи не както трябва. Имам предвид като спасих брошката.

Тук вече се налагаше да пипам изключително деликатно. Защото брошката, която той бе намерил и брошката, която Джийвс достави, се предполагаше, че са една и съща. А той не трябваше да разбере, че веднага щом е спасил проклетата дрънкулка в предверието, аз пак съм я загубил.

— А, това ли било? — рекох. — Да, това беше добро дело, за шест плюс.

— Знам. Обаче брои ли се?

— Разбира се.

— Въпреки нокаута?

— Безспорно.

— Ей! Ами тогава съм наваксал чак до миналия четвъртък.

— Искаш да кажеш миналия петък.

— Четвъртък.

— Петък.

— Четвъртък.

— Петък бе, кретен такъв — троснах му се аз. Неспособността му да си води сметките като хората взе да ми лази по нервите. — Отпуши си ушите и ме слушай. Доброто ти дело за миналия петък щеше да бъде разтребването на „Сгушеното кътче“. Но в резултат от трагичните последици, това го зачеркваме. Нали така? Значи намирането на брошката е доброто ти дело за миналия петък. Съвършено елементарно, ако използваш поне мъничко малките си сиви клетчици.

— Да, но ти не разбра.

— Всичко разбрах аз. Чуй…

— Ти говориш за първия път, когато намерих брошката. А пък аз ти казвам за втория. И той се брои.

Не успях да разшифровам думите му.

— Какви два пъти те гонят? Не си я намирал два пъти.

— Напротив. Първият път беше, когато я изтърва в предверието, нали помниш. Тогава отидох да чистя кухненския комин. Последва експлозията, аз изхвърчах, а ти стоеше на моравата по риза. Бе съблякъл и захвърлил настрани палтото си.

— О, небеса!

В цялата суматоха съвсем бях забравил за тази подробност с палтото. Сега всичко ми се проясни и сякаш ледена ръка впи нокти в сърцето ми. Усещах вече накъде биеше.

— Предполагам, че брошката е паднала от джоба ти, защото когато ти се втурна в къщата, я видях на земята. Реших, че ще се брои за добро дело, ако я занеса на Флорънс и ти спестя усилията.

Зяпнах го тъпоумно. Май че изразът е, без блясък в очите.

— Значи я занесе на Флорънс?

— Да.

— И й каза, че е подарък от мен.

— Да.

— Тя зарадва ли се?

— Страшно. Ей!

И Едуин ненадейно изчезна като змия в блато, а аз усетих приближаването на някой, чието дишане наподобяваше парна машина.

Не ми беше нужно внезапното шмугване на хлапето в сенките, за да се досетя, че пръхтящият новодошъл е самата Флорънс.