Метаданни
Данни
- Серия
- Джийвс и Устър (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Joy in the Morning, 1946 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Станислава Попова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
П. Г. Удхаус. Радост в утринта
Английска, първо издание
Превод: Станислава Попова
Редактор: Красимира Маврова
Художник: Борис Драголов
Печатни коли: 15
Формат: 84/108/32
Печат: „Полиграфия“ АД — Пловдив
ИК „Кронос“ — София, 1994 г.
ISBN: 954-8516-05-5
История
- —Добавяне
16.
Боко изглеждаше смирен и кротък, сякаш душата му бе минала през пресата за пране. Носеше безпогрешното изражение на мъж, чието момиче на мечтите току-що му е разяснило точно какво мисли за него, а той все още не е овладял поразените си сетива.
— Здрасти, Бърти — измънка той с приглушен глас. Все едно имах светец насреща си.
— Привет, Боко.
— Каква нощ, а!
— Забележителна!
— Случайно да ти се намира манерка с гориво?
— Не.
— Жалко. Човек винаги трябва да носи със себе си манерка с еликсир в случай на непредвидени кризи. Санбернарите в Алпите така практикуват. Петдесет милиона санбернарски песа не могат те подведат. Току-що преживях апокалиптично емоционално сътресение, Бърти.
— Ноби намери ли те?
Той леко потръпна.
— Допреди малко разговарях с нея.
— Така и предполагах.
— От пръв поглед ми личи, нали? Да, сигурно е така. Да не би ти да си й издрънкал за „Веселяшките изобретения“?
— Разбира се, че не.
— Някой го е направил.
— Вероятно чичо Пърси.
— Вярно бе. Трябва да го е попитала как е протекъл обядът. Да, предполагам, че този е авторитетният източник, от който е почерпила информацията си.
— Значи засегна й „Веселяшките изобретения“?
— О, да. Обстойно. Разговорът й се въртеше частично около тях и частично около случилото се тази вечер. Не й липсваха думи и по двете теми. Абсолютно ли си сигурен, че нямаш шишенце животоспасително?
— Страхувам се, че наистина нямам.
— Е, добре — примири се Боко и за известно време потъна в мълчание. Изплува от него само, за да ме попита с озадачен глас откъде момичетата се учат на такива изрази.
— Какви изрази?
— Неудобно ми е да ги повторя в присъствието на джентълмени. Предполагам, че ги научават в последните класове на гимназията.
— Значи те наруга?
— Не се скъпеше. Чувството, което ме обхвана, докато си стоях, а тя ме изтезаваше, бе уникално. Едно такова зашеметяващо усещане за нещо дребно и врещящо, дето фучи от ярост покрай теб. Сякаш те напада пекинез.
— Никога не ме е нападал пекинез.
— Тогава питай някой, когото са го нападали. Той ще ти каже. Всеки момент очаквах да ме захапе за глезена.
— Пекинеза ли?
— Не, Бърти, става въпрос за Ноби.
— И как свърши всичко?
— О, спасих си животеца.
— Животът е хубаво нещо.
— Не и ако си загубил любимата си.
— А ти загуби ли я?
— И аз това се мъча да разбера. Още не мога да реша. Всичко зависи какво тълкуване ще дадеш на думите „Не искам никога повече да те виждам или да говоря с теб, нито в този, нито в следващия живот, мизерен тъпунгер“.
— Тя ли ти го каза?
— Между другото.
Видях, че е дошло време да задействам успокоителните и окуражителните си умения.
— На твое място, Боко, изобщо не бих се притеснявал.
Той изглеждаше изненадан.
— Сигурен ли си?
— Разбира се. Казала го е без да иска.
— Без да иска?
— Да, приятелю.
— Значи го е изрекла само, за да каже нещо? Да се намира на приказка, ако мога така да се изразя?
— Слушай какво ще ти кажа. Изследвал съм твърде задълбочено другия пол, изучил съм всичките им специалитети и изводът, до който стигнах, е, че когато ги прихванат гневните изблици не бива да им се обръща много внимание.
— Съветваш ме да го забравя?
— Напълно. Изтрий го от съзнанието си.
За момент се умълча. Когато проговори, в гласа му се долавяше надежда.
— Пък има и нещо друго. Все пак тя ме обичаше. Чак до днешния следобед. От дъното на душата си… Самата тя ми каза това веднъж. Не бива да забравям това.
— Тя продължава да те обича.
— Наистина ли смяташ така?
— Разбира се.
— Въпреки, че ме нарече мизерен тъпунгер?
— Точно затова. Ами че ти наистина си мизерен тъпунгер.
— Прав си.
— И въобще недей да вземаш насериозно думите на момиче, когато те кастри затова, че си се държал като глупак. Подходът е като при Шекспир. Звучи добре, но нищо не означава.
— Следователно ти отстояваш мнението, че старата любов ръжда не хваща?
— Определено. По дяволите, човече, ако те е обичала въпреки сивите ти кашени гащи, просто няма начин да изстине заради някаква си издънка от твоя страна. Любовта е вечна. И вечно ще гори свещеният й пламък.
— Това кой ти го каза?
— Джийвс.
— Той би трябвало да знае.
— Той знае. Можеш да се уповаваш на Джийвс.
— Съвършено вярно. Наистина можеш. Бърти, ти си направо незаменим.
— Опитвам се, Боко.
— Сгряваш ме с надежда. Въздигаш ме от дълбините.
Вече можеше да се твърди, че прилича малко на човек. Не че спря да си огъва гръбнака, нито пък вдигна посърналата си брадичка, но очевидно се посъвзе. И ми се струва, че след някоя и друга минута нищо чудно съвсем да се развеселеше, ако точно в този момент нощния въздух не бе прорязан от женски глас, който викаше името му.
— Боко!
Същият се разтресе като трепетлика.
— Да, гълъбче?
— Ела тук. Трябваш ми.
— Идвам, бъбрече мое. О, мили боже! — чух го да си шепти. — Вика ме на бис!
Той се затътри, а аз останах да размишлявам за посоката, която вземаха събитията.
Веднага следва да заявя, че не виждах повод за притеснение. За Боко, който явно е бил залят от лавата, изригнала от женското вулканче, бе нормално да предположи, че е настъпил свършекът на света, а с него и денят на неумолимия Страшен съд. Обаче за мен, безпристрастния и трезв наблюдател, всичко се свеждаше до рутината. Затова свих рамене и го нарекох с истинското му название — а именно, изцеден ябълков бълвоч.
Копринените нишки на любовта не се разкъсват само защото женската половина от композицията се е нацупила заради безмозъчното поведение на мъжкия си партньор и го е бомбардирала със страстни тиради. Колкото и всеотдайно да боготвори едно момиче своя избраник, винаги идва момент, когато я завлядява непреодолим подтик да го накълца, и то на ситно. Ако всичките млади ромеовци, които познавам, се наредят един до друг, разбира се, това ще е доста трудно, но я си представете, че стане — ще се проточат до средата на Пикадили. А между тях няма ни един, дето да не е преживял същото като Боко тази нощ.
Според мен вече бе започнала втората фаза, в която женският папагал рони сълзи на рамото на мъжкия и повтаря, че съжалява. Че догадката ми е вярна го потвърди Боко, който се присъедини отново към мен след няколко минути. Дори на слабата светлина му личеше, че е на седмото небе от щастие. Сякаш не вървеше, а летеше. А Душата му изглеждаше уголемена като хвърлена и разплула се във ваната гъба.
— Бърти.
— Да?
— Още ли си там?
— Не съм мърдал.
— Всичко е наред, Бърти.
— Продължава да те обича?
— Да.
— Това е чудесно.
— Поплака си на рамото ми.
— Страхотно.
— И каза, че съжалява задето се е разсърдила. А аз я успокоявах с „Хайде, недей!“. Всичко пак си тръгна по мед и масло.
— Чудесно.
— Почувствах се невероятно.
— Сигурен съм!
— Взе си обратно думите „мизерен тъпунгер“.
— И това е добре.
— И каза, че аз съм дървото, на което висял плодът на живота й.
— Страхотно.
— И явно е сгрешила, като ми е заявила преди, че не иска да ме вижда и да ми говори и в този, и в следващия живот. Иска. И то често.
— Чудесно.
— Притиснах я и диво я разцелувах.
— Вярвам ти!
— Джийвс, който присъстваше, страшно се развълнува.
— И Джийвс ли беше там?
— Да. Двамата с Ноби обсъждаха планове и стратегии.
— За размекване на чичо Пърси?
— Да. Истинският план тепърва предстои да се изпълни.
Изгледах го сериозно. Не че се оказа от голяма полза при тая светлина.
— Мъчно ще стане…
— Напротив, Бърти.
— … след като му викаше „драги ми Уърпълсдън“ и отгоре на всичко го нарече изкуфял дебил.
— Нищо подобно, Бърти. Джийвс ни се притече на помощ с едно от най-скъпоценните си хрумвания.
— Наистина ли?
— Какъв човек, Господи!
— Ай!
— Много пъти съм казвал, че втори като Джийвс няма.
— Това е повече от вярно.
— Забелязал ли си как му е изпъкнала отзад главата?
— Неведнъж.
— Там му е мозъкът. Барикадиран е зад ушите.
— Да. Та каква му е идеята?
— Накратко, Бърти. Според него ще произведа отлично впечатление и ще компенсирам наказателните точки, ако взема дъртака Уърпълсдън под крилото си.
— Да го вземеш под крилото си? Нещо не схванах. Ти от парашут ли смяташ да го пускаш?
— Ще го защитавам, Бърти. Джийвс ме посъветва да играя ролята на добрия, да браня Уърпълсдън, така да се каже.
— Ще браниш чичо Пърси?
— Знам, че ти звучи странно. Но Джийвс смята, че ще проработи.
— Пак нещо не ми е ясно.
— Всъщност е съвършено просто. Виж сега. Представи си, че утре сутринта точно в десет развилнял се грубиян нахълтва в кабинета на дъртия Уърпълсдън и започва да го хули колко му душа иска. Нарича го с всички вонящи думи, дошли на езика му. Въобще, държи се като истинско говедо. Аз чакам вън пред прозореца и в психологически най-подходящия момент си пъхам главата и с тих, укорителен глас занареждам: „Престани, Бърти!…“
— Бърти ли?
— Името на хулиганина е Бърти. Но я не ме прекъсвай. Загубих нишката. Та вкарвам си аз главата и казвам: „Престани, Бърти! Съвсем се самозабравяш! Не мога да стоя и да слушам как ругаеш човек като лорд Уърпълсдън, когото аз високо ценя и уважавам. С лорд Уърпълсдън може и да сме влизали в пререкания, за които аз нося вината и съжалявам с цялото си сърце, но никога не съм отстъпвал от позицията, че е чест да се познаваш с него. И когато те чувам как го наричаш…“
Страшно съм схватлив. Вече бях прозрял естеството на пъкления план.
— Искаш да ида при чичо Пърси и да го пустосвам на поразия?
— Точно в десет. Това е от изключителна важност. Ще трябва да се синхронизираме до секундата. Ноби ме осведоми, че винаги прекарвал сутрините си в кабинета. Сто на сто съчинява оскърбителни послания до капитаните от флотилията си.
— И ти ще се появиш и ще ме нахокаш задето преди това аз съм го наругал?
— Браво, Бърти, загря мигновено. Няма начин да не види истинския ми вид и да не ме приеме с мисълта, че в края на краищата съм свястно момче. Защото я си го представи хълцащ от страх в креслото си, докато ти си надвесен над него и размахваш заплашително пръст в лицето му.
Сцената, която думите му извикаха в съзнанието ми, беше толкова потресаваща и противна, че се олюлях и щях да падна, ако не се бях вкопчил в кората на едно дърво.
— И твърдиш, че Джийвс е измислил този план?
— Да, за част от секундата.
— Сигурно е бил пиян.
Скованост се прокрадна в държането на Боко.
— Не те разбирам, Бърти. На това негово творение отреждам място всред най-брилянтните му постижения. Изглежда ми като една от онези прости хитрости, в които няма слабост и благодарение именно на нея се постига желания ефект. Появявайки се в момента, когато ти караш Уърпълсдън да напълни гащите от страх, аз ще му предоставя цялото си съчувствие и подкрепа. Ще…
Има моменти, когато Устърови са крайно твърди, непоклатими е вероятно по-точната дума — и един от тях е този, когато ни учат как да караме хора като чичо Пърси да пълнят гащите от страх.
— Съжалявам, Боко.
— Съжаляваш ли? Че защо?
— Без мен.
— Какво!
— Нямам намерение да върша нищо.
Той се приведе напред, та да се вторачи по-добре в лицето ми. Изглеждаше отчаян.
— Бърти!
— Да, знам. Но пак повтарям — нямам намерение да върша нищо.
— Нищо?
— Нищо.
Гласът му прие умолителни нотки, подобно този на Бинго Литъл, когато се умилква на някой кредитор да приеме по-либерални разбирания и да изчака до сряда, за да прибере парите си.
— Но Бърти, нали обичаш Ноби?
— Разбира се, че я обичам.
— Не може да е другояче, след като си й дал онези кисели бонбончета за три пени. Няма да отречеш, че с теб бяхме съученици? Естествено, че няма. Явно не съм те разбрал правилно, когато каза, че няма да участваш.
— Добре си ме разбрал.
— Добре ли?
— Да.
— Отказваш да дадеш своя принос?
— Отказвам.
— Ти, искам хубаво да си го изясня, действително ли отказваш да изиграеш тази простичка, елементарна роля в утрешната пиеса?
— Съвършено точно.
— С Бърти Устър ли говоря?
— С него самия.
— Бърти Устър, с когото бяхме съученици?
— Същият.
Гърдите му изсвистяха, когато пое въздух.
— Ако някой ми кажеше, че това може да се случи, нямаше да му повярвам. Щях да му се изсмея подигравателно. Бърти Устър да ме изостави в беда? Не, не, щях да отвърна — не и Бърти, с когото деляхме школските несгоди и който в същия този момент раздира плътта ми.
Това вече беше гадно. Разбира се, въобще не му раздирах плътта, още повече, че от нея нямаше много нещо. Но включих какво иска да ми внуши. За секунда, докато ми го поднасяше в този вид, да взема да се огъна. Но като се сетих за чичо Пърси „хълцаш, от страх в креслото си“ — хълцащ от страх — дрън-дрън! — отново бях твърд като камък.
— Съжалявам, Боко.
— И аз, Бърти. Съжалявам и съм разочарован. Душата скърби, както се казва. Е, аз по-добре да вървя да съобщя на Ноби. Майчице, как ще се съкруши! Как ще плаче!
Не успях да заглуша болката у себе си.
— Не искам Ноби да плаче.
— Но ще я подтикнеш към това. Ще плаче тихо и напоително. Ще измерваш в кубически литри.
И се сля с тъмнината, като въздишаше осъдително и ме остави насаме със звездите.
Тъкмо си ги разглеждах и недоумявах какво е втълпило на Джийвс налудничавата идея, че те пеят на невинните херувими — не виждах и най-малкия признак от подобно нещо, когато внезапно се сляха в едно, сякаш бяха чичо Пърси и Дж. Чичестър Клам, и лумнаха в буйни пламъци.
Причината — коварно спотайваща се ръка, промъкнала се незабелязано зад мен, ми желира мозъка с нещо, което взех за тъп инструмент. Цапардосаха ме точно по тила и ме накараха да се свлека на земята с едно пронизително „Ой!“.