П. Г. Удхаус
Радост в утринта (15)

15.

В краткия промеждутък, през който Боко ни забеляза и тръгна да се присъединява към задушевния ни кръг, се отдадох на размишления за този Клам. Мислех си колко различно му се струва всичко тук от онова, на което е привикнал. Защото ставаше въпрос за един от онези бизнесмени, които са гордостта на Америка и чийто живот протича редовно и тихо в сивкаво ежедневие. При визитите си до Ню Йорк съм имал възможността да ги опозная с дузини, така че безпроблемно си представях какво представлява типичен ден от живота на кламовците.

Ставане в ранни зори свеж и росен в Лонгайлъндската резиденция. Ваната. Бръсненето. Яйцата. Юфката. Кафето. Пътуването до гарата. Влакът в осем и петнайсет. Пурата. „Ню Йорк Таймс“. Пристигането на гара „Пенсилвания“. Сутрешната работа. Обядът. Следобедната работа. Коктейлът. Влакът в пет и половина. Пътуването от гарата. Връщането вкъщи. Целувката за жената и дребосъците, потупването на приветстващия пес. Душът. Домашните дрехи. Заслужената вечеря. Тихата вечер. Леглото.

Тъй се нижат годините за хората като Клам с изключение на неделите и ваканциите. Затова суровите предизвикателства и условията на джунглата в Стийпъл Бъмпли бяха зле премерени за калъпа му. Стийпъл Бъмпли щеше да се окаже за него уникално изживяване, каращо го да се зачуди на какво е попаднал. Като някой, навел се да набере букет диви цветя, досами железопътната линия и внезапно блъснат в гърба от минаващия експрес. Сега той седеше в градинския сайвант, слушайки Боковите викове и сигурно се убеждаваше, че това трябва да е свършекът на Цивилизацията, за който вероятно често е ораторствал в клуба си.

И макар че гъстият килим на рая бе тъй изкусно изтъкан от златната патина на звездите, нощта, както вече споменах, си беше доста тъмна, направо непрогледна. Обаче видимостта все пак бе достатъчно добра, за да позволи на човек да прозре как Боко се пръска по шевовете от самодоволство. Наистина, няма да е изхвърляне, ако кажа, че направо се пъчеше от себелюбие. Че това е тъй, го установих от факта, че от самото начало взе да нарича чичо Пърси „драги ми Уърпълсдън“ — нещо, което в нормално състояние не би сторил за нищо на света.

— А, драги ми Уърпълсдън — рече той, след като се взря в лицето на родственика ми и го идентифицира, — значи си на крак, тъй ли? Похвално, похвално. И Стилтън също? И Джийвс? И Бърти? Чудесно. Ние петимата ще успеем да се справим със злодея. Не знам дали ме чухте преди малко, но пипнах един крадец в сайванта с градинарските инструменти.

Изговори тези думи с вида на човек, готов да приеме благодарностите на нацията. През цялото време потупваше гръдния кош на чичо Пърси, сякаш да му подскаже, че е късметлия да си има Боко Фитълуърт, който не спи ни денем, ни нощем и бди за благото му. Но не се изненадах, когато забелязах растящото раздразнение на родственика ми.

— Ще престанете ли да ме удряте, сър! — изкрещя той, видимо ядосан. — Какви са тези щуротии за крадци?

Боко явно се озадачи. Виждаше се, че не смята тона за вярно налучкан.

— Щуротии ли, Уърпълсдън?

— Откъде знаете, че човекът е крадец?

— Драги ми Уърпълсдън! Ще се намери ли някой освен крадец да се спотайва в градинските сайванти по това време на нощта? Но, ако този довод не ти е достатъчен, нека те осведомя, че току-що минах покрай кухненския прозорец и забелязах, че е покрит с къс кафява хартия.

— Кафява хартия?

— Кафява хартия. Доста зловещо, а?

— Че защо?

— Драги ми Уърпълсдън, това неоспоримо доказва престъпните намерения на дееца. Вероятно не си много наясно, но когато тези отрепки решат да нападат нечий дом и да задигнат съдържанието му, винаги лепват къс напетмезена кафява хартия на прозореца и сетне с един юмрук го строшават. Такава е стандартната процедура. Частиците стъкло остават по хартията и гадовете крадливи могат да влязат без да се накълцат до обезобразяване. Не, драги ми Уърпълсдън, няма капчица съмнение за гнусната предумисъл на мерзавеца. Сгащих го точно навреме. Чух нещо да се движи в градинския сайвант, надникнах, видях неясна фигура, треснах вратата и я залостих. Така го поставих в мат и осуетих плановете му.

Това изявление спечели одобрението на бдящия блюстител на закона.

— Чиста работа, Боко.

— Благодаря ти, Стилтън.

— Показал си похвална съобразителност.

— Страшно мило от твоя страна, че смяташ така.

— Ще ида да му сложа белезниците.

— Тъкмо щях да ти го предложа.

— Въоръжен ли е?

— Не знам. Скоро ще разбереш.

— Не ми пука, дори да е с пистолет.

— Харесвам решителния ти дух.

— Ще отскоча дотам…

— Това е идея.

— … и ще го обезоръжа.

— Надяваме се. Силно се надяваме. Да, нека се надяваме на най-доброто. Но знай, че каквото и да се случи, поне ще постигнеш удовлетворението от изпълнения дълг.

По време на целия този диалог, като се започне от „чиста работа“ и се стигне до гръмката фраза за изпълнения дълг, чичо Пърси демонстрираше с нескрита паника поведението на котка върху нажежена ламарина. Но кой ще го укори. Бе поканил Дж. Чичестър Клам за тих разговор в градинския сайвант и мисълта за полицаи, които отскачат дотам, трябва да го е попарила с вряла вода. В душевната си агония чичо Пърси отново взе да грачи „к’во“-то, което накара Боко за сетен път покровителствено да забие показалеца си в гърдите му.

— Всичко е наред, драги ми Уърпълсдън — изломоти Боко, докато го мушкаше като кълвач. — Не бери грижа за Стилтън. Няма да пострада. Поне аз мисля така. Е, може и да греша, разбира се. Но в края на краищата нали затова му плащат, за да поема такива рискове. А, Флорънс — обърна се той към щерката на дома, която тъкмо се зададе по халат, с коса, фъкаща от фуркети.

Отдалеч биеше на очи, че Флорънс съвсем не беше обикновената невъзмутима и уравновесена Флорънс. Още щом заговори, ядът й пролича.

— Остави това „А, Флорънс“. Какво става тук? Каква е цялата тази дандания и суматоха? Събудих се от нечии крясъци.

— Моите — похвали се Боко и дори на оскъдната светлина успях да видя, че се хили доволно. Не вярвам дали в цял Хемпшир ще намерите друг вагабонтин, дето е тъй възхитен от себе си. Твърдо си бе втълпил, че е славният герой и всеобщият фаворит и едва ли се досещаше, че любимото четиво на чичо Пърси за момента би било името му на надгробна плоча. От тъжно по-тъжно.

— Ще съм ти благодарна да ги преустановиш. Абсолютно невъзможно е да се спи, докато разни хора се щурат из градината.

— Щурат ли? Та аз залавях крадец.

— Залавял си крадец?

— По-вярно нещо досега не си изричала. Огромен, подивял среднощен похитител, който може да е, а може и да не е въоръжен до зъби. Ще разберем верния отговор на този въпрос след като Стилтън си пообщува с него.

— Но как успя да заловиш крадец?

— Изработил съм си похват.

— Имам предвид какво правеше тук по това време на нощта?

Чичо Пърси сякаш само чакаше някой да дойде и да му подаде точно тази реплика.

— Съвсем на място — изврещя той и изпръхтя пръхтенето на живота си. — Точно каквото исках да узная. Какво, по дяволите, търсеше тук? Не си спомням да съм те канил да нападаш с паразитното си присъствие владенията ми и да ги опустошаваш като разбеснял се бик, вдигайки врява до небесата и нарушавайки спокойствието ми. Нали си имаш собствена градина? Ако си решил да се правиш на бизон, ходи си дивей там на воля. А и проклетите ти глупости да залостваш хора в градинския ми сайвант! В целия си живот досега не съм срещал по-натрапчива въшка от теб!

— Натрапчива?

— Натрапчива до пощръкляване.

— Въшка?

Боко очевидно се сащиса. Човек лесно можеше да се досети, че през главата му препускат мисли за подадени ръце и неблагодарно ухапани пръсти. Преди да проговори отново, той мрачно потръпна.

— Е! — изрече той накрая, но вече без прилика с двигател на мотоциклет. — Проклет да съм! Да пукна на място! Да се тръшна и да не стана! Такова ви е отношението, така ли? Ха! Разбира се, човек не проси благодарност за такива дребни услуги, които върши на хората. А те са свързани с известни неудобства за самия него, между впрочем. Но си мислех, че при тези обстоятелства можех да се надявам поне на елементарната учтивост. Джийвс!

— Сър?

— Какво казваше Шекспир за черната неблагодарност?

— „Духай, духай зимни ветре, че от черната неблагодарност по-малко вледеняващ ти си“. Намеква за нея и с метафората „демонът на мраморното сърце“, сър.

— И не греши! Бдя над дома му като ангел-хранител, жертвам си съня и спокойствието, за да му браня интересите… Ставам вир-вода, докато му обезвреждам крадците…

— Крадци, как ли пък не! Дрън-дрън ярина! Човечецът сигурно е някой безобиден скитник, приютил се в градинския ми сайвант от бурята…

— Каква буря?

— Остави ти това каква буря.

— Но няма никаква буря.

— Добре де, няма!

— Нощта е същинска прелест. Няма и намек за буря.

— Добре де, добре! Не обсъждаме прогнозата за времето. Обсъждаме окаяния бездомник в градинския ми сайвант. Казвам ти, че сто на сто е безвредна мушичка. Отказвам да повдигна обвинение срещу него. Пък и какво ми е сторил? Щом цялата паплач от радиус не знам си колко мили използва градината ми сякаш е нейна собственост, откъде-накъде той да не може? Живеем в свободни времена, или поне така се казва.

— Значи не вярвате, че е крадец?

— Не, не вярвам.

— Уърпълсдън, да знаеш, че си един изкуфял дебил. Ами кафявата хартия? Ами петмеза?

— Разкарай го ти петмеза. Майната й на кафявата хартия! И как смееш да ме наричаш изкуфял дебил? Джийвс!

— Милорд?

— Ето десет шилинга. Иди ги дай на нещастното създание и го пусни да си върви по живо, по здраво. Заръчай му да си намери топла постеля и храна.

— Много добре, милорд.

Боко нададе пронизителен и скимтящ звук на недоволна хиена.

— Хей, Джийвс! — извика той.

— Сър?

— Щом този тип си намери топла постеля, да не забравиш да го завиеш и да му мушнеш и грейчица под дюшека.

— Много добре, сър.

— Така значи, десет шилинга? Вечеря, да ме вземат мътните! Топла постеля, как ли пък не! Е, това вече ме изключва — заяви Боко. — Измивам си ръцете от цялата работа. Това беше последният случай, когато съм ви помагал с крадците в тази лудница. Другия път като заприиждат, ще ги потупам по гърба и ще им държа стълбата да не паднат.

И Боко, потресен от възмущение до дъното на душата си, закрачи в тъмнината. Не мога да твърдя, че се изненадах. Начинът, по който се завъртяха нещата, бе предостатъчен да възпламени гнева и на най-кроткия мъж, камо ли на темпераментен писател, привикнал да вдига скандали на издателите си за най-малката провокация.

Но въпреки че го разбирах, жив го оплаках. Всъщност, отивайки по-далеч, вътрешно проплаках. Нежното Устърово сърце се бе трогнало от грапавите спънки пред шествието на любовта. Бях се надявал, че нощната авантюра ще има за сюблимен момент тоталното размекване на чичо Пърси и последващо съединяване на триъгълника.

Вместо което пустият му импулсивен драскач взе, че се постара да грабне челното място в списъка за persona non grata. Ако досега залогът за спечелването на настойническото съгласие вървеше четири към едно, сега едва ли би могъл да се оцени на по-малко от сто към осем — съмнявам се даже дали комарджиите биха рискували въпреки щедрата цена.

Тъкмо умувах дали ще има полза да вмъкна някоя и друга успокоителна думица, и бях взел решението, че е по-добре да си трая, когато до ушите ми достигна тихо изсвирване. Можеше и да е вой на сова, но съзрях неясни, и все пак определено женски очертания зад едно дърво в далечината. Всички факти сочеха към Ноби, затова се отделих от компанията-майка и се понесох към нея.

Догадката ми се оказа правилна. Беше Ноби по халат, но и помен от фуркет не стърчеше от косата й. Явно не понасяха на прическата й. Пенеше се от нетърпение да научи горещите новини от последните часове.

— Не ми се щеше да се присъединявам към партито — рече тя, след като взаимно се попитахме какво става. — Чичо Пърси щеше да ме прати веднага в леглото. Как върви, Бърти?

Сърцето ми се късаше за сочната прасковка, докато поемах черпака да загреба гнусните съобщения, но нямаше как да избегна болезнената задача.

— Не особено добре — отвърнах унило.

Както предвидих, думите ми веднага я срязаха. Тя сподави писъка си.

— Не особено добре ли?

— Не.

— Къде я оплескахте?

— По-добре питай къде не оплескахме. Начинанието си беше пълен провал от началото до края.

Тя рязко възкликна и видях, че ме изпепеляваше с един от ония противни, подозрителни погледи, типични за нежния пол.

— Сигурно ти си се наклепал в тинята?

— Нищо подобно. Сторих всичко, което е по силите на човек. Но възникна едно от онези злополучни стечения на обстоятелствата, което доведе до това, че каквото го гласяхме за малка нощна работа за двама, се превърна в масова сцена. Тъкмо стартирахме успешно, когато ливадите и моравите загъмжаха от чичопърсовци, джийвсовци, стилтъновци, флорънсии и какво ли още не. Напълно ни парализираха размаха. А и за съжаление Боко не се представи в най-добрата си светлина.

— Как така?

— Непрекъснато зовеше чичо Пърси „драги ми Уърпълсдън“. Не можеш да се обръщаш към човек като него с „драги ми Уърпълсдън“ задълго без да припламне искра от създалото се напрежение. Последваха разгорещени думи, болшинството произведени от Боко. Епизодът, който беше крайно мъчителен, завърши с това, че Боко нарече чичо Пърси изкуфял дебил, врътна се и си замина. Опасявам се, че устремно се е изкачил в черния списък на последния.

Тя простена едва чуто и за секунда се размислих дали да не й потупам лапичката. Но по-задълбоченото вникване в идеята ме разубеди.

— Мислех си, че поне веднъж мога да разчитам на Боко да не се държи като дръгливо магаре — промълви тя със страстно съжаление.

— Съмнявам се дали въобще можеш да разчиташ на който и да е писател да не се държи като дръгливо магаре — мрачно възразих аз.

— Но ще му го изкарам през носа. Той в каква посока пое?

— Някъде натам — неопределено махнах с ръка.

— Само да ми падне! — закани му се тя и изджавка като дребна хрътка, докато изфирясваше яко дим.

Не бяха минали повече от две-три секунди, когато Джийвс се пръкна до мен.

— Тревожна вечер, сър — рече той. — Току-що освободих мистър Клам.

— Забрави го ти Клам. От Клам ме побиват тръпки. Обектът, който ме притеснява, е Боко.

— А, да, сър.

— Безмозъчен глупак, да отчуждава чичо Пърси по този начин.

— Да, сър. Жалко, че обноските на младия джентълмен не са малко по-въздържани.

— Направо го отпиши, освен ако не измъдриш нещо прогонващо сръднята.

— Да, сър.

— Намери го, Джийвс.

— Да, сър.

— Налей му акъл в куфилото.

— Да, сър.

— Напъни си мозъчния пъпеш до краен предел за уместно разрешение.

— Много добре, сър.

— Ще го откриеш някъде натам в тихата нощ. Всъщност няма да е тиха, защото Ноби ще му обяснява какво е мнението й за него. Тъй че повърти се наоколо и чуеш ли сопраното й да се извисява, знай, че тогава трябва да се намесиш.

Той се засили да изпълнява мъдрите ми инструкции, а аз взех да ходя напред-назад и да мръщя вежди. Да съм ги мръщил около има-няма пет минути, когато една сянка падна наблизо и видях, че Боко се задава насреща ми.