П. Г. Удхаус
Радост в утринта (13)

13.

Дефицитът от него продължи да се усеща остро чак до дванадесетия час. Още на свечеряване, след оскъдното ядене и изнурителното чакане на ударите на селския часовник, започна да ме завладява все по-нарастващо безпокойство. А когато моментът настъпи и двамата с Боко тръгнахме да прекосяваме смълчаните ливади на Бъмпли Хол на път за акцията, то бе по-силно от всякога.

Боко беше в игриво и възбудено състояние. От време на време ентусиазирано боботеше за красотите на Природата и посредством предпазливия си шепот насочваше вниманието ми към поносимата смрад на растителните видове, които подминавахме. Но с Бъртрам беше съвсем другояче. Бъртрам, няма да се опитвам да скрия, бе на светлинни години разстояние от спортната си форма. По гърба му непрестанно лазеха мравки, а сърцето му се задъхваше под непосилното бреме на мъката. Обаче Устъровата дума беше хвърлена. Бях предоставил услугите си в полза на младата двойка и нямаше място за отстъпление от мероприятието. Въпреки това нищо не можеше да ме накара да разтворя по-широко сърцето си и да го приема в него.

Мисля, че споменах някъде непоносимостта си към прокрадване през непознати градини в тъмното. Прекалено много болезнени епизоди от миналото ми са свързани с чужди градини. Особено по времето, когато обстоятелствата ме принудиха да търча навън в малките часове и да бия пожарникарските камбани в Бринкли Корт. Другият инцидент бе, когато Роберта Уикъм ме наговори, въпреки личното ми несъгласие, да се покатеря на едно дърво и да пусна саксия през покрива на оранжерията. Трябваше да предизвикам суматоха, която да даде възможност на братовчедка й Клементина, черната овца на училището, да се шмугне вътре незабелязано.

От всичките ми преживелици досега най-разтърсваща беше последната, понеже кулминацията бе достигната, когато се появи полицай, който питаше: „Кой направи всичко това?“. И точно мисълта, че е възможно повторно изживяване на сцената, и осъзнаването, че ако се зададе грубата сила, тя ще е в лицето на Стилтън, смразяваше кръвта ми. Стомахът ми се гърчеше от разкъсващи конвулсии, сякаш бях погълнал препълнена супена лъжица пеперуди.

Това усещане бе така силно, че сграбчих ръката на Боко със зле прикрита паника и го дръпнах под едно дърво.

— Боко — изклокочих аз задъхано, — ами Стилтън? Взе ли предвид Стилтъновия аспект?

— Ъ?

— Ами ако тази нощ е дежурен? Ако слухти наоколо? Ако изникне изневиделица, въоръжен със свирка и тефтер?

— Не говори глупости, Бъртрам.

— Ще е кошмарно да те опандизи ченге, с което си делял детството си. А той ще се пръсне от кеф. Има ми зъб.

— Глупости на търкалета — отсече Боко, преливащ от жизнерадост. — Не бива да оставяш мислите ти да текат в такава мрачна посока, Бърти. Подобни истерии са нетипични за теб. Не се кахъри за Стилтън. Достатъчно е да го погледнеш — този бистър поглед, тези румени бузки — за да ти стане ясно, че неизменно си отспива осемте часа. „Рано пиле рано пее“ е девизът му. Стилтън се е гушнал между завивките и си нанка като бебче. И няма да почне да функционира чак докато будилникът му не експлодира в седем и половина.

Е, страхът ми се поразсея. Доводите му бяха железни и нямаше как да не ги приема. Безспорно страните на Стилтън бяха румени колкото си искат. Но самообладанието ми надигна глава само за миг. В края на краищата, размислих се аз, Стилтън беше само някакво си нищожно пашкулче от цялата угроза. Понеже дори да го изключим от картинката, оставаше двойката чичо Пърси — леля Агата. Тук вече нямаше къде да се мърда, при условие, че ливадите и моравите, в които си нагазил, принадлежат на по-първия, и че последната също притежава част от тях. С други думи, може и да съм се обезопасил по отношение на дракона, ама крилатите коне? Ето този въпрос не ми даваше мира. Каква цена щях да платя за крилатите коне?

Ако нещо се провалеше, ако тази прокълната авантюра, в която се бях впуснал, се закучеше, какви щяха да са последиците? Да ви ги разясня ли? Първо ще изпадна в неблагоприятното положение да давам обяснения на чичо-корабостроител, справедливо разгневен, че е лишен от укрепителния си сън, какво съм целял, докато съм душил около къщата му и съм трошал кухненските прозорци. И второ — цялата история ще бъде донесена на леля Агата с разточителна обстоятелственост. И после какво?

В миналото далеч по-дребни провинения от моя страна са предизвиквали бясното препускане на родственицата ми с томахавката подире ми. Сякаш бе индианец в сражение, решен да докопа скалпа ми.

Споменах и това на Боко, докато започвахме последната част от пътешествието, но той само ме потупа по рамото. Трогателен жест, не ще и дума, при това с най-добри намерения, но помогна малко или почти никак на бойкостта на духа ми.

— Ако те пипнат — посъветва ме Боко, — избий го на шега.

— Да го избивам на шега?

— Точно така, Бърти. Давай го непринудено. Стискаш ли петмеза?

Отвърнах му, че стискам петмеза и то много здраво.

— А хартията?

— И нея.

— Тогава ще се поразходя за десетина минути. Това ти дава осем минути да набереш кураж до точката на лепването, една минута да треснеш джама и една да си обереш крушите.

Идеята с петмеза беше на Боко. Твърдо държеше на нея, като на неотделима част от процедурата. Твърдеше, че придавала професионализъм на операцията. Според него, а той ги е проучвал тия работи, първата задача на интелигентния крадец била да си набави петмез и кафява хартия. Лепвал последната за прозореца с помощта на предпоследното, сетне я притеглял към себе си и фраскал стъклото с железен юмрук.

И ако това е начин да си изкарваш прехраната! Май три от десетте ми минути бяха посветени на умуване за съдбата на такива окаяници. Чудех се и се маех какво ги е накарало да изберат толкова изнурителна професия. Несъмнено баснословните печалби, защото на практика нямат режийни разноски, но я си помислете какви луди пари ръсят по невролози, психиатри и санаториуми. Сигурно само успокоителните заформят солидно перо в разходите на един крадец!

Можех още дълго да размишлявам по темата, но се видях принуден да прогоня тези мисли от съзнанието си. Времето напредваше и Боко щеше да се завърне всеки момент. Изтръпнах пред перспективата да му обяснявам, че съм пропилял във витаене в облаците минутите, набелязани за действие.

Затова реших, че ако трябва да троша нещо, то по-добре да го троша като хората, и още по-добре да го троша бързо, както би звучал перифразиран Шекспир. Напетмезих хартията и я лепнах за стъклото. Оставаше само да вкарам в действие железния юмрук. И точно в този момент изневиделица изскочи един страхов комплекс. Или казано по-просто — хвана ме шубето, досущ като Стилтън пред бижутерията.

Докато го наблюдавах при споменатия случай, струваше ми се, че усъвършенства последния вик на движението „Две напред — едно назад“. Сега обаче разбрах, че е бил схванат като дърво. Сравнено с моето, Стилтъновото шубе ряпа да яде. Полетявах към обекта, в последния момент рязко се дръпвах от него, а от време на време се разкършвах и настрани. Неосведомен наблюдател, ако имаше такъв, щеше вероятно да предположи, че изпробвам заплетените стъпки на някакъв нов ритмичен танц.

Тъй или иначе, най-накрая се съсредоточих и призовах знаменития Устъров кураж. Светкавично се приведох напред и тъкмо надигах юмрук, когато сякаш динамит избухна изпод краката ми. Всичките косми по главата ми единодушно се изправиха и всяко невронче в тялото ми застина, нагъвайки краищата си. Имало е моменти в кариерата на Бъртрам Устър, и то доста, когато самообладанието му е дезертирало, но този тук граничеше с абсурда.

Някъде отгоре бе проговорил глас.

— Хей! — извика той. — Кой е там?

Ако не беше пустото му „Хей“ щях да помисля, че е гласът на Съвестта. Но излезе, както успях безпогрешно да му сложа етикета, че е на проклетото недоносче Едуин. Залепнах за стената така, сякаш се слях с напетмезената хартия. Успях да го видя как се навежда от съседния прозорец. И когато си помислих, че след всичко онова, което препатих, сега ме атакуват и бойскаути, нямам нищо против да си призная, че сърцето ми се обърна на камък. Страшно ми загорча.

След като извика „Кой е там?“ той млъкна, сякаш се ослушваше за отговор, макар че бихте очаквали дори гаменче с нощно кепе като него да знае, че няма смисъл да се разчита на крадците да поддържат разговора.

— Кой е? — повтори той след малко.

Продължих благоразумно да си трая. Тогава той извика: „Чудесно ви виждам“, но с несигурен глас, който го издаде, че лъже като циганче. Единственото, което в този тъй неприятен момент ме окуражаваше и ми даваше надежда, бе фактът, че нощта бе непрогледна. Нямаше луна и други дивотии от този род. Виж, звезди имаше. Но луна не. Някой рис можеше и да ме зърне, но това беше единствено по силите на рис. При това трябваше да е рис със страшно зорък поглед.

Мълчанието ми изглежда го обезокуражи. Забелязал съм, че едностранните разговори винаги замират непривично бързо. Той поумува още малко, сетне си прибра главата и най-после останах сам-самичък.

Но не задълго. След минутка Боко цъфна пред мен.

— Всичко по план ли върви? — попита той с глас на зарзаватчия, молещ за внимание към брюкселското си зеле. Светкавично го сграбчих, умолявайки го да понижи децибелите.

— Не толкова силно!

— Какво има?

— Едуин.

— Едуин?

— Тъкмо надвеси противната си луковица през прозореца. Искаше да разбере кой е.

— Ти каза ли му?

— Не.

— Браво. Страшно мъдър ход. Сигурно се е върнал да си доспи.

— Бойскаутите никога не спят.

— Разбира се, че спят. На смени. Строши ли прозореца?

— Не.

— Защо не?

— Заради Едуин.

Боко зацъка с език и ме накара отново да се разлюлея от стеблото до корените си. Видяхте, че бях малко изнервен и звукът ми се стори толкова силен — все едно, че испанци танцуват, докато публиката им щрака с кастанети.

— Не бива да се поддаваш на отклонения от непосредствената задача, Бърти. Започвам да се чудя дали се отнасяш към цялото мероприятие с подобаваща сериозност. Може и да греша, но в поведението ти съзирам нещо фриволно. Стегни се и се опитай да си спомниш какво значи това за Ноби и мен.

— Но не мога да троша прозорци, докато Едуин дебне отгоре.

— Разбира се, че можеш. Не виждам какво те спира. Не му обръщай внимание на Едуин. Колкото е по-нащрек, толкова по-добре. Ще ни е от полза, когато дойде моят час. Неговата версия ще потвърди моята. Давам ти още десет минути и след това наистина ще настоявам за малко действие. Да ти се намира цигара?

— Не.

— В такъв случай ще продължа да си пуша моята. Дотам опряхме значи — заключи Боко и изчезна.

И сега, след като сте прочели горния накъсан диалог, сигурно сте забелязали нещо. Не знам дали ви е известно, че на френски sang-froid значи хладнокръвен. Ако знаете, едва ли сте пропуснали да констатирате с каква невероятна сила се разрази това качество у Боко. Докато аз се тресях като трепетлика, той си остана невъзмутим и спокоен като калкан на лед. Сега ми дойде на ум, че нищо чудно да е благодарение на непрестанното му движение.

При такива случаи е по-добре свободно да си циркулирате вместо да стоите на пост до кухненските прозорци. Затова реших, че една разходка може да предотврати евентуален взрив на разнебитената ми до немай-къде нервна система. Прегърнал това решение, тръгнах около къщата.

Но каквито и отчаяни надежди да питаех, че вибриращите ми ганглии ще се успокоят и че разкъсващото усещане в стомаха ми ще се притъпи, изоставих ги след не повече от дузина метра. Изневиделица от мрака изскочи една смътна фигура и ми даде шанс да открия, че владея двуметровите подскоци и огласям изпълнението им с остри писъци.

Възвърнах си присъствието на духа не напълно, но достатъчно, когато смътната фигура проговори и познах гласа на Джийвс.