П. Г. Удхаус
Радост в утринта (10)

10.

Несъмнено всеки обича хубавия огън и за момент съзерцавах игривите пламъци точно с такова неангажирано и ценителско отношение. За подобна гледка хората пари дават. Сламеният покрив, обхванат от огнените езици, вече пращеше и по всичко личеше, че не след дълго цялата сграда каквато древна останка си беше, щеше да запретне ръкави и да си реши съдбата.

Но внезапно удоволствието ми се помрачи от обезпокоителна мисъл, а именно, че преди малко бях зърнал Едуин да се намъква в кухнята. Следователно, заключих аз логически, той все още е вътре. Налагаше се изводът, че ако някой не предприеме незабавни действия през откритите проходи, съвсем скоро бойскаута щеше да е негоден за бъдещи храбри подвизи. Първата мисъл бе последвана от втора, още по-обезпокоителна. Защото в този момент единствената особа, способна да предприеме героично детеспасяване от лапите на огъня, беше добрият стар Устър.

Потънах в размишления. Сред приятелите съм известен като доста безстрашна натура, но съм длъжен да призная, че перспективата не ме въодушевяваше. Оставяйки всичко друго настрана, цялостното ми отношение към невръстния юноша, заплашен от опасността да се превърне на въглен, претърпя коренна промяна.

Ако помните, минути преди произшествието ме изпълваха нежни мисли за Едуин. Даже стигнах дотам, че се чудех дали да не го ощастливя с някое подаръче. Сега обаче отново подложих ситуацията на критичен оглед. Дори и глупак би се досетил, че пожарът се развихри благодарение на погоден от хлапето номер. Затова ме разкъсваше силното желание да го оставя на съдбата му. Но понеже ситуацията спадаше към категорията „благородството задължава“, реших, че е по-добре да поема пътя на честта. Смъкнах палтото си и го захвърлих. Тъкмо заемах позиция за щурм в горящата постройка, макар отвътре един изкусителен глас да ми шушнеше, че се изхвърлям, като тръгвам да се пърля за този малък проклетник, когато той цъфна насреща ми. Чернилка покриваше лицето му и веждите му липсваха, но всичко друго си му бе на място. Дори изглеждаше повече зарадван, отколкото уплашен от случилото се.

— Хей! — извика малкото дяволче с доволен глас. — Как само изгърмя, а!

Изпепелих го с поглед.

— Какво, по дяволите, целиш, ти сатанинска въшко? — скастрих го аз. — Каква беше тази експлозия?

— От кухненския комин. Беше фрашкан със сажди, затова реших да го прочистя с барут. Май съм сложил повечко. Защото последва страхотен тътен и всичко пламна. Я! Откога не съм се кефил така!

— Защо не ливна вода на пламъците?

— Ливнах. Само дето се оказа парафин.

Бях потресен. Току-що ми просветна, че бумтящата клада бе убежището, предназначено за Устърова резиденция. В мен се пробуди собственическият инстинкт. Идеше ми да грабна пръчката и да стоваря шест от най-здравите върху гърбината на дребното изчадие. Но има ли човек сърце да натупа дете с току-що загубени вежди. Освен това ми липсваше и пръчка.

— Хубава каша забърка — казах аз.

— Не се получи точно както я гласях — призна той. — Но трябваше да наваксам с доброто дело за миналия петък.

Думите му задействаха механизмите на паметта ми. Толкова отдавна не бях виждал отровната алвеолка, че забравих за ексцентричната му психология, която го правеше заплаха за обществото.

Този Едуин беше от усърдните дечица, дето не се помайват. Беше се устремил към също такива възсериозни цели като сестра си Флорънс. Когато се записа в скаутските редици, се закле, че няма да кръшка от задълженията си. Уставът изискваше ежедневни добри дела и той им се посвети със сърце и душа. За нещастие, все нещо се случваше и той вечно изоставаше. Затова понякога така се мобилизираше да навакса, че мястото, където се подвизаваше, аламинут се превръщаше в ад за хора и животни. Така стана в къщата в Шропшир, където се запознах с него. Очевидно същото продължаваше и тук.

Затова с мрачно лице и зъб, захапал замислено долната устна, взех палтото си и го надянах. Човек с по-мекушав дух щеше да се огъне пред факта, че е впримчен в местност, побираща не само Флорънс Крей, ченгето Чийзрайт и чичо Пърси, но и Едуин заедно с добрите му дела. Не съм убеден дали и мен нямаше да ме сполети същото, ако не бях направил ужасяващото си откритие. То бе толкова смразяващо, че изграчих пресипнало и всякакви мисли за Флорънс, Стилтън, чичо Пърси и Едуин се изтриха от съзнанието ми.

Спомних си, че куфарът ми с костюма на Синдбад Мореплавателя остана в предния коридор на „Сгушеното кътче“, а огнените езици пълзяха все по-напред и по-напред.

В този момент не почувствах никакво колебание. Възникне ли въпрос за спасяване на бойскаути, може да се зачеша нерешително, но този път положението беше коренно различно. Зависех от този Синдбад. Единствено с него имах възможност да посетя бала с маски в Ийст Уибли утре вечер, едничкият лъч на радост в изпълненото с непрогледен и лепкав мрак бъдеще. Вярно, можех да отскоча до Лондон и да си намеря нещо друго, но сигурно ще е останал само някакъв си мизерен Пиеро. А Синдбад и рижавите бакенбарди ми бяха пораснали на пъпа, така да се каже.

Едуин измърмори нещо за пожарникарски команди и аз разсеяно се съгласих. А след това поверих душата си на Господа и се гмурнах.

Излезе, че нямало защо да се паникьосвам. В предверието имаше определено количество дим, който се стелеше на черни облаци, но той не представляваше опасност за човек, седял залепен до Катсмийт Потър-Пирбрайт, когато се наслаждава на пурите си. Виждаше се, че след няколко минути цялата къща щеше да се превърне в огнено кълбо, но за сега събитията следваха що-годе нормален ход.

Накратко — добрият стар Устър не успя да изгори като факла, а сграбчи вехтия си куфар, свирна победоносно и духна навън без драскотинка върху себе си. Е, може и да съм се позакашлял веднъж-дваж, но нищо повече.

Казват, че опасността не винаги е там, където я очакваш. Мислех си, че ме дебне вътре в къщата с огнени нокти, а тя се материализира вън под формата на чичо Пърси, който стоеше до портата. Едуин бе офейкал нанякъде, вероятно на лов за пожарни команди, затова аз се оказах насаме с него сред ширналите се простори — нещо, от което ме напада силна алергия още от детските ми години.

— О, привет, чичо Пърси — рекох аз. — Добра ти вечер, добра ти вечер.

Случаен минувач, доловил думите ми и впечатлен от сърдечния тон, с който те бяха изречени, щеше да си извади погрешното заключение, че на Бъртрам Устър никога не му е пукало по-малко. Дали има уникати, на които в обществото на този бич божий нито им пука, нито им дреме, не мога да се закълна, но аз определено не бях от тях. Дори не се опитвам да прикрия факта, че гръбначният ми стълб бе стигнал горната граница по скалата за разтапяне.

Сигурно ще ми се зачудите и ще изтъкнете, че не бе моя вината за нещастието, което ни бе сполетяло, следователно нямаше от какво да се страхувам. Но дългият ми опит ме е научил, че при подобни случаи невинността не изплаща дивиденти. Даже попадналият случайно на местопрестъплението да е чист и неопетнен като бял снежец, пак той обира парсата.

Учтивият ми поздрав не бе удостоен с отговор. Той продължаваше да се блещи покрай мен към къщурката, която вече без съмнение бе обречена на изпепеляване. Дори Едуин да довтасаше с всичките огнеборски команди на Хемпшир, нищо не можеше да попречи на „Сгушеното кътче“ да завърши жизнения си път като купчина пепел.

— К’во? — хрипливо изграчи той, сякаш душата му се гърчеше от болка, а случаят според мен си беше точно такъв. — К’во? К’во? К’во? К’во…

Видях, че ако не се намеся, щеше да му отнеме доста време.

— Има пожар — осветлих го аз.

— Какво по-точно имаш предвид?

Затрудних се да го преведа на по-разбираем език.

— Пожар — повторих и махнах с ръка по посока на горящата сграда, та да го подканя да се увери сам. — Та как я караш, чичо Пърси? Изглеждаш страхотно.

Не че беше вярно, да си кажа правичката, но дори този храбър опит да разсея напрежението, като му ударя малко четки, не оказа желания ефект. Той ме попари с обезумелия си поглед, който на практика съдържаше цифром и словом нула милиграма чичовска обич и зави с един такъв глух и отчаян глас.

— Знаех си аз! Всеки от добрите ми приятели би ме предупредил какви ще ги забърка ненормален кукондел като теб, оставиш ли го без усмирителна риза в дома си. Трябваше да се досетя, че първата ти работа — още преди дори да си разопаковаш багажа, ще е да подпалиш цялата къща.

— Не аз — побързах да уточня, желаейки да помогна на истината да блесне, и то когато и където трябваше, — а Едуин.

— Едуин? Синът ми?

— Да, зная — промърморих съчувствено. — Колко жалко! А че ти се пада син — спор няма. Та именно той поразтребваше.

— Не можеш да запалиш пожар като поразтребваш.

— Можеш, ако използваш барут.

— Барут?

— Изглежда е заредил едно-две бурета под комина в кухнята с цел твърдо да се противопостави на намерението на последния да става развъдник на сажди.

Естествено предположих, както и всеки друг на мое място, че такова прямо обяснение ще свали подозренията от мен и ще го накара да прогони неоснователните си предубеждения спрямо личността ми. Подобни надежди хранех и относно прекалено личните нотки, които се бяха прокраднали в забележките му. Това, което очаквах, бе, че ще откърти от сърцето си извинение за онази несправедлива нападка, което аз от своя страна щях вежливо да приема. Накрая щяхме да се прегърнем като стари дружки и да поприказваме за импулсивността на младото поколение.

Нищо подобно. Продължаваше да ме промушва с онзи поглед, който ме бе възмутил от самото начало.

— Защо, по дяволите, си дал на детето барут?

Видях, че все още робуваше на първоначалното си схващане.

— Не съм давал на никого барут.

— Само идиот, просмукан до мозъка на костите си от идиотщина, би дал барут на едно дете. В цяла Англия няма да се намери друг перко, освен теб, който да не се досети какво ще последва, ако дадеш на едно дете барут. Единствената причина да се довлечеш тук бе да ми осигуриш закътано място, където да се срещна с един стар приятел, за да обсъдим с него общите си проблеми. А я виж сега! Чуваш ли какво ти казвам! Хубавичко го виж.

— Е, не е съвсем розово — принудих се да призная в момента, в който покривът пропадна и изпрати заря от жарава към висините и заля страните ни с жизнерадостни отблясъци.

— И сигурно въобще не ти дойде на ум да хвърлиш малко вода върху пламъците?

— На Едуин обаче, му дойде. Само че използва парафин.

Той подскочи и невярващо се изцъкли насреща ми.

— Опитал си се да потушиш пожара с парафин? Ти си луд за връзване. Трябва да те освидетелстват. Веднага щом намеря двама психиатри, ще се погрижа за това.

Както вероятно сте забелязали, това, което пораждаше спънките в разговора, бе очевидната му неспособност да разграничи степените на виновност между действащите лица и да отреди всекиму съответната роля. Той спадаше към онези индивиди, които едва изслушват и две думи от нечие изказване, адресирано към тях. Предполагам, че се е приучил на това от председателстването на съвещанията на Управителния съвет. Сигурно постоянно прекъсва акционерите и им запушва устата с порицания, точно когато са насред изречението.

Още веднъж се опитах да изтъкна, че точно Едуин се бе нагърбил с онова, което може да се определи като мръсната работа, а Бъртрам си е седял тихо и кротко наоколо. Но не би. Остана си с непоклатимото убеждение, че двамата с хлапето сме се сдушили, заформили сме кворум, и след като сме поръсили колибката с барут, сме положили всеотдайни грижи за лумналия пожар със стимулиращи инжекции парафин. С една дума — сме се поддържали един друг, застъпвайки принципите на сговорната дружина, която планина повдига.

Когато най-накрая се омете, ме инструктира да му изпратя Джийвс веднага, щом пристигне. Освен това неколкократно ми натякна становището си, че съм бил луд за връзване. Сподели и съкровеното си желание — и тук вече съвсем определено не споделях мнението му — да съм с десет години по-млад, та да ме погне с неговия си ловджийски камшик. Чак тогава се оттегли и ме остави насаме с мислите ми.

Те, както може би се досещате, не бяха от най-веселите. Но тъй или иначе, не успяха да се проточат много, понеже няколко минути след началото на размисъла хриптящо-трополящ звук огласи простора. На мястото на действието, откъм горния ляв ъгъл, се зададе превозно средство, което можеше да бъде единствено такси от гарата. Беше отрупано с багаж, а при по-прецизно вглеждане пред погледа изникваше и Джийвс, подаващ се от страничния прозорец.

Причудливият обект, имам предвид таксито, не Джийвс — се закова до портата. Багажът бе прехвърлен на пътя, Джийвс се разплати и му се откри възможност незабавно да започне съвещание с младия си господар. При това съвсем навременно за последния. Нуждаех се от съчувствието, окуражаването и съвета му. Също така ми се щеше яко да му натрия сол на главата, че ме нацеди в това мочурище.