П. Г. Удхаус
Радост в утринта (9)

9.

„Сгушеното кътче“ се оказа свястна колибка, разположена на приятно местенце. Малко демоде, но иначе — тип-топ. Имаше сламен покрив и изобилие от прозорци с оловни квадратчета. Даже алпинеум в предната градина. Накратко, изглеждаше като къща, доскоро обитавана от презряла дама с почтено потекло, която развъжда котета. Впоследствие узнах, че съм излязъл прав.

Влязох и оставих куфарчето в предверието. Докато оглеждах обстановката и поемах с пълни гърди праха, който винаги се застоява в подобни антики, усетих, че това свърталище крие нещо повече отколкото е видно на пръв поглед. С една дума внезапно наведох мисълта си към вероятността къщата не само да тъне до покрива в прахоляк, но и да е обитавана от духове. Отнякъде прииждаха непривични шумове. Току се хлопне, сетне се тресне, а това предполага присъствието на полтъргайст или друго извънземно.

Звуковете май идваха иззад вратата на края на коридора. Тъкмо набрах инерция за разузнаване, понеже проклет да бях, ако позволях на разни ми ти полтъргайсти да се мотаят из къщата сякаш е тяхна собственост, когато се катурнах заедно с кофата, оставена в един ъгъл. Започнах да сглобявам отново частите си и затърках натъртеното, когато вратата се разтвори и едно дребосъче с пороподобна мутра изхвърча оттам. Носеше униформа на бойскаут и независимо, че чертите му бяха изобилно напластени с мръсотия, не се затрудних да го идентифицирам. Едуин, братчето на Флорънс, или обекта, за когото бяха предназначени порцелановите снаряди на Боко Фитълуърт.

— О, привет, Бърти — рече той и ми се ухили с противната си усмивка.

— Привет, ужасно миризливо с пет букви — учтиво върнах поздрава му аз. — Какви ги вършиш тук?

— Разтребвам.

Засегнах тема от изключителен интерес за мен:

— Ти ли остави кошмарната кофа там?

— Къде?

— По средата на коридора?

— Ха де! Да, сега си спомням. Бутнах я там да не се пречка.

— Разбирам. Сигурно ще ти е драго да узнаеш, че за малко да си счупя крака.

Той се сепна. Очите му фанатично заблестяха. Имаше вид на дете, изправено пред появила се изневиделица купа със сладолед.

— Сериозно? Ама това е фантастично! Мога да ти окажа първа помощ.

— Само посмей!

— Но нали си счупи крака…

— Не съм си счупил крака.

— Каза, че си го счупил.

— Такъв е изразът.

— Е, може поне глезена да си навехнал.

— Не съм си навехнал глезена.

— Оказвам първа помощ и при контузии.

— Нямам контузии. Не се приближавай! — изкрещях. Бях готов да се браня с желязна решимост.

Мълчание. Реакцията му бе на човек, осъзнаващ безизходицата. Войнственият ми дух явно го поохлади.

— Не мога ли поне да те превържа?

— Пробвай и ще се любуваш на магарешките си уши.

— Току-виж получиш гангрена.

— Не допускам подобно усложнение.

— Ще изглеждаш дървеняшки, когато пипнеш гангрена.

— Нищо подобно. Ще изглеждам превъзходно.

— Един мой познат си удари крака, той почерня и му го отрязаха от коляното надолу.

— Явно се движиш в най-неподходящите среди.

— Да го полея ли със студена вода?

— Не те съветвам.

Отново в поведението му се прокрадна недоумение. Бях го сащисал.

— Тогава се връщам в кухнята — заяви той. — Ще спретна комина. Нуждае се от основно почистване. Ако не бях аз, къщата щеше да заприлича на кочина — допълни той със самодоволство, дразнещо острата ми чувствителност.

— Как така, ако не беше ти? — енергично го ухапах и аз. — Бас хващам, че си сял опустошение и разруха навсякъде откъдето си минал.

— Само си шетам — докачи се той. — Флорънс ти украси гостната с цветя.

— Знам. Тя ми каза.

— Но аз им налях водата. Сега да ходя да чистя комина…

— Чисти го до пощръкляване, щом ти доставя удоволствие — пожелах му аз и го отпратих с високомерен жест.

Не зная какви са вашите варианти за високомерни жестове — безспорно методите са безброй, но аз се спрях на вдигането на дясната ръка като за салют и отпускането й. И точно когато я отпуснах, усетих, че нещо липсва. Джобът, до който се опря китката ми, трябваше да съдържа солидно пакетче, а именно брошката, която леля Агата ми заръча да предам на Флорънс. Трябваше, обаче… Джобът беше празен.

В същия момент хлапето Едуин нададе вой, наведе се и се изправи с нещо в лапата си.

— Ти ли го изпусна? — попита той.

Дори дребосъкът да хранеше съмнения относно състоянието на крака ми, скокът, който демонстрирах, сто на сто ги разсея. Понесох се нагоре с неописуема грация. И пантера нямаше да го изпълни по-пъргаво. Изтръгнах предмета от ръцете му и отново го скътах в джоба.

Едуин изглеждаше заинтригуван.

— Какво беше това?

— Брошка. Подарък за рождения ден на Флорънс.

— Да й я занеса ли?

— Не, благодаря.

— Само кажи и ще го сторя.

— Не, благодаря.

— Ще ти спестя малко грижи.

Да бяха други обстоятелствата, подобно благодушие щеше да ми дойде нанагорно. Толкова нанагорно, че вече да съм го фраснал с ритник. Но сега пъпешчето ми оказа такава драгоценна услуга, че само му се усмихнах топло. Подвиг, недостиган от години.

— Не, благодаря ти — казах аз. — Не искам да изпускам брошката от ръцете си. Тази вечер ще прескоча да я предам. Е, млади момко — продължих благоразположено, — идеално се справи. Сигурно скаутите ви тренират да сте винаги в бойна готовност. Я ми кажи, как я караш напоследък? Здрав ли си? Никакви настинки, колики и други младежки болежки? Прекрасно. Ще се покруся, ако разбера, че изпитваш и най-малкото страдание. Много мило от твоя страна, че предложи да полееш крака ми със студена вода. Оценявам го по достойнство. Ще ми се да имам с какво да те почерпя. Трябва да ме навестиш някой път, когато се настаня.

С тази сърдечна нотка диалогът ни приключи. Запътих се към градината и известно време се облягах на портата, тъй като гръбнакът ми се бе размекнал и се нуждаех от опора.

Казах, че гръбнакът ми се намираше в желирано състояние, и ако познавахте леля ми Агата, щяхте начаса да се съгласите.

Тази ми родственица, подобно на Наполеон, не признава извинения за поражение, дори да бълват основания. Ако ви заръча да предадете една брошка на заварената й щерка, и вие я загубите, не се мъчете да споменавате, че цялата работа е дело Господне, че е последица от спъването в непредвидими кофи и изстрелването на обекта вън от очертанията на джоба ви. Макар да сте пионка в ръцете на съдбата, няма да се отървете безнаказано.

Ако не бях възстановил дяволската дрънкулка, нямаше да разбера какво впоследствие е станало с нея. Събитието щеше да бележи епохи. Световни революции щяха да се характеризират с „около времето, когато Бърти загуби онази брошка“, или „точно когато Бърти се прояви като идиот с подаръка за рождения ден на Флорънс“. Леля Агата е същински слон — не като външност, защото всъщност прилича на охранен лешояд, а защото никога не забравя.

Подпрян на портата, дадох воля на нежните си чувства към малкия Едуин. Зачудих се как съм могъл тъй погрешно да го преценя, че да го приемам за отроче на какво ли не с пороподобна физиономия. Тъкмо ми се въртеше идеята да му взема някое подаръче като награда за безупречното му държане, когато ме стресна оглушителна експлозия. Обърнах се и видях, че „Сгушеното кътче“ е обхванато в пламъци.