П. Г. Удхаус
Радост в утринта (8)

8.

— Направо ми бръкна в червата, Стилтън! — изкрещях в безпределното си слисване. — Какъв е този маскарад?

Но и той си бе приготвил въпрос:

— Какво, по дяволите, правиш тук, проклети Устър?

Вдигнах помирително ръка. Не му беше времето за странични дискусии.

— Защо си се издокарал като полицай?

— Че аз съм си полицай.

— Полицай?

— Да.

— Като казваш „полицай“ — запитах, мъчейки се да налучкам точната дума, — да не би да имаш предвид „полицай“?

— Да.

— Значи си полицай?

— Да, мътните те взели дано. Глух ли си? Аз съм полицай.

Сега вече загрях. Той беше полицай. Съзнанието ми мигновено превключи към вчерашната ни среща в бижутерията и прозрях какво го накара да се спотайва и увърта, когато го попитах какво прави в Стийпъл Бъмпли. Не бе посмял да разкрие истината, страхувайки се, че ще го взема на подбив, и то с основание. Даже в сериозността на сегашната ситуация, в главата ми се въртяха най-малко три безценни бисерчета, с които можех да го жилна.

— Какво има? Откъде-накъде да не съм полицай?

— Ама разбира се.

— Половината от мъжете в днешно време постъпват на служба.

Кимнах. Което си е вярно, вярно си е. Откакто откриха онзи колеж в Хейдън, полицията се нафрашка със стари познайници. Помня как Барми Фотерингей-Фипс описваше с красноречиви жестове завладелите го чувства, когато бил сгащен на Лестър Скуеър в нощта на надпреварата с лодки от по-малкия си брат Джордж. Нещо доста сходно бе сполетяло Фреди Уиджън в Хърст Парк в лицето на братовчед му Сирил.

— Да — рекох и веднага го затапих, — обаче в Лондон.

— Не е задължително.

— При това с амбицията да се внедрят в Скотланд Ярд и да се издигнат до върховете на професията си.

— Това и аз ще го направя.

— Ще се внедриш в Скотланд Ярд?

— Да.

— И ще се издигнеш до висините?

— Да.

— Е, тогава ще наблюдавам прогреса ти с огромен интерес — уверих го аз.

Въпреки това си запазих съмненията. В „Итън“ Стилтън беше капитан на флотилията. Отгоре на всичко продължаваше да си гребе прилежно даже и в Оксфорд. Прекара си всичките юношески години в забиване на греблото във водата. Само загубен скапаняк би пропилял златната си младост в подобна глупост, която освен всичко друго те кара да се потиш като огняр. А Стилтън държеше първенството сред загубените скапаняци. Като го гледате — цяло бонбонче някъде до шията, но оттам нагоре — твърд бетон. Не го виждах как ще се вклини във Великолепната четворка. Далеч по-правдоподобно звучеше да свърши като онези простаци от Скотланд Ярд, дето непрекъснато се мотаят в краката на Шерлок Холмс.

Тъй или иначе не му го казах. Всъщност думица не обелих, понеже бях прекалено зает да преценя новото и непредвидено развитие на събитията. Топях се от благодарност към Джийвс, че ме разубеди от купуването на подарък за Флорънс по случай рождения й ден. Стигнеше ли до Стилтън слухът за подобно внимание, щях да съм разкъсан от крайник до крайник. Човек никога не знае от какво могат да се наежат тези ми ти полицаи и да те разкарфичат.

Бях успял да го отклоня от въпроса му за момент, но си знаех, че отсрочката е временна. Тъй ги обучават днешните полицаи, неотклонно да преследват целта. Затова и не се изненадах, когато той повтори въпроса си. Не казвам, че не ми се прищя да не го бе сторил. Просто отбелязвам, че не се изненадах.

— Остави тези работи. Още не си ми докладвал какво търсиш в Стийпъл Бъмпли.

Трябваше да рапортувам, но все пак успях да поизвъртя мъничко отговора си:

— Дойдох за кратка почивка — отвърнах безгрижно. Нали го знаете непринудения Бъртрам Устър.

— Искаш да кажеш, че ще отсядаш?

— За известно време. Нейде в оная посока е гнезденцето ми. Надявам се, че честичко ще прескачаш, когато не те зове дългът.

— И какво те подбуди изведнъж да наемаш гнезденца по тези места?

Впуснах се в рутината.

— На Джийвс му скимна да полови риба.

— О?

— Да. Разправи ми, че риболовът вървял превъзходно. Само слагаш стръвта и оставяш другото на рибата.

От доста време се взираше в мен по неприятен, вулканоподобен начин — със свъсени вежди и преливащи от орбитите зъркели. Сега суровостта в погледа му увеличи интензитета си. Ако бе извадил и тефтер с молив, все едно, че разпитваше някаква отрепка от престъпния свят къде е прекарала нощта срещу двадесет и пети юни.

— Ясно. Значи това са показанията ти? На Джийвс му скимнало да полови риба.

— Точно така.

— Така ли? Тогава аз ще ти кажа какви са истинските ти намерения, нещастни Устър. Ще се спотайваш като усойница в тревата.

Престорих се, че значението ми убягна.

— Усойница в тавата?

— Усойница в тревата!

— Не те разбирам.

— Тогава ще ти обясня. Довлякъл си се, за да се навърташ около Флорънс.

— Драги ми друже!

Той ме смели с поглед, съпроводен със скърцане на зъби. Очевадно бе, че е във взривоопасно настроение.

— Направо мога да ти заявя — продължи той, — че не ме удовлетворяват показанията ти, особено след вчерашното ти поведение. Каза, че си познавал Флорънс…

— Задръж за момент, Стилтън. Съжалявам, че те прекъсвам, но не намесваме ли името на една почтена жена?

— Точно това правим и ще продължим да го правим, докато го изискват обстоятелствата.

— Добре де. Питах само за сведение.

— Ти твърдеше, че само слабо си се познавал с Флорънс. „Достатъчно добре“ бяха точните ти думи. Усетих аз, че има нещо гнило в твоята версия. Затова веднага щом се върнах я разпитах за теб. Тя призна, че двамата някога сте били сгодени.

Навлажних устните си с върха на езика. Никога не ми се удава да проведа задушевен разговор с блюстителите на закона. Някак си неизменно смазват мъжествения ми устрем. Вероятно цялата работа е в шлема, но нищо чудно причината да е и в обущата им. А естествено е, когато представител на полицейското съсловие ви обвини в опит за кражба с взлом на годеницата му, още повече да се смутите. В този момент на пресоване, докато Стилтъновите фарове ме дупчеха като бургии, разбрах как се чувства човек преди да му сложат белезниците.

Прочистих си гърлото и се напънах докрай да заговоря с неустоима прямота.

— Ами да. Имаше нещо такова. Сега си спомних. Сгодявахме се. Много отдавна.

— Не чак толкова отдавна.

— Добре де, на мен ми се струва много отдавна.

— О?

— Да.

— Нима?

— Положително.

— И всичко значи е приключило?

— Определено.

— Вече нищо не ви свързва?

— Нищичко.

— Тогава как ще обясниш факта, че тя ти подарява романа си с посвещението „На Бърти, с любов от Флорънс“?

Олюлях се. Но в същото време, длъжен съм да призная, у мен се зароди респект към Стилтън. Ако си спомняте, отначало, когато плямпаше за висините в Скотланд Ярд, не му отдадох големи шансове. Сега, обаче, ми се стори, че несъмнено притежава заложби за гениален детектив.

— Носеше книгата със себе си, когато довтаса в бижутерията. Хвърлих й един поглед, когато я тръсна на щанда.

Ревизирах мнението си за копойските му таланти. Не излезе чак дотам гениален. Ако помните, Шерлок Холмс все повтаряше, че детективът не бива да разкрива методиката си.

— Е?

Весело се засмях. Поне се опитах. На практика застъргах като катафалка.

— Това е голяма смехория.

— Чудесно. Продължавай. Тъкмо ще се посмея и аз.

— Бях си аз в книжарницата, когато тя влезе…

— Значи си я наговорил да я срещнеш в книжарница?

— Не, не. Съвсем случайно стана.

— Ясно. И си се дотътрил тук да уредиш още една случайност.

— Боже Господи, нищо подобно.

— Сериозно ли очакваш да ти повярвам, че не се опитваш да ми я отмъкнеш?

— Нищо не е било по-далече от истината, старче.

— Не ме наричай „старче“.

— Добре де, щом те дразни. Цялата работа, господин полицай, е едно абсурдно недоразумение. Че бях тръгнал да ти разправям как си стоях в книжарницата…

Тук Стилтън ме прекъсна, сипейки от все сърце ругатни по адрес на книжарницата.

— Не ме интересува книжарницата. Въпросът е, че си се довлякъл тук, за да действаш като усойница в тревата. Но аз няма да го позволя. Едно-единствено нещо ще ти кажа, Устър. Омитай се!

— Ама…

— Изчезвай! Дигай си чуковете! Изфирясвай в Лондонската си резиденция и се циментирай там. И то чевръсто!

— Не мога!

— Как така не можеш?

Както вече казах, продължавах да играя безмълвната гробница. Но Устърови са изобретателни създания.

— Заради стария Боко — заобяснявах. — Съдействам му по страшно деликатен проблем. Както вероятно ти е известно, чичо ми Пърси яко е застопорил обединяването му с Ноби. Затова обещах на двете влюбени сърца да пледирам за тях. Не ще и дума, последното изисква да остана в стату… как се викаше там?

— Па!

— Не, не па. Кво. Това е думичката дето търся. Не можеш пледираш пред чичо си по сватовство, ако не си в статукво.

Видя ми се доста прилично и резонно обяснение, затова се сепнах, когато ми се озъби.

— Не вярвам и на една твоя дума. Ти да пледираш? Че какъв ще е резултатът? Та нали тъпотиите, дето ги ръсиш, не правят впечатление на никого. Повтарям ти — разкарай се! Иначе…

Не обясни какво ще стане иначе, но заплашителният начин, по който се тръшна на велосипеда си и отпраши, бе достатъчно красноречив. Не помня да съм виждал някого да върти по-зловещо педалите.

Още зяпах след него, чувствайки лека слабост, когато от отсрещната страна, т.е. от посоката на „Сгушеното кътче“ издрънча друг велосипеден звънец. Извърнах се и съзрях приближаващата се Флорънс. Ето случай, когато на човек му се иска да зареди ругатня след ругатня.

В рязко противоречие със Стилтън, очите й грееха приветливо. Тя слезе от колелото, приближи колата и ме дари с лъчезарна усмивка.

— Ето те и теб, Бърти. Тъкмо освежих „Сгушеното кътче“ с малко цветя.

Благодарих й, но сърцето ми кървеше. Не ми се понрави усмивката й. Не ми се понрави и това, че постилаше пътя ми с китки. А и гласът й звучеше прекалено дружески. Но си спомних, че щом е сгодена за Стилтън, няма какво да се кахъря. В края на краищата баща й се бе венчал с леля ми, което ни докарваше нещо братовчеди. А няма нищо престъпно в това братовчеди да се къткат взаимно. Като вникнете по-надълбоко, излизаше съвсем просто — кръвта вода не става.

— Страшно мило от твоя страна — рекох аз. — Тъкмо допреди малко си бъбрихме със Стилтън.

— Стилтън?

— Годеникът ти.

— А, Д’Арси? Защо го наричаш Стилтън?

— Това му е момчешкият прякор. Бяхме съученици.

— Нима? Тогава вероятно ще си в състояние да ме осведомиш по въпроса дали винаги е бил такъв имбецил, какъвто е днес?

Това пък въобще не ми се понрави. Не приличаше нещо на езика на влюбените.

— Какъв смисъл влагаш в думата „имбецил“?

— Използвам я за възможната характеристика на мъж, който си има богат чичо, треперещ за него, и който напук отива и се глави за обикновен полицай.

— Защо? Защо да не се глави за обикновен полицай?

— Смята, че всеки мъж трябвало да стъпи здраво на краката си и с труд да си изкарва прехраната.

— Каква съвест!

— Каква глупост!

— Не мислиш ли, че му прави чест?

— Не, не мисля. Мисля също, че е пълен идиот.

Последва мълчание. Отдалеч биеше на очи, че поведението му я разстройва. Стори ми се, че добре ще дойде една блага дума за усърдното полицайче. Тъй като, излишно е да казвам, изправен очи в очи с тази девойка, всякаква мисъл за задействането на Спасителното Стилтънчийзрайтско движение ми се изпари от главата.

— Бих казал, че това само може да те радва. Понеже доказва наличието на Душа.

— Душа ли?

— Доказва, че той има велика Душа.

— Крайно ще се изненадам, ако разбера, че притежава каквато и да е било душа над танковите обуща, които мъкне. Вироглаво същество. Безброй пъти му наливах ум в главата. Чичо му иска той да се кандидатира за член на Парламента. Готов е да поеме всички разноски, даже да го издържа до края на дните му. Не ще и не ще. Запъва се като муле и почва с бръщолевенията си. Писна ми вече. Наистина не знам какво да предприема. Е, довиждане Бърти, трябва да потеглям — рязко приключи тя. Сякаш намираше темата за прекалено болезнена. Изчезна точно в момента, в който се сетих, че има рожден ден и че трябваше да й предам брошката от леля Агата, съхранявана в джоба ми.

Можех да й извикам, но някак си не бях в настроение. Речта й ме разтърси из основи. Откритието за паянтовите опори, на които се крепеше романът Флорънс-Стилтън, ме ужаси. Тъй че се наложи да остана в статукво и да изпуша една-две цигари преди да се почувствам достатъчно силен и да продължа пътешествието си.

Тогава, вече с малко по-добро самочувствие, си рекох, че това не е нищо повече от мимолетна сръдня, че нещата скоро ще си дойдат на мястото. Продължих в тоя дух и след няколко минути акостирах пред „Сгушеното кътче“.