П. Г. Удхаус
Радост в утринта (6)

6.

— Значи вие с Боко решихте да се поръсите с портокалови цветчета? — подех аз. — Вчера узнах новината от Стилтън и дълбоко се развълнувах.

— Надявам се, че я одобряваш.

— Напълно. Чиста работа. Мисля, че и двамата сте случили и няма да е зле да щурмувате с все сила. Винаги съм те мислил за свежо и твърдо картофче.

Тя ми благодари за милите слова, а аз я уверих, че похвалата си е честно заслужена.

— А що се отнася до Боко — продължих аз, — бъди сигурна, че по-свестен няма да намериш. Мога да ти подшушна такива неща за него, та окончателно да проумееш какъв късмет ти се е паднал.

— Няма нужда.

Гласецът й бе тих и нежен, сякаш бе квачка, напяваща на яйцето си. И слепец би видял, че Купидоновата стреличка си е свършила работата. Позавъртях кормилото, за да не се спъна в поредното куче и отпочнах въпросника си. В тези случаи обезателно държа да се запозная с фактите.

— Кога уредихте годежа?

— Преди около седмица.

— Но ти го предусещаше отпреди, ако не греша?

— О, да. Веднага след като се срещнахме.

— Кога стана това?

— Края на май.

— Значи е любов от пръв поглед, така ли?

— Така.

— И от негова страна?

— И от негова страна.

Естествено, напълно разбирах как Боко се е влюбил от пръв поглед в Ноби — природата й бе отпуснала порядъчно сексапил. Но начина, по който тя е успяла да се влюби в Боко от пръв поглед, виж, ме изумяваше. Понеже първият поглед към Боко разкрива пред зрителя обект с мутра на папагал-интелектуалец. Освен това, както е привичката на множество млади литератори, се носи като колоездач-маратонец. По-точно с прилепнало поло и сивкави гащи от каша̀, с кръпки на коленете. Общото впечатление, което създава, е, че е изкарал някоя и друга дъждовна нощ в кофите за смет. Единственият случай, когато невъзмутимата броня на Джийвс се пропука, бе когато видя Боко за първи път. Видимо се разстрои и отърча до кухнята да се съвземе с помощта на домашното шери. Споменах това на Ноби и тя отвърна, че разбира какво искам да кажа.

— Човек би очаквал Боко да е от мъжете, които постепенно карат момичето да се привърже към тях. Да, ама не. В един напрегнат момент се зачудих дали не ми се привиждат разни неща, и изведнъж — тряс! — като гръмотевица.

— Толкова мълниеносно?

— Да.

— И той ли откликваше като теб?

— Да.

— Тогава има нещо непонятно за мен. Каза, че сте се срещнали през май, а сега сме юли. Защо, по дяволите, се е туткал толкоз дълго с ухажването?

— Неговото не беше точно ухажване.

— Как така не точно ухажване? Човек или ухажва, или не ухажва. Средна работа няма.

— Имаше обстоятелства, които го възпираха.

— Говориш с недомлъвки, Ноби. Пак като го е включил накрая в дневния си ред, добре. И кога ще забият сватбените камбани в селската църквичка?

— Не знам дали въобще някога ще забият.

— А?

— Чичо Пърси съвсем не мисли така.

— Какво имаш предвид?

— Не одобрява избора ми.

— Какво?

Направо бях шашнат. За секунда ми се стори, че тя будалка Устъровия ум. Но при внимателния оглед установих, че устните й бяха изопнати, а веждите свъсени. Ноби Хопууд обикновено е синеоко миньонче с ведро личице. Обаче личицето й сега се бе сгърчило от мъка, сякаш бе налапала развалена стрида.

— Сериозно?

— Сериозно.

— Ей, богу! — възкликнах аз.

Работата ставаше дебела. Защото, нали схващате, положението на Ноби падаше малко нестандартно. Както често се случва струва ми се, когато момичето X стане повереница на особата Y, в документа се вмъква клауза. Та според тази клауза не бива да се правят опити за женитба без съгласието на шефа, докато девойката не навърши двадесет и една, четиридесет и една или сто и колко си и една. Тъй че щом чичо Пърси бе развил анти-Боков комплекс, може да сложи прът в колелата на сватбената им каруца без да му мигне окото.

Но пак не можех да го проумея.

— Ама защо? Дъртият сигурно е изперкал. Боко е един от най-видните ни ергени. Вади купища пари с писалката си. Навсякъде виждаш работите му. Онази пиеса, дето я написа миналата година, беше страхотен хит. А оня ден в „Търтеите“ разправяха, че му предложили да ходи в Холивуд. Вярно ли е?

— Да.

— Е, ами тогава?

— Всичко това ми е добре известно. Но забравяш, че чичо Пърси е от хората, изпълнени с недоверие към писателите. Не вярва в платежоспособността им. Цял живот се е разправял с бизнес и не може да си представи, че друг освен бизнесмен може да натрупа реално богатство.

— Но той трябва да знае, че Боко си е кажи-речи знаменитост. Даже публикуваха снимката му в „Мърляшки труженик“.

— Да, ама чичо Пърси смята, че успехът на писателите днес е тука, утре го няма. Боко сега може и да се оправя, но според чичо капацитетът му за печалба щял да се изпари всеки момент. Сигурно се вижда как след година-две крепи Боко на ръба на платежоспособността, а сетне как издържа него, мен и половин дузина боковчета до края на живота си. Пък и той си беше предубеден към горкичкото ми слънчице от самото начало.

— Заради панталоните?

— Май и те помогнаха.

— Дъртият е направо магаре. Боко е писател. Няма начин да не знае, че към писателите човек се отнася с по-голяма толерантност. Пък и, дано това не стигне до ушите на Джийвс, панталоните съвсем не са най-важни.

— Обаче истинската причина е, че чичо смята Боко за пеперудка.

Не успях да вникна в мисълта й. Направо ме озадачи. Защото по-непеперудско нещо от Боко до този момент не бях виждал.

— Пеперудка?

— Да. Прехвръквал от цвят на цвят и смучел.

— А на него не му ли харесват пеперудките?

— Не и когато прехвръквали и смучели.

— Какво, за бога, му е набило в тиквата абсурдната идея, че Боко е прехвръкващ смукач?

— Ами, нали разбираш, когато той пристигна в Стийпъл Бъмпли, беше сгоден за Флорънс.

— Какво?

— Тя го накара да се засели там. Това имах предвид, когато ти казах, че отначало нямаше възможност да ме ухажва с пълна сила. Годежът му с Флорънс малко го възпрепятстваше.

Съвсем се сащисах. За малко да прегазя една кокошка във вълнението си.

— Сгодявал се е за Флорънс? И думичка не е обелил пред мен.

— Не си го виждал от сума ти време.

— Вярно, така е. Чакай да се посъвзема. Знаеш ли че и аз едно време бях сгоден за Флорънс?

— Разбира се.

— А сега е Стилтън.

— Да.

— Но това е невероятно! Като онези щафетни надбягвания, за които четем в книгите.

— Сигурно разковничето е в профила й. Има чуден профил.

— Само ако го гледаш отляво.

— И отдясно.

— Е, донякъде и отдясно. Но това обяснява ли докрай проблема? В напрегнатото си ежедневие не можеш все да припкаш около момичето, за да я зяпаш отстрани. Продължавам да твърдя, че наблюдаващата се тенденция от страна на мъжката част от населението да се сгодява за Флорънс, е необяснима. И това накара чичо Пърси да окаже студен прием на Боко?

— Не студен, а леден.

— Ясно. Но и него го разбирам. Как да му се нрави това вън-вътре, вътре-вън? Довчера с Флорънс вътре, днеска с теб вън. Сигурно мисли, че си само едно от цветята, на което Боко е прехвръкнал със смукателни цели.

— Сигурно.

— Отгоре на всичко се съмнява в капацитета му за печалба.

— Да.

Потънах в размишления. Ако чичо Пърси действително смяташе, че Боко е пеперудка, заплашвана всеки момент от фалит, зародилата се любов безспорно щеше да се озори не на шега. Пак добре, че поне може да си плаща наема. Но я си представете как ще се ужаси човек с консервативни възгледи, ако такава пеперудка се зададе насреща му и го врънка за подаяния до края на дните му.

Осени ме идея. С бележития си Устъров талант да гледам оптимистично напред видях, че още не всичко е загубено.

— На колко трябва да станеш, за да можеш да се зажениш без чичо Пърси да нокаутира намерението ти?

— Двадесет и една.

— А сега на колко си?

— На двадесет.

— Ами ето тогава. Знаех си, че ако се взрем по-старателно, ще открием, че слънчицето още грее. Потрай още една година и готово.

— Да, обаче Боко заминава за Холивуд другия месец. Представа нямам за чувствата, които питаеш към този мъж на мечтите ми, но държа да ти кажа, че изучих характера му с любяща загриженост. И ми се струва, че не е човек, когото да оставиш да замине за Холивуд без съпруга до себе си. Иначе не можеш го отлепи от местната фауна.

Изявлението й ме шокира и ме накара да вложа сурова поучителност в следващата си забележка.

— Няма съвършена любов там, където няма съвършено доверие.

— Кой ти го каза това?

— Джийвс, вероятно. Звучи ми като негова мъдрост.

— Да кажеш на Джийвс, че греши. Чудесно може да си има любов без съвършено доверие, и още как. Обичам Боко до безумие, но при мисълта да го пусна в Холивуд без мен, ми призлява. Няма да ме разочарова нарочно, дори не допускам, че ще осъзнае, когато го стори. Но някоя сутрин ще получа извинителна телеграма. И в нея ще прочета, че не е в състояние да обясни как се е случило, но снощи без да иска се оженил и нека да предложа изход от ситуацията. Заради милата му импулсивна натура. Не може скъпият да отказва. Подозирам, че така се е сгодил и за Флорънс.

Смръщих се замислено. След като ми изясни как стоят нещата, аз се убедих, че изникват куп мъчнотии.

— В такъв случай какво ще предприемете?

— Не знам.

Още веднъж се посмръщих замислено.

— Нещо трябва да се направи.

— Но какво?

Споходи ме идея. С Устърови често е така. В един момент ги гледаш объркани, а сетне внезапно — хоп! — връхлита ги вдъхновението.

— Остави това на мен — рекох аз.

Дойде ми на ум следното. Установявайки се в „Сгушеното кътче“, вършех на чичо Пърси златна услуга — толкова златна, че ако му се намираше капчица благодарност, трябваше краката ми да целува. Представях си как разтърсва ръката ми, изрича благодарствени слова и добавя, че ако има нещичко, което ми се ще, той начаса ще го изпълни.

— Трябва ви — поясних аз — вещата намеса на човек, обигран в светските интриги. Сладкодумен оратор, който да дръпне чичо Пърси настрани и да пледира каузата ви. Да разтопи сърцето му и да го накара да се отърси от тесногръдите си възгледи. Аз ще се заема.

— Ти?

— Лично. В идващите ден-два.

— О, Бърти.

— Удоволствие ще е за мен да вметна добра думица за вас двамцата. Предвиждам нечуван урожай. Сигурно ще омотая дъртофелника на малкото си пръстче.

Тя реагира с типично момичешка радост.

— О, Бърти, та ти си бил цяла овчица!

— Може и да си права. Ако не овчица, то поне агънце.

— Идеята е възхитителна. Още повече, че се знаеш с Боко от толкова време.

— Кажи-речи от зародиши.

— Нали ще измислиш хубави историйки за него? Не ти ли е спасявал живота като момче?

— Не си спомням такова нещо.

— Можеш да кажеш, че поне се е опитал.

— Не вярвам да се приеме добре. В онази епоха чичо Пърси не си падаше особено по мен. По-вероятно е да му се отвори сърцето, ако спомена, че Боко упорито е организирал атентати срещу личността ми, когато бях невръстен юноша. Както и да е, остави на мен. Все ще намеря думи.

През цялото това време двуместният автомобил с бръмчене поглъщаше милите до Стийпъл Бъмпли. В този момент Ноби ме извести, че наближаваме целта.

— Онези комини, дето се мяркат през дърветата, са Бъмпли Хол. Нали виждаш малката алея вляво? Тръгваш по нея и си право при Боко. Твоето местенце е около половин миля по-надолу, след една извивка на пътя. Наистина ли ще пледираш пред чичо Пърси?

— Като бик.

— И няма да се размекнеш?

— В никакъв случай!

— Възможно е и да не ти се наложи. Нали разбираш, помислих си, че ако Боко и чичо Пърси успеят да се сближат, чичо Пърси може и да го обикне. И въпреки че не беше лесно, тъй нагласих работата, че Боко да го покани днес на обяд. Дано всичко е минало като по мед и масло. Доста зависи от това как се е държал Боко. Досега винаги, когато са се срещали, Боко е бил като дърво. Молих го със сълзи на очи да се отпусне, да е духовит и сърдечен, и той обеща да опита. Тъй че се надявам на най-доброто.

— И аз — отвърнах и потупах ръчичката й. После я закарах до Бъмпли Хол, разтоварих я с уверението, че даже Боко да не е запленил чичо Пърси на обяд, ще се погрижа всичко да се натъкми. За последен път й махнах жизнерадостно с ръка, обърнах и се насочих към алеята, за която ми бе споменала.

След цялото това бръщолевене, не ще и дума, у мен се зароди очебийна жажда. Затова реших, че е по-добре да надделея над естественото желание на стопанина да се озове колкото се може по-скоро във владението си, и да се отбия у Боко за глътка подкрепително. Предположих, че бялата къщичка, разположена на брега на реката, трябва да е Боковата, тъй като Ноби каза, че е по пътя за „Сгушеното кътче“.

Съответно се помъкнах натам и забелязвах, че един от прозорците, гледащ към пътя, е открехнат. Приближих се и изсвирих.

Сипкав вой отвътре съпроводи свистенето на порцеланово украшение покрай главата ми и ме извести, че старата ми дружка си е у дома.