П. Г. Удхаус
Радост в утринта (3)

3.

Барът „Болинджър“ върши животоспасителната си мисия някъде по средата на Бонд Стрийт. От другата страна на пътната артерия, точно срещу него, се кипри една доста приятна и известна сред обществото бижутерия, откъдето пазарувам, възникне ли въпросът за инвестиране в скъпоценности. Всъщност, по случай великолепния ден обмислях възможността да прескоча дотам и да си подаря нова табакера.

Точно в този момент станах неволен свидетел на странна сцена, разиграваща се пред въпросната бижутерия. Някакъв тип с тайнствено изражение на лицето кръстосваше напред-назад подстъпите към този храм на бог Мамон. Въпросният субект явно желаеше да влезе, но срещаше затруднения при вземането на решение. Току набере инерция за скок, сетне бие спирачки и мята погледи наляво-надясно, сякаш дава не пет, а десет пари за мнението на околните. В Ню Йорк по времето на сухия режим неведнъж съм наблюдавал подобно поведение пред контрабандни кръчми.

Този тук бе с внушителни габарити. Нещо във външността му ми се стори познато и разбира се, щом присвих очи и щателно го инвентаризирах, паметта си свърши работата. Тази яка конструкция… тиквообразната глава… физиономията подобна на суров свински бут… Не можеше да бъде никой друг освен старото ми приятелче Стилтън Чийзрайт. Въпреки всичко не схващах какво цели, изпълнявайки пируети пред бижутерийни заведения.

Засилих се през пътя с намерението да си изясня загадката, обаче в този момент той внезапно мобилизира мъжествеността си. Точно когато се спрях, за да се размина с един автобус, той заби пети в земята, тръсна решително глава и се стрелна през вратата като някой, нахълтващ в бюфета на гарата, за да гаврътне един джин с тоник две минути преди влакът му да потегли.

Когато влязох в магазина, той се привеждаше над щанда, а погледът му бе прикован върху някакво изделие, което любезният продавач му показваше. По-малко от секунда ми отне да го промуша с чадъра в задните части.

— Хой-хой, Стилтън! — извиках аз.

Той се стресна и се обърна със скокообразно движение, като някой танцьор на адажио, хванат точно в момента, в който разрежда млякото на котката с вода.

— О, здрасти — измънка той.

Последва мълчание. В такива случаи, когато приятели от детинство се съберат след дълга раздяла, очаквате оглушителни възклицания и моментално подновяване на дружбата. От подобно нещо се усещаше остра липса. Духът на шотландската песен за старите приятели бушуваше в мен, но, освен ако се лъжех, не и в Стилтън. В жизнения си път с лопати съм ринал хора, на които им се ще Бъртрам да не е наоколо, така че разпознавах симптомите. Старият ми съученик усърдно ги демонстрираше.

Той ме издърпа настрани от щанда, заличавайки го от полезрението ми. Досущ като онези, дето се мъчат да скрият труп зад гърба си.

— Крайно време е да престанеш да ръгаш хората с отвратителния си чадър — ядосано се сопна той. — Изкара ми ангелите.

Вежливо се извиних и поясних, че ако човек едновременно има чадър и късмета да се натресе на наведен стар познат, естествено не позволява шансът да му се изплъзне. Ако го бяхте видели как се сконфузи, щяхте да помислите, че съм кръвожаден полицай, прекъснал го в сюблимния момент на кражба с взлом. Цялото му поведение ме озадачаваше.

— Е-ей, Стилтън — подкарах аз, — откога не сме се виждали!

— Да — отговори той с вида на човек, съжаляващ, че не е било и по-дълго.

— Как я караш, момчето ми?

— Бутам я някак си. А ти?

— Благоденствам, благодаря. Всъщност чувствам се невероятно гот.

— Това е хубаво.

— Мислех, че ще се радваш да го чуеш.

— О, радвам се. Ами, довиждане, Бърти — отсече той и ми раздруса ръката. — Драго ми е, че те видях.

Изгледах го шашнато. Ама той сериозно ли си въобразяваше, че ще се отърве толкова лесно от мен? Дори и по-големи спецове са свирили отбой след безуспешни опити да се откачат от Бъртрам Устър.

— Все още няма да те напускам — уверих го аз.

— Няма ли? — попита замечтано той.

— Не, не. Тук съм си. Джийвс ми каза, че сутринта си наминал.

— Да.

— Придружен от Ноби.

— Да.

— Разбрах, че и ти живееш в Стийпъл Бъмпли.

— Да.

— Светът е малък.

— Не особено.

— Според Джийвс е точно така.

— Е, може и да е малко малък — склони да отстъпи той. — Сигурен ли си, че не те задържам, Бърти?

— Не, не се притеснявай.

— Помислих, че може да имаш някакъв ангажимент.

— Не, нищичко.

Отново мълчание. Той измуча няколко такта от една популярна песен, но без да влага чувство. По някое време даже зашава и с крака.

— Отдавна ли си там?

— Къде?

— В Стийпъл Бъмпли.

— Не от много отдавна.

— Харесва ли ти?

— Страшно.

— Какво правиш там?

— Как така какво правя?

— Хайде, хайде, ясно ти е какво искам да кажа. Боко Фитълуърт, например, твори литература по вкуса на народа. Чичо ми Пърси пък релаксира след като цял ден е магнатствал. А ти с какво се занимаваш?

Мутрата му придоби доста чудат вид и той ме фиксира със студен и дързък поглед, все едно ме предизвикваше да изразя непредубеденото си мнение. Същият войнствен блясък изпълваше и очите на оня тип, с когото се запознах в някакъв провинциален мотел, секунди преди да ми съобщи, че се казва Снодграс. Предусещах, че бившият ми съученик е на път да направи срамно признание.

Но внезапно си промени решението.

— Ами мотая се.

— Мотаеш се?

— Да, просто си се мотая. Върша това-онова.

Виждаше се, че по този въпрос няма да мога да изкопча нищо. Като бял ден се белееше, че той хич не възнамерява да се поотпусне. Затова преминах към проблема, който първоначално ме бе озадачил.

— Не искам да навлизаме в излишни подробности — казах аз, — но защо те е хванало така шубето?

— Шубето?

— Да.

— Кога?

— Ами сега. А и пред магазина.

— Никакво шубе не ме е хващало.

— Направо се е вкопчило в теб. Напомни ми за девойчето, което Джийвс спомена оня ден. И с вериги не можели да я удържат там, където се сливали реката и устието. Реших да тръгна по дирите ти и те сварвам да шушумушиш с продавача. И с невъоръжено око се вижда, че купуваш нещо тайно. Та какво купуваш, Стилтън?

Набоден на острието на проницателния ми поглед, той се предаде. Предполагам проумя, че е безполезно да увърта повече.

— Пръстен — призна той с измъчен, дрезгав глас.

— Какъв пръстен? — попритиснах го аз.

— Годежен пръстен — промълви той и закърши ръце, като показваше, че напълно осъзнава конфузното си положение.

— Ти ли си сгоден?

— Да.

— Я, я, я!

Засмях се сърдечно, какъвто си ми е обичаят при такива случаи, обаче при гърленото му изръмжаване веселието ми секна. Озъбен като степен вълк от Скалистите планини, той пожела да узнае защо по дяволите, съм се разкудкудякал. Открай време съм смятал, че Стилтън става опасен, щом го подкачите. Веднъж, в момент на слабост в Оксфорд, подведен от съвети, си опитах силите в гребането. Стилтън обучаваше новаците. Още помня някои от нещата, изречени по адрес на корема ми, който — правилно или не — според него бил изпъчен. По тази логика, даже и да сте професионален лодкар по Волга, не ви е позволено да си пъчите корема.

— Винаги се смея, когато хората ми съобщават, че са сгодени — поясних аз, но вече сериозен.

Това май не го укроти, ако „укроти“ е думата, която търся. Продължаваше да се ежи.

— Да нямаш възражение срещу сгодяването ми?

— Не, не.

— Откъде-накъде пък да не се сгодявам?

— Ама разбира се.

— Какво искаш да кажеш с това „ама разбира се“?

Не бях съвсем наясно какво исках да кажа с това „ама разбира се“ освен вероятно „ама разбира се“. Обясних му го надълго и нашироко, опитвайки се да го инжектирам с успокояващо въздействие, понеже продължаваше да се разгорещява.

— Желая ти много, много щастие — казах аз.

Благодари ми, макар и не с нужното количество признателност в тона.

— Сигурно момичето е разбрано?

— Да.

Отговорът му не би могъл да се нарече лиричен, но ние Устърови можем да четем между редовете. Очите му се завъртяха в орбитите си като пумпали, а лицето му придоби цвета и изражението на презрял домат. Подразбрах, че е затънал в чувствата си до корените на косите си.

Осени ме идея.

— Да не е Ноби?

— Не. Тя се сгоди за Боко Фитълуърт.

— Какво!

— Да.

— Понятие си нямах. Той поне можеше да ми каже. Значи Ноби и Боко се надушиха?

— Да.

— Я, я, я! Излиза, че веселият Купидон напоследък доста честичко е навестявал Стийпъл Бъмпли.

— Да.

— При това без почивки. На дневни и нощни смени. Годеницата ти, доколкото схващам, е тамошна?

— Да. Казва се Крей. Флорънс Крей.

— Какво!

Възклицанието, което прогърмя от устата ми, наподобяваше крясък. Стилтън се стресна и ме удостои с повдигнатата си вежда. Сигурно младите Ромеовци го взимат доста присърце, ако околните започнат да пищят при съобщаването самоличността на изгората.

— Какво има? — попита ме той с напрегнат глас.

Естествено, произведеният от мен писък, както можете да си представите, изразяваше екстаз и облекчение. Тоест, понеже Флорънс бе вързана за него, опасността, която предусещах, ме беше отминала и аз оставах на чисто. Но как пък ще тръгна да му разправям.

— О, нищо.

— Изглежда я познаваш.

— Да, срещали сме се.

— Не съм я чувал да говори за теб.

— Нима?

— Никога. Отдавна ли я познаваш?

— От известно време.

— Колко добре я познаваш?

— Доста добре.

— Като казваш „доста добре“, искаш да кажеш…?

— Достатъчно добре. Поносимо добре.

— Откъде я познаваш?

Усетих пристъп на смущение. Още малко ми трябваше и щях да изтърся, че възлюбената му някога е била изключително близка с Бъртрам. Много по-близка, както вече разбрахте, отколкото се нравеше на Бъртрам. А на никой мъж не му става драго, разбере ли, че не е първият обект, по който въздиша любимата му. Някак си убива свежестта в цялата работа. Мъжът иска тя да е прекарвала дните си залепена на прозореца на кулата, в която е затворена. Да гори в нетърпеливо очакване, докато не пристигне той на белия си кон и я освободи.

Съобразявайки се с всичко това, реших да поизвъртя мъничко разговора.

— Ужасният й баща се ожени за кошмарната ми леля.

— Лейди Уърпълсдън леля ли ти се пада?

— И още как!

— А преди това познаваше ли се с Флорънс?

— Съвсем слабо.

— Ясно.

Продължаваше да не откъсва изучаващия си поглед от мен, все едно, че бе агент на тайните служби, който беседва със заподозрян. Дори не ме е срам да си призная, че изтрих избилата по челото ми пот с калъфа на чадъра.

Сега видях, че съм му поставил погрешна диагноза, сравнявайки го с Ромео. Образът, към който трябваше да го съотнеса, бе Отело. Очевидно, в лицето на Чийзрайт, се натъкнах на представител на онази категория влюбени, които обикалят с кървясали очи и ръцете ги сърбят да намлатят онази част от населението, за която смятат, че е или е била в каквито и да било дружески отношения с обекта на чувствата им. Накратко, дори съвсем беглото нахвърляне на фактите за познанството на моя милост и Флорънс щеше да е предостатъчно да драсне фитила на живите му пещерни инстинкти.

— Като казвам „слабо“ — побързах да добавя, — имам предвид, естествено, че сме само познати.

— Само познати значи?

— Само.

— Просто си я срещнал без да искаш веднъж-дваж?

— Съвършено вярно. Абсолютно точно.

— Ясно. Питам те, защото ми се стори, че когато ти казах, че е сгодена за мен, реагира странно…

— Всеки път на гладно съм така…

— Ти се стресна…

— Лек спазъм, нищо повече.

— И възкликна. Сякаш новината е невероятен шок за теб.

— Няма такова нещо.

— Сигурен ли си?

— Сто процента.

— Всъщност, вие сте чисто и просто само познати?

— Да, нищо и никакви си познати.

— Въпреки всичко е странно, че никога не ми е споменавала за теб.

— Е, хайде, аз да вървя — вметнах, за да сменя темата и се оттеглих от полесражението.