П. Г. Удхаус
Радост в утринта (27)

27.

Когато се събудих, слънцето бе вече високо в небесата, или поне бе направило опит да се покатери колкото може по-нагоре. Иззад затворената врата на личните покои на Боко изтичаше ритмичния звук на дърворезачка, което показваше, че все още не е напуснал дебрите на блаженото сънно състояние. Искаше ми се да го събудя и да го попитам дали всичко е минало добре, но се въздържах. Без съмнение се бе завърнал в късните часове на нощта и сега вземаше полагащата му се порция от онова, което бях чувал Джийвс да определя като усладителна панацея за изтощените сетива. Надянах банския си костюм и халата и се отправих към реката. Още не бях показал носа си от градинската порта, когато се появи Ноби на колелото.

И за най-неосведомения наблюдател бе пределно ясно, че Ноби е на седмото небе от щастие. Очите й грееха като сестрички-звездички и тя ме поздрави с едно от най-сърдечните приветствия, произнасяни някога от женско гърло.

— Здрасти, Бърти — извика тя. — Хей, Бърти, не е ли прекрасен светът?

— И аз мисля по същия начин — отвърнах. — Поне се надявам да мисля. Снощи оставих чичо Пърси в крайно податливо настроение, а Боко възнамеряваше да си спретне едно лафче с него. Дано всичко да е минало както трябва.

— Ама още ли не си чул? Боко не ти ли каза?

— Още не съм се видял с него. Моментите на събуждането ни нещо не се синхронизираха. Когато той се е върнал, аз съм спял, а когато сега станах, той пък спеше.

— Ясно. Ами той намина в малките часове на деня, призова ме с камъчета по прозореца и рапортува. Всичко течало като по вода.

— Сериозно?

— Според Боко любовта най-накрая възтържествувала. Чичо Пърси го изпратил до бара за още една бутилка шампанско и си разделили амброзията по братски като двама моряци, пуснати в отпуск на брега.

— Значи е дал съгласието си?

— Боко каза, че определено го е дал. Той ти е толкова благодарен за всичко, което стори, Бърти. Аз също. Направо мога да те разцелувам.

— Както желаеш — вежливо й позволих аз и тя прилежно се възползва от възможността. Сетне отпраши към къщата, а аз продължих пътя си към реката.

Както можете да си представите, докато цепех кристалните й води, настроението ми значително се приповдигна. Разказът на Ноби не остави и сянка на съмнение, че щастливият завършек им е налетял като пъргав заек. Бях забравил да я попитам кога ще покаже посланието ми на Флорънс, но безспорно това щеше да се осъществи в естествения ход на сутрешните часове и да ме освободи от почетното задължение. А що се отнасяше до нея и Боко, това да скрепят съюза си със свещените окови на брака преди падането на нощта спадаше напълно в кръга на вероятностите.

В добавка Стилтъновата униформа се носеше по течението на морето и абсолютно никой не можеше да докаже, че тя и Бъртрам някога са били свързани по някакъв начин. Допусках някое късче от истината да озари съзнанието на обещаващия млад копой и да го накара при следващата ни среща да ме изгледа начумерено и мнително, та даже и да го принуди да смели още някой и друг кътник. Но колкото за събирането на уличаващи доказателства, които да помогнат за озоваването ми на подсъдимата скамейка, а впоследствие и за тикването ми в най-смрадливата килия на тъмницата под крепостния ров, това, виж, нямаше да го огрее.

Затова с увереното чувство, че това бе най-дивият, най-върховният ден от цялата щастлива сегашна година, се завърнах в къщата, където неустоими аромати от трапезарията приветстваха ноздрите ми и ме стимулираха да се преоблека за секунди. Няколко мига по-късно, навлизайки в зоната на консумация, сварих Боко да захранва тъканите си, а Ноби да седи на края на масата и да попива всяка негова дума.

— А, Бърти — рече Боко. — Добро утро. След като и ти дойде, по-добре да започна отначало.

Тъй и направи и за няколко минути ме омагьоса с картинната си реч. Въпреки че бях чул рамката на сюжета от Ноби и имах представа какво става на края, жадно ловях словата му.

— Ти не поиска ли да ти даде съгласието си черно на бяло? — попитах го аз, когато привърши.

— Ами не — призна той. — Въобще не ми дойде на ум. Но ако целиш да ми намекнеш, че може да опита да се откаже от поетото обещание, хич не се притеснявай. Защото представа нямаш, Бърти, наистина абсолютно никаква представа нямаш колко гъсти станахме. Ръце ли не разтърсвахме, гърбове ли не тупахме! Оплете се в мрежата на чара ми, братле. Ще ти го илюстрирам само с един пример — каза, че му се щяло да има син като мен.

— Имайки предвид, че си има син като Едуин, това не значи особено много — констатирах аз.

— Престани да се мъчиш да ливнеш кофата със студена вода отгоре ми, Бърти. Не се опитвай да помрачиш това прелестно утро. Друго нещо, което каза, бе, че се надявал да пожъна нечуван успех в Холивуд и да остана на работа там за дълги години, всъщност безкрайно. Естествено подтекстът е прозрачен. Подобно на много други хора и той се възпротивява срещу посредствените филмови боклуци и разчита на мен да повдигна стандарта.

— Ще го вдигнеш, ангел мой — припя Ноби.

— Има си хас! — отговори Боко и залочи кафето си.

Закуската продължи приятния си ход. Човек с далеч по-малка незлобливост от тази на Бъртрам Устър, би проявил чепатата си природа и повдигнал въпроса за таралежа в леглото. Но аз се въздържах. Вместо това се позаинтересувах какво е станало с чичо Пърси в края на приключението.

— Предполагам, че е отпрашил за вкъщи с колелото си — отвърна Боко. — Ти какво направи с униформата на Стилтън?

Обясних им, че съм я поверил на водната стихия и той каза, че за по-мъдро действие едва ли би се сетил. И тъкмо започна да ме клъвва с подмятания за снощната ми обвивка, когато го прекъснах с повелителен жест.

С периферията на окото си бях зърнал нещо огромно и синьо, изтъпанчило се пред градинската порта. Минутки по-късно долетя звук от скърцане на обувки по чакъл. По тембър и сила на тона той можеше да бъде произведен единствено от полицейски обуща. Затова не се изненадах, когато след време рамката на отворения прозорец се изпълни от туловището и зашлемената глава на Стилтън. В същата секунда се поздравявах по-заслужено от който и да било друг път за съобразителността и предвидливостта, които ме подтикнаха да метна униформата в реката.

— А, Стилтън — казах аз, и което беше още по-важно репликата прозвуча съвсем непринудено. И най-острият слух не би забелязал, че съвестта ми не бе чиста и неопетнена. Разбира се на човек винаги му се иска тя да е безукорна в хигиенно отношение, но ако не е, следващият най-добър вариант е вече да си се отървал от трупа.

Боко, който както всякога се прояви като любезен домакин, му пожела весело добрутро и го покани да си отвори устната кухина, за да му хвърли една-две сардинки. Но очевидно Стилтън вече бе закусил, защото отклони поканата с ядно тръсване на глава.

— Хей! — рече той.

Нека се докоснем за момент до въпроса за полицаите и възклицанието „Хей!“. Подозирам, че първото нещо, което набиват в главата на новобранците при влизането им в редиците на полицията, е как да се произнася този възклик. Досега не съм срещал ченге, в чийто речник то да липсва. Всички до един го владеят и всички до един го изръмжават по абсолютно идентичен начин. Човек неизбежно е наведен на заключението, че е паднала яка школовка.

— Значи ето къде си, окаяни Устър!

В размишленията си, на които се отдавах от време на време от предната вечер насам относно вероятното поведение, което този прилежен млад полицай би приел при следващата ни среща, въобще не бях и очаквал, че то ще е нещо оригинално и самодивско. Залагах на свъсеното мръщене, избиващата червенина по гръцмуля и оцъклените прожектори, изливащи върху ми ледени потоци. Затова, когато сега и трите се явиха в наличност точно според предвижданията ми, ме свариха абсолютно подготвен да се справя с тях.

Запазих самообладание.

— Да, тук съм — потвърдих, докато безгрижно си стелех маслото по една препечена филийка. — Че къде другаде да бъда, драги ми Стилтън? Благодарение на кралското гостоприемство на Боко за момента се помещавам тук.

— Хей! — отвърна ми Стилтън. — Да не мислиш, че дълго ще се излежаваш тук? Щеш не щеш, тръгваш с мен.

Боко ме погледна и изви вежди. Аз погледнах Боко и извих вежди. Ноби погледна двама ни и изви вежди. Накрая всички погледнахме Стилтън и дружно извихме вежди. Очертаваше се сутрин с интензивно извиване на вежди.

— Да идва с теб ли? Но, Стилтън — намеси се Боко, — навярно не влагаш в този израз техническия му смисъл?

— Напротив.

— Дошъл си да арестуваш Бърти?

— Да.

— За какво?

— Задигнал ми е униформата.

Ноби се обърна към мен с момичешко удивление.

— Да не би да си задигнал униформата на Стилтън, Бърти?

— Определено не.

— Голям късметлия си.

— И още как!

— Защото иначе за такова нещо давали към три месеца.

— Остави това ами после ще умра от срам? — посочих й аз. — Ако някога бъда подложен на изкушението да извърша подобна безразсъдна постъпка, със сигурност ще се противопоставя. Не че допускам изкушението да ме споходи.

— Вероятността клони към нула — съгласи се Ноби. — А пък и за какъв дявол ти е притрябвала някаква си полицейска униформа?

— Закова проблема — рекох. — С други думи напипа болното място.

— Какво съм напипала?

— Едно от остроумията на Джийвс — поясних. — Почва с Rem нещо си. Латински израз.

Боко, който през това време замислено се мръщеше, се впусна по-обстойно във въпроса.

— Струва ми се, че разбирам за какво говори Стилтън — каза той. — Май забравих да ви кажа, но вчера, докато се е къпал в реката, някой му е свил униформата, която той оставил на брега. Споменавал ли съм го?

— Не, доколкото си спомням — отрече Ноби.

— И аз не помня такова нещо — заявих и тръснах мозъчната си кутия.

— Стават и такива работи — забеляза Ноби.

— Често при това — съгласих се с нея.

— Та това се е случило и никой не може да го упреква, че държи престъпника да си получи възмездието. Но откъде-накъде му е щукнала абсурдната идея, че Бърти е извършителят на подлото деяние? Нали вчера ти казах, Стилтън, че почти със сигурност гнусната крадлива ръка принадлежи на Едуин.

— Да, но досега го подлагах на кръстосан разпит. Категорично отрича.

— И ти вярваш на думата му?

— Да, вярвам. Има си алиби.

— Ах, ти прост чукан такъв — извика Ноби. — Че ти не знаеш ли, че точно това го уличава? Не си ли чел детективски романи? Питай Лорд Пийтър Уимзи какво означава притежанието на алиби.

— Или мосю Пиеро — предложих аз.

— Да. Или Реги Форчън, или инспектор Френч, или Ниро Улф. Не ми достига акъла как човек с твоята интелигентност може да се подведе по алибито.

— Направо невероятно — допълних. — Та то е най-изтърканата хитрина.

— Иди му дръпни един бой, Стилтън. Това е моят съвет — каза Боко.

Човек би очаквал, че кой да е полицай ще поддаде при такава офанзива, но бързо стана ясно, че Чийзрайтови са замесени от стомана.

— Ако наистина държите да разберете защо приемам алибито на Едуин — обади се Стилтън и позволи на очните си ябълки да подскочат от орбитите-родителки, — то е, защото се потвърди от викария, жената на викария, кюрето, сестрата на кюрето, доктора, лелята на доктора, предводителя на скаутите, петнадесет уважавани търговци и четиридесет и седем бойскаути. Оказа се, че вчера вечерта в селското читалище докторът е изнасял лекция за оказване на първа помощ и Едуин е бил този, който се е качил на подиума и върху когото са демонстрирали. По времето, когато ми откраднаха униформата, той е лежал на една маса целият обинтован с превръзки и показвал какво трябвало да се приложи при случай на фрактура на бедрената кост.

Това обяснение направи пробойна в нашата убедителност. Ноби допусна, че демонстраторът може да е бил някакъв съучастник, изкусно дегизирал се като Едуин, но се видя, че думите й ще си останат в кръга на догадките.

— Да, налага се да изключим Едуин — обобщи най-накрая Боко. — Но продължавам да се чудя откъде ти хрумна нелепата идея, че Бърти е виновникът.

— И това ще ви кажа — отговори Стилтън с явното решение да няма тайни от нас. — Когато разпитвах Едуин, той ми разправи изумителна история. Едуин твърдеше, че когато вечерта отишъл в стаята на обвиняемия, за да сложи един таралеж в леглото…

— Ха! — възкликнах аз и отправих към Боко поглед, изпълнен с покаяние и угризение, че даже и мислено съм могъл тъй да набедя него, гостоприемния ми домакин.

— … видял униформата там. А тази сутрин аз пък се видях с един приятел, който бил сервитьор на маскения бал снощи в Ийст Уибли. Той ми съобщи, че на увеселението е присъствал субект с отвратителна външност, облечен в полицейска униформа, която му била поне шест номера по-голяма. Тъй че, Устър, да поемаме, ако си готов.

Явно ме бяха хванали на местопрестъплението. Не виждах с какво мога да подобря положението си, ако отлагам неизбежното. Изправих се и деликатно избърсах устните си със салфетката, все едно бях френски аристократ, когото току-що са осведомили, че превозното средство за Гилотината го чака пред входа.

Обаче Боко още не бе изчерпал борческия си дух.

— Само минутка, Стилтън — каза той. — Не бързай чак толкова, господин полицай. Къде ти е заповедта за арестуване?

Изглежда въпросът разколеба апломба на Стилтън.

— Ами-и-и… ъ-ъ-ъ-ъ, нямам я.

— На всяка цена трябва да имаш заповед — поучи го Боко. — Не може току-тъй да извършваш арести по съкратената процедура и то при такова сериозно обвинение.

Моментната слабост изчезна. Стилтън отново се взе в ръце.

— Не го вярвам — продължи упорито той. — Мисля, че нарочно шикалкавиш. Въпреки това ще прескоча до управлението и ще питам сержанта.

И се омете, а Боко се превърна в самите деловитост и енергичност взети заедно.

— Налага се да бягаш, Бърти, и то без да губиш и секунда. Търчи в колата, пали и изчезвай в чужбина. Все още няма да са поставили полицейски кордони по пристанищата. За всеки случай, вземи се отбий на път при братята Коен и си купи едно фалшиво мустаче.

Редки са случаите, когато съм склонен да разреша на този съмнителен авторитет по напътствията да направлява действията ми. Но в настоящия ми се стори, че съветът му си го бива. И на мен ми се въртяха подобни мисли в главата. Точно в същия момент копнеех за гълъбови криле. Дадох инструкциите си веднага да намерят Джийвс и да му поръчат да ме последва с багажа, след което се стрелнах към гаража.

Тъкмо понечих да разтворя широко вратите му, когато от вътрешната страна долетя звука на пресипнал глас, и аз се заковах на място, загубил ума и дума. Освен ако слухът не ми погаждаше разни номера, в помещението имаше човек.

Той отново заговори, и онова, което ми помогна да се ориентирам и да идентифицирам гръдния кош, от който произхождаше звукът, бе улавянето на името „Фитълуърт“, предшествано от множество квалифициращи определения със скандално и елизабетинско съдържание. За частица от секундата всичко ми се изясни.

Връщайки се от кметството на Ийст Уибли след приключването на тамошната забава, Боко, сигурно без да иска, бе взел чичо Пърси със себе си. Хвърчал е към дома с песен на уста, без въобще да предполага, че на задната седалка възрастният ми родственик се е присъединил към компанията му и в момента се цери с усладителната панацея за изнурените сетива.