П. Г. Удхаус
Радост в утринта (24)

24.

Предвиждането на Джийвс, че чичо Пърси непрестанно ще се нуждае от увещаване и окуражаване, които да му попречат да вземе, та в дванадесетия час да ни тръсне едно nolle prosequi и да изкръшка от уговорката, която бе поел, се сбъдна напълно. Трябва да призная, че задачата да му държа ръката и непрекъснато да го напомпвам с кураж, ме измори. Докато безкрайният ден мудно се точеше, започнах да разбирам защо менажерите на боксьорите, натоварени с тежкото поръчение да замъкнат поверениците си до ринга, винаги са с набраздени от бръчки лица и тъмни кръгове под очите.

Не успях да потисна една изплъзнала се иронична усмивка, затова че роднината ми бе говорил така презрително за еленчетата като класа, осмивайки плашливостта им с надутия си високомерен тон, когато той самият можеше безпроблемно да се присъедини към стадо от споменатия животински вид и никое от тях не би оспорило мястото му там. В моментите, в които погледът му попадаше на висящия в кабинета портрет на леля Агата, и най-истеричното еленче в сравнение с него би изглеждало като кръвопиец.

Затова, предвид гореизложеното, с чувство на облекчение посрещнах телефонния звън, който наруши смълчания покой на тихата надвечер. Проведе се следния диалог:

Чичо Пърси: К’во? К’во? К’во-к’во-к’во? К’во? К’во? О, здрасти, Клам!

Клам (зад кулисите на телефонната жица): Квак, квак, квак, квак, квак, квак, квак, квак (общо минута и половина).

Чичо Пърси: Добре, чудесно. Превъзходно. Ще се оглеждам за теб тогава.

— Клам — съобщи ми той, докато поставяше слушалката обратно на вилката — каза, че от сърце и душа подкрепя плана и ще дойде на бала в одеждите на Едуард Изповедника^[1].

Кимнах разбиращо. Реших, че Клам е направил сполучлив избор.

— Тоя Едуард не беше ли един обрасъл в брадоляци бабаит? — попитах аз.

— Руното му стигало чак до веждите — потвърди чичо Пърси. — Такива са били времената, колкото по-брадат бил човекът, толкова повече го уважавали. Ще трябва да държа очите си на четири за нещо, което прилича на изтърбушена и тапицирана с рогозка кушетка. Това ще да е Клам.

— Значи ти наистина категорично и окончателно се реши да присъстваш на увеселението?

— Ще се понеса натам с камбанен звън, момчето ми, с камбанен звън. Може и да не ми повярваш, като ме гледаш сега такъв, но имаше време, когато ни един бал в Ковънт Гардън не беше завършен без мен. В онези години момичетата ми се лепяха като мухи на мед. Между нас казано, точно благодарение на факта, че веднъж ме изхвърлиха от един бал в Ковънт Гардън и ме завлякоха до Полицейското управление на Вайн Стрийт в компанията на момиче, което, ако не се лъжа, се наричаше Тоти, успях да се измъкна от… да имам нещастието да не се оженя за леля ти тридесет години по-рано.

— Сериозно?

— Кълна ти се. Тогава тъкмо се бяхме сгодили и тя развали всичко в разстояние на точно три минути, след като прочете съобщенията във вечерните вестници. Разбира се недостигът от време не ми позволи да се явя в сутрешната преса, но специалните рубрики във вечерните вестници ми отредиха достоен коментар. Само че тя малко се поразстрои от цялата дандания. Затова и толкова настоявам — нито намек за тазвечершното мероприятие да не достигне до знанието й. Леля ти е чудесна жена, Бърти… Не знам какво щях да правя без нея… Но нали знаеш как стоят нещата?

Уверих го, че прекрасно знам как стоят нещата.

— Затова силно се надявам, че всичко ще мине добре и тя никога няма да узнае за тайнствената операция, която съм провел в нейно отсъствие. Мисля, че теоретично добре усвоих механизма на акцията. Спускам се безшумно по задните стълби, вдигам яката на палтото си до очите и се дотътрям до Ийст Уибли яхнал стария си велосипед. На не повече от шест мили е. Нали не правя засечка?

— Поне аз не забелязах.

— Разбира се, ако Флорънс ме види…

— Няма да те види.

— Или пък Едуин.

— Няма и най-малка опасност за това.

— Или Мейпъл.

Нотката в гласа му, която издайнически сочеше възраждането на стария му еленски комплекс, и то точно сега, когато всичко бе стихнало и улегнало, ме разтревожи не на шега и аз мигновено се посветих на задачата да отблъсна атаката му. Най-накрая успях. След като го натъпках с уверения, че няма по-абсурдно и по-малко вероятно нещо от това Флорънс да се размотава по задното стълбище в такъв час, а Едуин сигурно си е взел ден-два отпуск от разузнавателното скаутско ведомство след терапията, която му приложих тази сутрин, и че при непредвиден сблъсък с Мейпъл, последният лесно ще прихване амнезия от няколко лири, той значително се ободри и аз го оставих да упражнява танцовите си стъпки в кабинета.

Естествено че не е по силите на никого да поддържа войнствения дух на чичо си по сватовство от малко след закуска, та чак до към пет следобед без жизнеността му чувствително да се стопи. Цялото това увещаване и окуражаване, както добре можете да си представите, ме изцеди като лимон. Едвам мърдах крайниците си. Да не говорим за общото усещане за лепкавост. Не казвам, че потта се лееше от всяка пора, но имах спешна нужда от основно изплакване, което, с тази река на един хвърлей разстояние, лесно можеше да се постигне. Четвърт час по-късно вече можех да бъда видян как пляскам щастливо сред вълните, накипрен с плажен костюм от Боковия гардероб.

И бях видян, разбира се, и то не от друг, а от Г. Д’Арси Чийзрайт. След освежителното потапяне се придвижих с австралийски кроул до брега и се улових за един храст, за да избърша капките вода от очите си. Когато вдигнах глава, го видях да се извисява над мен.

Моментът си беше притеснителен. Не знам някога да съм се чувствал по-неудобно. Все пак се намирах в краката на човек, чието момиче беше вече моя годеница.

— О, здрасти, Стилтън — поздравих аз. — Ще се топнеш ли?

— Не и докато ти замърсяваш водата.

— Излизам.

— Тогава ще я оставя да се поизтече и после може да рискувам.

Думите му сами по себе си бяха достатъчни да информират особа с ненадмината пъргавина на мисълта, каквато бе моята, че той не страдаше от про-Бъртрамски убеждения. Докато се измъквах от водната стихия и се насочвах към халата за баня, той ми мяташе такива кръвожадни погледи, че прогони и последното ми съмнение. Мога да заявя, че сега демонстрираните бяха от същото качество като вчерашните, които произведе близо до „Сгушеното кътче“.

Тъй или иначе, ако съществува и най-малката вероятност вежливостта да позаглади някоя грапавина, Устърови никога не я подминават.

— Хубав ден! — рекох аз. — А и каква чудна природа!

— Изпотъпкана от отрепките, които се шляят наоколо.

— Туристите ли имаш предвид?

— Не, нямам предвид туристите. Имам предвид усойници в тревата.

Ще прозвучи абсурдно да определя отношението му като поощрително, но продължих да настоявам.

— Като стана дума за трева — вметнах, — Боко се въргаляше в тази на Бъмпли Хол и чичо Пърси му размаза фасона.

— Радвам се, че те е настъпил.

— Аз не бях там.

— Не каза ли, че чичо ти ти е размазал фасона?

— Не ме слушаш, Стилтън. Казах, че размаза фасона на Боко.

— Боко ли? Триста дяволи! — изрева той с непресторено състрадание. — С такава ларва като теб, той взел, че размазал Боко! И какъв смисъл има, за бога, да гази Боко?

Последва мълчание, в разстояние на което той се мъчеше да улови погледа ми, а аз се мъчех да отбягна неговия. Стилтъновият поглед, даже в спокойно състояние може да ви изкара ангелите, бидейки изработен от прекалено синя, прекалено твърда и прекалено изцъклена материя. А в моменти на вълнение има тенденция да се изцъкля още повече като на някой свадлив охлюв. Въобще, най-общият ефект граничеше с погнуса.

След малко той отново заговори:

— Току-що видях Флорънс.

Смущението ми се засили. Силно се бях надявал, че ще избегнем тази тема. Но Стилтън е един от онези ръбати и прями типове, които имат за основен постулат да не пренебрегват нищо, било то и маловажно за присъстващите.

— Така ли? — възкликнах аз. — Флорънс?

— Каза ми, че щяла да се омъжи за теб.

Това взе да ми харесва все по-малко и по-малко.

— О, да, пусна се слух за някаква сватба.

— Как така слух? Всичко било уредено за септември.

— Септември ли? — изцвилих аз и се разтресох цял-целеничък. Не бях допускал, че проклятието ще се изпълни толкова скоро.

— Тя така ми каза — мрачно изломоти той. — С удоволствие бих ти счупил врата. Но не мога, защото съм в униформа.

— Да, трябва да си много внимателен. Нали не искаш да ти дойде на главата някой от ония гадни полицейски скандали?

Последва друго мълчание. Изпиваше ме с очи по един такъв копнеещ начин.

— Ядец! — процеди той почти замечтано. — Ръцете ме сърбят да те тикна в кафеза за нещо си!

— Хайде, Стилтън. Не говори така!

— Ще се пръсна от кеф да те видя как се тресеш като пача на подсъдимата скамейка, докато давам показания срещу теб.

Той отново изпадна в мълчание. Бях сигурен, че продължава да се наслаждава на злорадия блян, който бе извикал в съзнанието си. Сетне някак ненадейно и рязко ме попита дали съм свършил работата си с реката, на което отговорих утвърдително.

— В такъв случай след пет-десет минути може да се престраша въпреки дебнещата зараза и да вляза — отсече той.

Настроението, с което навлякох халата за баня и с което се отправих към колибката, както бихте могли да си представите, решително клонеше към меланхоличната гама. Винаги има нещо в подобни дрязги, което изкарва човек от релси. Много вода бе изтекла от времето, когато двамата с този Чийзрайт почнахме дружно да си развяваме байраците и имаше моменти, когато са плющели до скъсване от страшния ни хъс. Но отношението му след толкова години раздяла пределно ясно показваше, че сега и парцал не можем да развеем заедно. Затова, както споделих, оловнотежко и тягостно ми стана на душата.

Нахлузих някаква риза и свободно разкроените си панталони и с непроляти сълзи в очите заприпках към всекидневната да видя дали Боко се е завърнал от Лондонската си командировка. Сварих го центриран в едно кресло, гушнал Ноби в скута си, видимо в блестящо разположение на духа.

— Идвай, идвай, Бърти — жизнерадостно ми викна той. — Джийвс е в кухнята, вари ни чай. Ще ни направиш ли компания?

Наклоних глава в знак на съгласие с поканата и се обърнах към Ноби с въпрос от най-висша важност за мен:

— Ноби, току-що срещнах Стилтън и той ме осведоми, че Флорънс е определила церемонията за шокиращо скорошна дата — идущият месец — септември. Затова е абсолютно наложително да не се моткаш, ами да й тикнеш онова писмо под носа още сега.

— Ако всичко тази нощ мине благополучно, утре сутринта, докато се разквасва с първата си чаша чай, ще го чете и ще се дави с него.

Въздъхнах от облекчение и се извърнах към Боко:

— Взе ли костюмите?

— Естествено. За какво мислиш се бъхтих чак до Лондон? Всичко на всичко два. Един за мен и един за теб, най-стилните тоалети, които братята Коен биха могли да заемат някому. Аз ще съм Кавалер. Да знаеш само каква сексапилна перука ми дадоха като аксесоар! Твоята премяна…

— Да, каква е моята?

За момент той се поколеба.

— Ще ти хареса. Пиеро е.

Измучах от възмущение. Боко, както всички, сред които се движа, беше добре запознат с възгледите на моя милост относно възможностите да се появя в костюм на Пиеро на маскен бал.

— Нима? — отговорих с тиха непоколебимост. — За твое сведение аз ще нося Кавалера.

— Не можеш да направиш това, Бърти, старче. Няма да ти стане. Шит е за нисък, набит шкембелия от моя калъп. А ти си висок, слаб и елегантен. Нали е елегантен? — допита се той до Ноби.

— Точно така — съгласи се тя.

— Друго сполучливо определение би било „грациозен“ или „изящен“. Боже, де да имах фигура като твоята, Бърти. Направо не знаеш какво си имаш.

— Напротив, знам — срязах го аз, напълно пренебрегвайки подмазваческите му опити. — Имам си смърдящ и противен Пиеровски парцал. Един Устър да се повлече на бал с маски като Пиеро! — извиках и се засмях насечено.

Боко бутна Ноби от коляното си, стана и започна да тупа рамото ми. Явно усети, че съм в свирепо настроение.

— Няма какво да се притесняваш, Бърти — зауспокоява ме той. — Страдаш от погрешното впечатление, че това тук е някакъв си обикновен Пиеро. Съвсем не е така. Съмнявам се дали, ако боравим по-прецизно със словото, може въобще да се нарече Пиеро. Първо на първо цветът му е пембян. Второ… Но чакай да ти го покажа и се обзалагам, че само като го видиш, ще се разтанцуваш из къщата и ще запляскаш с ръце от възторг.

И той се протегна към куфара, отвори го, изкара съдържанието му и се опули невярващо и ужасено. Аз последвах примера му. И Ноби стори същото. Всички стояхме и гледахме като попарени.

Пред погледа ни се разкри дрипа от рода на екип за футбол. Имаше чифт сини гащета, чифт лилави чорапи и тъмночервена фланелка.

Отпред на фланелката с големи бели букви се мъдреше надписът „Корсарите от изправителния дом“.