П. Г. Удхаус
Радост в утринта (22)

22.

Кабинетът на чичо Пърси, в който припарвах за първи път, се оказа от типа на онова, което в театъра наричат „с богат интериор“. Бе отрупан щедро с писалища, столове, маси, килими и всякакви други прахосъбирачки. Книги закриваха едната стена, а на отсрещната висеше огромна картина с изображения на нимфи, забавляващи се на воля с разни същества, които, съдейки по вида им и начина на държане, взех за фавни. Освен това посетителят забелязваше и глобус на света, няколко вази с цветя, препарирана пъстърва, кутия за пури, и бюст, за който можеше да се предположи, че принадлежи на покойния мистър Гладстоун.

Фактически единственото нещо, чието отсъствие осезателно се чувстваше, бе чичо Пърси. Той не седеше на стола зад писалището си, не крачеше по килима, не въртеше глобуса, не миришеше цветята, не разлистваше книгите, не се възхищаваше на препарираната пъстърва, нито пък изучаваше движенията на нимфите и фавните. Дори и късче от него не попадаше пред погледа ми. Това тотално разминаване с предварителните ми очаквания ме озадачи, и то немалко.

Странно чувство ви обхваща, когато стиснете зъби и поемете към някоя свада и изведнъж откривате, че нея никаква я няма. Досущ като да стъпиш върху последното стъпало на стълбата, когато такова липсва. Та стоях си аз и си дъвчех устната, докато се чудех какво да предприема.

Ароматът на силна пура, който все още витаеше във въздуха, подсказваше, че скъпият ми чичо доскоро е обитавал помещението. Към същото предположение навеждаше и фактът, че вратата към градината бе широко отворена. Сигурно бе излязъл да се поразходи и да се побори с проблемите, които обременяваха съзнанието му, а те несъмнено бяха, как, по дяволите, можеше да си осигури пет несмущавани минутки насаме с Чичестър Клам в Стийпъл Бъмпли, като се има предвид какво представлява последното. А разгорещеният вътрешен спор се въртеше около въпроса дали да го последвам или да остана в статукво, докато се върне.

Разбира се много зависеше от това колко ще се забави. Или казано другояче, пламенната решителност, с която връхлетях през прага, не можеше да остане такава до безкрайност. И без това вече температурата й започна чувствително да спада. Освен това усещах някаква празнина зад диафрагмата и склонност към неконтролируемо хълцане. Ако въпросният обитател на кабинета се забавеше още една-две минути, злото щеше да вземе такива нечувани размери, че когато най-сетне родственикът ми се завърнеше, щеше да свари един Бъртрам, от когото е изцедена всякаква страст към скандалите. Един Устър, неспособен на друго, освен да приглася мелодично с „Да, чичо Пърси“ и „Не, чичо Пърси“.

Затова, след като огледах проблема от всеки ъгъл, реших, че е най-добре да вървя и да му разкажа играта насред широките простори, където Боко вече трябваше да се спотайва. Тъкмо стигнах до вратата за градината и щях да прекрача прага с поизтляла жар към предстоящото, когато вниманието ми бе приковано от забързан диалог на висок глас. Виковете идваха от доста голямо разстояние и слухът ми не бе в състояние да улови същинското съдържание на репликите. Обаче обстоятелството, че се зовяха един друг „драги ми Уърпълсдън“ и „мазна пача такава“, ми подсказа, че принадлежаха съответно на Боко и господаря на Бъмплихолските владения.

Минута по-късно умозаключението ми се потвърди нагледно. Миниатюрна процесия се вмести в полезрението ми и тръгна да прекосява ивицата морава пред кабинета. Предвождаше я Боко, който изглеждаше по-смачкан от когато и да е било. Плътно го следваше субект с градинарска външност, въоръжен с вила и съпровождан от пес с неустановено потекло. Свитата се завършваше от чичо Пърси, размахващ заплашително пурата си, като ангелът, който изпъдил Адам от Райската градина.

Именно той работеше най-усърдно за осъществяване на вербалната комуникация. От време на време Боко се извръщаше и като че ли искаше да каже нещо, но всякакво красноречие, с което се гласеше да блесне, се изпаряваше при вида на помиярската муцуна, пригодена за случаи от рода на измяна, военно престъпление или тежка квалификация на кражба. Влияние оказваше и обстоятелството, че вилата, която споменах, почти опираше в задната част на панталоните на Боко.

Когато преполовиха моравата, чичо Пърси се отдели от свитата и бързо закрачи към мен, като развълнувано произвеждаше димна завеса посредством пурата си. В същото време Боко и новите му приятели продължиха по посока на асфалтираната алея.

След травмиращия шок, появяващ се неизбежно, когато видите стар другар да го низвергват със стража от заградена територия, първата ми мисъл, както може би сте се досетили, бе, че вече нищо не ме задържаше тук. Същината на стратегията, за реализацията на която бях предоставил услугите си, се свеждаше до близкото Боково присъствие, докато аз запознавам чичо Пърси с непосредствените си наблюдения от личността му. Сега обаче беше ясно, че докато последният се прибере в убежището си, Боко щеше да е отнесен от вихъра като семе на магарешки бодил.

Съответно престанах да умувам как и кога да офейкам, а се заех с незабавното осъществяване на замисъла. Тъкмо набрах добра инерция, когато в процеса на приближаване към вратата внезапно видях, че над нея бе окачен удивителен портрет от кръста нагоре на леля Агата. При влизането си, естествено, не бях го забелязал, макар той да си е стоял там и да ме е наблюдавал зорко през цялото време. Но сега погледът ми го фиксира и аз тутакси се заковах на място, сякаш се блъснах в някой уличен стълб.

Бе изработен от художник, комуто се бе удало да разкрие душевността на обекта. И портретът наистина разкриваше в такова изобилие душевността на леля ми Агата, че оценяван от най-практическо гледище, можеше да представлява заплаха за движението на минаващите покрай него. Всъщност действително се засилих да я поздравя в момента, в който можех да се закълна, че ми изгърмя „Бърти!“ с оня фелдмаршалски тътен, дето така често ми се причува и ме кара да се свивам на кълбо с надеждата, че с прилежно подмазвачество ще се отърва по-леко.

Слабостта ми не продължи повече от секунда. В следващия момент Бъртрам вече бе възвърнал самообладанието си. Ала този кратък миг се оказа предостатъчен, за да позволи на чичо Пърси да нахълта в стаята с гръм и трясък. Пътят за бягство бе вече отрязан. Затова не мръднах от заетите позиции и се погрижих да изпъна ръкавелите си, надявайки се, че с това свое действие внушавам непоклатима твърдост. Понякога дава главозамайващи резултати.

Но чичо Пърси бе вглъбен в изпълнението на соловата си партия.

— Стъпих върху него! Направо нагазих върху него! Взел да ми се скатава той на четири в тревата! Че ще го газя като танк и още как! Не му стига на пустия досадник, че вършее из имението ми неканен по всички часове на нощта. Нахалството му стига чак дотам, че се довлича и през деня и се излежава в личната ми трева. Очевидно е, че с подръчни средства не можеш го изпъди. Разпльоснал се из владението ми като същинска медуза.

Едва тук, за първи път, той установи племенническото ми присъствие.

— Бърти!

— Привет, чичо Пърси!

— Скъпото ми момче! Ти си човекът, който ми трябва.

Да кажа, че думите му ме изненадаха, означава да представя чувствата си абсолютно символично. Буквално полетях настрани.

Нека да погледнем фактите. Познавах се с дъртия главорез в продължение на цели петнадесет години и нито веднъж през този период той не бе правил и най-беглия намек, че обществото ми съдържа за него и привлекателни страни. Всъщност, при повечето случаи, когато сме се натъквали един на друг, той дори нарочно правеше така, че по всякакъв начин да ми втълпи обратното. Вече ви запознах с епизода с ловджийския камшик, а с напредване на годините подобни събития се сипеха из ведро отгоре ми.

Струва ми се, че в началото, когато обрисувах Пърсивал, Лорд Уърпълсдън, пределно ясно показах, че са малко орехите, по-костеливи от него, които е родила майката земя. Сурови морски капитани, храбро преживели множество опустошителни бури в Атлантическия океан, се тресяха като желирано нишесте, щом ги призовеше в кантората си и ги подложеше на кръстосан разпит. Нравът му наподобяваше и дори надхвърляше по интензитет този на сприхава морска костенурка, а видът му бе лика-прилика с кръвожаден генерал. И бе съвсем в реда на нещата, когато се натресете на него, да останете с впечатление, че всеки момент от устата му ще избие пяна.

Независимо от това обаче, в момента същият този тигър-човекоядец беше се оцъклил срещу мен по начин, който, ако анализирате по-старателно и игнорирате настръхналия мустак, ще установите, че не само спадаше към категорията „произведени от човек“, но на практика съдържаше и доза благоразположение. Изглеждаше абсолютно незасегнат от привичната си алергия, причинявана досега от гледката на Бъртрам Устър срещу себе си.

— Кой, аз ли? — измънках едва-чуто и се принудих да се подпра на глобуса на света, за да не се срутя на пода.

— Да, ти. Ти и никой друг. Дай да се почерпим по едно, Бърти.

Смотолевих нещо за това, че още ми е раничко, но той не щеше и да чуе сериозното ми възражение.

— Никога не е рано да се подкрепи човек с едно питие, особено ако до този момент е газил до колене в тинята на смрадливи Фитълуъртовци. Тъкмо излязох да се поразходя с една пура в ръка, вглъбен в жизненоважните си лични проблеми, когато стъпалото ми потъна в нещо пихтиесто и гнусната твар изскочи от сочната трева край езерото, в която се бе потулил. Ако страдах от слабо сърце, щях да хвърля топа на секундата.

Не успях да сдържа жалейката си за Боко. Ясно си представих какво бе станало. Докато треперливо си е проправял път към кабинетския прозорец, Боко е чул приближаването на чичо Пърси и се е свил в най-близкото прикритие. Но не е и предполагал, че в следващия момент подметката с номер четиридесет и четвърти на последния ще се стовари върху — изхождайки от описанието му — „нещо пихтиесто“, което ще да е била някоя изключително нежна и уязвима част от Боковата анатомия. Как не се е взривил и възпламенил на място, не мога да го проумея! Разбира се същото важи и за чичо Пърси.

— Фитълуърт! — Чичо Пърси ми метна обвинителен поглед. — Май ти се падаше приятел, или греша?

— О, сърдечен приятел.

— Ще е добре в бъдеще да избираш приятелите си с по-добър вкус — отсече той в първия изблик на благоразположението си, което досега само загатваше.

Предполагам, че точно този бе удобният момент, за да се впусна в разгорещена защита на Боко, изтъквайки възхитителните му качества. Но понеже си блъсках главата до пръсване без да се досетя за такива, продължих да си мълча, а той продължи да плямпа.

— Но остави го ти него. Градинарският ми персонал в момента го изхвърля от границите на владенията ми със стриктната заповед да прибегне към безпощадни ръгвания на гащите, рече ли да окаже и най-малка съпротива. Мечтая това именце в бъдеще да забрави противните отпечатъци на галошите му. А Господ е свидетел, че точно това е нужно на Бъмпли Хол, за да се превърне в земен рай — по-малко и по-малко Фитълуъртовци. Вземи запали една пура, Бърти.

— Не, благодаря.

— Глупости. Не мога да разбера променливото ти отношение към пурите ми. Когато не искам да пушиш от тях, ги пушиш — помниш ловджийския камшик, нали, ха, ха… А когато искам да пушиш от тях, ти отказваш. Абсолютна непоследователност. Я веднага лапай тази, щурчо такъв — нареди той и ми боцна едно торпедо в устата — и се погрижи да няма повече повторения на „Не, благодаря“. Искам да се отпуснеш и да се чувстваш удобно, защото се налага да се консултирам с теб за нещо страшно важно. А, Мейпъл, донеси го тук.

Забравих да отбележа, че при думите: „Никога не е рано да се подкрепи човек с едно питие“, той натисна някакъв звънец, който накара иконома да дотърчи и да приеме нарежданията му. Верният му служител тъкмо се беше завърнал с половин бутилка от старата бъчва в избата и със завидна сръчност изтегляше корковата й тапа, когато родственикът ми продължи изложението си.

— Да, разкарай го ти този Фитълуърт — заповяда повторно той и ми подаде високата чаша, изпълнена с пенлива течност. — Хайде направо и двамата да го разкараме. Имам да умувам за къде по-важни неща. Но най-напред и преди всичко… Наздраве, Бърти.

— Наздраве — измънках аз.

— Да живеят и пребъдат престъпленията.

— Да ти се съдерат носовите люспи — все още замаяно върнах поздрава му аз.

— Да ти падне кал в зъркелите — извика този невероятен променливец. — Най-първо и преди всичко — и той чевръсто изля съдържанието на чашата си надолу по водосточната си тръба — държа да ти изкажа цялото си възхищение от изключителното ти поведение на алеята преди малко. Срещнах Едуин и той ми каза, че си го изритал. Подвиг, за който събирам кураж от години и все още не съм набрал достатъчно.

Тук той се изправи с протегната ръка, сърдечно разтърси моята и отново положи мощите си върху стола.

— Като се замисля за някои от последните ни срещи, Бърти — поде той, не казвам тихо и приглушено, просто защото той не може да говори тихо и приглушено, но все пак толкова тихо и приглушено, колкото бе възможно за човек, който не може да говори тихо и приглушено, — бих направил догадката, че си ме запомнил като избухлив и опак дъртак. Май наистина те понагрубих малко снощи. Трябва да го изтриеш от съзнанието си. Както ще трябва да проявиш и малко снизхождение. Не бива да съдиш с един аршин човек, който има син като Едуин и човек, който няма син като Едуин. Ти успя ли да разбереш, че снощи той ме фрасна с все сила с дяволската си бухалка?

— И мен.

— Точно по зад…

— Мен ме цапардоса по главата.

— Помислил ме за джебчия или не знам какъв си там. И когато исках да го понауча на възпитание, Флорънс не ми позволи. Представи си как се почувствах, когато узнах, че си го ритнал и то здравата. Как ми се иска да го бях видял! Но въпреки всичко, съдейки по историята, която той ми разказа, си направих извода за благородната ти храброст и находчивост. Нямам нищо против да ти призная, момчето ми, че постъпката ти изцяло революционизира мнението ми за теб. С години те смятах за нищожен празноглавец, за бездушна светска какавида. Сега вече виждам колко дълбоко съм се заблуждавал. Ти неоспоримо доказа, че притежаваш най-съвършени технически умения и оригинална мисъл. Затова реших, че ти си този, който трябва да ме посъветва относно кризата, настъпила в служебните ми дела. За мен е от абсолютна важност въпросът… Но сигурно Джийвс вече те е осведомил?

— Той просто ми нахвърли проблема.

— Известѐн си за Чичестър Клам?

— Да.

— За животрептящата ми нужда да се срещна строгосекретно с него?

— Да.

— Това обхваща най-общо проблема. За теб няма никакво значение защо настоявам толкова спешно да се съвещая с Чичестър Клам. Той беше човекът в градинския сайвант снощи.

— Да.

— Знаеш това, нали? Предложението дойде от Джийвс, но се появи този противен Фитълуърт… Но по-добре да не навлизаме в темата „Фитълуърт“. Не желая да си вдигам кръвното. Да, именно Клам изкара известно време в градинския ми сайвант. Странна птица е той.

— Нима?

— Изключително чудата. Чудя се как да ти го опиша. Да си виждал някога еленче?

— Тюленче?

— Не, не тюленче. Имам предвид братчето на сърничката. Плашливото еленче, което се тресе от уплаха, а при най-слабия изглед за някаква опасност започва да се държи като истинско… еленче. Та това е Клам. Не на външен вид. Защото е доста по-едър и по-мощен от средностатистическите еленчета. Намеквам за характера и темперамента му. Ти не си ли съгласен с подобно сравнение?

Наложи се да му припомня, че вследствие на обстоятелствата никога не ми се бе предоставяло удоволствието да се запозная с Клам, чиято психология представлява затворена книга за мен.

— Прав си. Взех да забравям. Ами ето какво представлява Клам. Еленче. Свенливо. Плашливо. Хваща се на въдицата и на най-безобидната провокация. Разбрах, че излязъл разтреперан от глава до пети от градинския сайвант и си повтарял непрекъснато: „Никога вече!“. Да, и последната капчица от запасите му на мъжественост се била стопила. Сега всеки един план, който бихме съставили за някоя бъдеща среща, ще трябва да е изпипан до съвършенство и неуязвим откъм гафове. План, който да убеди даже и него, че не го застрашава никаква опасност. Идиотска работа. Наблюдава се тенденция към все по-голямо невротизиране на американския бизнесмен. Ти можеш ли да я обясниш задоволително? Не? Обаче аз мога. Ключът към разгадаването й е прекалено многото кафе.

— Кафе ли?

— Точно то и Предстоящата сделка. Там, в Америка, изглежда животът на един бизнесмен протича в безкрайно редуване на конски дози кафе и шокове от Предстоящата сделка. Пие си той литъра кафе и е гаднярски изненадан от Предстоящата сделка. За да се вземе отново в ръце, той изгълтва още литър кафява бълвоч и насреща му се задава друга, още по-гаднярска изненада от страна на Предстоящата сделка. Той вече съвсем залита, молейки немощно за още кафе и… На, видя ли какво имам предвид. Завърта се порочен кръг. Няма нервна система, която би могла да оцелее при такъв режим. Нервите на Чичестър Клам са съсипани. Искал да хваща първия параход за Ню Йорк. Разбира, че така проваля търговската сделка на живота си, но заявил, че не му пукало, при условие, че успее да постави между себе си и прословутия английски градински сайвант широкия и дълбок Атлантически океан — това безценно Божие творение. Изглежда е развил и култивирал у себе си възможно най-абсурдно предубеждение спрямо градинските сайванти. Тъй че, отбележи си някъде — каквото и да роди мисълта ти, следва обезателно да е изчистено от градинскосайвантски нюанс. Е, какво роди мисълта ти?

На въпроси като този съществуваше един-единствен отговор.

— Смятам, че е по-добре да се допитаме до Джийвс.

— Направих това, драги ми Бърти, но той заяви, че се предава.

Изпръхтях ужасено, обвивайки се с облак дим. Новината беше абсурдна.

— Джийвс се предава?

— Затова се обърнах към теб. Да пуснеш в експлоатация свежия си ум.

— Джийвс кога ти каза, че се предава?

— Снощи.

Видях, че имаше още лъч надежда.

— Това означава, че вече е взел необходимата му порция възстановителен сън. Чичо Пърси, ще ти споделя нещо, за което току-що се сетих. Рано тази сутрин се натъкнах на Джийвс, докато въодушевено ловеше риба в реката.

— И какво от това?

— Та този факт е от колосално значение. Всъщност не го разпитах по въпроса, но човек от неговия калибър все трябва да е уловил нещо на въдицата си. И сто процента го е погълнал за закуска. В резултат на което способностите му ще са захранени и стимулирани. Вероятно сега отново е възвърнал превъзходната си форма, а мозъкът му бръмчи и жужи като динамо.

Видях, че и родственикът ми се зарази от ентусиазма ми. Повлиян от силната си възбуда, той напъха горящия край на пурата в устата си и успя да опърли извивките на мустаците си.

— Въобще не помислих за това — призна той, след като даде няколко откоса от най-пиперливите запаси в речника си, за да му поолекне на душата.

— С Джийвс често се получава така.

— Така ли?

— Повечето от най-главозамайващите му успехи са постигнати с помощта на риболова.

— Не думай!

— Заради фосфора, нали знаеш.

— Разбира се.

— Понякога номерът става даже с една-единствена сардинка. Възможно ли ти е да го призовеш?

— Ще извикам Мейпъл — рече той и когато икономът се появи след повика на звънеца, му нареди: — Мейпъл, прати ми Джийвс.

— Много добре, милорд.

— И още половин бутилка. Какво мислиш, Бърти?

— Както кажеш, чичо Пърси.

— Ще бъде кощунство, ако не си я пийнем. Нямаш си представа как се побърква човек, когато положи крак на нещо, което смята за твърда земя и открива, че това всъщност е Фитълуърт. Още веднъж от същото, Мейпъл.

— Много добре, милорд.

Краткия антракт между двете сцени чичо ми Пърси запълни с отривисти подмятания за Боковата личност. Най-вече за вродената си непоносимост към физиономията му. Тогава вратата отново се отвори и допусна процесия, оглавявана от половин бутилка, мъдреща се върху поднос. След бутилката крачеше Мейпъл, следван от Джийвс. Чичо Пърси изчака Мейпъл да се оттегли и захвана по същество:

— Джийвс.

— Милорд?

— Сдоби ли се с някакъв улов тази сутрин?

— Да, милорд.

— Изяде ли го за закуска?

— Да, милорд.

— Прекрасно. Превъзходно. Грандиозно. Ела тогава насам. И си налегни парцалите, за да ни изведеш от тази каша!

— Милорд!

— Тъкмо разправях на Негово благородие как рибата неизменно ускорява мисловните ти процеси — обясних му аз.

— Той силно се надява, че сега вече ще можеш да предложиш нещо конструктивно за организирането на повторна среща с Чичестър Клам.

— Съжалявам, сър. Употребих всичките си умения в наличния им капацитет за разрешаване на проблема, но с прискърбие съм принуден да ви известя, че усилията ми не се увенчаха с успех.

Чичо Пърси беше съкрушен, а Джийвс се опита да го успокои, като каза, че и той се чувствал по същия начин.

— Ще помогне ли, ако ти предложа малко шампанско? Току-виж те зареди с енергия.

— Страхувам се, че не. Алкохолът ми въздейства по-скоро приспиващо, отколкото стимулиращо.

— В такъв случай смятам, че наистина нищо не може да се направи. Добре, Джийвс. Благодаря ти.

След отпътуването на нашия човек в продължение на няколко минути в стаята се възцари мрачно мълчание. Аз въртях глобуса на света. Чичо Пърси се взираше невиждащо в препарираната пъстърва.

— Е, такива ми ти работи, значи — наруших най-накрая тишината аз.

— Ъ?

— Искам да кажа, че след като и Джийвс вдига ръце, надеждата е повече или по-малко мъртва.

За мое най-голямо удивление, той никак не бе съгласен с мен. Очите му буквално бълваха огън. Отново бях подценил борческия дух на юнаците, натрупали състояния в корабния бизнес. Възможно е да ги депресираш за момент, но да ги държиш така за по-дълго дума да не става.

— Дрън-дрън ярина! Нищо подобно. Да не би Джийвс да е единственият човек в тази къща с глава на раменете? Всеки, комуто хрумне гениалната идея да изрита Едуин и да я осъществи така брилянтно, може да разреши фасулска работа като тази. На теб се надявам, Бърти. Чичестър Клам — как да се срещна с него? Не издавай фронта! Пак си помисли!

— Да ида ли да помисля малко на асфалтираната алея?

— Мисли където пожелаеш, ако искаш върви и мисли из цялото имение.

— Започвам — подчиних се аз и се оттеглих с умислено изражение.

Едва бях затворил вратата и се впуснах в пътешествие по коридора, когато изневиделица изникна Ноби.