П. Г. Удхаус
Радост в утринта (21)

21.

Схванах идеята. Значението на думите му въобще не ми убягна. Сериозният и окуражителен поглед, с който съпровождаше осведомителния си бюлетин, сам по себе си беше достатъчен да ме подтикне към разшифроване на кодираното съобщение, което се опитваше да ми внуши. Поглед от сорта на този, който един баща-римлянин би отправил към сина си, докато му предава бронята и копието и го изпровожда на война. Вероятно по аналогия с ловджийския рог целеше да разпали борческия ми дух.

Въпреки това се колебаех. След цицината на главата, която предната нощ Едуин ми остави за спомен, нямаше капка съмнение, че мисълта да го изритам съдържаше куп привлекателни страни. Да не говорим, че от години хлапето направо плачеше за подобно внимание към пренебрегваната си личност. Но винаги има нещо страшно смущаващо в хладнокръвното реализиране на такова намерение. Доста мъчно ми се виждаше да докарам разговора така, че това да си дойде като естествена последица. „Привет, Едуин. Как я караш? Денят е прекрасен, нали? Буф!“ Сами виждате за какво намеквам. Зор си беше, и то голям.

Разбира се в Боковия случай цялата обстановка е била коренно различна, понеже бе попаднал във вихъра на ураган от ярост, който връхлита човек, опитал се да го замери с яйце по носа. Точно това му бе дало възможност да набере инерция и да действа.

Затова и така неуверено си потърквах брадичката.

— Да — рекох. — Той се е появил, Джийвс, и както казваш, се е надупил за чудо и приказ. Но действително ли ме съветваш…

— Съвсем действително, сър.

— Ама сега ли?

— Да, сър. В живота има приливи от възможности, чието течение води до брега на щастливата съдба. Ако изпуснете някой от тях, цялото ви безбрежно плаване ще свърши със засядане в плитчините на окаяността.

— Прав си. Абсолютно си прав. Спор за това няма. Обаче…

— Ако това, което се опитвате да посочите, сър, е, че присъствието на лейди Флорънс е главната предпоставка за успеха, бидейки наложително да е пряк наблюдател на събитието, напълно съм съгласен. Предлагам ви да отида и да я известя, че я чакате на алеята и ви се ще да размените една дума с нея.

Продължавах да се колебая. Ето ви случай, когато одобрявате пространния и най-общ принцип на замисъла, но не сте в състояние да сдържите тръпките си пред перспективата да го осъществите на практика. Обясних всичко това на Джийвс, а той ме успокои с вестта, че точно същият проблем е безпокоял и Хамлет.

— Нерешителността ви е напълно разбираема, сър. Промеждутъкът от първата стъпка до същинското изпълнение на необходимото е запълнен от бродещи призраци и влудяващи кошмари. Това е моментът на противоборство между гениалността и тленните субстанции. В такова състояние човек преминава същите изпитания като на кралство, разтърсвано от метежи и въстания.

— Абсолютно — отвърнах аз. Добре ги обоснова той тези си твърдения.

— И ако ще ви помогне да стегнете мускулите си и да призовете кипящата си кръв, сър, нека ви припомня, че наближава десет, и единствено незабавното предприемане на стъпки по реализацията на плана ще ви помогне да не се явите навреме в кабинета на Негово благородие.

Налучкал беше вярната посока. И миг повече не се поколебах.

— Прав си, Джийвс. Колко дълго ще бъде необходимо да забаламосвам с приказки недоносчето Едуин, докато домъкнеш лейди Флорънс на сцената?

— Не повече от няколко минути, сър. Имам сведението, че в момента Нейна светлост се намира в личните си покои и се занимава с литературната си дейност. Интервалът преди да се появи в ефир ще е максимално кратък.

— Припкай тогава!

— Много добре, сър.

Той се отправи да изпълнява мисията си, а аз, след като постегнах мускулите и извиках на помощ кипящата си кръв, доколкото ми бе възможно при толкова припряна поръчка, изправих рамене и се насочих към клечащите позиции на Едуин. Времето продължаваше да се придържа към примерното си поведение. Слънцето кротко си печеше, и помня, че един кос извиваше виртуозни трели в близкия храсталак. Споменавам факта единствено с цел да подчертая всеобхватния мир и спокойствие, които царяха наоколо. Макар че следва да призная, осени ме внезапното видение за обстановката, прилягаща на пъклено начинание като моето — дива среднощна пустош, фучащ леден вятър, който огъва безмилостно шубраците, и три вещици около врящия казан.

Но в края на краищата човек не може да има всичко и аз се съмнявам, че някой зрител би открил и следа от нерешителност в маниерите на Бъртрам, когато той се нахвърли върху жертвата си. Дори предполагам, че щеше да възкликне: „Я, в каква страхотна форма е пустият му Бъртрам!“.

Та тъй, присламчих се аз към подрастващия юноша и започнах:

— Привет, Едуин.

Погледът му бе прикован към земята, но при звука на познатия глас чифт обрамчени в розово очи се извърнаха в посока към мен.

— Здрасти, Бърти. Знаеш ли, днес сутринта извърших още едно добро дело.

— Не думай!

— Привърших с лепенето на рецензиите за романа на Флорънс в албума й. Това ме изтегля чак до миналата сряда.

— Добра работа! Наваксваш, наваксваш. А сега какво си мислиш, че вършиш?

— Изучавам мравките. Знаеш ли нещо за мравките, Бърти?

— Само от беглите си познанства с тях по пикници.

— Сега чета една книга за тях. Ужасно е интересна.

— Сигурно, та може ли да е другояче.

Зарадвах се, че си намерихме тема за разговор, понеже ми гарантираше запълване на времето до появата на Флорънс. Беше ясно като бял ден, че дребният червей пращеше от информация за трудолюбивите гадинки и не искаше друго освен възможността да се изфука.

— Ти знаеш ли, че мравките говорят?

— Говорят?

— По техен си начин. Само с други мравки, разбира се. Търкат си главичките върху някое окапало листо. А как е твоята глава тази сутрин, Бърти? За малко да забравя да те питам.

— Още ме понаболява.

— Предположих, че така ще стане. Ей! Ама какъв майтап беше снощи, нали? Смях се до пръсване, преди да си легна.

И изригна в смехопад от удоволствие, стържещият звук от който потуши и последните останки от угризения, таящи се в гърдите ми. Това изчадие адово, за което производството на цицини с размер на топка за голф по Устъровия мозък беше повод за безпределна радост, заслужаваше всичко, което е по силите на една здрава подметка. Открих, че за първи път истински се запалих по заплануваната идея с хъс и ентусиазъм — направо с мисионерски дух. С други думи, осъзнах какво незабравимо добро може стори за това дете един як ритник по задника. Нищо чудно да се окаже повратната точка в живота му.

— И се хилеше до безумие, значи?

— До сълзи!

— Ха! — изръмжах аз и смелих за нула време дузина зъби.

Естествено, най-влудяващото беше, че въпреки идеалното ми ритнизадниково състояние и въпреки, че позата, която Едуин бе заел за мравоизследователската си дейност бе точно според изискванията в сценария, пред мен стоеше непреодолимо препятствие. Можех да го сравня само с внезапно обуздана хрътка. Защото докато Флорънс не се появеше, не можех истински да се изявя. Или както Джийвс бе казал, нейното присъствие даваше живот на замисъла. Обходих с поглед хоризонта за нея, досущ като корабокрушенец, копнеещ за минаващ параход, но от Флорънс нямаше и следа. Затова продължихме с Едуин да разискваме за мравките. Бръщолевеше, че спадали към семейство Hymenoptera, а аз припявах: „Бре, бре. Че те били големи сладури значи.“

— Характеризират се с изключително ясно очертание на трите части на тялото си — глава, гръден кош и корем. И на издатъка на корема имат две прешленоподобни образувания или възли, така че свободно могат да го прегънат и да го сложат върху гръдния си кош.

— Да не ме будалкаш?

— А женските, след като снесат яйцата си, хранят ларвичките с храна, повърната от стомаха си.

— Гледай да изчистиш гнусотиите, драги момко.

— И мъжките и женските имат крилца.

— Че защо да нямат?

— Защото всъщност женските си ги късат и търчат нагоре-надолу без тях.

— Тук можем да поспорим. Дълбоко се съмнявам, че дори и мравките са способни на такива магарии.

— Съвсем вярно си е. Така го пише в книгата. Ти някога виждал ли си мравки да се бият?

— Не, доколкото си спомням.

— Повдигат се на задните си крака и си друсат коремите.

И за мой най-голям ужас и разочарование, дали с намерение нагледно да илюстрира думите си, или защото клечащата поза бе схванала крайниците му, той стори абсолютно същото. Изправи се на задните си крака, и стоеше и ме гледаше, докато си друсаше корема с все сила. В този сюблимен момент видях как Флорънс изплува от вътрешността на къщата и енергично закрачи в посока към нас.

Настъпи криза, в която на някой прост треперливко щяха да му затреперят коленете и да реши, че всичко е загубено. Но Устъровите са знаменити с пъргавия си ум.

— Хей! — извиках аз.

— Какво има?

— Ти ли изпусна тези шест пенита?

— Не съм.

— Значи е бил някой друг. Я ги виж.

— Къде?

— Там под оня храст — рекох и посочих към един шубрак на ръба на алеята.

Както вероятно сте съобразили, казвайки това, бръкнах в торбата с лъжите и всеки, който познава Бъртрам Устър и железните му принципи, би предположил, че подобна своеволна фалшификация на истината ще предизвика прилив на срам и ще обагри страните му в червено. Но не би. Ако въобще се забелязваше някаква червенина, тя бе признак единствено на възбуда и тържество.

Защото изкусната хитринка, с която жилнах продажната природа на малкия негодяй, успя да постигне целта си. Едуин вече пълзеше на четири крака натам и даже да бях нагласил стойката му със собствените си ръце, нямаше да постигна по-добър резултат. Издутата задна част на шортите му сякаш ми се усмихна съблазнително и ме подкани да я удостоя с вниманието си.

И както право рече Джийвс, в живота има такива мощни приливи от възможности, чието течение сто на сто ще ви отнесе на брега на щастливата съдба. Повдигнах крака си и го забих с цялата си тежест точно там, където шортите се опъваха до скъсване.

Великолепно изпълнение! Като се има предвид, че изоставих тренировките по ритане в далечните времена на изкласяване в школото, човек ще предположи, че машинарията ми е ръждясала. Нищо подобно. Всичките стари тънкости се оказаха незасегнати от годините. Съвършено разположих действията си във времето и пространството и изпълних номера с максимална прецизност. В резултат Едуин скоростно се шмугна в храста да си ближе раните, докато в същата секунда Флорънс проговори:

— Ах! — възкликна тя.

Нямаше начин да не забележи човек чувството, което изпълваше репликата й. Тя направо вибрираше от него. Но със замаяното усещане, че нещо се е получило не както трябва, осъзнах, че уловената от възприятията ми реакция съвсем не бе тази, за която жадувах. Ужасяването напълно отсъстваше, а да не говорим за категориите „възмущение“ и „сестринска неприязън“. Колкото и удивително да ви изглежда, ликуващата нотка доминираше. Ако желаем да сме значително по-близо до действителността, следва да кажем нотка на възторг. С една дума нейното „Ах!“ на практика излезе еквивалент на „Ура-а-а!“, а аз седях и се пулех насреща й.

— Благодаря ти, Бърти! — разбъбри се тя. — Точно каквото аз самата възнамерявах да направя. Едуин, ела веднага тук!

От гъсталака нещо изшумоля в отговор. Дяволско разсъдливото изчадие се изгърчи като влечуго през шубрака и запълзя в диаметралнопротивоположната посока. До нас достигна само едно слабо и далечно „Е-е-ей!“ и Едуин окончателно се изпари, без да остави и люспица от себе си.

Флорънс ме гледаше лигаво, с приветливо и одобрително изражение в очите, докато блажена усмивка играеше по устните й.

— Благодаря ти, Бърти! — повтори тя все още с огромен положителен заряд в гласа си. — Идеше ми да му одера кожата! Тъкмо разгърнах албума с рецензиите за „Пръски от вълни“. Взел, че ми налепил половината изрезки обратно. Обзалагам се, че го е направил нарочно. Жалко, че не ми падна в ръцете, но и така съм доволна. Не знам как да ти изразя благодарността си, Бърти, за достойната постъпка. Какво те вдъхнови?

— О, дойде ми ей-така.

— Разбирам те. Връхлита те изневиделица. И главната идея на „Пръски от вълни“ се роди така ненадейно. Джийвс ми предаде, че си искал да говориш с мен. Много ли е важно?

— О, не.

— Тогава ще го оставим за по-късно. Сега да се връщам и да видя дали по някакъв начин не мога да отлепя изрезките с пара.

И тя духна обратно, като се обърна назад да ми махне влюбено с ръка чак когато влизаше вътре. А аз, от своя страна, останах на място, за да подложа ситуацията на нужния анализ.

Не знам нещо друго да ме поразява тъй гръмовно освен засечката на старо и изпитано средство. Стоях и се взирах в бъдещето с тъпата болка, причинена сякаш от удара на медицинска топка по корема, както ми се случи веднъж в Америка. Дори обстоятелството, че това момиче разкри сърдечната и човешка страна от характера си, за чието съществуване не бях подозирал и в най-дръзките си сънища, не бе в състояние да ме примири с неизбежната гибел, която ме очакваше. Разбира се, една Флорънс с желание да съдере кожата на Едуин се ядваше къде повече от една Флорънс, на която подобен повик на природата е съвършено чужд. Но не, нищо не можеше да ме утеши и приласкае към бъдещото развитие на събитията.

Колко дълго съм стоял вглъбен в скръбта си, преди да дочуя цвиленето, което се разнасяше от едната ми страна, не мога да се закълна. Бая множко ще да е било. Защото когато най-накрая се изтръгнах от унеса, открих, че Ноби всячески се мъчи да привлече вниманието ми. Видях също, че се държеше припряно, като някой, който дълго се е мъчил да се поразтуши чрез разговор с глухо муле и едностранният диалог все повече и повече къдри краищата на нервите му.

— Бърти!

— Ох, извинявай. Бях се замислил.

— Стига си мислил. Ще закъснееш.

— Закъде?

— За чичо Пърси. В кабинета си е.

Още в началото на разказа ви открих способността си да съзирам слънчев лъч и в най-непрогледната тъма. Намира ли се и капчица ведрост в някой катаклизъм или бедствие, рядко я оставям да пресъхне без рано или късно да се съживя с нея. А думите й ми напомниха, че в сегашния случай такава капчица имаше. Колкото и мрачно да се задаваше бъдещето, колкото и оглушително да забиеха сватбените камбани и колкото всичко друго да изглеждаше неизбежно, поне успях да се докопам до една суха стряха в опустошителния порой от неизбежности. С чисто сърце можех да кажа „Чао!“ на лекцията по ругатнология пред аудиторията на чичо Пърси.

— А това ли. Отпада от дневния ми ред.

— Как така отпада?

— Възнаграждението ми за участие в плана — заобяснявах аз, — трябваше да бъде узнаването на строгосекретния метод „Фитълуърт“ за измъкване от годеническите лапи на Флорънс. Научих го, и да знаеш, че е гола вода. Вследствие на това аз си подавам оставката.

— Искаш да кажеш, че няма да ни помогнеш?

— Ако се спрете на друг начин, който да определим по-късно, обезателно. Но без да ме карате да възпламенявам чичо Пърси.

— Ох, Бърти!

— Няма какво да ми се умилкваш с това „Ох, Бърти!“.

Тя ме изгледа с разводнения си поглед и ми се стори, че процесът, за който Боко ми бе говорил — на превръщане на очите й от райски оазис в дива пустиня — щеше да се задейства всяка минута. Но от свястно тесто са замесени тези Хопууд. Успя да удържи потопа.

— Не те разбирам.

Започнах да й изреждам подробно как са се стекли нещата.

— Боко — заключих аз — твърдеше, че прословутият му таен цяр действа безотказно. Точно обратното. Затова, докато не ми предложи нещо друго…

— Но той ще ти предложи. Искам да кажа, аз ще ти предложа.

— Ти?

— Нали искаш Флорънс да развали годежа ви?

— И още как!

— Тогава върви да хулиш чичо Пърси, а през това време аз ще й покажа писмото, което ти ми писа, и в което ми казваш мнението си за нея. Това ще е достатъчно.

Скочих. Всъщност направо полетях над земята.

— Благодаря ти, мили Господи!

— Съгласен ли си?

— Иска ли питане!

Не знам друг път да съм се вълнувал така. Съвсем бях забравил за писмото, но сега, когато взривоопасните му изрази се върнаха в паметта ми, надеждата, доскоро мислена за мъртва, разкъса стягащите я въжета и се хвана отново за работа. Методата „Фитълуърт“ може и да се бе продънила, но просто нямаше начин заместителката й „Хопууд“ да се окаже непригодна.

— Ноби!

— Тичай, после ще ми благодариш!

— Нали ми обещаваш, че ще покажеш писмото на Флорънс?

— Заклевам ти се. Ако обработиш, разбира се, както трябва чичо Пърси.

— Боко на пост ли е?

— Отдавна трябва да е застанал.

— Тогава не ми се пречкай! Пълен напред!

И сякаш криле ми пораснаха. Прелетях до къщата, стрелнах се през входа и с шеметна скорост се понесох по коридора, който водеше до убежището на родственика ми. Там вече пуснах колесниците.