П. Г. Удхаус
Радост в утринта (19)

19.

Не поех веднага обратно. Беше късно, при Боко ме очакваше постелята, но аз задълго останах прикован към земята и зяпах зашеметено в тъмата. Крилати нощни твари заприиждаха на рояци и няколко ме заблъскаха по лицето, докато останалите им другари предпочетоха да използват отвесите на врата ми за пързалка. Дори не махнах ръка да осуетя веселбата им. Застигналото ме проклятие буквално ме раздроби на съставните ми молекулки. Съмнявам се дали пърхащата гадинка, която изпълняваше акробатични номера вътре и около лявото ми ухо, имаше и най-смътната представа, че каца върху персоната на член на Клуба, някогашна душа на компанията. Нищо чудно да смяташе, че съм дърво или пък дори жива скала.

Тъй или иначе, не след дълго животът започна отново да произвежда сока си по скованите ми крайници. Мудно забих надолу по асфалтираната алея, излязох през портата и най-накрая стигнах Боковата обител. Вратата зееше отворена и аз се намъкнах безпрепятствено вътре. В коридора играеха отблясъци от светлина и когато тръгнах по следите им, се озовах във всекидневната.

Боко бе разлял съдържанието си в един фотьойл, краката му се виреха на камината, а с ръката си балансираше стъклена чаша. Видът на друга чаша, сифон и гарафа ме придърпа към масата като магнит. Шумът от стичащата се течност явно изтръгна домакина ми от унес. Изглежда едва сега осъзна присъствието ми.

— Заповядай — изломоти той.

— Благодаря ти, старче.

Тонът му беше студен, а в движенията, когато се протегна да долее чашата си, пролича открито отвращение. За момент ме изгледа сякаш бях гъсеница в салата, която възнамерява да набучи на вилицата си. Продължи да мели:

— Видях се с Ноби.

— Е, и?

— Точно според предвижданията ми. Изплака сума ти кофи сълзи.

— Съжалявам.

— Има защо.

— Ти бе безсърдечният, който превърна очите й от райски оазис в глуха пустиня.

— Стига глупости!

— Не ми разправяй ти „Стига глупости“! Случайно да ти се намира съвест? Ако е тъй, би следвало надлежно да те е информирала, че ти си непосредственият виновник за описания порой. И ако някой преди ми подметнеше, че Бърти Устър ще ме изпорти толкова гадно…

— Това вече го каза.

— И ще продължавам да го казвам. Ще го тръбя чак до седемдесет пъти умножени по седем. Човек не отминава подобна трагедия с една-едничка лекомислена забележка. Когато цялата ти вяра в човешката природа се е сринала с гръм и трясък, имаш право да се повториш веднъж-дваж.

И се изсмя с рязък, фалшив смях — грапав и стържещ. След това сякаш освободи съзнанието си от неприятната тема, престана да се прави на чак толкова покрусен и повдигна въпроса за късното ми прибиране. Заоплаква се как седял и ме чакал от часове.

— Когато те повлякох със себе си на следвечерна разходка, не допусках, че цяла нощ ще скитосваш навън и ще ми цъфнеш с млекаря. Съветвам те да се откажеш от разгулните си столични навици, ако си решил да ставаш част от битието на едно порядъчно английско селце.

— Закъснях малко повече отколкото предполагах.

— И какво те забави?

— Ами, на първо място, бях подложен на размиване на мозъчния субстрат от Едуин. Със стика му за хокей. Процедурата ми отне доста време.

— Какво?

— Да.

— Набол те е на върха на стика си за хокей?

— Направи ми мозъка на пихтия.

— Ах! — рече Боко и изведнъж чертите му грейнаха — Тоя Едуин бил цяло съкровище. Има хляб в това детенце. Добри идейки му идват на ум.

Предвид наличните обстоятелства, подобна липса на състрадание не само ме наскърби, но и ме изпълни с чувството, наричано от Джийвс „прекалено много боли, за да ти се доплаче“. Човек в моето състояние се нуждаеше от приятели, които да окажат бърза помощ на изпадналия ми в дълбоко униние дух.

— Престани да се заяждаш — примолих му се аз. — Нужно ми е съчувствието ти, Боко, съчувствието и съвета ти. Разбираш ли ме?

— Не.

— Сгоден съм за Флорънс.

— Какво, пак ли? Че какво стана със Стилтън?

— Ще ти разкажа цялата смрадлива история.

Вероятно затрогващата нотка в гласа ми засегна струна от благородната част на природата му, понеже ме изслуша без да гъкне и прояви признаци на човешки чувства, докато изливах теглото си. Когато привърших, той потрепери и се пресегна за гарафата с цялото излъчване на човек в остра нужда от доза гориво.

— Ето как в святото име Господне — с приглушен глас изрецитира той — иде краят на Джордж Уебстър Фитълуърт!

Посочих му, че недоглежда същината на проблема.

— Да бъде волята ти, Боко, и бъди уверен, че ти отправям най-сърдечните си благопожелания, но основният факт, с който следва да се занимаем, е къде на практика се вижда краят на Бъртрам Устър. Няма ли да ми предложиш нещо?

— Че има ли някой, дето да е застрахован? — продължи проникновените си разсъждения той. — Смятах, че дяволската бълха окончателно е преминала в патримониума^[1] на Стилтън.

— И аз тъй смятах.

— Направо е срамота, че не се оказа така, защото той наистина го обича това момиче, Бърти. Не се и съмнявам, че Стилтън се ползва с най-искрените ти съболезнования, но те уверявам, че си ги хабиш напразно. Той я обича. А когато обичащият е човек с толкова тиквоподобна глава като неговата, обича завинаги. Двамата с теб начаса ще речем, че няма нормално същество, което действително да иска да се ожени за подобна вещица, но фактът си е факт. Тя накара ли те да прочетеш „Видове етични теории“?

— Да.

— И мен също. Това бе първото, което ми отвори очите за белята, дето съм си хванал. Но когато дойде ред на Стилтън, той я изяде с кориците. Не ми се вярва да е проумял и думица, но повтарям ти, сдъвка я с кориците. Съюзът им щеше да е идеален. Жалко, че му изгърмя бушона. Разбира се, ако Стилтън реши да напусне полицията, може и да завее вятърът на промяната.

Още веднъж се наложи да му напомня, че отново пропуска главното.

— Не Стилтън ми е грижата, Боко. Тревожа се за собствената си кожа, старче. Гледам на Стилтън с цялата доброжелателност на която съм способен, и ще се зарадвам от сърце, ако успее да се чифтоса за избраницата си. Сега жизненоважният въпрос е как да отървем Бъртрам Устър? Как да изтръгнем бедния стар Устър от женските лапи?

— Наистина ли искаш да се изтръгваш?

— Иска ли питане!

— Тя ще окаже благотворно въздействие в живота ти. Ще те уравновеси. Ще те образова.

— Да ме мъчиш ли си решил?

— Добре тогава. Как се измъкна последния път, когато беше сгоден за нея?

— Дълга история.

— Тогава, моля те, не ми я разказвай. Целта на въпроса ми бе да разбера дали същата техника може да се приложи и в сегашната криза.

— Страхувам се, че не. Тогава, тя ме накара да свърша една работа, аз не я свърших и тя ми би дузпата. Не мога да възпроизведа същата обстановка.

— Ясно. Жалко, че не можеш да използваш моята метода. Системата Фитълуърт. Простичка, но ефективна. От раз ще разреши затруднението ти.

— Защо да не мога да я използвам?

— Защото не я знаеш.

— Ти ще ми я кажеш.

Той поклати глава.

— Не, Бърти, не и след абсурдното отношение, което възприе спрямо прошението ми за разтапяне на чичо ти Пърси. В Методата Фитълуърт — проверена и гарантирана, и доказала своята безупречност, се посвещават единствено достойно заслужилите. Не е от тайните, които бих рискувал да доверя на други приятели освен на истинските. Приятели, които в нужда не те оставят.

— Досега и аз не съм те оставял в нужда.

— Направи го, Бърти. Държането ти тази вечер категорично го доказа. За мен то беше същинско просветление. Накара ме да направя обстойна ревизия на дружбата ни. Е, разбира се, ако решиш да премислиш отказа си да се включиш в предложената от Джийвс операция и в края на краищата склониш да изиграеш отредената ти роля, с удоволствие… Но какъв смисъл има да говорим? Ти отклони молбата ми и дотам приключихме. Познавам желязната ти воля. Стигнеш ли до едно решение, няма да го промениш и звезди да ти свалят от небето.

Не бях чак толкова убеден в последното. Разбира се, абсолютно вярно си беше онова за желязната ми воля, но от време на време, когато обстоятелствата го изискват, я отпускам за профилактика. Защото силният човек винаги знае кога и къде да отстъпи. Неведнъж прилагам тази тактика в отношенията си с Джийвс.

— Сто процента ли ми гарантираш този твой тайнствен метод? — попитах го аз с нужната сериозност.

— Само ще ти спомена, че в моя случай произведе светкавични и максимално удовлетворителни резултати. В един момент си бях сгоден за Флорънс, в следващия пърхах като волна птичка. Действа мълниеносно. За по-сходно нещо с магическите заклинания не си чувал.

— И ще ми го довериш, ако ти обещая да насвия сърмите на чичо Пърси?

— Ти първо ги насвий, пък тогава ела да ти го кажа.

— Защо не сега?

— Наречи го каприз или приумица. Не че не ти вярвам, Бърти. Дори за миг не допускам, че веднъж научил вълшебния прийом ще се обърнеш на сто и осемдесет градуса и няма да изпълниш договореното. Но признай, че си е изкушение, а аз за нищо на света не желая да подлагам чистата ти душа на подобно изпитание.

— Но нали ще ми кажеш, след като си изпълня мисията?

— Всичко — от игла до конец!

Умислих се. Такъв фатален жребий не се хвърля току-тъй. Но не се колебах дълго.

— Добре, Боко. Печелиш.

Той с другарска привързаност ме шляпна по гърдите. Странно как нощните събития изкараха наяве страстния гърдоплескач у него.

— Печен приятел излезе! — забълбука той. — Знаех си аз, че няма да ме подведеш! А сега припкай в леглото, че хубаво да се наспиш, за да се събудиш свеж и отпочинал. Аз ще поседя още малко и ще нахвърля една-две идейки от хулите ти за стария пръч. По-добре да не се доверяваш на моментното вдъхновение. Речта ти трябва да е написана и заучена. Само дето бас хващам, че ако те оставя сам да я съставяш, ще си оставиш ръцете в нея. Ето ти случай, когато обезателно се нуждаеш от вещите напътствия на един майстор на перото.