П. Г. Удхаус
Радост в утринта (14)

14.

— Добър вечер, сър — поздрави той.

— Добра да е, Джийвс — отвърнах аз.

— Доста ме стреснахте, сър.

— Не си струва да го споменаваш, като не знаеш ти как ме стресна. Помислих, че ми се привиждат разни духове.

— Съжалявам, че съм ви причинил такова неудобство, сър. Не бях в състояние да възвестя приближаването си, понеже съвсем не предвиждах срещата ни. До късно будувате, сър.

— Да.

— Човек и да иска не би постигнал по-възхитителни условия за нощното си бдение, сър.

— Значи такова е гледището ти?

— Точно такова, сър. Винаги съм смятал, че нищо не действа по-успокоително от нощна разходка в градината.

— Ха!

— Прохладният въздух. Ароматът на разлистващи се растения. Това, което в момента може да се усети, е мириса на тютюневите насаждения, сър.

— Нима?

— А и звездите, сър.

— Звездите ли?

— Да, сър.

— Какво им е на звездите?

— Тъкмо възнамерявах да насоча вниманието ви към тях, сър. Забележете как изкусно е изтъкан гъстият килим на рая от златната им патина.

— Джийвс…

— Не можете да разграничите контурите и на най-малкото небесно тяло, сър, но с движението си то сътворява ангелска песен, изпята на невинните херувими.

— Джийвс…

— Подобна хармония съществува само в безсмъртните души. Ала докато тази непрогледна задушлива мантия тъй грубо я обгръща, не ще можем да я чуем.

— Джийвс…

— Сър?

— Защо не вземеш да смениш плочата?

— Разбира се, сър, щом желаете.

— Не съм в настроение.

— Много добре, сър.

— Нали знаеш колко чоглаво му става на човек понякога.

— Да, сър. Напълно ви разбирам. Закупих брошката, сър.

— Брошката ли?

— Брошката, която ми наредихте да набавя като заместител на загубената в пожара, сър. Подаръкът на лейди Флорънс за рождения й ден.

— А, да.

Ще придобиете навярно бегла представа за въздействието на онова, което той нарече нощното ми бдение, когато ви кажа, че проклетата джунджурийка съвсем ми бе изхвърчала от главата.

— Значи я купи?

— Да, сър.

— И я връчи?

— Да, сър.

— Браво. Една грижа по-малко. И повярвай, Джийвс, колкото повече ми намалеят грижите в този критичен момент, толкова по-хубаво ще ми стане. Защото направо съм се задръстил от тях.

— Съжалявам да го чуя, сър.

— Знаеш ли защо си развявам байрака из тази градина?

— Надявах се, че ще ме осветлите по въпроса, сър.

— Това и ще направя. Това, което наблюдаваш, хич не е безкахърно шляене, Джийвс, а предприятие, чийто последици могат да поразят човечеството.

Той ме слушаше внимателно, докато му нахвърлях събитията, довели до настоящата трагедия. Прекъсна ме единствено да си поеме почтително дъх, когато навлязох в главата за чичо Пърси, Боко и „Веселяшките изобретения“. Ясно бе като бял ден, че разказът ми го зашемети.

— Мистър Фитълуърт е ексцентричен млад джентълмен, сър — беше коментарът му, когато приключих.

— Пращи от дивотия чак до веждите — съгласих се аз.

— Но при все това изработената от него стратегия съвсем не е лишена от находчивост. Несъмнено Негово благородие ще е безкрайно благодарен на всеки, за когото предполага, че е осуетил нападение върху резиденцията му, и то точно тази нощ. Случайно достигна до знанието ми, че въпреки неколкократните заръки на Нейно благородие, той е забравил да изпрати по пощата писмото, с което да поднови застраховката си против кражба.

— Откъде знаеш това?

— Фактите ми бяха съобщени лично от Негово благородие, сър. След като го осведомих, че ще пътувам за Лондон, той ми предаде писмото, за да го отнеса до метрополията. Така то ще стигне на местоназначението си с най-ранната поща утре сутринта. Умолявайки ме да не го разочаровам, намекна за евентуалната реакция на Нейно благородие, ако установи небрежността му. Вълнението му бе поразително. Видимо потреперваше.

Бях шашнат.

— Да не искаш да кажеш, че го е страх от леля Агата?

— До обезумяване, сър.

— Жилаво страшилище като него? Дето си е чист бабаит от пиратски кораб?

— Дори бабаитите-пирати стоят чинно пред главатарите си, сър.

— Ти направо ме сащиса. Смятах, че ако въобще има мъжага, дето си е господар в къщата, то това е Пърсивал, лорд Уърпълсдън.

— Лично аз храня известни съмнения дали съществува джентълмен, който може да се държи като господар в къща, обитавана от Нейно благородие, сър.

— Може би си прав.

— Да, сър.

Поех дълбоко дъх. За първи път, откакто Боко изработи нощната програма, усетих намаляване на напрежението. Щях да изопача истината, ако кажа, че в настоящия момент Бъртрам Устър вече е потривал нетърпеливо ръце, за да се отдаде на удоволствието да размаже фасона на кухненския прозорец, но информацията, че операцията няма да иде нахалост, определено ми подейства стимулиращо.

— Значи смяташ, че Боковата стратегия ще ни върже в кърпа успеха?

— Напълно е възможно, сър.

— Това ме успокоява.

— Но от друга страна…

— О, по дяволите, Джийвс. Какво пък сега?

— Тъкмо щях да ви известя, сър, че мистър Фитълуърт е избрал твърде несполучлив час за предприятието. Съвпада с личните планове на Негово благородие.

— Я се изясни.

— Поради злополучно съвпадение, Негово благородие всеки момент ще се отправи към сайванта с градинарските сечива, за да се съвещае с мистър Чичестър Клам.

— Чичестър Клам?

— Да, сър.

Поклатих глава.

— Струва ми се, че свръхнапрежението, на което съм подложен, е повредило слуха ми. Счу ми се да казваш Чичестър Клам.

— Да, сър. Мистър Чичестър Клам, управителен директор на компанията „Мидичка“.

— Каква, по дяволите, е тази мидена компания?

— Мореплавателна фирма, сър, която, ако си спомняте, е пред сливане с „Розовата фунийка“ на Негово благородие.

Най-накрая загрях.

— Имаш предвид оня, с когото чичо Пърси се мъчи да се събере? Морският вълк от Америка?

— Точно той, сър. След опожаряването на „Сгушеното кътче“ се наложи да предвидим друго място, където двамата джентълмени да могат да се срещнат и обсъдят сделката без да се страхуват от прекъсване.

— Ти ли избра градинския сайвант?

— Да, сър.

— Господ да те поживи, Джийвс. Онзи приятел сега в сайванта ли е?

— Натам клонят предположенията ми, сър. Когато потеглих следобеда за Лондон, Негово благородие ми предаде напътствия, според които трябваше да установя връзка по телефона с мистър Клам в хотела му. Трябваше също да го посъветвам да побърза към Стийпъл Бъмпли и да заповяда в сайванта половин час след полунощ. Джентълменът прояви пълно разбиране и съгласие, като ме увери, че ще тръгне навреме, за да пристигне за уговорената среща.

Не можах да потисна острата болка на съжаление към отвъдокеанския представител. Роден и израсъл в Америка, той естествено си нямаше и понятие какво място е Стийпъл Бъмпли и какво го чака тук. Не можех просто така, с лека ръка да заявя, че Стийпъл Бъмпли си точи зъбите за него, но очевидно му се задаваше суперлепкава нощ.

Разбрах и какво цели да ми внуши Джийвс с намека, че Боко е подбрал неудачен час за предприятието си.

— Половин час след полунощ? Сега трябва да е някъде толкова.

— Съвършено вярно, сър.

— В такъв случай чичо Пърси ще замарширува всеки момент насам.

— Ако не греша, сър, стъпките, които чувате да приближават, трябва да са на Негово благородие.

И наистина някъде от североизточна посока закънтя ехото, издаващо приближаването на солиден обект, тътрещ се в нощта.

Притеснено си поех дъх.

— Божичко, Джийвс.

— Сър?

— Ами че това е той!

— Да, сър.

Размислих трезво за секунда.

— Няма как — примирих се аз, въпреки че перспективата не ми се нравеше и ми се прииска да забравя за вежливите си обноски.

— Я, кого виждам — продължих, когато той изгря на хоризонта. — Кого виждам!

Държа да кажа, че последиците не бяха незадоволителни. И то за човек като моя милост, който тази нощ двукратно бе принуден да се изстрелва от земята, бидейки ненадейно заговаряй от сенки. Като се любувах на полета на родственика ми, устремен към висините, съпроводен от застиналия му писък, ме облада ясното усещане за постигнато възмездие. Реших, че каквото и да последва, бях удовлетворен поне малко.

Когато ви запознах с този ми чичо по сватовство, го представих като човек, който в моменти на непреодолимо вълнение е склонен да казва „К’во?“ и да продължава да си го повтаря. И сега стана така.

— К’во? К’во? К’во? К’во? К’во? — избълва той, отбелязвайки пет попадения. — К’во? — добави и ги закръгли на половин дузина.

— Вечерта е вълшебна, чичо Пърси — подех аз, като се надявах, че с помощта на учтивостта ще закрепя разговора ни на дружелюбна плоскост. — Двамата с Джийвс тъкмо се възхищавахме на звездите. Та, значи, какво разправяше, за звездите, Джийвс?

— Просто отбелязах факта, че дори най-нищожното по размери небесно тяло с движението си твори ангелски песни, които огласят простора, сър.

— Съвсем правилно, Джийвс. Сведението е безценно, нали, чичо Пърси?

Докато траеше тази размяна на реплики, родственикът ми продължаваше да вие „К’во?“ с един такъв задавен глас. Сякаш не бе по силите му да се съвземе от настъплението на събитията. Сега пристъпи напред и се вторачи в мен, като ме изпиваше с поглед, доколкото му позволяваше слабата светлина.

— Ти! — изхриптя той, като плувец, агонизиращ от нагълтаната вода. — Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Само се разхождам.

— Тогава иди се разхождай някъде другаде, мътните те взели.

Ние Устърови чевръсто улавяме намеците и обикновено безпогрешно разбираме кога присъствието ни е нежелано. Четейки между редовете, заключих, че желанието му е да съм някъде другаде.

— Добре де, чичо Пърси, щом тъй искаш — казах аз, докато продължавах да държа фронта на учтивостта.

Тъкмо се канех да се оттегля, когато един от онези безтелесни гласове, от които явно гъмжаха тукашните места, заговори точно иззад гърба ми. Наложи се да демонстрирам същия талант, ако не и по-добър, за скок на височина като на родственика ми.

— Какво означава всичко това? — попита гласът и ми призля, както се казва, когато осъзнах, че не друг, а Стилтън се е присъединил към малобройната ни компания. Боко се оказа изцяло заблуден по отношение на него. Бузите му може и да руменееха до пръсване, но осемчасовото откъртване, преустановявано от експлодиращи будилници, осезателно липсваше. Пред нас се извисяваше бдителен пазител на реда, който неотменно изпълняваше дълга си, докато другите си отспиваха.

Стилтън изглеждаше ужасяващо полицейски. Шлемът му лъщеше в тъмнината. Служебните му обуща се бяха забили в тревата. Мисля, че дори си бе извадил и тефтера.

— Какво означава всичко това? — повтори той.

Сигурно чичо Пърси желаеше да се освободи от малко отрицателна енергия. Защото нямаше друго разумно обяснение за резките засищащи ругатни, дето се засипаха като картечен откос. Заприлича ми на речника на някой от подчинените му капитани. Тия печени моряци винаги притежават словесен запас екстра качество и сигурно честичко се отбиват в кантората на шефа след воаяж, та да го понаучат на някоя новост.

— Какво, триста дяволи, искаш да кажеш с келявото си „Какво означава всичко това“? И кой, да те тръшне морската болест дано, си ти бе, та да нахлуваш в частните ми владения и да ме питаш какво означавало всичко това? Я ти ми кажи какво е това? И какво — развихри се чичо Пърси, вземайки работата бая присърце, — дириш тук, ти, тлъстосланинест вол такъв? Май и на теб ти е скимнало да се поразходиш? Да те застигне чумата дано! Решавам да се насладя на блажена почивка в собствената си градина и още преди да сваря да си поема глътка чист въздух, откривам, че нагоре-надолу пъплят племенници и полицаи. Излизам да се уединя с Природата и първото нещо, което осъзнавам е, че не мога да направя крачка без да се блъсна в стълпотворение. Вий на какво го обърнахте това място? Да не мислите, че ви е Пикадили Съркъс? Или сигурно Хампстед Хийт? В имението ми ли си насрочвате годишната сбирка на полицейските сили?

Напълно го разбирах. За човек, търсещ спокойствие, няма нищо по-раздразнително от това да открие, че без да знае частното му владение е станало обществено сборище. В добавка на което, разбира се, Чичестър Клам тръпне в очакване на пристигането му в градинския сайвант.

Хапливостта на тона му не убягна на Стилтън. Не можеше и да е другояче. Дори само онази част с ругатните му бе достатъчна, за да прозре, че не е желан гост. Видях го как се натовари. Гордият му дух възропта срещу подобна грубост. От самия факт, че върхът на шлема му рязко се надигна по посока на звездите, заключих, че се изправи с целия си исполински ръст.

Но все пак се намираше в малко деликатно положение. Не можеше да го клъвне с нещо пепелянско, понеже пък чичо Пърси беше миров съдия и като такъв можеше тъпкано да му го върне, ако Стилтън си забрави мястото. Отгоре на всичко му се падаше и бъдещ тъст. Затова се насили да обязди гнева си със символична резервираност и да го избие чрез дръпнатите си маниери.

— Съжалявам…

— Няма какво да ми съжаляваш. То майката на съжаляването е да не съжаляваш.

— … че ви се натрапвам…

— Ами тогава спри да се натрапваш.

— … но съм тук в изпълнение на служебните си задължения.

— Какви ги плещи тоя? Никога не съм чувал подобна глупост.

— Току-що приех сигнал по телефона. Настоятелно ме помолиха незабавно да се отправя за Бъмпли Хол.

— Телефонен сигнал ли? Телефонен сигнал? Какви идиотщини! По това време на нощта? И кой сигнализира?

Подозирах, че дръпнатият служебен тон мъчно се поддържа. Вероятно коства сума ти нерви. Тъй или иначе сега вече Стилтън се отказа от него.

— Проклетият фъстък Едуин — троснато докладва той.

— Моят син Едуин?

— Да. Съобщи, че е видял крадец в имението.

Чичо Пърси сякаш потръпна в конвулсии. Думата „крадец“ явно сипа сол в раната. С отчаян жест се завъртя на място.

— Джийвс!

— Милорд?

— Пусна ли онова писмо?

— Да, милорд.

— Пфу! — рече чичо Пърси и попи потта от челото си.

Още я попиваше, когато до ушите ни стигна шум от галопиращи нозе и викове в нощта.

— Ей! Ей! Ей! Събудете се! Извикайте полиция! Сбарах един мошеник в градинския сайвант!

Гласът принадлежеше на Боко. С огромна тъга установих, че патилата на Чичестър Клам бяха започнали. Сега вече щеше да разбере какво сполетява хората, решили да навестят Стийпъл Бъмпли.