П. Г. Удхаус
Радост в утринта (12)

12.

Ноби слезе от колелото с грациозно движение и грейна насреща ми. Беше сладка като бонбонче. Защо се косеше да се кипри, когато щеше да се срещне само с някакво си плашило в сиви панталони от каша̀ с кръпки на колената и поло, умът ми не го побираше, но вари ги, печи ги, момичетата си остават момичета.

— Привет, Бърти — рече тя. — Да не си решил да навестиш Боко по съседски?

Отвърнах, че горе-долу натам вървят нещата, но прибавих, че преди това ми трябват няколко минутки от безценното й време.

— Слушай, Ноби — казах аз.

Разбира се, тя не направи, нищо подобно. Досега не съм срещал момиче, което да го стори. Кажете „Слушай“ на коя да е представителка на нежния пол и тя веднага ще го приеме като подкана да се разбъбри самата тя. Но понеже темата, която захвана, бе точно тази, дето възнамерявах да зачекна, желанието да я фрасна с тухла по тиквичката не прие такива заплашителни размери.

— Какви си ги свършил, че така си наежил Стилтън, Бърти? Току-що го срещнах и като го попитах дали те е виждал, позеленя и за малко да изпочупи всичките си зъби от ярост. Никога не съм попадала на по-невъздържан полицай.

— Не те ли открехна по въпроса?

— Не. Просто продължи бясно да върти педалите, сякаш се съревновава в шестдневно състезание по колоездене и тъкмо е осъзнал, че другите са го задминали. Какво е станало?

— Ноби — подех аз, — малко се пообъркаха нещата. Как беше оная дума, дето почваше със „стеч“?

— Стеч?

— Чувал съм Джийвс да я употребява. Имаше нещо общо с „течение“.

— Какви ги плещиш, за бога?

— Стечение — тържествуващо налучках аз. — Та в резултат от злополучно стечение на обстоятелствата, Стилтън гледа на моята особа с нескрита неприязън. Набил си е в главата, че съм се довлякъл дотук, за да се помъча да му задигна Флорънс изпод носа.

— Това ли правиш наистина?

— Драга ми мъничка пришчице — заобяснявах аз с видимо раздразнение, — на един нормален човек ще му скимне ли да краде Флорънс? Използвай си поне малко интелигентността, моля те. Но, както ти казах, благодарение на споменатото стечение на обстоятелствата, той е готов да подозира най-лошото.

И с няколко думи прости я запознах с развитието на сценария, като й разкрих донжуановския аспект в цялата работа. Когато привърших, тя изтърси една от онези глупости, които докрай затвърждават в човек убеждението, че жените като пол трябва да се държат в подчинение.

— Трябваше да му обясниш, че нямаш никакви подобни намерения.

Зацъках ядосано с език.

— Подробно му обясних, че нямам никакви подобни намерения, но ако мислиш, че ми повярва, дълбоко грешиш. Продължи да се горещи, като накрая стигна до такива шеметни височини нагоре по Фаренхайт, че още се чудя как не ме размаза на място. Във връзка с което можеше и да ме предупредиш, че е полицай.

— Забравих.

— Щеше да ми спестиш силен психологически шок. Когато чух някой да вика името ми и се обърнах, видях го да кара колелото си в пълен екип на местен полицай и за една бройка да изпадна в истерия.

Тя се засмя, но усилието й остана соло. Нищо при сегашните обстоятелства не беше в състояние да ме принуди да го превърнем в дует.

— Бедният Стилтън!

— Да, на теб ти е забавно, но…

— Мисля, че е страшно оригинално от негова страна да вади хляба си с честен труд, вместо да се гушка при чичо си и да му измъква паричките.

— Предполагам, обаче…

— Но Флорънс съвсем не мисли така. А всъщност е доста комично, защото самата тя на практика му оформи този мироглед. Надуваше му главата със социализъм и го накара да изчете целия Карл Маркс. А Стилтън лесно се впечатлява.

Веднага се съгласих с нея. Никога няма да забравя как в Оксфорд някой го беше запалил по будизма. Спомням си, че това му донесе големи разправии с администрацията, понеже начаса се захвана да майстори храмове и да търчи и медитира под всичко в околността, наподобяващо поне малко нужния за това занимание вид дървета.

— Сега тя направо е извън кожата си и казва, че е кръгъл глупак, щом възприема думите й буквално.

Ноби млъкна, за да се изсмее отново и аз сграбчих с две ръце възможността да вмъкна някоя думица.

— Вярвам ти. Тя, както каза, е извън кожата си от бяс. А точно тази страна на проблема бих искал да обсъдим. Мога да изтърпя превъртял от ревност Стилтън, който само при споменаването на името ми позеленява и си чупи зъбите. Не казвам, че ще е приятно да се разкарваш нагоре-надолу, знаейки, че местната власт те гледа с кървясали очи, но човек привиква и към доброто, и към лошото. Същинският проблем е, че според мен Флорънс сдава багажа.

— Какво те кара да мислиш така, Бърти?

— Тъкмо ми говореше за Стилтън, когато употреби израза „вироглав“. Каза също, че и е писнало, че й се повдига от цялата работа… И още — не знаела какво да предприеме. Приличаше на момиче, което всяка минутка ще обърне гръб на принца от мечтите си и ще запрати в лицето му пръстена и всичките му там дарове. Не забелязваш ли страшната опасност?

— Искаш да кажеш, че ако скъса със Стилтън, нищо чудно пак да ти се лепне?

— Точно това искам да кажа. Угрозата е ужасяваща. Вследствие на друго злополучно стечение на обстоятелствата акциите ми при нея застрашително се вдигнаха и в този момент може да се очаква всичко.

В сбит план й очертах историята от „Пръски от вълни“ до Спиноза. Когато свърших, тя беше много сериозна.

— Знаеш ли, Бърти — рече тя, — често съм си мислила, че от цялата плеяда, дето се сгодихте за Флорънс, ти си единственият, който тя действително желаеше?

— Господи, не говори така!

— Твоя е вината, че имаш такъв неустоим чар.

— Щом казваш, въпреки че вече е твърде късно да променим нещо.

— И все пак не виждам защо си се шашнал толкова. Ако тя ти предложи, то ти се поизчерви мъничко, усмихни й се трепетно и прошепни: „Съжалявам. Толкова, толкова съжалявам. Ласкаеш ме с най-ценния комплимент, който жена може да подари на един мъж. Но е невъзможно. Така че нека сме приятели. Само истински приятели.“ Това ще я постави на място.

— Никъде няма да я постави. Чудесно знаеш какво представлява Флорънс. Тя просто ще ме уведоми, че годежът ни отново влиза в сила с тона на гувернантка, която кара повереника си да изяде спанака. И ако смяташ, че притежавам нужната сила на характера да й отвърна с nolle prosequi^[1]…

— С какво?

— Една от мъдростите на Джийвс. Значи нещо от рода на „Много ти здраве!“. И ако смяташ, че съм способен да тропна с крак и да й дам да се разбере, да знаеш, че далеч надценяваш Устъровата сила на духа. На всяка цена трябва да я прикоткаме към Стилтън. Това е единственото спасение. Ноби, чуй ме. Вчера ти написах писмо, в което споделих мнението си за Флорънс и те призовах да употребиш всякакви подръчни средства, за да накараш Стилтън да прогледне. Прочете ли го?

— До последната сричка. Въздейства ми невероятно. Никога не съм предполагала, че имаш толкова жив стил в прозата. Напомни ми на Ърнест Хемингуей. Да не би случайно да пишеш под псевдонима Ърнест Хемингуей?

Поклатих глава.

— Не. Единственото нещо, излязло изпод перото ми е статията „Какво носи добре облеченият мъж“ в „Будоарът на милейди“. Там се подписах със собственото си име. Но това, което възнамерявах да ти кажа е да не обръщаш никакво внимание на писмото ми. Сега с цялата си душа и сърце приветствам евентуалния им брак. Желанието да се притичам на помощ на Стилтън ме изостави. В момента единствения обект, върху когото насочвам спасителните си стремления, е Бъртрам Устър. Затова дърдорите ли си с Флорънс, хвали Стилтън по всички възможни начини. Накарай я да осъзнае на каква драгоценна находка е попаднала. И ако имаш влияние върху него, навий го да се откаже от тези полицейски пубертетщини и да се кандидатира за Парламента, както тя иска.

— Страшно ще ми хареса Стилтън да влезе в Парламента.

— На мен още повече, ако това е равнозначно на предотвратен разрив.

— Ще бъде скица и половина!

— Не бъди чак толкова сигурна. Намират се и по-големи галоши от Стилтън измежду законодателите ни, при това с дузини. Вероятно ще го тикнат в Кабинета. Тъй че, дерзай, малка ми Ноби.

— Ще направя каквото мога. Но Стилтън, след като веднъж си е втълпил нещо, едва ли е най-лесният обект за убеждаване. Нали помниш историята със смока?

— Какъв смок?

— Онзи, дето си запушил ухото и не щял да чува гласовете на ласкателите си, които като никой друг път редели мъдрост след мъдрост. Същински Стилтън. Но, както и да е, ще сторя каквото мога. А сега хайде да идем и да измъкнем Боко. Изгарям от нетърпение да разбера как е минал обедът.

— Значи не си се виждала с чичо Пърси?

— Още не. Нямаше го. Защо?

— Само питам. Тъкмо си мислех, че ако го беше видяла щеше да получиш сведения от първа ръка — отвърнах й аз. Усетих как ме проряза остра болка на съжаление към стария ми приятел. Крепеше ме единствено надеждата, че досега вече трябваше да е успял да си изработи прилична версия за замазване на истината за въпросния гуляй.

Още щом прекосихме прага ни посрещна тракането на пишеща машина, което значеше, че Боко продължава да се мъчи над писмото до чичо Пърси. Ноби се провикна и звукът рязко секна. Когато влязохме във всекидневната, той чевръсто запращаше лист хартия в кошчето за отпадъци.

— Привет, пиленце — ведро поздрави той.

Непредубеден зрител, който става свидетел как Боко се разгъва от стола и прихваща Ноби в интимна прегръдка, ще предположи, че в неговата глава не вирее нищо освен косата, невидяла гребен с дни.

— Тъкмо доизглаждах едно парче.

— Ах, ангелче, да не би да прогонихме вдъхновението ти?

— Нищо подобно, тиквичке скъпа.

— Така исках да чуя как е минал обядът.

— Но разбира се. Всичко ще ти разкажа. Между другото, Бърти, Джийвс докара нещата ти. Оставих ги в стаята за гости. Не ще и дума, с удоволствие ще те приютя. Голяма неприятност си имал с този пожар.

— Какъв пожар? — запита Ноби.

— Джийвс ми каза, че Едуин е успял да изпепели „Сгушеното кътче“ до основи. Вярно ли е, Бърти?

— Съвършено вярно. Навакса си доброто дело за миналия петък.

— Какъв срам! — възмути се Ноби по начин, който много й отиваше.

Но Боко гледаше по-оптимистично на нещата.

— Лично аз — поде той — считам, че Бърти се е отървал леко. Не му личи дори да се е опърлил. Опожарена къща е дреболия, ако питаш мен. Обикновено, почне ли Едуин да наваксва с добрите си дела, човечеството е в опасност. Спомням си, когато уж ми поправи яйцеварката. Понякога, когато съм се затрупал с работа и не се щадя, за да дам най-доброто от себе си на своите читатели, ставам рано, още преди да пристигне икономката. В такива случаи ми е навик да си варя яйце в една наскоро патентована за целта машинка. Ясно ви е какво имам предвид. Едно такова нещо, което те разбужда, надява се, че си спал добре, налива вода върху смляното кафе, включва се само и работи по въпроса за яйцето. Е, в деня след като Едуин отстрани някакъв маловажен дефект от апарата, яйцето едва бе заело полагаемото му се място, когато се стрелна към мен като куршум и ме тресна по носа. С часове кървях. Затова продължавам да твърдя, че след като си се измъкнал с някакъв нищожен пожар, който само ти е унищожил къщата, то ти си голям късметлия.

Ноби се размисли за вероятността някой ден да види сметката на Едуин и ние се съгласихме, че все някога и той ще си намери майстора.

— А сега — продължи Боко със същия бодър дух, на който, бидейки запознат с фактите, не можех да не се възхитя, — сигурно ще искаш да узнаеш за обяда. Ами, беше страхотно попадение.

— Скъпи!

— Да, направо страховито. Мисля, че стартирах успешно.

— Беше ли духовит?

— Несравнимо духовит.

— А сърдечен?

— Думата бледнее пред действителността.

— Съкровище! — изписука Ноби и го намляска около петнайсетина пъти последователно.

— Да — заключи Боко, — мисля, че го удивлявах с изненада след изненада. Разбира се, трудно е да се каже със сигурност за човек като него, дето си крие чувствата зад лице, приличащо на маска за покер, но ми се струва, че поомекна. Пък и все пак не очаквахме да ми се хвърли на шията още от първия път, нали така? Споразумяхме се, че с обяда само подготвяме почвата.

— За какво си говорихте?

— Ами, за това-онова. Ясно си спомням, че се повдигна темата за паяците.

— Паяците?

— Изглежда живо го интересуваха.

— Никога не съм знаела това.

— Предполагам, че е страна на характера, която никога не е разкривал пред теб. А след това, естествено, след като си побъбрихме за това-онова, побъбрихме и за онова-това.

— Нямаше неловко мълчание?

— Поне аз не забелязах. Не, всъщност доста се раздрънка, тъй да се каже, особено към края.

— Каза ли му, че вадиш купища пари?

— О, да, засегнахме и този въпрос.

— Надявам се, обяснил си му, че си сериозен млад мъж и възнамеряваш и за в бъдеще да се придържаш към сериозните си намерения? Точно това го тревожи. Смята, че може да изгърмиш всеки момент.

— По примера на „Сгушеното кътче“.

— Нали разбираш, когато бил млад-младеничък и прохождал в корабния бизнес, чичо Пърси се подвизавал сред доста разгулни компании в Лондон. Познавал множество писатели, дето и да изкарали някой и друг грош, го харчели на бърза ръка и трябвало да живеят от подаяния. Скъпото ми татенце бил един от тях.

Това беше новина за мен. Никога не бих си представил чичо Пърси като човек, дето се е размотавал из скандалните среди на младини. Всъщност, не бях в състояние да си представя, че въобще е имал младини. Винаги така става. Ако един дърт чифутин си има чифт настръхнали мустаци, солиден и доходоносен бизнес, и маниерите на разбудена от зимен сън мечка, не се ровете в миналото му, нито пък се питайте дали и той на времето не е бил един от дружинката.

— И върху това се разпрострях — отговори Боко. — Още в началото на офанзивата. Съвременният писател, казах му, е запален и твърдоглав. Дебне успеха и щом го напипа, не го оставя да му се изплъзне лесно.

— Това трябва да го е успокоило.

— Така и стана.

— Ами тогава всичко се нарежда прекрасно.

— Прелестно.

— Само Бърти да си изиграе ролята и готово.

— Точно. Бъдещето зависи от Бърти.

— Когато пледира…

— А, нямах предвид точно това. Страхувам се, че не си осведомена за устремния вихър на последните събития. Съмнявам се, че ще има смисъл, ако Бърти реши да пледира. Името му в момента е в калта.

— Калта?

— „Кал“ според мен си е точната думичка, нали, Бърти?

Принудих се да призная, че до голяма степен е прав.

— Чичо Пърси — заобяснявах, — си е втълпил, че аз съм подпомагал и насъсквал Едуин в пожаролюбителската му дейност. Това ме смъкна надолу в класацията, поне що се отнася до пледирането. Сега ще ми е доста трудничко да го сразя със словото си.

— Тогава какво ще правим? — извика тревожно Ноби.

Боко окуражително я потупа по рамото.

— Но ние сме си наред. Не бери грижа.

— Но щом Бърти не може да пледира…

— Но ти забравяш каква разностранна личност е той. Недоглеждаш някои издайнически процепи от душевността му. Те именно ще ни помогнат. Като се размислих задълбочено за затруднението, ме споходи идея. Блестяща идея. Я да предприема, рекох си аз спасяване на величествения дом от оплячкосването на среднощен похитител. Това ще накара чичо ти Пърси да прозре, че съм замесен от добре втасало тесто. Ще си каже: „Ей, богу! Чудесен младеж е този Фитълуърт!“, нали?

— Вероятно.

— Говориш несигурно.

— Само си помислих, че няма голяма надежда да се случи такова нещо. В Стийпъл Бъмпли от векове не е имало кражби. Оня ден Стилтън се оплакваше. Сподели, че мястото не дава простор за амбициите на един млад блюстител на закона.

— Това лесно може да се уреди.

— Какво искаш да кажеш?

— Нужна е само малко организация. Още тази нощ в Стийпъл Бъмпли ще има кражба. Бърти ще се погрижи за това.

Подобно изявление можех да коментирам само по един начин, и аз го сторих.

— Хей! — изгърмях.

— Не ме прекъсвай, Бърти — сгълча ме Боко. — Пречиш ми да си изложа мисълта. Та ето накратко планчето, което съставих. Някъде в малките часове, Бърти и аз се промъкваме до Бъмпли Хол. Приближаваме кухненския прозорец. Той го строшава. Аз дигам олелия. Бърти изчезва…

— Ах! — промълвих аз. Това беше първото нещо от всичко, казано дотук, което спечели симпатията ми.

— … докато аз оставам, за да приема хвалебствията и да позволя да ми се поумилкват. Няма начин да не стане. Онова, което домопритежател от породата Уърпълсдън ненавижда, е да нападат дома, който е негова собственост. Всеки, който е смачкал подобно деяние в зародиша му, се оказва драг на сърцето му. Смятам, че още преди да е изтекла нощта, ще ми обещае да танцува на сватбата ни.

— Скъпи! Но това е прекрасно!

Това бяха думи на Ноби, не мои. Аз продължавах да предъвквам долната си устна с неприкрито притеснение. В този момент си мислех, че трябваше да се досетя по-отрано за подобен пъклен план. Онази Бокова пиеса, за която вече споменах, спадаше към прословутите тайнствени трилъри. Затова не беше трудно да се предположи, че болното му съзнание може да роди уж друг, но всъщност същия по съдържание сюжет.

Искам да кажа, че пред мен стоеше човек, чиито мисли непрестанно се въртяха около писъци в нощта, спиращо осветление, мистериозни ръце, изникнали от стената, и хора, препускащи напред-назад с викове: „Идва! Сянката идва!“. Просто е невъзможно да избяга от собственото си амплоа. Затова реших, че е дошло времето и мястото, когато недвусмислено ще заявя: „nolle prosequi“. Няма по-усърден радетел на каузата: „Да превърнем любовните мечти в реалност“ от Бъртрам Устър. Обаче има граници, до които той е готов да си напъха главата в торбата, при това не какви да е, а строго определени.

Радостното оживление на Ноби позаглъхна. И тя, като мен, си запредъвка устната.

— Да, разкошно е. Но…

— Не искам да чувам „но“.

— Щях само да те питам как ще им обясниш?

— Да, обяснявам?

— Присъствието си, заради което вдигаш олелията и ти се умилкват.

— Съвсем просто. Цяло Стийпъл Бъмпли одумва любовта ми към теб. Какво по-нормално от това да дойда под прозореца ти и да се взра в него?

— Разбирам! И когато си чул шума…

— Странен шум, който ми е прозвучал като чупещо се стъкло. Затова съм обиколил къщата да огледам, и ей го негодника, дето троши кухненския прозорец.

— Разбира се!

— Знаех си, че ще ти допадне.

— Всичко зависи от Бърти.

— Всичко.

— Нали не мислиш, че ще се опъне?

— Моля те, не говори подобни неща. Ще го обидиш. Ти просто не разбираш какъв човек е той. Храбростта му е като калена стомана, а стане ли въпрос да помогне на приятел, не можеш го удържа.

Ноби си пое дълбоко дъх.

— Той е просто несравним.

— Недостижим за простата тълпа.

— Винаги съм се възхищавала от него. Когато бях малка, веднъж ми даде кисели бонбончета за три пени.

— Щедър до безобразие! Всички възвишени хора са такива.

— Как му се прекланях!

— И аз. Няма друг, пред когото да се прекланям по-ниско.

— Не ти ли напомня на Сър Галахад^[2]?

— Взе ми думите от устата.

— Разбира се, дори няма да се поколебае да стори необходимото.

— Иска ли питане! Всичко е уредено, нали, Бърти?

Невероятно е на какво са способни няколко мили думи. До преди малко се бях надъхал с nolle prosequi и дори бях разтворил устни, за да го изстрелям с цялата непоклатимост, която имах на разположение. Но когато улових погледа на Ноби, благоговеещ и пълен с надежди, и в същото време усетих, че Боко ми друса ръката и ми мачка рамото, нещо ме възпря. Просто нямаше начин да им отвърна с nolle prosequi — щях да разваля духа на компанията.

— Ама разбира се — отвърнах. — Абсолютно.

Но не лъчезарно. И не с познатия Устъров живец.