П. Г. Удхаус
Радост в утринта (11)

11.

— Джийвс — подех аз, като хванах веднага бика за рогата, както правим ние Устърови, — да знаеш каква каша се забърка!

— Сър?

— Основите на Ада се разтресоха.

— Нима, сър?

— Застигна ме проклятието. Точно както те предупредих, че ще стане, опитам ли да се домъкна до Стийпъл Бъмпли. Отдавна са ти известни възгледите ми за тази прокажена колония. Не съм ли заявявал, и то неведнъж, че независимо от свежия повей на тукашния вятър, моята особа счита за най-мъдро да не се вясва насам предвид вродената склонност на Стийпъл Бъмпли към лепкави и миризливи каши?

— Да, сър.

— Много добре, Джийвс. Дано друг път ме послушаш. Както и да е, претупахме конското и дай да минаваме по същество. Дали забелязваш, че от скромния ни дом стърчат само стените?

— Да, сър. Тъкмо ги оглеждах.

— Дело на Едуин. Какъв юноша само, а Джийвс! Създание като него те навежда на мисълта, че тая държава плаче за някой като цар Ирод^[1]. Почна го с барут и продължи с парафин. Плъзни поглед върху димящите руини. Едва ли ще допуснеш, че е възможно едно хилаво хлапе с фланелка и маскировъчни гащи да постигне такова велико опустошение. Но той го стори, Джийвс, при това все едно си щраква с пръсти. Съзнаваш ли какво означава това?

— Да, сър.

— Напълно провали изработената стратегия за място на срещата между чичо Пърси и другото страшилище на моретата. Тъй че залавяй се наново за мислене.

— Да, сър. Негово благородие е абсолютно наясно с факта, че при съществуващите обстоятелства среща в „Сгушеното кътче“ не може да се осъществи.

— Значи си го видял?

— Той се зададе от алеята в същия момент, когато аз тръгвах по нея, сър.

— Каза ли ти, че иска да отидеш и да си побъбриш с него при първа възможност?

— Да, сър. Всъщност той настоява да се настаня в Бъмпли Хол.

— Та да си му под ръка в случай, че те осени внезапно вдъхновение?

— Несъмнено такава е била подбудата на Негово благородие, сър.

— Аз поканен ли съм?

— Не, сър.

Е, не че очаквах да е другояче. И въпреки това ми стана болно.

— Значи засега се разделяме, така ли?

— Страхувам се, че е така, сър.

— Ти поемаш по широкия път, а аз хващам малката пътечка, тъй да се каже?

— Да, сър.

— Ще ми липсваш, Джийвс.

— Благодаря ви, сър.

— Кой беше оня, дето все се жалваше, че си губел газелите?

— Поетът Мур^[2], сър. Оплаквал се, че никога не е имал любима газела, която да го гали с очите си топли и тъмни, защото бил сигурен, че щом го опознае и обикне, тя ще напусне този свят.

— И с мен е същото. И на мен ми липсва газелата. Нали нямаш нищо против да те сравнявам с газела, Джийвс?

— Съвсем не, сър.

— Ами така значи. Май ще е по-добре да отседна при Боко.

— Тъкмо щях да ви го предложа, сър. Убеден съм, че мистър Фитълуърт с радост ще ви приеме.

— И аз тъй мисля. Поне се надявам. Само преди часове ми говореше за посрещане с нужното уважение. Но да се върнем към чичо Пърси и дъртата кукумявка от Америка. Измъдрил ли си нещо по въпроса как да се съберат?

— До момента не, сър.

— Тогава включи на бързи обороти, защото е важно. Нали помниш, че Боко и малката Ноби са сгодени?

— Да, сър.

— Тя не може да се омъжи без съгласието на чичо Пърси.

— Нима, сър?

— Не и докато навърши двадесет и една. Правни щуротии. А ето го и болното място, Джийвс. Не разполагам с достатъчно време да ти изреждам всички подробности, но Боко, глупавото магаре, се е държал точно като глупаво магаре. В резултат на това той е… как се вика, когато накараш някого да се запени и да заръба килима?

— „Отчуждавам“ вероятно е глаголът, който търсите, сър.

— Точно така. Отчуждавам. Ами, както ти казах, нямам време да ти разправям надълго и нашироко, но Боко се е представил като глупав козел и е отчуждил чичо Пърси от себе си. Затова чичо Пърси хич и не възнамерява да позволи на Боко да му замирише на настойническа благословия. Ето защо толкова държа на това съвещание. Жизненоважно е да се състои на възможно най-скорошна дата.

— За да може Негово благородие да придобие по-ведър поглед към света?

— Взе ми думите от устата. Ако сливането се задейства, може би в гърдите му ще се разпали огъня на човешката добронамереност и неговите пламъци ще пометат всяка враждебност. Или не е така?

— Несъмнено, сър.

— И аз го чувствам по същия начин. И затова ме сварваш така мрачен, Джийвс. Тъкмо бях привършил не особено приятен диалог с чичо Пърси, в който той открито се изяви като един от отявлените ми непочитатели. Той смяташе — и то съвсем погрешно — че съм изиграл значителна роля в скорошната подпалваческа акция.

— Той ви набеди, сър?

— Изцяло. Нямах нищо общо. Бях безгласна буква в тази история. Едуин изнесе цялата работа на гърба си. Но чичо Пърси беше убеден в моето съучастие и ме проклинаше, и ругаеше с особено усърдие и вдъхновение.

— Неприятно, сър.

— Изключително. Разбира се аз ще отмина с презрение тези груби обноски. Ще въздъхна един-два пъти и готово. Какво са шепа обидни думи за Бъртрам Устър? Той се засмива и маха с ръка. Хич не ме интересува какво мисли за мен дъртия му мърляч. Във всеки случай не изръси и една десета от онова, което леля Агата би избълвала при подобни обстоятелства. Но това, което искам да ти кажа, е че обещах на Ноби да пледирам за възлюбения й, а тъкмо когато ти пристигна, ме глождеше мисълта, че потенциалните ми възможности в това направление чувствително намаляха. Изгубих силните си позиции пред чичо Пърси. Тъй че гледай да пришпориш тази среща.

— Ще положа всички усилия, сър. Напълно осъзнавам сериозността на ситуацията.

— Добре. Какво друго остана да ти кажа? А да. Стилтън.

— Мистър Чийзрайт?

— Полицаят Чийзрайт, Джийвс. Оказа се, че Стилтън е селската хрътка.

Не се учудих, че се изненада. Разбира се, когато той се бе видял със Стилтън в апартамента, последният притежавал всички белези на обикновен и стандартен посетител в костюм от туид. Имам предвид ни намек за униформа, шлем, пък да не говорим за полицейски обуща.

— Полицай ли, сър?

— Да, при това противен и отмъстителен полицай. И с него проведох един не особено приятен диалог. Негодува срещу присъствието ми по тези места.

— Предполагам че много млади джентълмени в днешно време постъпват в полицията, сър?

— Ще ми се да бяха по-малко. Не е шега работа полицай да те гледа накриво, Джийвс.

— Да, сър.

— Ще се наложи да прибягна до непрестанно бдение, та да не му дам възможност да упражни правомощията си. Никакви пиянски гуляи в селската кръчма.

— Не, сър.

— Една грешна стъпка, и ще ми се нахвърли като… кой беше онзи, дето връхлитал като вълк на кошара?

— Асириецът, сър.

— Точно така. Та такива бяха патилата ми от последната ни среща насам. Първо Стилтън, сетне Едуин, пожарът и за капак чичо Пърси — и всичко за около половин час. Стийпъл Бъмпли само намеква на какво е способно, когато реши да ти подлива вода. И, о, божичко, съвсем се отнесох. Нали знаеш за брошката?

— Сър?

— Брошката на леля Агата?

— О, да, сър.

— Загубих я. Но сега всичко е наред. Пак я намерих. Но я си представи как се шашнах. Сърцето ми спря.

— Напълно си го представям, сър. Но нали сега съхранявате брошката на сигурно място?

— Ами да — рекох и започнах да ровя с ръка из джоба. — Ами да — продължих, като извадих ръката си и придобих саванен оттенък и бухалов поглед. — Ами не, Джийвс. Едва ли ще ми повярваш, но проклетата железария пак се е запиляла някъде!

Понякога се е случвало Джийвс да посреща някои вести така, че на младия му господар земята се залюлява под краката. С безличното „Крайно обезпокоително, сър“ той направо ме е шашвал и хвърлял в бездната на отчаянието. Но сега Джийвс очевидно разбра, че работата беше прекалено сериозна за подобни изпълнения. Не че пребледня и го удари на възклицания или нещо от този род, но постигна максимално сходство с вида на поразените от гръм. В очите му се появи загриженост, и ако не ратуваше тъй всеотдайно за стриктното спазване на етикета между работодател и служител, струва ми се, че щеше да ме потупа по гърба.

— Това е сериозно нещастие сър.

— На мен ли ще го обясняваш, Джийвс!

— Нейно благородие ще се раздразни.

— Виждам я как врещи от раздразнение.

— Не можете ли да се досетите къде може да сте я изпуснали, сър?

— Точно това се мъча да направя. Чакай, Джийвс — рекох, притваряйки очи, — нека помисля.

Помислих.

— Леле, божичко!

— Сър?

— А, ето, ето!

— Брошката ли, сър?

— Не, Джийвс, не брошката. Искам да кажа, че сглобих отново сцената и се сетих къде пътищата ни са се разделили. Всичко протече в следната последователност. Къщата взе да гори и аз внезапно си спомних, че куфарът ми е останал в предверието. Едва ли има нужда да ти припомням съдържанието му. Костюмът ми на Синдбад Мореплавателя.

— О, да, сър.

— Не ми казвай „О, да“, Джийвс. Само слушай и трай. Та повтарям, внезапно си спомних, че куфарът си стои в предверието. Е, знаеш ме какъв съм. Да мислиш, значи да действаш. За миг се намерих вътре и го спасих. Всичко това бе свързано с известни резки движения. Точно те са били причината джунджурийката да изхвръкне от джоба ми.

— В такъв случай тя трябва да е все още в предверието, сър?

— Да. Я хвърли един поглед на предверието!

И двамата му хвърлихме по един поглед. Поклатих глава. И той поклати глава. Огънят вече не бе в стихията си, но само търсачи на силни усещания биха щурмували утробата на „Сгушеното кътче“.

— Дори да е там, тури му пепел.

— Да, сър.

— Тогава какво ще правим?

— Може ли да помисля, сър?

— На всяка цена, Джийвс.

— Благодаря ви, сър.

Той потъна в дълбок размисъл, а аз прехвърлих възможните реакции на леля Агата. Не изгарях от нетърпение да се видя с нея. Всъщност по всичко личеше, че ще се наложи мигновено да се поразходя до Америка. Единственото предимство да си има човек леля като нея е, че поне вижда свят при честите пътувания. Така се придобива широта на възгледите и богатство на контактите.

И тъкмо си казвах: „Млади човече, тръгвай на запад“, когато мислителят случайно попадна в полезрението ми. Забелязах, че физиономията му е придобила изражение, което неизменно сочи раждането на гениална идея.

— Да, Джийвс?

— Мисля, че открих сравнително лесно разрешение на проблема, сър.

— Казвай, Джийвс, и то бързо.

— Това, което ви предлагам, сър, е да взема колата, да отида до Лондон и да купя от същата бижутерия друга брошка на мястото на липсващата.

Претеглих внимателно предложението. Звучеше обещаващо. Надеждата взе да покълва в душата ми.

— Имаш предвид да й намерим заместник?

— Да, сър.

— И да го доставим на адресата вместо оригинала?

— Съвсем правилно, сър.

Продължавах да претеглям предложението му. И колкото повече го теглех, толкова повече ми се услаждаше.

— Да, схващам замисъла ти. Механизмът е горе-долу същият като този, който приложи в случая с кучето Макинтош на леля Агата.

— Има известна прилика, сър.

— Тогава се оказахме в положение на липса от абърдийнски териер, а трябваше да сме в наличие на абърдийнски териер. При което ти съвършено логично изтъкна, че всички членове специално на това кучешко семейство си приличат като две капки вода и двойникът бе представен успешно като оригинал и дори пожъна овации.

— Да, сър.

— Дали същата система ще проработи и с брошките?

— Надявам се, сър.

— Дали една брошка може да бъде еднаква с друга брошка?

— Не винаги, сър. Но с няколко подходящи въпроса ще успея да се снабдя с описанието на изгубеното украшение, а също и да установя цената, която Нейно благородие е заплатила. По такъв начин ще мога да се завърна с нещо неразличимо от оригинала.

Убеди ме. Сякаш камък ми падна от сърцето. Малко по-рано споменах, че сякаш му се искаше да ме потупа по гърба. Сега употребих цялата си воля да не се впусна в бурно потупване на неговия гръб.

— Нямаш грешка, Джийвс!

— Благодаря ви, сър.

— Rem… как беше по-нататък?

— Acu tetigisti, сър.

— Знаех си аз, че ще изнамериш някакво разрешение.

— Правите ми чест, като ме удостоявате с доверието си, сър.

— Имам открита сметка в бижутерията на Аспинал, тъй че им кажи да драснат там.

— Много добре, сър.

— Тръгвай моментално.

— Има достатъчно време, сър. Ще успея да стигна до Лондон значително преди да затворят магазина. Но първо трябва да се отбия до мистър Фитълуърт. Ще го уведомя за случилото се, ще оставя багажа ви и ще го предупредя, че пристигате.

— „Предупредя“ ли е точната дума, Джийвс?

— Исках да кажа „известя“, сър.

— Е, да не издребняваме дотам. Помни, че времето лети. А брошката трябва да е в ръцете на получателката си още тази вечер. Заветната цел е да я положим до чинията й на масата в трапезарията.

— Несъмнено ще успея да се върна в Стийпъл Бъмпли навреме за вечерята, сър.

— Добре, Джийвс. Знам, че мога да разчитам на теб да си в крак с времето. Значи спри първо при Боко. Междувременно аз ще се поразтъпча и ще поогледам наоколо. Нямам ясни спомени как ми въздейства първата гледка от пожара, но не ще и дума, подскачал съм нагоре-надолу достатъчно стремглаво, че да ръся пакетчета от джоба си.

Съвсем не мислех така. Продължавах да отстоявам първоначалната теория, според която се бях обезброшил, докато съм спасявал куфара. Но при подобни бедствия човек инстинктивно преобръща всяко камъче и не оставя и прашинка неизследвана.

Тъй че направих щателен оглед — прегледах тревната площ и дори се забих из камънаците. Но си знаех, че няма да ми провърви и туй то. Затова не след дълго се отказах и се запътих към Боковата колибка. Тъкмо стигнах до портата, когато чух дрънчене на велосипеден звънец. Отчетох, че взет сам за себе си фактът, че обитателите на Стийпъл Бъмпли явно не вършеха нищо друго освен да карат велосипеди и да дрънчат със звънци, се явява любопитен феномен. Но този път приближи Ноби.

Забързах да я посрещна, тъй като тъкмо тя ми трябваше. Изгарях от нетърпение да разнищя с нея из основи темата за Стилтън и неговия свят на любовта.