Ендрю Лоурънс
Астрална връзка (9)

Глава осма

Бяха колкото зарадвани, толкова и учудени да го срещнат.

Джек бе в Лондон за конференцията за Международната година на космоса, бяха отседнали в Дорчестър, защо той не дойде да обядват заедно следващия ден?

Случи се така, че Кети заминаваше в командировка на север, мисълта за което му беше крайно неприятна, и понеже щеше да остане сам, прие предложението им.

Срещна се със семейство Лидман в техния хотел, побъбриха за миналото, разпитваха го без никакъв укор за пътешествието му, харесва ли му Лондон, какви са плановете му за бъдещето.

Отиваха в Южна Франция да видят своя стар приятел сеньор Капуела. Защо и той да не дойде? Може да се върне в Америка заедно с тях, ако е видял достатъчно от Европа, и да поеме ръководството на книжарницата, понеже Шерил бе решила да се занимава с друго.

Не знаеше дали да приеме, искаше да си помисли. Междувременно Джек ги напусна, за да отиде на конференцията, а те отидоха по магазините. Както и в Ню Йорк, Шерил настоя да му купи дрехи, а той не искаше.

— Ще ти потрябват за Ривиерата — повтаряше непрекъснато тя, а той продължаваше да възразява, че още не е решил дали ще дойде.

Върна се в малкия пуст апартамент, където още ухаеше на Кети. Беше влюбен, искаше да остане с нея завинаги, щеше да прави всичко, което пожелае.

Телефонът иззвъня. Беше тя.

— Загазих, Поли. Трябва да остана цялата седмица, ако не и повече. Ужас.

— Ще дойда при тебе.

— Не е възможно. Деля стаята с една колежка, това първо, а другото е, че няма да ти хареса. Защо не заминеш за някъде?

Той й разказа за предложенията на семейство Лидман — както за Ривиерата, така и за поемането на книжарницата.

— Отивай! За Бога, отивай! Защо трябва да стоиш там?

— Заради теб.

— Ти се шегуваш! Ако ръководиш книжарницата, можеш да ми намериш работа. Да не мислиш, че имам намерение да върша тази работа до края на живота си. Как ми се иска да живея в Ню Йорк, а и ти имаш апартамент там!

Представи си бъдещето, как той и Кети държат книжарницата Гринуич буккейс и живеят в дома, който той ще осигури. Ще се хване за тази възможност с две ръце, ще използва Лидманови по най-добрия начин. Защо не? Те искаха това от него.

На следващата сутрин опита да се свърже с Карл Уайзър. Позвъни в студиото, но там нямаха представа къде може да бъде, а и хората от НФГ, които познаваше, изглежда, не знаеха за съществуването му.

Пол му написа писмо, оставяйки му бъдещия си адрес, и реши, щом се върне в Ню Йорк, да го открие. Откакто се запозна с Карл, престанаха да го следят. Откакто бомбардировачът Вулкан катастрофира, го оставиха на мира. Сега може би ще заживее нормално.

Взе полета в 11.35 от летище Хитроу до Ница заедно със семейство Лидман. На половината път му дойде наум, че може би това е самолетът, който ще се разбие и за който го бяха предупредили. Но от известно време толкова се беше отдалечил от всякакви психически впечатления, че овладя мисълта си и когато облаците се разнесоха и видя златистокафеникавия провансалски пейзаж, забрави за опасенията си.

Самолетът Тристар прелетя над чистото тъмносиньо море, зави обратно, снижи се и се приземи на малкото, ясно очертано летище с палми и бели сгради, ароматен въздух и загорели от слънцето хора.

Джакомо Капуела ги чакаше на митническата бариера. Беше възрастен, представителен мъж с тъмна гладка кожа и оредяла бяла коса. Облечен бе в светлобежов костюм, закопчана догоре бяла риза без вратовръзка. Носеше голям златен пръстен на един от пръстите си и ухаеше на пури и одеколон. Говореше с лек италиански акцент, бавно и тихо.

Той ги поведе към един дълъг бял мерцедес, който шофираше без да бърза. Пол седна до него на предната седалка, Шерил и Джек — отзад. Тръгнаха на запад от летището на Ница, по един път с палми, към селото Кан-сюр-мер, завиха по един тесен, лъкатушещ път, после влязоха през някакви декоративни порти, до които на една керамична плоча, закрепена върху каменната стена, бе издълбано името на къщата. „Вила де палмие“.

Вратите се затвориха автоматично след тях.

— Нагоре по пътя се намира къщата-музей на художника Огюст Реноар, импресиониста, който е живял тук. Някой ден трябва да го посетиш — каза му Капуела.

Семейство Лидман явно бяха идвали и друг път във вилата и бяха приветствани от един слуга в бяло сако със златни копчета като постоянни гости.

Къщата бе огромна, на четири етажа, с декоративен вход, боядисани в бяло капаци на всички прозорци, каменни балкони, една смесица от стиловете ренесанс и рококо, прелестно обвита с пълзящи растения и декоративни тропически храсти. Градината представляваше маса от колоритни цветя и беше горещо, по-горещо отвсякъде, където Пол бе ходил, освен в Ню Йорк през август.

— Ще ви покажа стаята — каза Капуела, хващайки го под ръка.

— Тук ли ще остана? — Пол бе учуден, мислеше, че ще отседне в хотел.

— Но, разбира се.

— Мислех…

— Оставаш тук като мой гост и когато разопаковаш нещата си, ще обядваме, а след това ще си поговорим по-дълго, зная много неща за теб, за произхода ти, много повече от самия теб.

Качиха го с асансьора на втория етаж и го въведоха в една прелестна стая с тъмни, гълъбовосиви тапети, жълта мебелировка и гледка към градината, плувния басейн, градчето Кан долу и отвъд него морето. До леглото имаше няколко книги, повечето за Италия и нейната история.

— Като се освежиш, ела при нас на терасата — каза Капуела.

Слугата внесе куфара. Пол го разопакова, изми си ръцете, лицето, смени ризата си, благодарейки на Шерил, дето настоя да му купи повече нови дрехи.

Слезе надолу по мраморните стълби до партера и през главния коридор и една елегантна всекидневна стигна до терасата, където Капуела и Лидманови пиеха питиетата си. После се преместиха вътре в една дълга бяла трапезария с квадратни мраморни плочи и свещници, където седнаха на голяма кръгла маса, на която им сервираха рибен пастет, какъвто никога не бе опитвал, после студени меса в различни яйчни желета, които се топяха в устата. Виното бе още едно ново преживяване и той осъзна колко малко познава живота, колко бедно е било възпитанието му.

След кафето, сервирано на терасата, Капуела каза:

— Ела с мен да те разведа наоколо.

Започнаха от градината, която се простираше стъпаловидно надолу до стената, отбелязваща границите на имението. Поглеждайки оттам назад, къщата се издигаше великолепно като малък дворец.

— Принадлежала е на една актриса, после между двете войни е била клиника, а след това я купил богат американец с намерение да се оттегли тук, обаче съпругата и дъщеря му починали, а той самият загинал при странна злополука. Този мъж се наричал Майкъл Дартсон. Това име говори ли ти нещо?

— Не — каза Пол. — Нищо.

— Никога ли не си чувал да се споменава в твоето семейство?

— Не — отвърна той, заинтригуван.

— Странно — промърмори на себе си Капуела и добави: — Може да не е знаела.

— Коя не е знаела, сър? — „Сър“ изскочи неволно, но Капуела имаше вид на професор, който заслужава повече от уважение, и автоматично го получаваше.

— Майка ти.

— Майка ми? Какво общо има майка ми?

— Преди актрисата да продаде това място, оттук нагоре всичко е било поляни, можело е да се видят маслинените дръвчета от имението на Реноар.

Те заобиколиха плувния басейн, който бе украсен с каменни статуи на нимфи и русалки.

— До шестнадесетгодишна възраст ти си живял в град Сиракуза, на север от Ню Йорк, прав ли съм?

— Да.

— Знаеш ли защо си живял там?

— Това беше домът на мама…

— Където живеехте само двамата с нея?

— Да.

— Къде беше баща ти?

— Беше убит във Виетнамската война.

— Наистина ли? Кога?

— През февруари 1965 година.

— На колко години си бил по онова време.

— На седем.

— Значи си го виждал често преди това?

— Не, беше търговец и често го нямаше.

— Помниш ли го?

— Почти не.

— Можеш ли да го опишеш?

— Недобре. — Пол започна да се чувства неудобно от този кръстосан разпит.

— Нямаш ли представа? Кестеняв, рус, с кафяви очи, със сини очи?

— Не помня — отвърна Пол малко рязко. Считаше тази част от живота си за много интимна, беше проучвана само веднъж от доктор Беркжик, психиатърката, която бе стигнала до заключение, че той никога не се е срещал с баща си.

— Това означава ли, че няма да ти причиня болка, ако ти разкажа нещо за баща ти, нещо немного хубаво?

— Не…

Стигнаха до къщата. Шерил и Джек още пиеха кафето си, подобно на туристи във ваканция. Към тях се бе присъединила една елегантна, загоряла от слънцето жена, която махна на Капуела.

Неговата съпруга? Любовницата? Това бе един свят, който не познаваше, ала който обещаваше сцени при затворени врати.

— Баща ти — продължи Капуела — не е бил герой от войната във Виетнам. Той бил богат бизнесмен от Сиракуза, който имал връзка с майка ти, и ти си нежеланият резултат от нея. Тя никога не се омъжила за него, понеже той бил женен, ето защо, извинявай за израза, ти си незаконно дете.

Бяха влезли в къщата и стигнаха до една малка стая на партера — един кабинет, облицован с рафтове книги и с два удобни стола и ниска маса между тях.

— Наричам го „моя кабинет за дискусии“. Само за двама, а книгите покриват най-разнообразна справочна материя, така че фактите могат да бъдат проверявани. Седни и си налей каквото искаш. Има кафе и чай. Аперативите и ликьорите са на подвижната масичка до прозореца.

Капуела седна, изчака Пол да седне срещу него и продължи:

— Истинският ти баща е бил женен за една дама от Бостън, с известно състояние и произход, което не му е позволявало да се разведе. Освен това те нямали деца, т.е. тя била ялова, което усложнявало нещата, ако тя научи за съществуването ти. Както личи по всичко, той не е бил добър човек, защото не признал претенциите на майка ти, че си негов син. Всъщност отрекъл категорично, за да запази репутацията си, въпреки че майка ти му е била любовница най-малко три години.

Пол погледна към бутилките. За него бе необичайно да му се припие. Ала точно сега усети нужда от едно питие. След като се поколеба малко, отиде и си наля коняк.

— Защо ми разказвате всичко това? — попита той след дълго мълчание.

— Защото името на истинския ти баща е Чарлс Дартсон и той е брат на мъжа, който е притежавал тази вила. Майкъл Дартсон е твой чичо, въпреки че не е знаел за съществуването ти, разбира се.

Дали не искаше да му каже, че е можел да стане много богат, но по някакви причини е пропуснал да получи наследството? Знаеха ли семейство Лидман всичко това? Затова ли толкова настояваха да дойде тук и се държаха така, сякаш го съжаляваха?

— Заради тази връзка — продължи Капуела — ти може да се окажеш уникална личност, Пол, ето защо те доведоха тук. Къщата не е моя, принадлежи на една фондация, известна под името Фондация за психични изследвания Дартсон. Майкъл Дартсон, както споменах, починал при странни обстоятелства точно в тази къща, и с твоите психически дарби се надяваме да изясним загадката. Но първо трябва да извършим някои експерименти, за да разберем, дали в действителност си наследил същите гени или не. Това, което ще ти предложа, може изобщо да не ти се понрави, но от това, което разбрах от Шерил Лидман, ти поначало си тръгнал от Америка да пътуваш?

— Да…

— Добре, значи ще ти предложа, след няколко теста, които бих желал да направим, да обиколим света на мои разноски, да посетим различни исторически места и да видим дали можеш да възпроизведеш миналото в определена околна обстановка. Твоят чичо е притежавал уникални способности за възпроизвеждане на миналото.

Пол не знаеше какво да отговори. Отново му казваха, че е важен, както вече му беше казал Карл.

— Неотдавна бях подложен на експерименти в Лондон от…

— Господин Карл Уайзър? — каза Капуела с известно презрение. — Да, зная всичко за него. Фактически той откри ли нещо съществено?

— Необичайни звуци върху магнетофонни ленти. Аз, изглежда, съм предавател на следи от преживян страх.

— Чичо ти беше същият. Трябваше му само да пресече една следа на страх и можеше да я изрази визуално с помощта на един втори медиум. Този втори медиум притежаваше някои способности, които така и не бяха изследвани. Но, кажи ми, още ли имаш повтарящи се сънища? Спомени, видения?

— Да.

— Кастриране на един мъж в Мароко? Сваряване на живо бебе в средновековна катедрала? Себе си като изнасилена жена в Испания?

Откъде знаеше той всичко това? Пол очевидно изглеждаше объркан, когато Капуела каза:

— Водил си дневник, който госпожа Лидман е прочела.

— Ясно — каза Пол. Беше извадила ключовете му от джоба на джинсите онази нощ и отишла до апартамента. Шерил Лидман го е наблюдавала през цялото време. Докъде ли са стигнали? — Може ли да задам няколко въпроса?

— Можеш да ме питаш за всичко и по всяко време. Важното е да ми вярваш напълно и дори още по-важно е да се чувстваш свободен да си отидеш, когато пожелаеш, и да не се чувстваш задължен да се съгласяваш с моите искания.

— Бил ли съм наблюдаван от дълго време от вас или от хора, които работят за вас.

— Да.

— Откога.

— Ела с мен.

И Капуела стана, отвори вратата пред него и го поведе нагоре по мраморното стълбище.

Къщата беше изключително светла, бяла, с удивителни модернистични картини по стените. На първия етаж тръгнаха по един коридор. Капуела отвори една врата и му направи път да влезе.

Зад едно голямо бюро в същата прегърбена поза, както я беше виждал преди седем години, седеше доктор Беркжик. Като го видя, тя стана, усмихна се сърдечно, заобиколи бюрото и топло се ръкува с него.

— Здравей, Пол. Помниш ли ме?

— Разбира се, че ви помня.

— Добре, както виждаш, старите приятели винаги се срещат. Истинските приятели не изчезват.

— Как така и вие сте тук?

Нейното присъствие го връщаше към юношеството, караше го да се чувства несигурен, отново уязвим.

— Работя със сеньор Капуела много преди да се родиш. Аз първа му докладвах за психическите ти възможности и всъщност той предложи да си водиш дневник.

Усети се изигран, измамен.

— Но ти не трябва да се чувстващ измамен от това, Пол — каза тя, сякаш прочела мислите му, един неин навик, който той си припомни. — Трябва да разбереш, че ние те закриляхме, защото товарът, който носиш на плещите си, е действително огромен, което ще разбереш през следващите няколко седмици, ако избереш да останеш при нас.

Между приятели ли се намираше? Те действително бяха много внимателни с него.

— Има толкова много неща, за които искам да питам — каза той.

— Имаш време. Никой не те насилва да правиш каквото и да било, така че се забавлявай.

Тогава Капуела я прекъсна.

— Сега трябва да тръгвам, Пол. Имам уговорена среща. Доктор Беркжик ще се погрижи за теб.

Пол изчака вратата да се затвори, седна на един друг удобен стол. Стаята бе слънчева, с две двойни стъклени врати към балкони с изглед към градината. Неговата стая сигурно беше точно отгоре. По стените имаше гоблени, а върху паркета — персийски килим. Това бе една аристократична дневна, със сигурност не консултантски кабинет. Бюрото на доктор Беркжик представлява маса в стил Луи XV, помисли си той, с толкова орнаменти и натежало от медни украси. Бе прекрасно.

— Трябва да ми дадеш време да сляза на земята — каза накрая Пол. — Всичко е толкова изненадващо!

— Разбира се.

— Има ли… живеят ли други хора тук? Хора като мен?

— Няма много други хора като теб по света. Не, в къщата живеем шестима, четирима от тях са слуги. Готвачът, две камериерки и Марио, когото вече срещна. Секретарката идва и си отива, гостите също. Това е една активна къща.

Той искаше Кети. Отчаяно имаше нужда да говори с нея, да му помогне да разбере за какво е всичко това. Ако Шерил Лидман, ако доктор Беркжик бяха направлявали живота ми от шест-седем години, беше ли замесена Кети, Карл?

— Знаеш ли за Кети Мороу? — попита той.

— Разбира се.

— Тя част ли е… от вашата организация?

— Не пряко. Тя не знаеше за твоите възможности, докато не те срещна на кораба, но беше поставена на кораба да те наблюдава.

— Шпионин? — каза Пол.

— Ангел-пазител — подсказа доктор Беркжик.

— Следили сте ме, откакто напуснах Саутхемптън?

— Беше наблюдаван, откакто ти и Кети се разделихте.

— Значи вашата организация е голяма… богата…

— Финансира ни ЕСКА, Електроник Саунд Корпорейшън ъф Америка. Големите корпорации си дават сметка за важността на психическите изследвания, радвам се да го кажа. Виждат потенциалните възможности и евентуалните търговски предимства от тях.

— А Карл Уайзър?

— Господин Уайзър е един от онези хора, които за нещастие не знаят как да си гледат собствената работа. Опасен аматьор с вкус към драматичното, който надцени себе си в историята с бомбардировача Вулкан. Виждал ли си статията, която вестниците щяха да отпечатат, но която за щастие бе спряна?

— Не…

Доктор Беркжик отвори едно чекмедже и извади дебела папка. Неговото досие, предположи той. От нея извади фотокопие на изрезка от английски вестник.

ЗАГАДКАТА С БОМБАРДИРОВАЧА ВУЛКАН.

Пет дни преди Стоунхендж да бъде опустошен от злополуката с бомбардировача Вулкан, един студент, занимаващ се с психични изследвания, предвидил катастрофата. Господин Пол Саралин, американски електронен инженер, работещ в звукозаписното студио на Карл Уайзър, предупредил Кралските въздушни сили, че ще загубят един от своите самолети. По-късно бе заявено официално, че господин Саралин е подложен на психиатрично лечение.

— Какво се е случило с Карл?

— Можем само да предполагаме, че английските власти са го помолили да напусне страната за известно време. Експериментите, които е провел, са абсолютно незаконни. Когато е разбрал кой си, т.е. родственик на Майкъл Дартсон и следователно не просто един незначителен психически феномен и че можеш да предупреждаваш хората за опасности, той решил да действа посвоему.

— А неговото студио, наистина ли го е продал на НФГ?

— Националната фармацевтична група, НФГ, е филиал на ЕСКА. Тя купи студиото. Помолихме да назначат Кети Мороу за завеждаш връзките с обществото, така че пак да може да те наблюдава, докато Лидманови пристигнат и те доведат тук. Всичко трябваше да стане, разбира се, без да възбудят подозренията ти.

— Значи Кети… Тя сигурно ме мисли за доста глупав.

— Никак. Защо? Тя е много привързана към теб. Може би малко повече от необходимото.

— Ще я видя ли отново?

— Когато пожелаеш. Тя работи за нас.

— Като професионален информатор?

— Тя работеше за баща си, който бе силно замесен в индустриалния шпионаж, заради което и беше убит.

— Бащата на Кети е бил убит?

— Не знаеше ли? Карл Уайзър не ти ли каза? Но, разбира се, господин Мороу бе отстранен, защото знаеше твърде много за дейността на някои хора, което няма нищо общо с нас.

— Как е бил убит?

— С наркотици. Халюциногенни наркотици, които са го накарали да се самоубие.

Пол отиде до прозореца и погледна надолу в градината. Басейнът бе тюркоазеносин. Изкушаваше го да поплува, но му се искаше и Кети да е тук, а след това да не е. Господи! Какви бяха нейните чувства към него? И с кого ли беше сега? А той самият ще трябва да стане много по-силен, адски силен, ако иска да оцелее в тази компания.

— Това, което трябва да направиш в следващите няколко дни, Пол — каза доктор Беркжик, без да променя прегърбената си поза на бюрото, — е да опознаеш заобикалящата те среда и да разбереш, че в тази къща си нещо повече от един обикновен гост. Ти си родственик на предишния собственик. Имаш правото да бъдеш тук. — Тя стана, изви се назад да разтрие гърба си и дойде при него до прозореца. — Трябва да признаеш, че това е едно много красиво място за почивка. Вечер дори прожектираме филми, ако френската телевизия не излъчва нещо интересно. На приземния етаж имаме малък киносалон. Тази вечер сеньор Капуела ще прожектира един от любимите си филми — „Сатирикон“ на Фелини.

 

 

През следващите няколко дни Пол се забавляваше и се опита да забрави Кети. Откри, че сменя дрехите си по два пъти на ден и облича онези, които Шерил му бе купила, защото Капуела се обличаше с вкус и очакваше и другите около него да правят същото.

Той се разхождаше с кола по крайбрежието със семейство Лидман, до Монте Карло, до Кан, видя местата, които често бе гледал на снимка, и две последователни сутрини разговаря с доктор Беркжик.

Да бъде отново с нея го успокояваше, въпреки че каза, че усеща как се връща към детството и че го е страх да разчита пак на нея. Тя му възрази, че сега е уверен в себе си, отървал се е от нуждата от материнска фигура до себе си, и че ако се чувства потиснат от нея или Капуела, който е една властна личност, трябва да направи усилие да им устои. Те ще се отнесат с разбиране.

Разговаряха надълго и нашироко какво е изпитал, когато научи, че баща му не е герой от Виетнамската война, и той призна, че ако изобщо почувства нещо, то е облекчение. Имаше видение за един груб, безчувствен старшина със зачервен врат и това го тревожеше. След двудневни анализи доктор Беркжик реши, че една-единствена личност го безпокои, и това не е нито Капуела, нито самата тя или някой от двамата Лидман, а Кети. Трябва да направят нещо, защото един угрижен, неспокоен мозък няма да им бъде от голяма полза.

Капуела бе педантично точен човек и ръководеше къщата, фондацията като един училищен директор. Всичката планирана за деня работа се излагаше на едно табло, така че всеки знаеше с какво се занимават останалите. В понеделник пристигаха няколко души — секретари, един счетоводител, един химик-изследовател и всички имаха отделни работни помещения на третия и най-горния етаж. Те придаваха на Пол чувство за сигурност, увереност, че не е откъснат от околния свят.

Джек Лидман замина и остави Шерил. Тя пое ролята на постоянен компаньон, даже една нощ го посети в спалнята му, след частната прожекция на „Емануела“, един лек порнографски филм, за който бе чувал, но не беше гледал дотогава.

Сутрин, след приятна закуска на терасата, редовно прекарваше по два часа с доктор Беркжик, лежейки на дивана на психиатъра и преразказвайки всички сънища, които си спомняше. Повтарящите се сънища за бебето в казана, кастрацията, задушаването в калта по време на битка, изнасилването. Под хипноза той си спомни две други версии, първата, свързана с изгарянето на една вещица, другата — на изтезаване чрез безмилостен бой с пръчки на един мъж, обаче не успяваше да продължи по-нататък от описанието на страха от това, което ще стане, не можеше да преживее отново случката.

Една сутрин Капуела дойде при доктор Беркжик, когато тя се опитваше да го накара да ги повтори, да ги преживее отново, но Пол не успяваше да се концентрира. Беше все още нервен, напрегнат, не можеше да се отпусне.

Двамата разговаряха с него поотделно и накрая стигнаха до заключението, че му липсва компанията на Кети. Въпреки че Шерил можеше да му осигури сексуално облекчение, не точно това се искаше. Той се нуждаеше от любовта на по-младата Кети.

Така че Капуела се обади в Лондон и, изглежда, изиска присъствието на госпожица Мороу във Фондацията за известно време и уреди тя да долети със самолет през следващите няколко дни, за да заеме длъжността на лична асистентка на господин Саралин.

Чак тогава Пол осъзна колко е важен и от този момент, щастлив от мисълта, че ще се събере с Кети, стана по-спокоен, въпреки че съзнаваше, че никога няма да й вярва напълно. Както и Шерил, тя беше, по най-добрия начин, още една Сузи и за услугите — плащаха.

Тази вечер той си легна рано да почете. Заспа, но се събуди от усещане на непоносима горещина. Беше сънувал как стои неспокойно и болезнено върху купчина дърва за горене, снопове сухи съчки, наблюдаван от стотина души. Бяха грозни хора, хилеха му се в очакване. Имаше дим, неприятна миризма, и поглеждайки вляво, видя една жива факла върху една клада, подобно на самия него, завързана за един кол, видя ужасяващата гледка как това черно тяло се пече.

Майка му го преследваше отново, ужасът и страхът, че може да му се случи същото. Все пак сега си спомни, че е сънувал този сън и преди. Така че може би беше спомен.

Бяха му казали, че ако се случи нещо подобно, трябва незабавно да каже на Капуела или на доктор Беркжик.

И така, той излезе от стаята си и тръгна по коридора към личния апартамент на Капуела. Почука тихо на вратата.

— Кой е?

— Аз… Пол.

— Да, Пол. Секунда.

Капуела отвори вратата.

Беше облечен в копринена тъмночервена пижама с монограм, светлината в спалнята бе много слаба, но достатъчна да види заспалата Шерил в двойното легло.

— Да, Пол? — повтори Капуела.

— Сънувах този сън… Помислих по-добре…

— Разбира се. Ще го запишем веднага.

Слязоха по стълбите до помещението за записи — една добре планирана, приличаща на студио лаборатория, с всички новости в електронната звукозаписна апаратура, на които Карл би завидял. Когато Пол седна върху покритата със сукно маса пред микрофона, откри, че не може да си припомни съня. Просто го чувстваше. Половината.

— Какво те тревожи? Нещо те тревожи.

— Да — призна Пол.

— Добре, какво точно?

— Не знаех, че вие и госпожа Лидман…

— А, да… разбирам. Макар и да си привлекателен млад мъж, не трябва да очакваш да имаш монопол върху всички хубави жени по света, Пол. Шерил и аз сме приятели, може да се каже любовници, от дълго време. От много дълго време.

Пол не каза нищо, но се чувстваше много неловко.

— Твоята приятелка ще пристигне след един-два дни, трябва да имаш търпение. Освен това внимавай да не се разглезиш. Още не сме доказали, че принадлежиш към рода медиуми Дартсон.

На следващата сутрин доктор Беркжик отново го преведе през съня, разпитвайки го непрестанно за атмосферата, страховете, миризмите, цветовете.

След силно концентриране и желание да й угоди, изведнъж успя да прехвърли мисълта си отвъд хората, над лицата от тълпата, към балконите, трите украсени балкона на терасовидни къщи, които оформяха кръг, подобно на арена без седалки, и към тълпата около четирите или пет клади, на които еретиците щяха да бъдат изгорени живи.

Сега видя как процесията идва срещу него — ужасни хора в бяло с остри качулки на главите. Водачът носеше запалена факла.

Първо пищящата жена от лявата му страна, погребален химн, звънчета, скандирания, проблясването на пламъците дълбоко в кладата от сухи дърва под нея. Идват към него и тълпата се смее. Поглежда ръцете, китките си. Не е вързан, свободен е и тълпата ръмжи от удоволствие, защото той е само едно малко момче, сложено на кладата на шега от по-големия си брат. Жертвата е зад него, завързана стегнато към кола, един възрастен мъж — беззъб, побелял от страх, със здраво стиснати очи.

Част от секундата преди факлата да докосне кладата той докосва лицето на стария мъж. То е студено. Мъжът е вече мъртъв от страх. И предизвиквайки нови аплодисменти и нов смях, той скача долу, далеч от внезапно засилилите се пламъци, коленичи и се прекръства пред водача на процесията, който е негов баща.

— Какво беше името ти? — попита доктор Беркжик.

— Жан-Батист Алмарго-Флорес — чу се Пол да отговаря.

Доктор Беркжик го хвана за ръката, заведе го бързо в кабинета и извади всички пътеводители за Испания.

— Ти разгледай тези, а аз ще разгледам другите и ако има нещо, което подразни паметта ти, кажи ми.

Той прелисти трите големи книги, всичките прекрасно илюстрирани — чудесни черно-бели снимки от Каталония, Кастилия, Левант, Андалусия, Естремадура, Мадрид. И тогава една двойна страница му припомни живо миналото. Чинчон.

Селото Чинчон, на тридесетина мили източно от Мадрид, с известната си средновековна арена за борба с бикове, един кръг от триетажни къщи с балкони. Загледа се в снимката. Това беше мястото, мястото на възбуда, мястото на страх, където изгаряха онези, които отказваха да се преклонят пред изискванията на Инквизицията.

Възбудена, доктор Беркжик се втурна при Капуела във всекидневната.

— Открихме го. Първият пробив — един спомен от времето на Инквизицията в Испания. Той беше малко момче на име Хуан-Батист Алмарго-Флорес.

— Знаеш ли датата? — попита Капуела. Изгледа я над очилата си като перфекционист, като учен, недоволен от непотвърдени открития.

— Последното изгаряне на клада е било в Севиля, през 1780 година.

— И мислиш, че това момче е свързано с Имакулада Алмарго?

— Майка й е била родена през 1794 година. Имаме доказателства за това.

Капуела свали очилата си и разгледа Пол със задоволство.

— Ела и седни тук, момчето ми. Имам да ти кажа още някои неща за тебе.

Пол седна на същото канапе и се обърна към Капуела. Сега какво?

— Името Дартсон се чете на обратно Нострад, едно не чак толкова смайващо откритие, но внучката на Майкъл Дартсон се казвала Емма, а Емма Дартсон, четено отзад напред, дава НОСТРАДАММЕ. Знаеш ли кой е бил Нострадамус?

— Френски ясновидец от 16-и век — каза Пол, — който пишел предсказанията си в рима… — добави той, усещайки, че се смразява.

Оттам ли идваше странното четиристишие?

— Той не само е предсказал голям брой най-важни исторически събития, но е предсказал също така смъртта на чичо ти и връзката му с другия медиум, за когото споменах преди. От това твое „видение“, този „спомен“, става ясно, че ти имаш спомена на един от неговите предшественици, което потвърждава нашата вяра, че ти наистина си от същото потекло, и следователно може да се предположи, че си наследил същите спомени и способности за предсказване.

Капуела се изправи.

— Искам да дойдеш с мен на най-горния етаж, който досега не си посещавал по основателни причини.

Разбирайки, че го очаква нещо много важно, Пол последва Капуела до асансьора. Доктор Беркжик ги остави, като каза, че се връща в кабинета да провери отново датите.

Когато стигнаха до последния етаж, Капуела дръпна вратите на асансьора и в момента, в който излязоха от него, той усети ужасна потиснатост. Не беше изпитвал това преди, като че дългият светъл коридор с плътната синя пътека го захлупи. Като че тъмнина го обгърна толкова силно, че му се прииска да се върне в асансьора, но Капуела беше зад него, наблюдаваше го, спираше го.

Усети как ръката му го стиска здраво, усети как го води по коридора, после Капуела спря и го обърна към себе си.

И сега видя една чудата фигура, стояща до асансьора. Една млада жена с червеникава дълга коса, гола и в напреднала бременност, която беше полупрозрачна като децата. През бледата, млечна прозрачност се виждаше свитият ембрион, зародишът.

Вратата на асансьора бе отворена и жената гледаше в шахтата и от дълбочината й се издигна писък, не звукът на писъка, а страхът на писъка. Той не чуваше нищо, ала знаеше, че е станало нещо ужасно. Чувстваше се привлечен от жената и асансьора, искаше да погледне надолу и чувстваше, че Капуела го следва, държи го за ръка, готов да го възпре, ако отиде много близко. Жената не усещаше присъствието му, не се обърна, и той погледна в шахтата.

На дъното, на самото дъно, осветено от странна синкава светлина, се намираше раздробеното окървавено тяло на един мъж.