Ендрю Лоурънс
Астрална връзка (8)

Глава седма

— Имаш ли желание за още експерименти? — попита Карл, когато пристигнаха вкъщи. — Искам да кажа, с всичко: радио, телевизия, записващи устройства, телефони, наркотици, момичета. Искам да те прекарам през всички възможни човешки емоции и да запиша какво става?

Пол кимна. Вече се бе съгласил да бъде опитна мишка за един месец.

— Ти обеща да ми разкажеш повече за Нострадамус — каза той.

— Ще ти разкажа след експериментите — каза Карл и продължи: — Започваме веднага. Едно странно указание е това, че ти получи това предчувствие, след като спа със Сузи. Сексът генерира мощни емоции и мисля, че това е от значение. Как беше с нея?

— Харесваше ми.

— Беше ли спокоен с нея?

— Да.

— Тогава ще я повикам отново.

Карл моментално започна да организира всичко.

— Ако не строшим този орех за пет дни, ще се предам. Но преди това здравата ще поработя.

Той се обади на Сузи и я помоли да дойде възможно най-бързо. Стаята на Пол щеше да стане лаборатория, всичко излишно бе махнато. Двойното легло бе основата на опита и Карл монтира цялата електронна апаратура, с която разполагаше: в края на леглото един голям телевизор с видеомагнетофон, в един ъгъл камерата за вътрешна телевизия от студиото с един монитор на срещуположната страна.

Разположи под леглото касетофони на батерии и захранване от мрежата, четири тонколони и микрофони на всеки ъгъл, осветителни тела отгоре с регулатори и различни цветни крушки, донесе телефон и телефонен секретар, отоплителни тела с вентилатори за затопляне и обикновени вентилатори за охлаждане.

Когато Сузи пристигна, казаха й, че се провеждат експерименти със сексуални сънища за един клиент на Карл. Това не я интересуваше, заплащането беше добро. Тя не им повярва, но помисли, че е нещо във връзка с психическата неустойчивост на Пол.

Той реши, че тя не е далеч от истината, само че болният бе Карл.

Карл постави до леглото един въртящ стол, на който да седи и води бележки, но по време на вечерята Пол успя да го убеди, че присъствието на един наблюдател ще го смущава, и въпреки че в интерес на експериментите няма нищо против да бъде записван, не искаше да го наблюдават на място.

Карл се съгласи.

През следващите дванадесет часа Карл остави двамата сами. Навън валеше дъжд, не им се правеше нищо, гледаха телевизия, пускаха магнетофона, любеха се и пиеха от избраните вина и алкохолни напитки на Карл.

Сузи спа доста по-дълго от Пол, който през това време чете.

След тридесет и шест часа Карл реши, че Пол е преминал през всички възможни емоционални състояния под въздействието на дадените условия, плати на Сузи и я изпрати да си върви. Тя зададе много въпроси, на които не получи отговор.

Пол и Карл прекараха следващия ден в прослушване на всички магнетофонни записи и преглеждане на видеозаписите.

Нямаше нищо необичайно.

Пол се притесняваше малко да се гледа със Сузи в леглото, но светлината бе толкова оскъдна, че той приличаше повече на движеща се сянка, отколкото на разгонен жребец.

След като тази серия експерименти не даде резултат, Карл му предложи да вземе голяма доза валиум. В шест часа същата вечер Пол взе 30 милиграма и си легна.

Приспивателното го отпусна и му беше много приятно да лежи сам в голямото легло и да гледа телевизията Карл седеше до него и записваше какво е включено в стаята.

Гледаха един уестърн, когато предаването внезапно прекъсна. И двамата се наостриха, Карл беше много напрегнат и възбуден. Веднага обаче се появи говорителят, извини се за прекъсването и каза, че има важно съобщение.

Бомбардировач Вулкан на Кралските въздушни сили от изпитателния ескадрон в Уулкомб фийлдс се разбил скоро след излитане в един хълм до Стоунхендж на Солзбъри плейн. Няколко души се считали за загинали. Подробностите щели да бъдат изнесени в новините в девет часа.

Пол трябваше да се възбуди, трябваше да сподели учудването на Карл, но валиумът действаше и вече нищо не изглеждаше важно за него. Карл пресметна точно времето между предсказанието и катастрофата, после се опита да позвъни на полковник Брендъл в базата на Кралските въздушни сили. Пол заспа.

От време на време се събуждаше от движението на Карл из апартамента. От възбудения разказ на Карл разбра, че пресата се е заинтересувала, после чу звънеца на входната вратата, заспа отново дълбоко и когато се събуди, откри, че в стаята е пълно с непознати хора.

Бяха любезни, загрижени, помолиха го да се облече, попитаха го дали е упоен. Любопитстваха за апаратурата около леглото му, какво ще прави по-нататък, и Пол осъзна, че Карл е изчезнал.

Не помнеше как е слизал по стълбите, но сега усети, че му помагат да влезе в голяма кола, и бе благодарен, че се настани удобно. От двете му страни бяха същите мъже. Забеляза, че шофьорът носи полицейска униформа.

— Кои сте вие? — чу той собствения си глас някъде отдалече.

— Приятели, господин Саралин, ние сме приятели.

Обърна се да погледне през страничното стъкло, усещайки, че някой ги следи, без да разбира защо това го засяга. После осъзна, че очите му не могат да се справят с уличните светлини и фаровете на колите от насрещното движение.

— Колко е часът?

— Четири сутринта. Кога взехте успокоителното?

— Не помня. — Устата му бе надебеляла, думите нечленоразделни.

Заспа отново и се събуди в един малък кабинет, легнал на кожено канапе и покрит с одеяло, с бяла възглавница под главата. Една полицайка седеше на бюрото и четеше вестник. Тя го погледна и се усмихна.

— Добро утро. Как се чувствате?

— Къде съм?

— На сигурно място.

— Къде е Карл? Господин Карл Уайзър?

— Добре е. Не се безпокойте.

Явно беше натиснала някакъв бутон, защото вратата широко се отвори и влязоха двама мъже. Единият бе лекар и веднага се надвеси над него, прегледа очите му и провери пулса.

— Как се чувствате?

— Малко замаян.

— Във форма ли е вече? — попита другият.

— След като хапне и се напие с вода. Гладен ли сте?

— Да, малко…

Полицайката, след кимане от доктора, вдигна слушалката и набра номера на един ресторант, поръча първо, второ и трето и голяма кана с ледена вода. Също и черно кафе.

Двамата мъже излязоха.

Навън беше светло, но облачно. Късна сутрин, по обяд вероятно, помисли си Пол. Кабинетът бе добре обзаведен, но не луксозен. Нямаше картини по стените, нямаше портрети, карти или снимки, които да подскажат нещо. Нямаше представа къде се намира.

Не след дълго влезе униформен мъж с поднос — супа, печено пиле, варени картофи, карфиол и пудинг — и полицайката му предложи да седне на бюрото и да се нахрани.

— Позволено ли ми е да говоря с вас? — попита той.

— Разбира се.

— Къде съм?

— В Лондон, недалеч от площад Трафалгар. В една сграда на Министерството на вътрешните работи.

— Арестуван ли съм?

— Не, но искат да ви разпитат.

— Кои са тези „те“?

— Властите.

Започна да яде и откри, че е гладен. Изпи всичката вода и се почувства много по-добре. След като се нахрани, дадоха му един стар вестник, четенето на който бе достатъчно занимателно за убиване на времето. Много добре съзнаваше колко му е безразлично собственото му положение, и това явно се дължеше на валиума.

Телефонът иззвъня и полицайката го помоли да я последва.

Качиха се нагоре с асансьора и по един коридор отидоха до друг кабинет. Беше много по-светъл, грееше слънце. Зад бюрото седеше мъжът, който бе идвал с лекаря, а до него на едно кресло — полковник Брендъл.

— Извинявайте, че ви задържахме тук миналата нощ, но за нас бе важно да сме сигурни, че ще се възстановите. Бяхте несъмнено под въздействието на голяма доза наркотик, което можеше да се окаже много опасно. Мисля, че се познавате с полковник Брендъл. Моля, седнете.

Той размени поглед с Брендъл. От него не лъхаше нито особена сърдечност, нито съчувствие.

— Подготвили сме едно свидетелско показание, прочетете го и ако ви задоволява, бих искал да го подпишете. Разбира се, не сте длъжен да го подписвате и ако желаете, можете да се посъветвате с адвокат. Нуждаем се обаче от това показание за собствените си архиви и вие по никакъв начин не носите отговорност за случилото се.

Той бутна напечатания документ през бюрото и Пол го взе.

Аз, Пол Саралин, американски гражданин, паспорт №9376310, временно пребиваващ на Грийнуол гардънс 112, Лондон NW3, потвърждавам, че на 5 юли в 15.45 часа, когато посетих монумента Стоунхендж на Солзбъри плейн, видях как един бомбардировач Вулкан се разбива до монумента, експлодира и причинява адски пожар в околността. В допълнение потвърждавам, че това бе едно видение, което считам за предчувствие за катастрофата, последвала на 8 юли.

Пол го прочете бавно два пъти, не откри нищо невярно или признание за нещо незаконно. Фактите бяха точни. Нямаше причина да отхвърли този ясен отчет за случилото се. Протегна ръка към предложената химикалка и подписа.

Двамата мъже станаха, ръкуваха се с него и го изпратиха до вратата.

— Асансьорът е вдясно.

— А господин Уайзър? — попита Пол.

— Господин Уайзър е у дома си — отвърнаха му те.

Очевидно беше свободен да си ходи.

Сигурно Карл го чакаше. Като взе асансьора до приземния етаж и излезе от сградата, разбра колко зависим бе станал. Отново се осланяше на някой друг. Както и да е. Сигурно Карл им е дал всичките тези подробности, защото не бе казвал другиму какво видя.

На свежия въздух се огледа. Никой не го следеше. Не знаеше къде се намира, въпреки че чуваше биенето на Биг Бен. Видя една телефонна кабина и реши да звънне вкъщи.

Вкъщи! Толкова ли зависим бе станал?

Никой не отговори.

Позвъни в студиото.

— Господин Карл Уайзър, моля.

— Господин Уайзър замина за няколко дни, какво да му предам? — Беше Мейзи.

— Обажда се Пол Саралин. Имаш ли представа къде е отишъл?

— О, господин Саралин, имам две съобщения за вас. Господин Уайзър се извинява, но трябваше да замине за Щатите за няколко дни. Каза да продължите да живеете в апартамента. И още нещо, бихте ли се обадили на госпожица Мороу?

— Госпожица Мороу?

— Да, госпожица Кети Мороу. Записах номера.

Тя му даде един лондонски телефонен номер. Той затвори и позвъни на Кети.

— Национална фармацевтична група — отговори един глас.

— Госпожица Мороу, моля.

— Момент, сега ще ви свържа.

Той изчака на телефона. Разнообразни шумове, после се обади едно момиче.

— Секретарката на госпожица Мороу.

— Бих желал да говоря с госпожица Мороу, ако обичате! — каза Пол.

— Госпожица Мороу е на съвещание в момента, мога ли да ви помогна с нещо?

— Да. Казвам се Пол Саралин. Помолиха ме да се обадя.

— А, да, господин Саралин. Може ли да изчакате, ще ви свържа веднага.

Зачака. Беше важна личност, но и тя беше важна. Собствен кабинет, собствена секретарка, компанията на баща й…

Младежкият глас на Кети се обади от другия край.

— Пол!

— Да.

— Пол, може ли да вечеряме заедно довечера? Има един ресторант, нарича се Льо Жофрен, на Уолтън стрийт. Може ли да ме чакаш там в осем часа? Тогава ще ти разкажа всичко. Добре ли си?

— Добре съм.

— Тогава довиждане до осем.

Отново ще прави това, което му кажат. Беше като тенисна топка, прехвърляна от един играч към друг, но в същото време беше благодарен, че няма да бъде сам точно сега.

А Карл така и не му разказа нищо за голямото откритие. Значението на онова странно френско четиристишие.

Радваше се, че ще се види с Кети. Тя беше единствената му истинска приятелка, колкото и ужасена да беше от него. Изглежда, се беше възстановила или пък работата й се беше отразила като психотерапия. Въпреки случката с Ларс, злополуката, трагедията ги беше свързала тясно един с друг, това беше едно общо преживяване и щяха да продължат така завинаги.

Взе такси до апартамента на Карл, огледа се за „опашка“ в паркиралите коли, но не видя нищо подозрително пред къщата. Влезе в апартамента и се разходи из стаите, надявайки се да намери бележка от Карл, обаче нямаше нищо. Беше взел бързо решение и го бе изпълнил веднага, типично за него.

Провери телефона. Линията бе прекъсната. Върна се в стаята си, разбъркана с цялата тази апаратура, чувстваше се някак неловко.

Беше пет часът. Имаше достатъчно време да се приведе в ред и да отиде до студиото преди срещата с Кети, която явно знаеше нещо за случилото се.

Започна да се бръсне и когато погледна умореното си лице в огледалото, чу много странен звук, като от пляскане на криле, размахване на криле, но размахване в отчаяние. Отиде в коридора, ослуша се. Звукът бе вътре в самия него, чувстваше се като огромна падаща птица, после видя съвсем ясна картина на небостъргач в цялата му необятност. Профучавайки покрай етажите с голяма скорост, погледна надолу и видя как черният плосък покрив на едно по-ниско здание се приближава към него. Сви се пред удара. Имаше време да осъзнае, че не вижда в ретроспекция, както бе предсказано, и с ужас разбра, че е твърде късно, че ударът е близък, сега е краят! Инстинктивно протегна ръце, не бяха неговите ръце, бяха ръцете на Карл, прилоша му, едно пробуждане в реалността, гадене. Падна на земята.

Щеше ли Карл да падне от високо?

Паднал ли беше Карл от високо?

 

 

Льо Жофрен бе малък изискан ресторант, на малка, изискана уличка в Челси, с украса от цветя по средата и студен бюфет, заобиколен от десетина маси, сини покривки, хармониращи с тях салфетки, лъскаво сребро и кристал.

Беше подранил, нямаше никой, освен сервитьорите, които сияеха от любезност. Попита за госпожица Мороу и му посочиха една маса за двама в един от ъглите до прозорците.

Поръча си бяло чинцано, както му предложиха, и неспокойно зачака.

Не искаше да бездейства, не искаше да има време за размисъл. Да мисли означаваше отново да се връща към преживените случки, които започваха да се превръщат в нещо неуправляемо. Ако не беше постоянното усещане, че някак си, отнякъде, се грижат за него, сигурно щеше да полудее, ако вече наистина не беше полудял. Как да разбере?

И бяха ли онези деца негови подсъзнателни пазители?

Как да разбере?

И фактът, че Карл знае за него, че някъде има досие.

Дали Карл не е взел всичко със себе си?

Кети пристигна с десет минути закъснение. Беше се променила значително — старателно облечена, по-хубавичка, по-енергична, не беше лудото хипи от кораба.

— Какво е станало с теб? — попита той.

Носеше бяла рокля, а той досега не я бе виждал в рокля.

— Никога не би познал. Приземих се на най-невероятната работа! Шеф съм на отдела на НФГ за връзки с обществото за Великобритания. Можеш ли да си представиш? Не само голяма заплата, но и всички разноски. Така че мога да се храня тук! Освен това имам малък апартамент наблизо, за който също плащат те.

Тя поръча кампари и го посъветва какво да си избере.

— Какво стана с Карл? — попита той.

— Продаде всичко! НФГ отдавна се опитваше да го купи. Бил страшно упорит, доколкото разбрах — аз не съм в управителния съвет и не зная подробности, но после ненадейно се съгласил и се втурнал към Ню Йорк да прави други сделки.

Свързани с Пол? Беше ли се хвърлил Карл с главата надолу в психически изследвания заради него?

— Много си се променила — каза той на Кети, объркан. Беше му неловко с нея, а тя се отнасяше така делово към всичко. Само преди десет дни баща й бе умрял и тя буйно реагира срещу присъствието на Пол.

— Преживях толкова много неща, откакто те видях за последен път, и ти дължа извинение. Зная, че нямаш нищо общо със смъртта на баща ми, само се опитваше да ме предупредиш. Съжалявам.

Тя сложи ръката си върху неговата през масата.

— Бях пощръкляла, както се казва. Човек не го разбира в момента, когато се случи. Преживяваш тези травми, тези страхове и въпреки че някъде дълбоко в себе си съзнаваш, че си болен, това се превръща в действителност за теб и тази действителност ти въздейства. Страхувах се от всичко. Сякаш някой с огромна власт, като Бог, както си си го представял като дете, наистина се появява в края на леглото ти с бяла риза и приветлива бяла брада и ти казва: „Всички те мамеха, дори и аз те мамех“, и се изпарява! Или някаква подобна нелепост. Губиш почвата под краката си. Не можеш да вярваш вече на никого.

— Какво те извади от това състояние?

— Мама. Тя е от английската порода, нали знаеш. Винаги запазва присъствие на духа.

Хапнаха. Вечерята беше наистина прекрасна. Ястията, които тя избра, бяха богати. Опитваха един друг от чиниите си и това му хареса, ала когато се опита да поговори пак за Карл, тя смени темата.

Предложи му бренди, пура. Той изпи две чашки, не запуши, започна да се отпуска. Топлината в очите й и предизвикателството започнаха да го възбуждат. Тя предложи да си тръгват.

Пред ресторанта той се поколеба, не знаеше накъде да тръгне. Предложи да вземе такси.

— Не се прави на тъпак, идваш с мен. Да не смяташ, че похарчих толкова пари само за да те оставя да си отидеш вкъщи? И какво значи „вкъщи“? Хайде, имам прекрасен изглед към западен Лондон. Прилича малко на нощния Ню Йорк и целият квартал е много порядъчен, предупреждавам те.

Пресякоха улицата, преминаха през редица различно оцветени терасовидни къщи, после завиха наляво в един блок с апартаменти, преминаха през добре смазани летящи врати и се озоваха в тишината на постлано с килими фоайе. Взеха асансьора до най-горния етаж и по един коридор стигнаха до нейния апартамент. Той не беше по-голям от хотелска стая, кухнята беше с големината на шкаф, банята също, а спалнята-всекидневна имаше прозорец, който предлагаше панорамна гледка на Лондон, както беше казала. Сгъваемото двойно легло не беше оправено. Изгаси лампите, които беше запалила, и застана зад него, а той гледаше навън в нощните светлини. Тя зарови лице в тила му и после той усети как двете й ръце се плъзнаха в джобовете му.

Шерил се беше държала по същия начин.

Сигурно всички те правят така.

Възбудата обаче дойде незабавно и тя почувства това. Той се завъртя, сграбчи я и двамата паднаха на леглото. Съблякоха се на оранжевия отблясък на лондонското небе и се любиха. Най-накрая той държеше в ръцете си това стройно, бяло, енергично момиче и контролираше страстните му желания със стегнатото си, здраво, младо тяло. Беше различна от Сузи, от Шерил, от отдавнашната Пати, искаше това момиче само за себе си. Тя го беше завладяла.

Обичаше я.

 

 

— Защо не събереш нещата си и не се преместиш тук? — предложи тя следващата сутрин на закуска. — Не е много широко, но и ти нямаш много багаж.

— Какво ще правя по цял ден?

— Ще ми помагаш! Аз нямам постоянно работно време. Днес например организирам изложба в Ърл корт. Можеш да ми помогнеш с някоя идея. Мога дори да ти плащам като на консултант.

Какво щеше да загуби? Колкото повече се обвърже с нея и НФГ, толкова по-голяма ще бъде вероятността да разбере нещо за Карл.

Изложбата не беше голяма, общата атмосфера много скучна, банална, миришеше на прах, нови килими и прясна боя, обаче той беше доволен, че се занимава с нещо, което няма връзка с вътрешните му усещания.

На щанда на Кети бе изложена една компютърна система. Не беше нова и присъстваше на изложбата само за да държи името на компанията в центъра на вниманието. Срещна се с няколко важни личности, които изобщо не бяха важни за него. Те го харесаха, лекият му американски акцент подхождаше на образа на компанията, която искаха да наложат. Наеха го за една седмица да стои зад щанда.

След първия ден краката го боляха. Кети също я боляха краката и те легнаха заедно във ваната с топла вода, пиейки студено бяло вино, преди да отидат в леглото, където ядоха сандвичи с пушена сьомга, които откраднаха от приема на един друг щанд.

За Пол това бе домашното блаженство, което търсеше през целия си живот — любовта към Кети, любовта към Лондон, любовта да си свободен и да се наслаждаваш на това.

В последния ден подреждаше рекламни издания върху една маса, когато един дълбок женски глас измърка името му зад гърба му.

— Здравей, Пол, помниш ли ме?

Той се обърна.

Беше Шерил Лидман с Джек.