Ендрю Лоурънс
Астрална връзка (7)

Глава шеста

Карл Уайзър донесе сутрешната наша кафе на Пол.

— Добре ли спа?

— Прекрасно, благодаря.

— Налага се да изляза и да свърша някои работи. Чувствай се като у дома си. Ще се върна към десет часа и ще прибера нещата ти от „Брамбър“.

— Не съм платил…

— Ще го уредим по-късно. Почивай си. Заслужил си го след вчера.

Карл бе предложил на Пол да се премести при него по време на престоя си в Лондон. Имаше голям апартамент, Пол щеше да разполага с отделна стая, дори отделна мивка. Звучеше примамливо в един часа сутринта, когато свършиха прослушването на записите в студиото, и Пол прие.

Апартаментът беше добре подреден и имаше изглед към добре поддържани градини. Три спални, всекидневна и място за хранене към нея, всичко, покрито с килими, освен кухнята. Обзаведен с добре подбрани старинни и съвременни мебели и навсякъде с много книги. Не беше за учудване, че Уайзър има невероятна аудио-визуална апаратура, всички мислими електронни играчки, кухнята сякаш бе компютъризирана. Трябва само да знаеш кое копче да натиснеш и горе-долу получаваш това, което желаеш.

— Електрониката беше мое хоби, после се превърна в мой бизнес — обясни той, показвайки му наоколо. — Построих всичко това за съпругата си, но тя стана привърженичка на природата и ме напусна, за да живее в селска комуна. Инфрачервените грилове и ултразвуковите миксери не са за вегетарианци. Не успях да й наложа моя начин на живот, а тя на мен нейния. Бяхме най-несъвместимата двойка, която се е женила някога.

Неговата спалня бе гола в сравнение с облепената с многоцветни тапети стая за гости, в която сега живееше Пол, разхвърляна, с окачени навсякъде дрехи. Толкова много, че преди да си легне Пол си помисли, че една жена няма да бъде излишна, каквато и диета да натрапи.

Сега утринното слънце грееше през прозорците и той седеше на леглото, отново извадил късмет да се грижат за него в нещастието му.

Изкъпа се, избръсна се със специалната електрическа самобръсначка за гости, изми си зъбите с електрическата четка за зъби, премери се на електронната везна и си направи чудна закуска от фризера до фурната, без да докосва нищо друго, освен една табла от метално фолио. Всъщност не беше особено вкусна, но беше забавно.

Уайзър се върна в десет, както беше казал, заедно с вещите на Пол от хотел „Брамбър“.

— Дължиш ми шестдесет и една лири и осемдесет пенса, включително данъка върху добавената стойност, но ще ти ги удържа от заплатата — каза той.

— Каква заплата? — попита Пол.

— Нека поговорим за това в хола.

Пол последва Карл. Сигурно щеше да следва някого през целия си живот. Или може би просто хората, с които се срещаше, бяха по-възрастни?

— Сега — каза Карл, намести се и запали лулата си с кибритена клечка, и Пол си помисли, че това подхожда на заобикалящата ги обстановка. — С натискането на този бутон в този специално направен шкаф мога да запиша всеки глас от коя да е част на стаята. Случвало се е няколко души да седят тук и да говорят едновременно, и аз успявам да изолирам всеки отделен разговор. Шест микрофона са разположени на стратегически места и всеки се записва на отделна лента.

— Сега записва ли се? — попита Пол.

— Да.

— Но ако твоята теория е вярна, всичките записи ще се изтрият, ще се заличат, ще изчезнат?

— Възможно е. Нашият разговор ли се записва, или онова, което се излъчва от мозъка ти, това искам да разбера. Да проверим ли?

Дръпна чекмеджето на шкафа и се откри един миниатюрен контролен панел. Превключи няколко копчета и скритите говорители зад панели на стената издадоха пращящ звук. Шумовете продължиха известно време.

— Добре, със сигурност не сме записани, но тук има някаква дейност.

— Може би няма какво да бъде прихванато?

— Чармиън, спри! — избърбори внезапно един женски глас.

— Господи! Как ще обясниш това? — каза Карл.

— Кой беше?

— Жена ми, говореща на тригодишното ни дете. Никой от тях не е бил в този апартамент от три месеца.

После имаше шумове, стъпки, отваряне и затваряне на чекмедже, наливане на течност в чаша.

— Сигурно съм аз, сипвайки си последно питие преди сън? — предположи Карл, очарован.

— О, това е прекрасно — каза чуждестранен женски глас.

Карл вдигна вежди и се усмихна.

— От дълго ли живееш тук?

— От няколко, години.

Гласът на Карл:

— Искаш ли ликьор?

— Не, благодаря. Пих достатъчно… всички тези книги… картините… женен ли си?

— Разведен — каза гласът на Карл. — Ела да видиш кухнята, електронна страна на чудесата…

— Близо ли е до спалнята…? Една електронна кухня е много по-оригинална от гравюрите…

Затвори се врата.

Карл спря записа, бързо стана, отиде до бюрото и извади един дневник, започна да прелиства страниците.

— Жанин. Седми януари. Само за една нощ. Не съм я виждал оттогава. В твое присъствие записите хващат звуци от миналото.

— Звуци от отминало напрежение — прибави Пол.

— Така ли смяташ?

— Трябва да има причина.

— Но дали, когато ти си напрегнат, или когато хората, които се записват, са били напрегнати? Например снощните шумове от улично движение. Не ми казвай, че колите са били напрегнати?

— Не, но хората, които са ги карали, са били. Миналата вечер отвън пред студиото имаше задръстване, един камион бе препречил улицата. В ресторанта винаги има напрежение, жената от пътническата агенция се страхуваше. Когато чух военните кораби…

— Какви военни кораби? — попита Карл.

И Пол му разказа случката на борда на МС Бьорнстьорн.

— Имал ли си други подобни случки?

— Не.

— Виж, нека отново пусна магнетофона, а ти ще ми разкажеш всичко за себе си. Ще го запишем и ще го пуснем отново. Ако нещо се запише, добре, ако не, поне ще науча нещо за теб.

Пол говори два часа.

Изтегнал се на канапето и пиейки от време на време от кафето или питието, той остави съзнанието си да се понесе назад в миналото и разказа на Карл за детството си в Сиракуза, за боядисаната в бяло дървена къща, в която живееха с майка си на Лорейн авеню, в едно престижно предградие, за хубавото училище, за добрите приятели. После за внезапния каприз на съдбата. Как майка му трябваше да продаде всичко и да си търси работа в Ню Йорк. Пренасянето в града, апартамента на Флатбуш, неговото непрестанно четене, съчетано със сънищата, виденията и кошмарите.

Карл се заинтересува. Помоли го да даде допълнителни подробности за тях.

Имаше ужасни кошмари от седемгодишен. Събуждаше се посред нощ с писъци. Загрижената му майка се опитваше да го успокои. После започнаха повтарящите се сънища. Борбата в калта след експлозия по време на битка, излизането със счупен крак изпод едно оръдие. Ужасното видение за сваряване на бебе в казан и кошмара с кастрирането, неговото и все пак не. Защото можеше да наблюдава изтощения мъж, провесен на вериги върху напечената от слънцето стена, и дребната жена, която сграбчва тестисите му, стиска ги. Блясъка на нож на слънчевата светлина и гледката как гениталиите му летят като птица през синьото небе и се приземяват в кървава кошница с тъп, противен, мокър звук. Защото виждаше как от собствените му вътрешности капе по пясъка и съзнаваше, че той е мъртвият мъж и че вижда всичко през очите на жената, която също е той.

— Можеш ли да датираш тези видения? — попита Карл.

— Не — призна Пол, — наистина не мога. Битката с оръдията, мисля, е от времето на Наполеон, свареното бебе от много по-рано, някъде през средновековието, но нямам представа откъде зная това. Кастрацията е при арабите в пустинен град, стар град в Судан, Египет или Мароко. Нямам представа.

— Но какво смяташ, че представляват тези сънища? Колко пъти се повтарят?

— Често. Много често. Явяват се така често, както човек си припомня някоя случка от собствения си живот. Мисля, че са наследени спомени.

— Ти смяташ, че преживяваш отново някои ужасни неща, които твоите предци са преживели? Опитвал ли си да откриеш кои са предците ти?

— Да, но стигнах само до родителите на майка ми, които живеят в Кент.

— Какво ще кажеш да отидем дотам? Имаш ли някакви имена, някакви следи, които да проверим?

— Може да е по бащина линия, а аз не зная почти нищо за баща си.

Той разказа на Карл за предчувствията си като дете, за неотдавнашния епизод в банята, когато се видя с изгоряла кожа преди смъртта на майка си.

— Бяхте ли близки с майка ти?

Едва ли. Когато беше на петнадесет години, тя го изпрати на психиатър, една едра, около четиридесетгодишна унгарка, доктор Беркжик, чиято личност го подчини напълно. Често сънуваше доктор Беркжик, но това бяха реални сънища, реални кошмари, а не наследени спомени. Очакваше доброта и съчувствие от нея, а получи презрение за своите истории. Тя го разпитваше, седнала на бюрото си, не на канапето, задаваше му въпроси като на провинил се ученик, който разправя небивалици, после ненадейно сменяше тактиката и ставаше мила и разбираща и му обясняваше всичко. Той трябваше да приеме, че е един свръхчувствителен младеж, че въображението му няма отдушник, че трябва да си води дневник за всичко, което вижда, всичко което си представя, и всяка сутрин трябва да записва сънищата си. Трябва да отбелязва тези, които са видения, тези, които са сънища, и тези, които са реалност. Срещаха се всяка седмица, тя четеше дневника заедно с него и го насърчаваше да продължава. Той се почувства по-добре, сеансите станаха един път месечно, един път на два месеца и накрая тя го посъветва да не се крие така в учението, а да излиза и да си намери работа. Доктор Беркжик бе тази, която му намери място при Шерил Лидман, в книжарницата на Гринуич буккейс. Няколко месеца след това доктор Беркжик се върна в Европа и някак си Шерил Лидман зае мястото й, съветвайки го какво да чете, но той разви сам психометричните си способности, осъзна потенциала си, задълбочи се в психовселената и така се отдалечи все повече и повече от майка си.

— Изглежда, имаш три дарби — каза Карл. — Предчувствия, психометрия и това влияние върху звуковите ленти. Има ли общ знаменател? Има ли връзка между някои от трите дарби?

— Страхът — предположи Пол. — Улавям следите на страха, не зная защо, но е така!

— Следи на страх от миналото и бъдещето?

— Така изглежда.

— Миналата нощ прегледах всички книги, които имам тук по темата, особено що се отнася до въпроса с лентите, и единственото подобно нещо, на което се натъкнах, е една статия, написана от един физик от колежа Лонгууд, щата Вирджиния, занимаващ се с разшифроване на спътникови снимки. Ще ти я прочета… — И Карл стана и взе от лавицата една книга, в която беше отбелязал нещо. — Ето… За последните две години — това е в средата на седемдесетте години — Националната океанографска и метеорологична служба (НОМС) забелязва, че полярните орбитални спътници на височина от осемстотин мили често работят неизправно, обаче само над Бермудския триъгълник. От снимките, направени от спътниците, ясни и записани на лента, записваният сигнал често прекъсва. Когато спътникът навлезе в района на Бермудския триъгълник, и телеметричните, и електронните пулсации от спътника също се изтриват. Той отдава това на някакъв вид силно магнитно поле в района, което изтрива магнитната лента, върху която се съхраняват картините. Това обаче не смущава орбитата на спътника. Едно магнитно поле, достатъчно силно да изтрие магнитна лента на осемстотин мили от земята, със сигурност трябва да се отрази на свободата, с която спътникът минава през пространството. Но това не се случва, следователно става дума за сила, за която не знаем нищо.

Карл затвори книгата и я захвърли на килима, после се тръшна на фотьойла.

— Ако имах апаратура, щях да сканирам мозъка ти. Чувстваш ли неща от настоящето? Искам да кажа, ако си в опасност, чувстваш ли това?

— Не. Никога досега. Когато ме следяха, нямах предчувствие за това. Разбрах, че ме следят, защото виждах непрекъснато един и същи човек.

— Какво следене, за какво говориш?

Пол му разказа за двамата господа Интерпол и за третия пред къщата на Кети.

— Тя каза, че са охрана на баща й. Наблюдават ме, откакто слязох на брега в Саутхемптън.

— Всички в това семейство са невротици — каза Карл, прекратявайки записа. После реши да го прослуша.

Нямаше нищо. Натисна копчето за бързо пренавиване напред, така че лентата да се възпроизвежда бързо, ала нямаше звуци, оказа се абсолютно празна. Нищо, дори техният разговор не се бе записал.

— Изглежда, когато се концентрираш, когато говориш, не действаш като приемник, въпреки че изтриваш записа. Може би улавяш миналото само когато съзнанието ти е безучастно, празно? Искам да направим няколко експеримента. Как си с парите?

— Немного в наличност, но имам пътнически чекове.

— Следобед ще ти дам сто лири…

Пол запротестира.

— Ще те наема на работа, Пол. Все още нямам представа за какво, но не мога да повярвам, че човек като теб, с твоите възможности, няма да е полезен с нещо.

— С комерческа цел?

— Всякаква. Предлагам ти работа. Приемаш ли?

— Да.

— Добре. Нека се споразумеем за сто на седмица и едномесечен изпитателен срок.

Карл стана и стисна ръката на Пол. После излезе от стаята и се върна с една чанта за книжа.

— Имам уговорен делови обяд, за който вече закъснявам. Ще се върна следобед. В кухнята има храна, а можеш и да излезеш. В кварталния търговски център нагоре по улицата има много ресторанти… Довиждане…

Пол изчака затварянето на вратата и стана.

— Късмет? Опекунство?

Защо да не спечели пари, докато е във ваканция? Карл Уайзър му харесваше. Поне не се преструваше, че няма да се опита да направи пари от него.

Междувременно можеше наистина да разбере какво го караше да функционира.

 

 

Карл се върна в четири часа, силно въодушевен.

— Затворих студиото от пет нататък и отмених два сеанса, така че ще бъдем сами. Няма да ни прекъсват, няма да има никой наоколо. Можем да работим на спокойствие и в тайна. Някога въздействал ли си на телевизионен апарат?

— Доколкото ми е известно, не.

Карайки към студиото, Карл пъхна една касета в стереоуредбата на колата, превъртя я назад, пусна я. Нямаше проблеми.

— Трябва да има някаква схема, трябва да има нещо, което да те кара да въздействаш на лентите. Във Второ студио имам вътрешна телевизионна система, която клиентите използват за репетиции. Искам да поекспериментираме.

Мястото бе пусто, Карл заключи входната врата зад тях и поведе Пол направо към Второ студио. Беше най-обширното от четирите, обзаведено с малка телевизионна камера и монитор.

Пол наблюдаваше как Карл я нагласява, предложи да му помогне.

— Просто си стой на стола. Ще те интервюирам.

Засветиха разни сигнални светлинки, екранът на монитора премигна и се появи сива картина. Карл настрои камерата върху статива, картината се изчисти — самият Пол се виждаше много ясно, в синьо и бяло. Той изви глава да види как изглежда в профил, беше по-добре, отколкото на огледало, но не приличаше на това, което си представяше. Главата му беше по-изпъкнала отзад, отколкото си мислеше.

— Окей. Сега образът е съвсем нормален. Би ли погледнал право в екрана.

Пол направи каквото му казаха.

— Разбираш, че с това, дето си тук, поемам голям риск с тази апаратура за хиляди лири. Сега, затвори очи и мисли за нещо — къща, дърво, някакви обикновени предмети.

— Да не се опитваш да ме превърнеш в Тед Сириъс?

— Тед Сириъс! Бива си го! Рисува изображения върху филмова лента направо от мозъка си, като гледа в обектива на камерата. Необикновено. Трябва да опитаме.

За момент настъпи тишина. Пол не мислеше за нищо, опита се да си спомни дърветата, помисли за езеро, видя онова, до което намериха майка му, промени посоката, не искаше да мисли за това, за да не се появят децата.

— За какво мислиш? — попита Карл.

— Дървета, езеро…

— Нищо не се появява. Опитай се да си припомниш някой от онези сънища.

Пол затвори очи. Появи се много ясна картина на опаловите деца. Стояха в стаята му, както когато ги видя първия път. Тръпки полазиха по гърба му.

— Получи ли се нещо? — попита той. Карл бе мръднал монитора. Вече нищо не се виждаше.

— Нищо. Само ти, седнал там със затворени очи. Но не спирай. Ще включа и магнетофона.

Пол се облегна удобно на стола и затвори отново очи. Опита се да мисли за дърво и изведнъж видя съвсем ясно едно дърво, стар, изкривен евкалипт, с особено зловещ клон, стърчащ под странен ъгъл. Дървото му бе познато, и тогава забеляза обесения на него мъж, с дебело въже около шията. Краката му висяха разтворени, после много бързо се стъмни и Пол видя луната зад дървото и появилите се изневиделица две вещици, които дишаха тежко като в транс и носеха помежду си тежка дървена маса. Бавно, сякаш изпълняваха ритуал, те започнаха да свалят дрехите си. Първо едната, след нея и другата. После се качиха на масата, дръпнаха панталоните на умрелия мъж и започнаха да се съвкупяват с него, както беше вкочанен. Пол искаше да се намеси, искаше да отиде и удари вещиците, искаше да ги набие, защото мъжът беше негов приятел. Когато приближи, двете се обърнаха към него, изплезиха му се и завъртяха похотливо езици, скочиха от масата и се затичаха към него. Той се обърна и побягна, земята беше неравна, храстите го деряха, кракът му се закачи за един корен, просна се в прахта, сви се, после усети, че някой му помага да се изправи.

Беше Карл.

— Имаше някакво изпълнение, какво стана?

— Аз… не мога…

— Минало, настояще, бъдеще? — настояваше Карл.

— Ох, минало… минало… но един Господ знае къде и кога…

Отпусна се в стола, огледа вдъхващата увереност обстановка на студиото, телевизионната камера, гърба на монитора.

— Нещо появи ли се? — попита той.

— Не, визуално не. Сега ще прослушам лентата.

Карл стана и отиде до стъклената преграда, където се намираше апаратурата. Пол чуваше как ролката се връща назад, високи тонове на писъци и обърнати гласове.

На лентата имаше нещо. Крясъците на вещиците? Неговите собствени викове?

Карл превключи лентата напред и се върна бързо при Пол.

За момент се чуваше само бучене, странно пляскане, като от криле на птици, после се засили, стана по-отчетливо, един постоянен механичен шум, равномерно работещи машини, съскане, удряне, като от печатарска преса. Престана. За момент настъпи тишина, после се чу мъжки глас, последван от женски.

— Сега излиза доста добре.

— О, да, с този шрифт изглежда по-добре, не толкова тъжно, но не е ли картичката твърде голяма?

— Не, нормална е.

— Не трябва ли да бъде по-голяма и да се прегъва на две?

— Това е обичайното.

— Тогава добре. Продължавайте.

След една пауза съскането и удрянето започна отново, заглушавайки останалите звуци. После всичко свърши.

Карл отиде да спре уредбата, върна се, замислен.

— Това може би идва от малката печатница, няколко къщи по-надолу по улицата. Възможно е тази стена да опира в тяхната, но не съм сигурен. И без това ще разберем. Всяко недвусмислено нещо ще бъде пробив в тази безкрайна мистерия. Те печатаха нещо дребно, визитки, но по-големи, с по-едър шрифт. Името на жената? Може да е някой бутик, покани. Във всеки случай, нещо съвсем обикновено. Хайде, да тръгваме. Сигурно са затворили, но и ние имаме нужда от почивка.

Пол харесваше начина на Карл да не си губи времето. Човек на бързите решения, бързите действия.

Докато излизаха от студиото и вървяха по улицата, той му разказа за „спомена“, който бе имал. Карл бе поразен.

— Изглежда, улавяш гласове, независимо дали ти самият мислиш, сънуваш или си представяш нещо. Но този път е нещо различно!

— Какво означава това?

— Нямаше тревога.

— Още не знаем.

— Не ми прозвучаха разтревожени.

— Тревогите са нещо лично. Тя може да се тревожи много за отпечатването на тези покани.

— Искаш да кажеш, например да няма пари да плати за тях? — предположи Карл.

На къщата след един радиомагазин имаше табела — Тотнъм корт принтърс, 1-ви етаж. Стръмни стъпала водеха право нагоре.

— Ако това е мястото, ти дори не си приемал от същото ниво. И сме с цял блок по-надолу по улицата.

Те изкачиха стъпалата и се учудиха, като видяха, че свети толкова късно вечерта. Вратата горе със същата табела почти не възпираше думкането на печатарската машина. Почукаха, но никой не отвърна, и Карл влезе.

Вътре една голяма преса съскаше и удряше. Наблюдаваха я двама души, възрастен мъж в оцапан гащеризон и жена на средна възраст в тъмен костюм. И двамата погледнаха нагоре и се изненадаха, че виждат някой в толкова късен час.

— Извинете — каза Карл. — Отворено ли е още?

— Не, всъщност не. Но с какво мога да ви услужа?

— Аз съм от студиото по-надолу по улицата, точно зад ъгъла, знаете ли го, студио Уайзър?

— Не — каза мъжът. — Толкова се е променило наоколо, загубих връзката със съседите. Фотографско студио ли е?

— Не, звукозаписно.

Мъжът показваше учтив интерес.

— Исках да попитам две неща. Едното е чуват ли се при вас обезпокояващи звуци, идващи от нас, другото е приблизителната цена на една печатарска услуга, от която се нуждая.

На мъжа му стана доста забавно от това, че някой се тревожи за шума.

— Имаме повече оплаквания от тази машина, отколкото някога сте имали. Колкото за отпечатването, какво точно ви интересува?

— Четирицветен литоофсет.

— Не става за това. Нямаме възможност. Твърде ограничени сме. По-добре се обадете на Бел, те са на номер 37. Правим само такива неща.

Мъжът подаде на Карл картичката, която машината изхвърли. Беше покана за панихида на полковник Стобарт, починал преди една седмица.

— Правим също покани за сватби и кръщенета. Събрания, приеми, изобщо дребни неща. Както и щрихови оригинали.

— Докъде стигат тези помещения? — попита Карл.

— Само до тази стена. Опират в склада на Релтън.

— Релтън?

— Релтън. Търговия с тъкани. Бали с платове. Като махнем всичко друго, това убива шума, така че не се тревожете за нас!

— Благодаря.

Пол последва Карл навън и той му подаде картичката.

— Тогава значи това е следата на страх. Смъртта на полковник Стобарт. Има ли някаква връзка?

— Не.

— Утре ще те изведа на бойното поле, така да се каже. С портативен касетофон. Ще те заведа на едно място в Сити, където се знае, че са ставали ужасни неща.

— Какво?

— Черната смърт. Чумата. Когато преди няколко години копали да излеят основите на нов небостъргач, строителите открили местоположението на стари чумни ями. Ако на такъв ужас не реагираш, тогава… значи, тогава нищо не разбирам.

 

 

Следващата сутрин отидоха с колата до Сити. В сянката на Сейнт Пол, Карл зави към един подземен паркинг, под разкошна нова административна сграда, цялата от стъкло и отразяваща синьото и сивото на изпъстреното с облаци небе.

Служителят на паркинга спря Карл, разпознавайки, изглежда, в него постоянен клиент, и му каза, че мястото е абсолютно празно. Беше събота.

Карл паркира колата в едно отделение, излезе и извади от багажника разни елементи от преносима записваща апаратура, които старателно започна да нагласява, разположи три микрофона на ключови позиции.

— Открили са чумните ями точно тук отдолу. Стотици скелети, някои съхранени в глината. Оттук трябва да уловиш доста неприятни следи на страх.

— Освен дето мъртвите обикновено не се страхуват.

— Но не и онези, които са ги заравяли тук, особено онези, които са знаели, че самите те са заразени.

Пол помисли за това, спомни си откъса от „Дневник на чумната година“ на Дефо, който бе запомнил от училище. Може би винаги е бил болезнено впечатлителен.

— Оглеждайки нейното тяло с една свещ, той откри фаталните признаци от вътрешната страна на бедрата й. От този момент тя беше труп, защото гангрената, която причинява петната, се беше разпространила по цялото й тяло… — издекламира той.

Карл се обърна и го изгледа втрещен.

— Само цитирам — каза Пол. — Дефо. 1665 година.

Карл се върна към закрепването на апаратурата.

— Най-важното нещо, мисля, е да говориш — посъветва го той. — По възможност не за чумата. За да откъснеш мислите си от миналото и настоящето, за да изпразниш подсъзнанието си, защото точно тогава се случват нещата. Нека ти разкажа за това здание. Завършено беше преди две години и само половината от него е заета. Арабите го финансираха, разбира се, и четири етажа, ако искаш вярвай, са заети от Норт сий ойл къмпани…

Чу ехото от стъпки по бетонния под зад ъгъла. Подрънкване на ключове, звукът се усилваше от празнотата и пустотата на пространството. Отвори се врата на кола, ясно се чу поскърцването на кожената седалка под човешко тяло, затварянето на вратата на колата, внезапно то ръмжене на запаления двигател, освобождаването на спирачката, обръщането на колата и бавното потегляне.

Сега я съзря.

Странно, обаче мъжът не се отправи към изхода, а много бавно обиколи из паркинга и отиде до края, обърна и спря до стената. Пред колата бе цялата дължина на гаража, като автомобилна писта между масивните бетонни опорни колони.

Пол гледаше, съзнавайки, че Карл е престанал да говори и го наблюдава. Беше голяма черна луксозна лимузина, Даймлер-Ягуар, кола на дипломат или служебна кола на висш служител на компания.

Мъжът форсира двигателя, после внезапно, като маниак, потегли с бясна скорост по пистата. Когато приближи отвесната стена пред себе си, не се опита да спре, а пусна кормилото и вдигна ръце да запази лицето си.

Ударът бе страхотен, шумът ужасен, колата стана на хармоника, после пламна. Нямаше мощна експлозия, а кълбо от черен дим и тътен на пламъци.

— Карл! За Бога!

Той се затича към колата и усети Карл да го дърпа за ръкава. Отскубна се, не можеше да остави мъжа да изгори.

Тогава гласът на Карл изкънтя в ухото му и той спря, защото, разбира се, колата я нямаше, димът, пламъците, мъжът, нищо такова нямаше тук. Пред него бе пустият ъгъл на паркинга.

— Пол, какво ти става?

— Не видя ли нищо? — Пол затаи дъх. Още една въображаема картина, още едно видение. Клекна, изтощен, на бетона, усещайки, че Карл го потупва по гърба. — Това беше само едно видение, Карл — каза той.

— На какво?

— На самоубиец, който се засилва с колата си срещу стената.

— Там ли? — попита Карл, посочвайки към тъмния паркинг.

— Да — каза Пол. Не беше забелязал тъмнината, когато влязоха вътре.

— Господи! — прошепна Карл и извърна глава, сякаш се страхуваше да го погледне.

— Защо? — попита Пол.

— Бащата на Кети не е получил инфаркт… — Сега Карл се завъртя и остана с лице към него. — Той е получил душевно сътресение и се е самоубил. Това е управлението на Националната фармацевтична група, където той работеше. Не зная подробности, но чух, че и колата му е замесена.

— Затова ли ме доведе тук — не заради чумните ями?

Карл кимна.

— Знаех си, че можеш да бъдеш използван за нещо. Ти можеш да засилиш и най-лошите страхове на всеки човек от миналото.

 

 

Пол прекара остатъка от деня в леглото, смазан от психическото си изтощение. Карл не можеше да му даде обяснение защо Мороу е умрял така. Всичко, което можа да му каже, бе, че нарочно го е завел до зданието, за да види дали могат да се запишат следи на страх.

Пол научи, че подсъзнателно е възпроизвел върху лентата звуците от катастрофата.

Това бе важен пробив. Следователно той можеше да представя доказателства за събития от миналото. Карл, естествено, видя неограничени възможности — от залавянето на престъпници до пренаписването на историята, но когато се прибраха в къщи, Пол искаше само едно — да спи.

Загрижен за здравето му, Карл настоя да вземе приспивателно, за да си отпочине истински. Повика секретарката си да дойде и да го наблюдава, да се погрижи за него, ако се събуди. Самият той не можеше да остане като детегледачка, както се изрази. Трябваше да се увери, че работите му ще вървят без него през следващите седмици.

Пол се беше превърнал в първостепенната му задача.

 

 

На следващия ден Карл събуди рано Пол. Беше възбуден и носеше още по-дебел костюм от туид и рибарска шапка.

— Ще те заведа в Девън за няколко дни, да ловим пъстърва — каза той. — Нуждая се от почивка, ти също. Освен това не си видял нищо от английската природа, откакто пристигна.

Пол стана доста неохотно, нямаше от какво да се зарадва особено, въпреки че никак не бе зле да се махне от Лондон.

Докато се обличаше, някой звънна на вратата, чу как Карл се спусна да отвори.

— Трябва да са те. Тръгваме след пет минути!

— Кой? — попита Пол.

— Момичетата. Поканих две приятелки да дойдат с нас, Сузи и Фийби. През нощта няма да ловим риба и трябва да имаме нещо за забавление.

Пол се вцепени. Сляпа среща. Усилието да бъдеш мил с някоя, която не харесваш, или още по-лошо, с някоя, която не те харесва, бе нещо, което искрено се опитваше да избегне.

Чу гласовете на момичетата в хола.

Едното говореше със странен акцент, който бе чувал в Лондон, другото имаше ориенталска напевност в гласа.

Когато се избръсна и облече, той влезе във всекидневната и бе приятно изненадан. И двете момичета бяха дребнички, едната блондинка, другата брюнетка. Тази с напевния ориенталски глас — може би бирманка или китайка.

Нужни им бяха към четири часа, да стигнат до рибарското селище в Девън, което Карл превъзнасяше през по-голямата част на пътя, и ако не беше дъждът, щеше да бъде наистина романтично. Момичетата не бяха нито подходящо екипирани, нито впечатлени от времето и гледката, и когато Карл ги записа в хотела, единственият, който реагира на факта, че са резервирани две двойни стаи, беше Пол.

С едно от момичетата ли щеше да спи, или с Карл?

Качиха се в стаите, да се освежат след пътуването, и ориенталското момиче се държеше така, сякаш бе вършило подобни неща и преди. От само себе си се разбираше, че ще прекарат нощта заедно, и Пол се запита дали тя не беше наета. Уреждането на такова нещо не изглеждаше нетипично за Карл, а и по такъв начин работите ставаха по-лесни. Дипломатичността му забраняваше да попита.

Тя наистина беше много красива и непосредствеността, с която смени роклята си със сатенени панталони, бе, най-меко казано, възбуждаща.

Карл благосклонно реши, че е твърде дъждовно за риболов, така че вместо това отидоха в тихия и спокоен салон на хотела, да пият традиционния английски чай, с кифлички, мармалад и девънска сметана, и поиграха на карти до камината, докато не стана време за вечеря и двете момичета не отидоха отново да се преоблекат.

— Отдавна ли ги познаваш? — попита Пол.

— Горе-долу.

— Истински или платени приятелки?

— Е добре, те са компаньонки, стари ми приятелю. Искам да кажа, че искат малки подаръци, но аз имам грижата за това. Харесва ли ти Сузи?

— Да — каза Пол. — Благодаря.

— Утре вечер може да се сменим, ако желаеш.

Пол не можа да прикрие, че забележката го разстрои. Искаше най-малкото да бъде верен на жената, с която спи, поне през времето, докато са заедно. Отношението на Карл му напомни за мъжете, които излизаха с майка му. Той уважаваше момичетата повече от това. Те не бяха обекти на желание, които да бъдат захвърляни, след като желанието бъде задоволено.

Изпиха няколко чаши в стария дървен бар, след което и те отидоха да сменят ризите си и се върнаха да вечерят, съзнавайки, че са обект на внимание от страна на другите гости на хотела не само защото бяха по-млади от останалите по възраст и дух, но и защото момичетата изглеждаха малко чудновати в дадената обстановка.

След затварянето на бара в единадесет часа всички те отидоха да спят, въпреки че можеха да останат по-дълго като гости на хотела. Главата на Пол плуваше в алкохол и когато Сузи стисна по-здраво ръката му, докато изкачваха скърцащите дъбови стъпала, той усети онова юношеско вълнение, което го изпълваше с трепет на първите му купони, когато успяваше да завладее чувствата на някое момиче.

Първата му китайска нощ бе просто още едно изживяване. Историята с Шерил, макар и кратка, беше го научила да няма задръжки.

На следващата сутрин, след закуската в леглото, той се облегна на възглавницата и се загледа как леещият се дъжд пръска стъклата на прозорците, а главата на Сузи почиваше на гърдите му и ръцете й го бяха прегърнали нежно. Днес пак нямаше да ходят за риба, което бе една добра новина.

Влезе Карл и каза, че Фийби иска да се види със Сузи. Пол си помисли, че той е малко груб, като че ли искаше да напомни кой плаща музиката и дава тон. Ала и той имаше причина да иска тя да излезе.

Когато останаха сами, Карл се наведе и посегна за нещо под леглото. Беше една картонена кутия. Вътре имаше записващо устройство.

— Не съм записвал похотливи звуци, Пол. Просто ми дойде на ум, че след секс трябва да си по-спокоен и с по-ясни мисли. Надявам се да нямаш нищо против.

— Значи всичко това е още един експеримент?

— Страхувам се, че е точно така.

— Никога не се предаваш, така ли?

— Никога. Ако теорията ми е вярна, трябва да сме записали това, което ставаше в другата стая между мен и Фийби. Горкото момиче, аз приказвах цялата нощ, дори докато се любехме. Толкова много, че то заспа по средата!

Той включи магнетофона.

Звуците представляваха странно, трептящо бучене, после съвсем ясни шумове от чупене на чаши. Последва продължителна тишина, после леко дишане, къси вдишвания и издишвания. След това едно тънко гласче, детско гласче, каза: „Искам да се върна.“ Гласчето ехтеше, като в дълъг тунел, после един друг глас, също детски, каза, фъфлейки леко: „Мисля, че този път всичко е наред. Не мисля, че той е в опасност.“ Стъпки, сякаш някой вървеше по натрошено стъкло, трептящото бучене, после нищо.

Пълна тишина.

Карл търпеливо изчака лентата да свърши докрай, спря апарата и погледна нагоре.

— Какво, по дяволите, беше това?

Пол гледаше втренчено в апарата.

Знаеше какво е това.

Даже знаеше прекалено добре.

В стаята през нощта са били децата. Посетили са го. Казаха нещо, което звучеше покровителствено.

Най-малкото беше успокояващо. От друга страна, това можеше и да означава близко време пак ще се случи нещо ужасно.

 

 

След като обядваха, единодушно решиха да се върнат в Лондон. Качиха се в колата, Сузи се притисна до Пол на задната седалка и подкараха по наводнените селски пътища, дъждът се изливаше неуморно от притъмнялото небе.

— Имате ли нещо против да спрем в Стоунхендж? — каза Карл. — Пол не го е виждал.

— Какво е това? — попита Фийби.

— Трябва да си чувала за Стоунхендж! — Сузи се засегна от невежеството на приятелката си. — Това е един кръг от масивни камъни, където древните британци са принасяли жертви на лунна светлина.

— Искам, освен това да запиша някои звукови ефекти на свирещи ветрове за един мой клиент, нещо натрапчиво — каза Карл.

Пол видя намигването му в огледалото за обратно виждане. Какво се надяваше да чуе, пеенето на призраците на друидите ли? Докато стигнат до Солзбъри плейн, времето се промени. Все още беше облачно, но дъждът спря.

Стоунхендж разочарова Пол. Беше много по-малък, отколкото си го представяше по снимките, които беше виждал в безброй книги и списания.

Сузи бе запленена от местността, виждаше във въображението си как древните британци принасят в жертва своите жени на различни лунни богове. Фийби се отегчаваше, защото не виждаше нищо друго, освен голи сиви каменни блокове.

Карл подаде на Пол портативния касетофон, предлагайки му да се поразходи сам наоколо.

Той се зарадва и започна да обикаля около кръга от мегалити, стараейки се да стои по-далече от малобройните туристи, които посещаваха монумента този ден. Харесваше му вятърът, свежият въздух, драматичното небе. Намираше се близо до стихиите и усети, че би желал да живее на село.

Внезапно бучене го накара да се завърти в кръг.

Като гигантски прилеп, само на стотина метра от него, нещо изтрещя, затъмнявайки цялото небе с масивните си разперени криле. Шумът бе пронизителен, реактивните двигатели избълваха ураган от камъни и пръст, топлината изгаряше земята. Внезапно въздухът над него се нажежи до червено, ярко, светлочервено, после така наситено бяло, че изгаряше очите. Шумът бе оглушителен.

Взривът захвърли Пол на земята. Той се преобърна по корем и закри главата си с ръце. Писъците бяха ужасни. Не смееше да погледне нагоре от страх да не види човешките факли, гърчещи се в агония. После настана тишина, последвана от разтърсващ звук, сякаш цяла гора от дървета бе повалена с един удар. Погледна нагоре и видя изкривените черни останки на самолета, побит между нагорещените до червено камъни.

— Пол, добре ли си? — Гласът на Сузи. Беше надвесена над него.

Погледна нагоре.

Всичко бе тихо и сравнително спокойно. Карл притича и клекна до него.

— Какво се случи, Пол? Изглеждаш ужасно!

— Припаднал е — каза Сузи. — Видях как току-що падна на земята.

Пол седна, не можеше да говори, погледна по посока на катастрофата. Нямаше нищо. Хълмистият пейзаж грееше в блестящо зелено и златисто, кръгът на Стоунхендж бе непокътнат, здрав, неподвластен на времето.

Бяха го предупредили, децата го бяха посетили през нощта, за да му кажат. Това беше едно предчувствие.

— Ти трепериш и се потиш, Пол, какво има?

— Видях самолетна катастрофа. Експлодира ей там. Огромен военен самолет.

Карл включи касетофона, върна нетърпеливо лентата и я пусна.

Гласът на Пол се появи много ясно, малко напрегнат, малко по-висок, рецитиращ странно четиристишие на чист френски език…

Entre les dents des hommes historiques

Mourira en flammes celui qui vole.

Cercle de pierres rouges et calorifiques

Tombes de ceux qui veulent changer de roles.

Всички гледаха към Карл, който изглеждаше хипнотизиран от чутото.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Пол.

— Беше твоят глас — каза Карл. Върна лентата и я пусна отново. После преведе:

Между зъбите на историческите хора

В пламъци ще умре тоз, кой лети.

Кръг от камъни, червени и горещи,

Гробница за тез, кои си ролите менят.

Момичетата бяха абсолютно объркани, Пол още не разбираше какво означава всичко това.

— Ролите си… или начина си на живот — добави Карл. — Прилича на четиристишие от Нострадамус. — Предсказание за самолетна катастрофа, която ще се случи тук. Чувал ли си за Нострадамус, френския ясновидец от 16-и век? Предсказал Втората световна война, убийствата на братята Кенеди, всякакви неща.

— Защо тогава моят глас говори?

— Един Господ знае! — каза Карл. — Поне се надявам той или някой друг да знае. — После добави: — Най-добре да се връщаме.

Остави Пол да се съвземе от преживяното и поведе момичетата, шушнейки им нещо, прегърнал и двете през кръста.

Докато Пол се оправи и се присъедини към тях в колата, бяха се разбрали Карл да остави Сузи и Фийби в Солзбъри да хванат влака, защото бе решил да посети по работа някакъв човек в околността и можеше да се забави.

Карл караше като луд, изпреварваше опасно другите коли, за да стигне бързо до гарата. Веднъж стигнали, той доста грубичко извади багажа им от багажника и им го връчи, без да ги изпрати до перона, камо ли да провери дали ще чакат дълго влака.

Сузи прегърна и целуна Пол така, сякаш наистина държи на него и е много тъжна от раздялата. После Карл влезе в колата и подкара, само за да спре на първото удобно място — едно разширение на шосето в покрайнините на града.

— Хайде, разправяй всичко.

— Какво каза на момичетата? — попита Пол.

— Казах им, че си психически неустойчив, че не е сериозно, но че трябва да те закарам право в болницата.

— Много съм ти благодарен. Със Сузи се разбирахме добре.

— Такива ги има с дузина за грош. Хайде, кажи какво преживя.

Пол обясни какво бе чул, какво бе видял, какво бе почувствал. Описа цялата злополука.

— Прилича на бомбардировач Вулкан, сигурно от базата на Кралските въздушни сили в Уулкомб фийлдс. Най-добре да отидем там.

— Защо?

— Да проверим дали наистина имат такъв вид самолети.

— Каква беше онази декламация на френски? И чий беше гласът?

— Твоят, идиот такъв! — каза Карл, подкара и засили колата по пътя. — Напрегнат, висок, почти неузнаваем — но твоят глас.

— Аз не говоря френски.

— Твоят прародител е говорел обаче. Наследени спомени, наследени езици, предчувствие от наследен ум. Ти си връзката, Пол, една брънка в семейната редица от ясновидци, която води началото си от медиума от 16-и век Нострадамус. Някой някъде има досие за теб и то е много важно. Но аз ще съм първият! Господи, нямах представа кой си ти. Никаква представа. Сега разбирам много неща.

— А аз не — възрази Пол.

— Ще разбереш. Обещавам ти, ще разбереш.

 

 

На портала на базата на Кралските въздушни сили в Уулкомб фийлдс Карл спря колата и попита дежурния за командира на базата. Спомена някаква важна клечка, която познаваше в Лондон, и дежурният влезе в караулната будка да позвъни по телефона. След кратък разговор вратите се вдигнаха и Карл мина с колата.

— Случайно познавам един подполковник от авиацията, който е свързан с набирането на войници за Кралските въздушни сили. Преди няколко месеца те направиха една демонстративна касета в студиото.

Докато Карл паркираше колата, Пол видя в един от хангарите самолет, който беше като разбилия се.

— Беше този, същият.

— Вулкан — потвърди Карл. — Хайде, време е да повярваш.

Влязоха в главната сграда и стигнаха по един дълъг коридор до вратата, която търсеше Карл. С обичайния си маниер той нахлу вътре и омагьоса униформената секретарка с усмивката си.

— Полковник Брендъл, моля. Имам среща, от портала се обадиха.

Секретарката стана неохотно, защото предпочиташе да стои зад бюрото си, надникна през вратата и после широко я отвори. Влязоха.

— Полковник Брендъл, това е Пол Саралин, аз се казвам Карл Уайзър. Помогнах на подполковник Гиъм Брауни в наборната кампания преди няколко месеца.

Стиснаха си ръцете и седнаха на предложените кресла.

— Ще бъда кратък. Първо съобщението, после обясненията. Смятаме, че един от вашите бомбардировачи Вулкан ще се разбие върху Стоунхендж.

Полковникът, който до момента беше по приятелски доволен, че ги вижда, загуби спокойствието си.

— Кога? — попита той.

— Не зная — отвърна лаконично Карл.

— Мога ли да попитам откъде имате сведенията и дали говорите за саботаж или терористичен акт?

— Няма да повярвате — каза Карл, — но нито един от двама ни нямаше да е тук, ако не мислехме, че трябва да ви предупредим.

— Опитайте — каза полковникът, възвръщайки сърдечността си.

— Бихте ли дали на господин Саралин един предмет, за който със сигурност знаете, че той не го познава?

— Не разбирам…

— Господин Саралин е медиум. Първо искам да ви докажа, че не е шарлатанин и че ние не ви губим времето, а смятаме, че определен брой хора са в опасност.

Пол бе поразен.

— Не мога да играя в такова представление, Карл. Аз не съм циркаджия. Съжалявам. Нямаме какво повече да кажем, освен за нашите опасения. От тях зависи дали ще действат или не.

— Мисля, че сте прав — каза полковникът, стана, отиде бързо до вратата и я отвори. Очевидно ги помисли за луди.

Карл бе потресен от начина, по който се отнесоха с него, сви рамене в знак на извинение и двамата излязоха.

Когато стигнаха до колата, до нея бяха застанали трима въоръжени летци. Имаше още двама до входните врати, които бяха широко отворени. Карл махна на дежурния, който ги бе пропуснал. Той не отвърна.