Ендрю Лоурънс
Астрална връзка (5)

Глава четвърта

Кети се бе навела над него, когато се събуди. Може би стоеше така от известно време. Лежеше на леглото, подпрян на възглавниците, главата му пулсираше, устата му бе пресъхнала.

— Още ли ти е лошо?

— По-добре съм, благодаря.

— Изглеждаш ужасно. Позеленял си.

Пристигна стюардът с чаша чай, която очевидно носеше по нейна молба. Пол седна в леглото и пое внимателно чашата.

— Беше тежка нощ. Седма степен. На почти всички им беше лошо, освен на теб, разбира се — каза стюардът, обръщайки се към Кети.

Не беше кой знае какво, но Пол го забеляза. Размяна на интимни шеги. Погледите на две същества, които се харесват с обещание за нещо повече.

— По-добре остави пациентът да почине — предложи стюардът и отвори широко вратата на каютата за Кети.

Той беше един предлог за тях да се срещнат, усети го.

Тя погледна през рамо, усмихна се за довиждане, но нищо повече. Тяхната близост от снощи бе изчезнала, забравена, той се беше разболял от морска болест в неподходящ момент и наказанието бе, че я изгуби напълно.

Или може би докато не се отегчи и не се върне за нови психични демонстрации?

Но тя, изглежда, не се отегчаваше.

Не се върна да провери как е, и когато морето се успокои и той се почувства достатъчно добре да се разхожда отново по палубата, той я търси навсякъде, но не успя да я открие.

Най-накрая попита Драконката Бърбън дали я е виждала.

— Играе на дама с онзи рус Адонис, скъпи, и ако имах нейното тяло, щях да сторя същото!

Той решително се спусна надолу към помещенията на екипажа, зад табелата „Влизането забранено“, по един коридор, после по още един и чу нейния смях, който идваше от една каюта.

Заболя го.

Не очакваше това.

Но го заболя.

Тя не беше лекомислена, не беше безмозъчно момиче, беше интелигентна, имаха много общи неща, ето за това го болеше. Да предпочете компанията на господин Мъжкар пред неговата. Защото беше болен?

Отново се изкачи на палубата, признавайки си, че още не е достатъчно силен да стои изправен и да гледа в морето, върна се и си легна.

Звънецът иззвъня за вечеря и въпреки че нямаше желание да се храни, насили се да отиде до трапезарията, за да провери дали тя е там, да бъде с нея, да хване нишката. Ала тя не се появи.

Господин Мъжкар беше там, усмихнат както винаги, сервира пилешката каша, настоя Пол да сложи нещо в стомаха. Изяде я, стана му по-добре, но се зарече вече никога да не стъпи на кораб. По-добре да беше летял. Или може би Шерил Лидман, самата тя с възможности на медиум, забива игли във восъчното му изображение, защото я предаде?

Не можеше да яде повече, извини се на мълчаливата компания и се разходи по безлюдния кораб, отиде пак до каютата на стюарда. Почука смело на вратата.

— Да? — Тя все още беше там.

Той отвори вратата. Кети лежеше гола в койката на стюарда, покрита само с чаршаф, ядеше вечерята си на поднос, до нея стоеше бутилка шампанско в кофичка.

— Здравей! Как си? — Тя се зарадва, че го вижда. Никакви извинения, никакви взаимни обвинения, за нея всичко бе естествено. — По-добре ли си?

— Да. Благодаря.

— Искаш ли малко от това? — Предложи му чаша шампанско. — Безплатно е. Ларс има тук долу почти всичко, което може да ти се прииска. Определено знае как да доставя удоволствие на жените.

Никакво споменаване за миналата нощ, никаква вярност, никаква преданост. Тя спеше с Ларс, с един скок отиде от собственото му легло в това на стюарда. Мразеше я.

— Защо ме гледаш така? — попита тя.

— Как?

— Като обиден съпруг.

— Сигурно ревнувам — откровено каза той.

— О… извинявай. Просто не обичам да пропускам хубавите неща, когато ми се предлагат. Трябва да признаеш, че е хубавец, въпреки че си изрусява косата. Не е рус, само чувства, че трябва да бъде такъв. Искаш ли малко пиле?

— Не, благодаря, още не съм напълно оздравял.

— Мисля, че корабите не ти понасят.

— Не — каза той и напусна, докато тя си вземаше листо салата и го топеше в една сребърна сосиера с майонеза.

Не само корабите не му понасяха, постепенно осъзна, че е невероятно ядосан — един яд, който се надигаше вътре в него и му действаше зле.

Въпреки всичките му знания, въпреки всичките му психични дарби тя предпочете да спи с този… Ларс!

Върна се в каютата си.

Леглото му напомни за нея, чаршафите бяха студени, когато можеха да са топли от нейното тяло. Тя беше тук до него, гола, и само защото му прилоша и имаше чувствителен стомах, тя го напусна.

Разбираше я донякъде, но не можеше да преглътне, че тя се радва в компанията на другия.

Господи! Ако действително имаше някакви психични сили, ако можеше да извика някоя зла сила, щеше да го направи веднага!

Изгаси осветлението, коленичи на шкафчето до прозореца и се загледа навън в светещото на лунната светлина море. Сега, когато се успокои, се чувстваше по-добре, а тя лежеше в леглото на някой друг!

Нея ли искаше да нарани? Или него?

Стюарда, разбира се, заради самодоволната му усмивка, постоянните намеци, че само мъжете с главно М могат да бъдат моряци. Искаше да разболее този мъж, искаше той да изпита същото, желаеше Ларс да повърне върху нея. Това ще им е за урок и на двамата! Ако в него имаше нещо, което да предизвиква неразположение от разстояние, искаше да го изпробва сега. Като Фауст бе готов да продаде душата си на дявола в замяна на едно знамение. Не своята душа, нито тази на дявола, но обеща на празното пространство около себе си, че ако получи знамение, че има на разположение кинетични сили, ще работи върху себе си да направи всичко, което му поискат.

Тръгна към леглото, легна с дрехите и се концентрира силно върху картината как стюардът Ларс идва в бялото си сако, подава му чая, усмихва се, излиза… Ларс на обяд сервиращ на капитанската маса, Ларс, който му дава особено тлъсто агнешко, за да му прилошее, Ларс, който хвърля погледи към Кети. Господи, колко сляп е бил!

После се концентрира върху двамата лежащи в леглото, космати гърди, татуирани ръце, Кети, сгушена близо до него, и като обектив на камера се плъзна надолу по тялото му към стомаха, видя пъпа на стюарда с очите на мозъка си, черните косми, които продължаваха надолу от гърдите, нагоре от срамната област, с която толкова се гордееше Кети. После си представи как лазерни лъчи влизат в този стомах, проникват в този бял корем. После седна в леглото и разтърси глава.

Полудяваше.

Живееше в смешен комикс и полудяваше.

Нямаше представа кое време на нощта е, но се събуди от безумно чукане по вратата. Светна и извика:

— Влез!

Беше Кети в ужасно състояние. Облечена в тениска, джинси, боса, разрошена и бледа, ужасена.

— Пол, случи се нещо ужасно…

Той премигна, седна, стана от леглото.

— Какво?

— Ларс… — Този път тя се втурна в банята и повърна. Бурно повръщане през стонове и хленч. Когато се върна, изглеждаше още по-зле, очите й бяха пълни със сълзи на страх.

— Какво става, Кети? Кажи какво става?

— Толкова е ужасно, не мога… Виж… — Тя протегна ръката си, беше почервеняла от кръв. — Цялото легло е прогизнало. Той получи кръвоизлив… ние се любехме и внезапно… той започна да се гърчи. О, Господи, Пол. — Тя се хвърли върху него, говореше трепереща в рамото му. — Той се гърчеше и аз помислих, че той… и тогава усетих нещо лепкаво по стомаха си, цялото му тяло се втвърди, цялото му тяло стана твърдо като дънер… и лицето му застина в смъртна маска, а като погледнах надолу, навсякъде имаше кръв.

— По-добре да отидем…

— Всички са там — каза, тя. — Капитанът, корабният лекар, целият екипаж. Получил е някакъв вътрешен кръвоизлив… Просто трябваше да поговоря с някого, на когото… мога… да се доверя.

— Опитай се да се успокоиш, поеми дълбоко въздух.

— Ще дойдеш лис мен? Всичките ми дрехи са там. Дори не съм сигурна имам ли право да съм там с него. Не зная какво ще си помислят… Господи!

— Сложи тези чорапи — каза той, подавайки й собствения си чифт. — Иначе може да настинеш.

Тя го поведе по познатите стълби надолу към помещенията на екипажа, по коридора до каютата на Ларс. Двама моряци стояха пред вратата и си говореха. Направиха им път, като видяха Кети.

Пол надникна вътре.

Ларс лежеше гол по гръб. Тялото му бе изпънато върху леглото, наполовина покрито с чаршаф. На пода в ъгъла се намираха другите чаршафи, напоени с кръв.

Корабният лекар вдигна поглед.

— Какво стана? — попита Кети.

— Не съм сигурен, някакъв кръвоизлив, нещо вътре не е наред. Може би се е бил и някой го е ударил под кръста. Има синини в долната част на корема. Нищо повече не мога да кажа, докато нямам резултатите от аутопсията.

Пол погледна тялото. „Може би някой го е ударил под кръста. Има синини в долната част на корема.“

Господи! Съвсем не беше искал това.

 

 

Капитанът ги покани в своята каюта, където предложи чай и на двамата.

— Когато пристигнем в Саутхемптън, естествено, ще има официално разследване, но ще ме улесните, ако пожелаете сега да ми отговорите на някои въпроси и евентуално да дадете показания.

— Разбира се, всичко, което зная. — Кети отчаяно искаше да помогне.

Капитанът седна зад бюрото си, намери очилата си и един бележник.

— Ще си водя бележки. — Очевидно мисълта да подложи Кети на кръстосан разпит го объркваше. Мъже паднали зад борда, намушкали се един друг с нож в котелното отделение разбунтували се, да ги провеси на нока, да ги наругае беше нещо обикновено, но да разпитва едно двадесетгодишно момиче защо е спало с някого от екипажа бе нещо различно.

— Предполагам, че можете да ми обясните какво стана?

Кети бе помолила Пол да я придружи, да й помага при този разговор. Попитаха капитана дали има възражения и той се зарадва. Присъствието на още един мъж някак си облекчаваше положението му. Нямаше представа, че Кети не е от момичетата, на които трябва да им теглиш думите от устата.

— Сприятелих се с Ларс през първите два дни и той ме покани на шампанско в каютата си.

Капитанът повдигна вежди, но не каза нищо.

— Приех. Едното доведе до другото. Легнахме в леглото и докато се любехме, той получи този пристъп…

— Преди спала ли си с него? Питам не за да се намесвам в личния ти живот, а просто да разбера имаш ли представа от физическото му състояние.

— Не. Беше за пръв път. Всъщност не зная нищо за него. Съвсем нищо.

— Споменавал ли е да са го посещавали често в каютата? Искам да кажа, остана ли с впечатлението, че го е правил многократно?

— Да. Така мисля. Искам да кажа, изглежда, това бе нещо обикновено за него.

— Значи той не се притесняваше от нещо, не ти спомена нищо за болки в стомаха или че се е карал с някого?

— Не, нищо такова. Всичко стана много неочаквано, изневиделица.

След като напуснаха объркания капитан и се отправиха към каютата на Пол, Кети каза:

— Стана, сякаш си искал да си отмъстиш на мен, дето те изоставих, когато ти беше зле. Стана, сякаш си пожелал да му прилошее, точно когато правим любов, за да си върнеш своето.

 

 

Акостираха в Саутхемптън сутринта на седмия ден. Известно време наблюдаваха приближаването на брега и действаше успокояващо да гледат твърдата земя, зеленината и сградите, въпреки че бяха по-ниски, отколкото си ги представяше.

— В Европа няма небостъргачи — обясни му Кети. — Или по-точно много малко. Във всеки случай това не е още континентът, а остров Уайт.

Бяха обсъдили непосредствените си планове и двамата отиваха в Лондон, тя щеше да му помогне да си намери някъде по-евтина квартира, въпреки че нямаше да бъде лесно, и обеща, след като се види с родителите си и оправи нещата, да се срещнат отново.

Когато наближиха пристанището, възбудата премина в треска.

Докато Пол и Кети наблюдаваха движението долу на пристанището, облегнати на парапета, радистът го потупа по рамото.

— Може ли да отделите няколко минути, сър? Капитанът иска да говори с вас.

— С мен? — Пол размени учуден поглед с Кети и последва радиста.

Капитанът седеше зад бюрото си, пушеше лула, общителен, широко усмихнат, стана при влизането на Пол и му предложи стол.

— Благодаря, че дойдохте, господин Саралин. Моля седнете. Не е нещо служебно, просто изпитвам лично любопитство към вас.

Пол седна, все още озадачен.

— Да. Плавал съм многократно по този маршрут, по-голямата част от живота си съм прекарал в дълги плавания, но никога не съм имал две такива странни случки, както при този курс.

— Две? — попита Пол.

— Три, ако броим смъртта на Ларс.

Капитанът върна пред него бордовия дневник с една страница назад, прегледа я и погледна нагоре.

— През нощта на осми по радиото са чути някакви странни звуци. Звуци от война, от торпилиране на кораби. Приети са сигнали от четири съда с кодове от 1939–1940 година, дори приехме описание на един потъващ на немски. Сякаш пресякохме миналото…

Пол не каза нищо.

— Онази нощ сте били в кабината на щурвала по време на среднощната смяна, когато са приети тези предавания.

Капитанът се усмихна, не очакваше отговор. Пол го остави да продължи.

— Следващата нощ, приблизително един час преди смъртта на стюарда Ларс, господин О’Кийф, помощник-капитанът, доложи, че видял две малки деца на пътническата палуба. Били полупрозрачни и съвсем голи и стояли на силния вятър, държейки се за ръце, без изобщо да дават признаци, че им е студено. Той вярва, че са били призраци.

Пол успя да въздържи учудването си и все пак да не се покаже безразличен.

— Имате ли някакво обяснение? — без заобикалки попита капитанът.

— Не, освен ако корабът не се обитава от духове.

— Или някой на борда има психични способности? — Капитанът стана и заобиколи бюрото, после закрачи из малката каюта, гледайки надолу в обувките си. — Баба ми беше медиум, господин Саралин, ето защо ви помолих да поговорим. Много от моряците мислят по-различно от хората на сушата, защото са сами повечето време и имат възможност да размишляват за живота, смъртта и свръхестественото. Аз се интересувам от окултизъм. В морето имам време да чета и съзерцавам, а и човек е по-близо до стихиите и под постоянното наблюдение на вселената. Вашият номер на вечерята за 26 август не беше номер и беше доста впечатляващ. Ще съм ви много благодарен, ако хвърлите малко светлина върху случая, за който споменах.

Капитанът очакваше отговор от него, считаше го за истински медиум.

— Конвоят може да е следа от страх. Има една теория, че ако известен брой хора преживеят трагедия, те оставят следи от тревогите си в околния етер. Понякога това се улавя от чувствителни приемници.

— Като например радиоприемници?

— Да.

— Или медиуми като вас?

— Възможно е.

Капитанът направи голяма крачка към бюрото си и вдигна един дневник.

— Взел съм това от една книга за Бермудския триъгълник. Там пишеше: „Свидетелствата говорят за сияещи и пулсиращи светлини в нощното небе или под водата, светещи мъгли, необяснимо избързване или забавяне на часовниците по време на полети, както и за добре доказани появявания на «кораби-фантоми», появяващи се и изчезващи в пълна тишина. Много от тези свидетелства споменават за недокладвани предишни явления, които, макар и на пръв поглед да нямат връзка, може би са свързани с общата загадка за психичната дейност в морето…“

Пол разбра, че на капитана просто му се говореше, просто му се искаше да му каже, че са сродни души.

— А онези призрачни деца? — попита той.

— Не мога да ги обясня — каза Пол. — Освен ако не са предупреждение за смърт?

— Причината да ви питам, господин Саралин, е, че са ги видели да стоят пред вратата на вашата каюта. Предположих, че знаете нещо повече.

 

 

Напуснаха митницата към четири часа и Пол бе благодарен на Кети, че знаеше какво трябва да се направи. Той бе толкова потресен от разговора с капитана, че бе в състояние само да носи чантата на Кети, докато тя го водеше към гарата, намери нужния влак, настани го във вярното купе, после отиде да се обади на родителите си и да купи нещо за ядене.

Върна се с няколко сандвича и две горещи картонени чаши чай.

— Пол, те ще ме посрещнат на гарата в Лондон. Бих искала да ти помогна, дори да те поканя у дома, но в създалото се положение наистина е невъзможно. Надявам се да ме разбереш. Искам да кажа, напуснала един американец и се връща с друг…

— Само ме упъти към някой хотел, преди да се разделим — каза той.

Тя седна до него и той взе нейната ръка и я стисна, за да я увери в приятелството си. Тя беше много разстроена от смъртта на Ларс, а и родителите й представляваха за нея по-сериозен проблем, отколкото предполагаше.

— Има един малък хотел в Падингтън, един доста хубав квартал, където ще намериш удобна стая на по-ниска цена. Това е в Съсекс гардънс. По-скоро е пансион, казва се „Брамбър“. Опитай там. Метрото е наблизо и центърът не е далече.

Той каза, че ще го направи, и отпи първата си глътка истински английски чай.

 

 

Намираше се в Националната галерия, когато забеляза мъжа за четвърти път и се усъмни.

Беше в Лондон от пет дни, отседна в „Брамбър“, както го посъветва Кети, направи си собствен туристически маршрут — паметници, музеи, художествени галерии — и забеляза мъжа във Виктория и Албърт, после в Тейт, после в Хародс, в магазина за хранителни продукти, и ето го отново в Кривели руум как влиза пред главния вход.

Мъжът приличаше много на турист, може би по съвпадение следваше същия маршрут, ала това беше твърде неправдоподобно и го разтревожи.

Защо ли някой ще иска да го следи? Заради случилото се на кораба? Дали не считаха смъртта на Ларс за предумишлено убийство, подозираха ли го?

Доста време разглежда картините и забеляза, че мъжът, с фотоапарат на рамо, малка шапчица, бял шлифер, имаше вид на скандинавец.

Пол нарочно напусна бързо, мина покрай него на излизане, отправи се към Чаринг крос роуд, покрай театрите отдясно към редицата от книжарници, които бе посетил преди това.

Спря се няколко пъти да разгледа старите книги, изложени на рафтовете, погледна във витрината да види отражението на магазините отсреща и го забеляза от другата страна на улицата.

Игра на котка и мишка.

Криминалните филми, които бе гледал, го бяха научили какво да прави. Вървиш бавно, без да показваш, че знаеш, как е се изплъзваш по странична улица и влизаш в метрото. Можеше да му избяга, но любопитството го спираше. Искаше да се увери напълно, че не си въобразява.

Усети глад, трябваше да хапне, така че се върна по стъпките си към Лейсестър скуеър с кината и влезе в една закусвалня за хамбургери. Седна на маса до прозореца и си поръча храна и кока-кола, наблюдавайки минувачите. Там, между хората, се намираше сянката му. Този път успя да го разгледа добре, черни обувки, сини панталони, синьо спортно сако под шлифера, бледокремава риза, сивкава връзка. Мъж в края на четиридесетте, самият господин Интерпол.

Господин Интерпол мина покрай закусвалнята, за момент се изгуби между тълпата на пешеходната пътека, после изчезна, сигурно се бе скрил зад ъгъла.

Пол се нахрани, изпи колата и зачака да плати сметката си. Разбира се, можеше да се концентрира върху корема на мъжа и да го накара да експлодира.

Това беше болезнена мисъл. Противна, плашеща. Беше успял да потисне спомена за целия този епизод и вероятността да притежава такава сила бе твърде малка.

Плати сметката и излезе, без да се обръща назад, и направо се отправи към метростанцията Пикадили. Нареди се на опашката, купи си билет за линията Бейкърлу до Падингтън и се отправи надолу с ескалатора.

Преди две години около стотина души бяха избити тук долу от силна бомбена експлозия, организирана от ИРА. Нямаше представа откъде знае това, сигурно го бе прочел във вестниците и запомнил. Освен ако не беше следа от изпитан ужас.

Беше към пет часът. Надолу с ескалатора по фуниевидните тунели настъпваше навалицата от края на работния ден. Пробиваше си път към перона, разглеждаше рекламите, после погледна нагоре и назад.

Господин Интерпол беше там, криейки се зад вестник, по добрата детективска традиция. Невероятно.

Мотрисата пристигна, полъх на въздух, шум, хаос. Направи номера от „Френска връзка“, влезе и веднага излезе, точно преди вратите да се затворят. Влакът тръгна, перонът остана обезлюден за известно време и той разбра, че се е освободил от своята сянка. Чу, че на съседния перон пристига влак, отиващ в обратната посока, втурна се и успя да се качи. Слезе след три спирки и взе такси до едно кино.

Понеже малкият хотел, в който бе отседнал, беше част от редица къщи, намиращи се встрани от главния път, и дотам се стигаше по частна алея, такситата винаги се затрудняваха да стигнат до него между паркираните коли. Той спря таксито на удобно място и измина пеш останалото разстояние.

По чиста случайност забеляза мъжа да седи в една бежова закрита кола, на около двадесет ярда от хотела. Сянката му се беше появила отново, без шапка, ала съвсем истинска, и стоеше там зад кормилото с лице към посоката, от която трябваше да пристигне.

Влезе в малкия хотел, изкачи плесенясалите, покрити с пътека стълби до стаята си на първия етаж, посегна да светне, но се спря.

Отиде до прозореца, отвори го много внимателно, много тихо и се наведе. Стъмваше се, огледа пътя и колата, но не можа да види дали в нея има някой.

Дали въображението му не се развихряше заради вината, която изпитваше? Защото това изпитваше към Ларс — вина. Не бе сигурен, че той е отговорен, ала имаше дяволски много съвпадения. А и появата на децата пред абсолютно непознат човек, едно предупреждение, значи, към другите, че той, Пол Саралин, е опасен.

Отиде и легна на леглото.

Беше ли убил по невнимание човек преди три години, когато те се появиха? Беше ли отговорен за трагедията на майка си, като подсъзнателно е пожелал смъртта й?

И защо се тревожи? Че властите или който и да е го следят?

Имаше нужда да поговори с някого.

Шерил Лидман?

Кети Мороу?

Е добре, не с първата. Беше се отърсил от нея и не искаше отново да се забърква. Както и да е, това беше добро извинение да се свърже с Кети.

Часът бе десет. Не можеше да й позвъни, защото това можеше да усложни живота й. Най-добре да отиде до дома й сутринта, едно основание за малко приключение. Тя живееше някъде в южните квартали на Лондон. Ще бъде интересно.

Затвори очи и се опита да си представи какво прави тя.

Видя отново картината как тя събува джинсите си през онази първа нощ с нея в каютата. Мисълта за нея го възбуди. Ако можеше да я привлече някак си, наистина му се искаше да бъде с нея.

След тази се появи друга картина, как тя стои в светла синьо-бяла кухня в бяла тениска и джинси, препасала престилка със Снупи. Намира се на телефона и изглежда ужасена. Поставя слушалката обратно на стената и се обръща към него:

— Татко току-що е претърпял злополука!

Седна в леглото.

Предчувствие, за което трябва да я предупреди? Или желание да й направи впечатление с нещо драматично?

Легна отново и престана да мисли.

Събуди се след около час, усещайки студ, глад и жажда, беше напрегнат и неспокоен и в главата му се зароди план за действие.

Стана, отиде до прозореца и предпазливо погледна навън. Бежовата кола все още стоеше там. Беше полунощ, а него все още го наблюдаваха.

Отдръпна се от прозореца в мрака, намери обувките си, взе парите и паспорта от шкафчето. Натъпка ги в джобовете си, това бе всичко необходимо, облекчението да пътува без багаж.

Слезе на пръсти по стълбите в тихата тъмнина и изчака, затаил дъх. Отвори входната врата и се измъкна, застина на стъпалата в сянката на портала.

Мъжът все още беше в колата, вероятно доволен от себе си, че жертвата му си е легнала. Дали щеше да си отиде, или щеше да стои тук цяла нощ?

Пол изчака пет минути. Хукна през пътя и се скри между редицата паркирани коли и храстите. Виждаше мъжа през задните и предните стъкла. Бежовата кола имаше късовълнова антена, което означаваше, че мъжът вероятно не работи сам.

Напрегнат, ала насърчен, Пол крадешком се върна назад покрай паркираните коли с намерение да се измъкне, обаче вратата на бежовата кола се отвори и мъжът излезе.

Беше топла задушна нощ, той явно искаше да изпуши цигара на свеж въздух. Пол клекна и зачака. Не можеше да помръдне, не можеше да издаде присъствието си. Започна да се схваща, внимателно прехвърли тежестта си върху ръцете и седна. Сега не можеше да вижда мъжа, но го чуваше как крачи нагоре-надолу. Мъжът повървя бавно по улицата, спря до хотела, после се върна при колата.

Можеше, разбира се, да стане и да притича надолу по алеята, но щеше да издаде факта, че знае за преследването, което не бе никакво разрешение. Искаше да се измъкне, без шпионинът да разбере.

Тогава по алеята зави една кола, фаровете й хвърлиха ярка светлина върху паркираните коли. Пол застина, колата го отмина, същият модел като тази на господин Интерпол, само че черна, с късовълнова антена.

Нощното подкрепление?

Независимо за какво го следяха, очевидно го считаха за твърде важен.

Дали стаята му не се подслушваше?

Наблюдаваше как втората кола паркира до първата, двамата мъже размениха поздрави, информация, после бежовата кола запали и излезе на улицата, освобождавайки мястото си в редицата за втората.

Пол чакаше.

Първият мъж остави двигателя запален, излезе и каза още нещо на заместника си. Пол се възползва от отвличащия вниманието шум. Проправяйки си бързо път през канавката между храстите и паркираните коли, достигна главната улица, спокойно тръгна по паважа под яркото улично осветление и зави по първата пресечка.

През остатъка на нощта господин Интерпол Втори щеше да си мисли, че той спи в леглото си. Имаше време да увеличи разстоянието между тях.

Имаше време да се добере до Кети.