Ендрю Лоурънс
Астрална връзка (4)

Глава трета

Когато се съвзе, над него стояха чистачът в тоалетната, един служител от летището и други двама мъже.

— Добре ли си, синко?

— Да — отвърна той, идвайки на себе си.

— Пийни вода.

Отпи от водата. Всички бяха любезни, чернокожият мъж по-загрижен, с широко отворени очи.

Трябва да си припаднал.

— Така мисля.

— Да не си ял нещо, което не ти понася?

— Страх от летене, предполагам.

— Взел ли си някакви хапчета против прилошаване? Хората невинаги ги понасят добре.

Той стана, усмихна се, убеди ги, че е добре, каза, че трябва да провери полета си.

Не беше стоял дълго в безсъзнание, едва ли повече от минута, но достатъчно, за да изчезнат децата.

Какво беше това, предзнаменование ли? Предупреждение да не лети? Да не взема точно този полет.

Отиде в чакалнята и отново седна между пътниците. Те бяха възбудени, говореха многословно. Не искаше да остава, искаше да замине, но видението означаваше нещо, беше убеден в това. Семейство Лидман щяха да мислят, че е заминал, сеньор Капуела щеше да го посреща на летището в Ница; такъв натиск караше слабите хора да не обръщат внимание на сигналите за опасност.

Обявиха още веднъж неговия номер. Последно повикване. Куфарът му трябваше да се намира в самолета. Дали в него имаше нещо, за което да съжалява? Новите панталони, сакото, ризите, другият чифт обувки, които Шерил му купи. Коженият тоалетен несесер, който никога нямаше да използва. Защо й беше позволил да ръководи живота му?

Той седеше там, очакван, съзнавайки дълбоко в себе си какво прави, учуден, че го върши, чакайки да види дали ще издържи.

Щяха ли да проверяват списъците на пътниците, ще обявят ли неговото име? Нямаше такова желание. Отиде бързо до гишето.

— Извинете. Аз съм господин Саралин. Забравих нещо много важно, един документ, не мога да взема този полет. Има ли възможност да прибера багажа си?

— Сега не, сър… но можем да се погрижим да се съхранява на летището в Ница. Ще си го приберете ли?

— Ако не мога, ще изпратя някой да го прибере.

Тя записа данните и го задраска от списъка.

Имаше вероятност госпожа Лидман да се навърта отвън, чакайки да разбере дали полетът не е отменен, дали нещо не се е объркало, тъй че той бързо побягна от чакалнята за пътници към главното фоайе, мина отново през паспортния контрол, излезе навън и хвана такси.

— Пристанището — каза той.

— Кое пристанище?

— Доковете.

— Кой кей?

— Остави ме на Сийпорт мюзиъм.

— Кея Сийпорт мюзиъм!

Нямаше представа кой решава вместо него, но нещо го подтикваше. Почувства се по-спокоен, овладял се, облегна се назад в седалката и се занаслаждава на разходката през Бруклин до остров Манхатън.

Имаше пари, чекова карта, светът бе негов. Можеше да прави каквото пожелае. Искаше да разбере за корабите, все някак ще се качи на някой. Дали просто се качваш? Как става това? Ще бъде смел, ще вземе първия кораб, закъдето и да отива, може би някой товарен кораб — за някое място, за което изобщо не е и мислил преди. Едно приключение, през Панамския канал до Западното крайбрежие, после през Тихия океан, около света!

— Знаеш ли нещо за корабите, които отплават за Европа? — попита той шофьора на таксито.

— Не, но познавам едного, който работи в една транспортна компания и който има в главата си всички разписания и графици.

— Можеш ли да ме свържеш с него?

— Ще те заведа при него. Канторите са на Фронт стрийт.

Пресякоха Ийст ривър при Бруклинския мост, завиха наляво и слязоха надолу в лабиринта от халета и докове.

Шерил му беше казала да забрави вече майка си и да действа самостоятелно, сам да взема решенията, да не се осланя на другите. Е, сега правеше точно това. Късаше веригите си.

Мъжът от Фриланд Марин Фрейт къмпани беше между тридесет и четиридесет годишен, носеше брада и накуцваше. В момента, в който Пол му каза какво иска, в очите му се появи разбиране. Към Европа по море, мир и спокойствие, без самолети, без скорости.

По лавиците бяха натрупани различни справочници — разписания, графици, наръчници, пътеводители.

— Работата е такава: някои товарни кораби вземат пътници, други не. При тези, които нямат пряк курс, всичко зависи от товара. Два кораба ще отплават за Англия през следващите три дни. Единият е скандинавски и отива в Саутхемптън, другият е руски и отива в Ленинград през Лондон.

— Кой ще отплава първи?

— Скандинавският. МС Бьорнстьорн. Взима дванадесет пътници. Обикновено местата са заети предварително, но понякога имаме откази. Сега ще проверя.

Пол седна тихо и огледа прашната кантора. Беше като извадена от филм от тридесетте години, само телефонът бе модерен.

Мъжът се познаваше лично със служителя от другия край на жицата, който записваше пътниците. Връзки, само от това имаше нужда, връзки и малко пари, насочени в правилната посока.

— Ще отплава в петък, една каюта е била отказана вчера. Може да се наложи да делиш каютата с някой друг.

— Нямам нищо против.

Мъжът написа адреса на корабната агенция и му обясни как да стигне дотам.

Той премина седемте блока под магистралата Ийст сайд, намери зданието, качи се на осмия етаж и намери чиновника, който го очакваше.

Три дни в Ню Йорк като турист, после към Европа.

Изкушаваше се да се върне в апартамента, но съседите щяха да го забележат. Той се беше сбогувал с тях, беше направил всичко, преди да напусне. Вместо това реши да отседне в малкия уютен хотел, недалеч от Сентрал парк, където бе прекарал една вечер с Пати, и оттам да прави всичко, за което винаги бе мечтал, но никога не бе правил.

С всички необходими лични вещи в ръчната си чанта взе такси до хотела, нае си единична стая и легна, изритвайки неудобните си обувки, преди да посегне към телефона.

Ще позвъни на Шерил Лидман и ще й каже какво прави, не може да бъде толкова неблагодарен; в допълнение, не е честно да кара сеньор Капуела да стои на летището в Ница и да чака един пътник, който няма да пристигне.

Нямаше я в книжарницата, нямаше я и в къщи, обаче телефонният секретар беше там и го молеше да остави съобщение. Той затвори и се замисли какво да каже. Взе химикалката и бележника си и внимателно състави съобщението.

Предчувствие-предупреждение срещу полета до Ница. Вместо това отплаване за Англия в петък. Много съм доволен. Радвам се на свободата си и разчитам на себе си, както ти ме съветваше. Извинения на сеньор Капуела, ще се свържа с него, щом пристигна в Европа. Благодаря за всичко… Пол.

Издиктува го, почувства огромно облекчение, когато свърши, и се хвърли назад в леглото, натисна няколко бутона на телевизора, докато го включи, и опита всички канали за новините.

Децата го бяха предупредили за самолета. Дали не се е разбил вече?

Искаше да разбере, ала съзнаваше, че трябва да бъде търпелив. Скоро ще чуе и сега не е време да се притеснява. Сега може да се наслаждава на живота като турист.

Отиде на кино, взе си голям хамбургер и плодов сладолед, надникна в няколко съмнителни бара и евтини закусвални, реши, че не са за него, изгледа още един филм и се върна в хотела.

Тази нощ спа добре, събуди се с радост в новата обстановка, после слезе долу в кафенето да закуси и види сутрешните вестници. Нямаше нищо за самолетни катастрофи. Върна се недоволен в стаята си и се обади на летището, за да разпита за полета. Приземил се по разписание на летището в Ница.

Значи не е било предчувствие, или пък самолетът е щял да се разбие само ако той е бил на борда?

Сигурно никога нямаше да разбере.

Така или иначе, няма намерение да мисли повече за това. Във ваканция, в джоба има достатъчно пари, да се забавлява. Ще харчи парите, които има, и когато почнат да свършват, тогава ще измисли нещо. Поне един месец ще живее така. Няма склонност към шикозното; може да преживява с много малко в продължение на години.

Купи си нови джинси, няколко фланелки, пуловер. Видя на изгодна цена едно яке, подплатено с овча кожа, и си го купи, после един евтин куфар, за да сложи в него останалите покупки. Искаше багажът му да бъде лек. Ако загубеше нещо, нямаше да е от значение. Купи си нови маратонки, което го накара да се почувства толкова добре, че зарадва момчето, което го обслужи, като му подари своите италиански суперобувки.

Изгледа още два филма, един спектакъл, но не в Бродуей, купи си няколко книги, които да чете през нощта, и се разходи около Сентрал парк. В четвъртък вечерта плати за стаята и помолен да го събудят в пет часа.

Изгревът над Ню Йорк бе прекрасен, въздухът сравнително хладен, уханието доста различно от вечерното. След лека закуска взе такси и отиде до доковете, яви се на десния пристан, мина през митницата с другите пътници — главно възрастни двойки и едно младо момиче. Това беше един огромен свят, в който властваха халетата, крановете и грамадните кораби, стърчащи над всичко останало.

Горе на мостчето миришеше на дизелово гориво; посрещна го един неуниформен служител, провери билета му и заповяда на един млад стюард да го заведе до неговата каюта.

— Казвам се Ларс, сър. Грижа се за пътниците. Мисля, че извадихте късмет. Имате на разположение двойна каюта. Една семейна двойка се отказа от пътуването, също и един друг пътник.

Пол се поколеба дали да му даде пари. Реши да не му дава. Това можеше да стане в края на пътуването. Бяха на едни и същи години. Сигурно не би приел.

Каютата бе малка. Койките една над друга, метални. Една тежка желязна врата се отваряше към малка баня с душ, мивка и тоалетна, всичко много здраво и безупречно чисто. Погледна през илюминатора към мръсното сиво море на доковете и плаващия боклук, няколко бели чайки кряскаха, гмуркаха се и дори плуваха между изпотрошените касети от плодове и клокочещите найлонови пликове.

Имаше тънък килим на пода, три добри лампи — една централна и други две до койките. Той се замисли на кое легло да легне и реши на долното, в случай че падне при силно вълнение.

Извади нещата си, подреди всичко в шкафчетата. Това щеше да бъде домът му през следващите седем дни. В безопасност, подложен на грижи, и все пак далече от всички. Най-доброто решение, което някога е вземал.

Качи се на палубата да огледа наоколо и да си даде сметка за големината на кораба. Неговият стюард беше там и наблюдаваше какво става на пристанището.

— Какви са порядките? — попита Пол. — Къде може да се ходи?

— Навсякъде, където няма табела „Забранено за пътници“. Храната се сервира в трапезарията. На палуба „А“ има малък салон. Разчитахте на развлечения?

— Не. Съвсем не — засмя се Пол.

— Има едно хубавичко момиче, госпожица Мороу каюта шест. Дели я с една доста по-възрастна госпожица.

— Благодаря — каза Пол и стюардът му намигна.

Беше висок, със северна красота, къдрава руса коса и светлосини очи. Не можеше да се конкурира с него. Но все пак се учуди какво прави едно самотно момиче на борда на такъв кораб. Може би също се страхува да лети.

Корабът потегли в девет. Веригите се прибраха, мъже в тъмносини, грубо изплетени пуловери и брезентови панталони тичаха наоколо. Изсвири сирена, един дълбок звук от комина на кораба накара въздухът да затрепти, някой от кея махаше на някого от кораба. Пол отплаваше!

Отиде по палубата колкото може по-далече, към носа на кораба, но носовата част беше „забранена“ за пътници. Разочарова се, че не може да гледа морето отпред, освен ако не се наведе настрани, но преминаването покрай Статуята на свободата им отне доста време. Като се обърна назад към Манхатън и брега, всичко му се стори необятно. Тогава неочаквано корабът започна да се издига, пропада и клатушка и на него започна да му призлява.

Не се бе сетил за морската болест. Беше нещо непознато за него. Само няколко пъти в живота му се беше повръщало — след глупашко пиене на купони, когато пуши за пръв път, и един път на панаир, когато яде сладолед и после отиде на въртележките и люлките. Това гадене беше подобно.

Нямаше желание да го забележат и да му се присмиват. Върна се бързо в каютата, влезе в банята и се наведе над мивката, като благодарно се хвана за двете метални дръжки, които преди мислеше за излишни.

Нямаше представа колко е стоял така, но се почувства добре от близостта на клозетната чиния и антисептичния мирис на препарат за чистене. Повдигна му се няколко пъти, но повърна само веднъж, след което отиде да си легне, с хавлиената кърпа в ръка, облегна се на твърдата възглавница, пресмятайки колко време ще изтече, докато корабът престане да се клатушка. Шест дни — сто четиридесет и четири часа, осем хиляди шестстотин и четиридесет минути, всяка от които изглеждаше цяла вечност.

Не трябваше да яде пържените яйца вчера на закуска, нито всички онези хамбургери, нито да опитва различните млечни шейкове, докато изрусената сервитьорка щедро му се усмихваше.

Сутринта по някое време стюардът влезе да го попита дали ще обядва и му изказа съчувствието си. Можел да му предложи хапче да се съвземе, но след ден-два щял да свикне.

Пол прие хапчето — не беше си купил билета, за да повръща четиридесет и осем часа.

След около един ужасен час му се приспа и остатъкът от деня и нощта преминаха в кошмар от прилошаване и жажда.

Късно сутринта на втория ден вече можеше да пие чая, който му донесоха, и да го задържи. Практически вече не усещаше клатенето и най-после бе уловил ритъма на кораба. Почувства глад.

Беше ясна сутрин, синьо небе, ярко слънце, блестящо зелено море и той се отправи към палубата, радостен от живота.

Тогава я зърна за втори път. Беше дребничка, с къса къдрава кестенява коса, непретенциозен гащеризон и червено поло. Имаше лунички по носа и големи кафяви очи под извити учудени вежди.

— Здравей — каза тя, идвайки към него, пръстите й танцуваха по парапета. — Ти трябва да си П. Саралин от каюта три. По-добре ли си?

— Да, благодаря — каза той. Неговото неразположение явно бе станало обществено достояние.

— Казвам се Кети Мороу. — Подаде му ръка, здрависа се приятелски, сърдечно. — Запозна ли се с другите пътници?

— Не, не съм видял никого. Скрих се в каютата от самото начало.

— Много умно. Този кораб е плесенясал. Дори капитанът е над петдесетте.

Погледна нагоре по посока на квартердека, после се обърна, облегна се на предпазния парапет и се загледа надолу в морето.

— Много е красиво с необятността си, нали? Искам да кажа, представи си само да се подхлъзнеш и да паднеш в него. Няма голяма надежда.

Бялата пяна на вълните бе впечатляваща.

Искаше му се да каже нещо, да не мълчи, но не можеше да измисли нищо интересно. Можеше да цитира „Бурята“, разбира се: „Сега бих дал хиляди мили море за къс гола земя…“, но щеше да прозвучи много книжно. Погледна я и се усмихна. Тя го погледна, стори му се, критично.

Задавай въпроси, ако се интересуваш, питай. Никой не се противи, ако се интересуват от него.

— Откъде си? — попита той.

— Ню Йорк, Ню Йорк през Лондон, Англия.

— Там ли отиваш?

— Да — каза тя през преднамерено дълга въздишка.

— Но не искаш?

— Не.

Ако се интересуваш, питай. Не спирай да питаш.

— Защо?

— Искаш да ти разкажа историята на моя живот?

— Това е едно шестдневно пътуване.

— Ще ти разкажа моята, ако ти ми разкажеш твоята — отвърна шеговито тя.

— В моята каюта — смело предложи той.

— Кой още е там?

— Никой.

— Имаш на разположение цяла каюта?

— Да.

— Значи си богат?

— Не, просто късметлия.

Той я поведе малко несигурно по палубата, понеже корабът се клатеше, но успя да запази достойнство.

Стигнаха до каютата благополучно. Отвори вратата пред нея и я последва вътре.

— Уютно е! И с изглед отгоре към морето — каза Кети, отивайки до илюминатора. — Аз съм на нивото на водата и трябва да го държа затворен през цялото време. Освен това има и една осемдесетгодишна дама, която хърка. Ние сме единствените самотни жени на кораба и тя е тази, която се страхува да не бъде изнасилена.

Седна на неговото легло, изтегли краката си и прегърна коленете си.

— Все пак може да се каже, че пътуването не е толкова лошо.

— Нямам какво да ти предложа. Не пия и не пуша.

— Нищо не искам. Просто компания. Откъде си?

Разказа й наведнъж повече, отколкото на всеки друг преди — за смъртта на майка си, за работата си в книжарницата, за желанието си да пътува из Европа.

Не й разказа как е умряла майка му, не й разказа за опаловите деца, не й разказа за Шерил Лидман.

За две седмици се бе сдобил с някои тайни.

— Аз съм английски поданик от средната класа — каза Кети, изтягайки се съвсем по домашному в леглото. Той седна в креслото срещу нея.

— Майка ми и баща ми водят скучен живот, той има връзки с корабния бизнес, оттам и билета ми. Нашето семейство рядко лети, предпочитаме да плаваме. — Замлъкна и се загледа в ноктите си. Ръцете й не бяха големи, но тя полагаше грижи за тях. — Влюбих се в един боклук, едно истинско влечуго и бедата не е, че никога не ме е обичал или дори, че не бях толкова хлътнала по него, колкото си мислех, а че трябваше да се обадя на родителите си, защото свърших парите! Пристигнах тук да живея с това магаре, вярвайки му, като ми разправяше, че сами ще оправим живота си на Западното крайбрежие. А в действителност се оказа шибан начин да се върне от Англия в Щатите!

Беше прекалено драматично и остро, за да й повярва. Тя била наскърбена.

— Когато звъннах на татко, просто чувах радостта в гласа му. Исках да го помоля за пари, а вместо това му казах: „Можеш ли да ме прибереш обратно с кораб. Оказа се прав.“ И за късмет намери това корито! Въпреки че исках да остана сама шест дни, два дни ми бяха достатъчни!

— Приятелят ти американец ли беше?

— Съвсем обикновен колежанин от Бъркли, щата Калифорния. Родителите му не ме харесаха от самото начало, а дори не беше добър чукач.

Той реагира. Опита се да го прикрие, но тя забеляза, че се отдръпна, и се стегна.

Усмихна се.

— Шокираш ли се? Често го шокирах. Не е за вярване колко са чувствителни някои от вас, американците. Наистина лесно се шокирате.

— Доста сме и повечето не живеем като в авангарден филм.

— Думата „чукач“ ли те плаши или фактът, че го правя? Или фактът, че говоря за това несвързано?

— Да, последното.

В това отношение му напомняше Шерил, откровеността, с която тя беше готова да говори за сексуалния си живот, искаше да говори. Той обичаше тайнствеността. Може би наистина беше старомоден.

— Ти си романтичен.

— Не съм никакъв. Не съм още напълно узрял и много неща не са ми ясни, ето защо тръгнах на това пътешествие — да науча нещо за живота, да се срещам с хора, които няма да срещна между Проспект парк и Уовърли.

— Пишеш ли?

— Не.

— Но обичаш да пишеш? Говориш с нетипичен за американец строеж на фразите.

— Майка ми беше половин англичанка, израснала е в Кентърбъри, тя ме учеше как да говоря. Освен това чета много.

— А баща ти?

— Убит във Виетнам, когато съм бил дете.

Разговаряха какво е чела тя, какво е чел той, нямаше почти никакво сходство, но тя не беше книжен червей. Предпочиташе филмите и се считаше за филмов любител.

— Какво ще правиш, като се прибереш у дома? — попита той.

— Ще си намеря работа и ще се опитам да си намеря квартира в Лондон. Искам да докажа на родителите си, че мога сама да се грижа за себе си, но докато не навърша двадесет и една години, което ще стане след няколко месеца, те няма да го повярват.

— Значи тогава си скорпион — каза.

— О! Занимаваш ли се с такива неща?

Той се почувства на своя почва. Ох! На своя почва ли беше?

След ранните предчувствия, когато беше юноша, прекара доста време в изучаване на зодиите. Книгата „Ново ръководство по астрология“, която съвсем не беше нова, стана негова библия. Докато стеснителността му спрямо другия пол беше пречка да покори сърцето на момичето, което харесваше, неговите знания за бъдещето му спечелиха повече от завидно внимание. Марта, която го помоли да й гледа на ръка и на която предсказа живот в чужбина. Замина за Аржентина следващия семестър. Ан, загубила златната гривна на майка си, я намери по негови указания на задната седалка в колата на приятеля си. Рут взе изпитите си, след като беше сигурна, че ще пропадне. След толкова успешни предсказания той разбра, че това не е съвпадение или късмет, а истинска дарба. После видя смърт, когато редеше на Джаки картите за таро, една ясна поредица от нещастия, беше укорен от родителите й, че я плаши, а впоследствие всички те загинаха при автомобилна катастрофа.

Тогава намали темпото, започна да внимава с гледането на ръка и отбягваше картите за таро.

— Каква зодия си? — попита Кети.

— Не вярвам много в астрологията — каза той. — Но мога малко да гледам на ръка.

— Можеш ли? Кажи какво ме очаква? — И тя подаде ръката си, а той се пресегна и я пое.

Беше топла, линиите бяха съвсем ясни, но той не се водеше по тях. Не знаеше точно по какво, може би по въображението си, предположи той, вдъхновен от очевидното.

Съсредоточи се, двамата замълчаха, шумът от корабните двигатели господстваше над каютата.

Беше излъгала за приятеля си, това видя. Беше излъгала и за родителите си. Може би желаеше да направи впечатление, нищо важно. Те съществуваха, но не бяха от първостепенно значение за нея. Не можеше да й каже точно сега.

— Извинявай. Не мога да разбера нищо — каза той след малко. — В момента усещам само движението на кораба. Нямам необходимата настройка.

— Но какво показват линиите. Ти дори не ги погледна.

— Не гледах линиите — призна той. — Ръководя се по психометрията.

— Психометрия? — Думата явно не й беше позната, макар и да се направи, че разбира смисъла й.

— Второ чувство. Разбирам нещата за хората, като ги докосна, или за предметите, като ги държа.

— Значи си ясновидец?

— Понякога. Но никога не съм сигурен кога. Не мога да пускам това като кран, както и никога не съм сигурен, че съм прав.

— Хората не ти ли казват?

— Не говоря за това. Нямам желание да ме смятат за ненормален.

— Ненормален? Та това е дарба! — Тя седна на ръба на леглото и започна да рови в малката си плетена чантичка. — Можеш ли да ми кажеш нещо за това? — Подаде му малък златен автоматичен молив; имаше сребърна капачка и халкичка на другия край за окачване на верижка.

Той го взе, разгледа го. „Винаги остър, злато 14 карата“, прочете той, една играчка от тридесетте години, която бизнесмените слагаха в джобчето на жилетката си заедно със златния часовник и тирбушона за шампанско.

Погледна го, остави го легнал на дланта си. После го стисна здраво, облегна се назад и затвори очи.

Знаеше, че тя го наблюдава с интерес, скептицизъм, учудване, недоверие, ала това й харесваше. Знаеше, освен това, че ако иска да я впечатли, трябва да познае, да хване първите усещания и веднага да ги опише. Така работеше в миналото, незабавни реакции, преди да се намесят други влияния. Да не позволява картината да му припомни нещо, което е преживял в действителност.

Появи се удовлетворително ясна картина.

— Намирам се в ресторант — каза той. — В голяма зала, огромна зала, нещо като салон или театър, златни, сини орнаменти, но има маси. Аз съм в ресторант, банкетна зала. Намирам се на банкет, заобиколен от мъже в смокинги, бели вратовръзки и фракове, жени с дълги рокли, бижута, има дълги маси, редица от дълги маси, цветя, сервитьори в черни сака и дълги бели престилки, свири оркестър… не чувам музиката. Сега един мъж, един дребен мъж с остра брадичка и пенсне, носещ един от онези твърди бели нагръдници… има сива коса… но е плешив отпред. Той става… има нещо свързано с кралската фамилия… говори се за Уелския принц, за краля… хората стават, брадатият мъж е станал, нервно попипва брадата си…

Сепна го силен шум от тръбите в каютата. Отвори очи.

Кети седеше и го гледаше с облещени очи и отворена уста.

— Би ли ми върнал молива за малко?

Той й го подаде.

— По дяволите! — каза тя и го изпусна. — Горещ е.

Той го вдигна. Беше горещ. Не парещ, ала достатъчно топъл, за да реагира тя по този начин. Подаде й го, малко объркан.

Тя го хвана за халката, огледа го изпитателно.

— Как разбра?

— Какво?

— Откъде знаеш за срещата на дядо с Уелския принц?

— Не зная.

— Дядо е бил на банкета му, председател е бил на неговия клуб или компания, или нещо свързано с Градския съвет. Не съм сигурна, а принцът му е гостувал… през 1935 година, преди да стане крал и след това да абдикира…

— Не зная нищо за това, не съм силен в английската история.

— Но трябва да си знаел нещо.

— Просто второ чувство. Това е.

— Можеш ли да го правиш с всичко?

— С всеки предмет, който са харесвали или обичали. Хората обикновено ти дават нещо, което ценят, и това значи, че техните вибрации са предадени на тези неща. Аз ги улавям някак си. Всички го правим, само че моята способност е по-развита, отколкото на останалите хора.

Кети порови отново в чантата си, не можа да открие бързо нищо, изтърси цялото й съдържание до себе си на леглото. Гребен, четка за коса, дневник, портмоне, пудриера, червило, запалка, тефтерче, пакет цигари, сенки за очи, руж. Вдигна синята пластмасова запалка.

— Това става ли?

— Купила си я на 76-а улица от будката на ъгъла — каза той шеговито.

— Даде ми я един, който я е купил в Лос Анджелис. А това?

Тя повдигна един сгънат лист хартия.

— Какво е това?

— Ти ми кажи. Искам да ми кажеш. Можеш ли? Това е нещо доста силно.

— Ще опитам.

Никога преди не беше опитвал с хартия. Пръстени, брошки, метални предмети да, но нямаше представа какво ще стане. Лекото поклащане на кораба, спокойствието и сигурността на каютата можеха обаче да доведат до изненади.

Постави сгънатия лист върху дланта си, сложи другата с и ръка отгоре и ги вдигна към челото си, сякаш се молеше. Нямаше представа защо го върши, освен дето искаше да я впечатли, и все пак действията му бяха съвсем естествени, жестът му бе инстинктивен.

В главата му се появиха думи, едно име, „Бил“, „Скъпи“, след това няколко редици от думи, изречения или параграфи, като ясно послание на тъга, яд, бунт, оправдание, презрение. Думата „презирам“ изпъкваше, подписът — Кети.

— Ти си написала това писмо — каза той — на някого, на име Бил. Точните думи не стигат до съзнанието ми, но настроението е сърдито, обидено и все пак чувствам, че написаното е фалш, вибрациите ми казват, че онзи, който го е писал, е бил неискрен. Това е копие от прощалното ти писмо до Бил.

Отвори очи.

Тя беше удивена.

— Ти си магьосник. Съвсем невероятно.

Той беше учуден и все пак не чак толкова.

— Как го правиш?

— Нямам никаква представа… Освен дето преди известно време приех факта, че всички имаме способността да се развиваме и имаме такъв механизъм. Никога не съм отричал, че вярвам в това, оставям нещата на техния ход и не се опитвам да ги анализирам. Накратко казано, налагам си да бъда простодушен. Медиумите и хората, които твърдят, че имат психически способности, винаги са били считани за простодушни, защото не търсят отговори. Наложих си да не търся отговори. Ако дадена картина дойде в ума ми, аз я пускам, не я задържам там и не се опитвам да мисля защо се появява. Картините, виденията, представите идват при теб под формата на вибрации. Опитай сама.

Той свали ръчния си часовник и й го подаде.

— Просто го подръж и веднага ми кажи какво улавяш от него.

Кети взе часовника, стисна силно очи и замълча.

— Нищо не приемам. Главата ми е абсолютно празна.

— Главата никога не е абсолютно празна.

— Е, добре, мисля как седя тук на леглото ти със затворени очи и държа часовника ти. Вибрациите са само в настоящето.

Той се разочарова, надяваше се тя да открие нещо.

Тогава звънецът се обади за вечеря.

— Огладнях, а ти? — каза Кети, връщайки му часовника и прибирайки обратно нещата си. — Достатъчно ли си добре да се храниш с останалите? На капитанската маса е почти весело. Особено Драконката Бърбън.

Когато тръгнаха към трапезарията, тя му описа останалите пътници. Десетимата бяха като излезли от криминален роман на Агата Кристи и от същата епоха. Тук беше мълчаливата двойка, религиозната двойка, Драконката Бърбън, която пиеше бърбън, двете педита, които се плашеха да не би техният ужасен порок да бъде разкрит, и трима строителни инженери, които непрекъснато разговаряха помежду си за машини и за участието си във войната в Далечния изток.

Всички бяха седнали и чакаха стюардът да сервира вечерята. Религиозното семейство беше събрало ръце и шепнеше молитвата за преди ядене, карайки другите да се чувстват виновни, Драконката Бърбън ги зяпаше недоволно и когато свършиха, изрева:

— Какво общо, по дяволите, има храната с това, можете ли да ми кажете? Всички ядем един и същ боклук, вашият по-вкусен ли ще стане?

Религиозният господин отвърна тихо със страхопочитание и вълнение:

— Не очакваме по-добра храна, а благодарим на Бога за нея.

— Господ не я дава, ние си я осигуряваме сами, като плащаме безбожна цена за привилегията да бъдем на борда на този параход!

В този момент влезе и последният пътник, осемдесетгодишната съквартирантка по каюта на Кети, която беше толкова глуха, че не чу острото порицание на Драконката Бърбън, че ги е накарала да чакат.

— Сега може да сервираш предястието, Ларс — извика тя. — И смени чашата ми. Господи, какви противни негодници сте всички!

— Пол не е негодник — изтърси Кети. — Той е медиум. — Стана му крайно неловко.

— Само това ни липсваше за пътуването. Двама религиозни чудаци, една глухоняма тъпачка, две педита и един медиум. Можете ли да се свържете със съпруга ми и да го попитате защо, по дяволите, остави парите си на сестра ми?

— Не, обаче мога да ви кажа, че 26 август е опасен ден за вас — отвърна Пол, за свое учудване.

— Откъде, по дяволите, разбрахте това? — Тя се наведе през масата и го загледа в лицето. Беше пийнала малко, но достатъчно, за да играе ролята на алкохоличка, каквато не беше. Но позата й помагаше: — Защо трябва да бъде опасен за мен?

— Не мога да ви кажа. Зная само, че 26 август е от значение за вас. Предполагам, че е нещо, което вече сте преживели, нещо неочаквано, нещо, което ви е потресло.

— Ще ти кажа нещо, синко. Този ден не означава нищо за мен!

— Съжалявам.

И наистина съжаляваше.

Докато я гледаше и слушаше как обижда двамата религиозни, датата 26 август се яви много ясно в съзнанието му.

Тогава забеляза, че религиозните се гледаха един друг и съпругът се опитваше да възпре жена си да каже нещо, но то беше по-силно от нея.

— На 26 август прегърнахме църквата — каза бързо съпругът, преди жена му да проговори.

— На този ден почина малкото ни момче. 26 август миналата година. Беше болно от левкемия — поправи го съпругата.

— Ох, такива като вас карат хората наистина да се чувстват зле — каза Драконката Бърбън, стана и напусна трапезарията.

Кети погледна Пол удивена. Откъде знаеше тези неща за хората?

Двете педита бяха впечатлени от неговата проява на интуиция и веднага му зададоха няколко въпроса за ясновидството. После на масата дойдоха капитанът и първият офицер, разговорът се промени и това му спести по-нататъшните демонстрации на неговите възможности.

Все пак той се изненада от онова, което извърши. Някой ден може би щеше да свикне с мисълта, че наистина е медиум. Засега това беше по-скоро нещо като хоби.

След вечерята се разходи с Кети по палубата, доволен от благоразумието си да не яде много и от това, че задържа яденето в стомаха си. Времето бе станало доста бурно. Корабът се люлееше, беше ветровито и заваля.

Докато ходеха на зигзаг по палубата, той несъзнателно обгърна с ръка кръста на Кети и тя погледна нагоре към него.

— Да отидем ли в каютата ти?

Той я прегърна и я поведе към стръмните стъпала, които водеха под палубата.

Запали осветлението в каютата, задържа отворена пред нея тежката врата, но когато влезе, тя загаси светлината и се отправи към илюминатора.

— Нека погледаме морето!

Тя се разположи до прозореца, като коленичи върху шкафчето. Той застана зад нея, изчака очите му да привикнат с тъмнината. Морето приличаше на маса от издигащо се и пропадащо черно мастило, светлините на кораба осветяваха бялата пяна, от време на време някоя вълна се удряше о дебелото стъкло на прозореца и оставяше солена бразда, когато водата се отцедеше.

Косата й ухаеше на лимон, сладък лимон и може би орлови нокти.

— Хубаво е тук — тихо каза тя.

В близостта й имаше топлота и той се изплаши от желанието си. Страх го беше да не му откажат. Плахостта му беше невероятна. Друг мъж направо щеше да я помоли: „Хайде да си лягаме“ или „Хайде да се чукаме“. Но той не можеше да говори такива неща. Не знаеше как да ги каже.

— Мога ли да остана през нощта? — попита тя.

— Разбира се. — Той сложи ръка на малкото й рамо. Нейните мисли ли четеше или своите?

— Тогава нека си лягаме, премръзнала съм — добави тя.

Тя се отдръпна и започна да се съблича.

На слабата светлина, която се процеждаше от прозореца, той забеляза белотата на кожата й, когато тя свали дебелия си пуловер и джинсите. Беше точно до него в тъмнината, гола; не виждаше гърдите й, но ги усещаше.

— Кое е твоето легло?

— Долното. — Гласът му прозвуча високо.

Бавно разкопча ризата си, доволен от тъмнината. Ако имаше нещо, което да го затруднява, то бе да се съблече пред момиче за първи път. Шерил беше различна, а и той бе полукъркан. Сега беше абсолютно трезвен. Махна пуловера, фланелата, смъкна джинсите, поколеба се за миг и свали слиповете си. Беше вече толкова възбуден, че не можеше да се преструва на преситен от такива неща.

— Надявам се морето да се разбушува истински — малко неуверено изрече тя, когато той се вмъкна до нея в леглото. Чаршафите бяха груби и той усети младата, нежна като коприна кожа до себе си.

— Защо? — Гърлото му беше така стегнато, че не можеше да каже нито дума повече.

— Тогава няма да има нужда да се напрягаме… само ще лежим тук, а корабът ще направи всичко останало вместо теб.

Леглото бе тясно и те лежаха с лице един към друг, устните им се сляха, ръцете му я държаха здраво, както и нейните него. Усети люлеенето и внезапното пропадане, точно когато не го очакваше. Стана неспокоен. За момент помисли, че ще му прилошее, после тя се раздвижи, опитвайки се да мине под него, и той се надигна, корабът отново пропадна като в бездна, оставяйки стомаха му зад него. Киселините от виното на капитана се надигнаха в гърлото му, усети, че дъхът му замирисва, корабът се надигна право нагоре и отново пропадна и той разбра, че няма да може да се овладее.

— Извинявай — успя да каже и скочи от леглото.

— Какво става? — попита тя, разочарована.

Не можеше да проговори. Прекоси каютата и отиде в банята, вечерята му се надигаше. Маринованата херинга, пушената риба, препеченото агнешко и всичките мазнини, които не искаше, сладоледът…

Изстена, защото това му помагаше. Имаше нужда от съчувствие. Коленичил до умивалника, беше му студено и му се повдигаше. Опита се да затвори вратата, ала като помръдна, отново му призля.

Изтощен, най-накрая стана, само за да усети отново клатушкането на кораба и свиването на стомаха си.

— Извинявай, Пол — извика Кети отвън, — но не мога да понасям някой да повръща.

Смътно осъзна, че тя се облече, и бързо напусна каютата.

Беше твърде нещастен, за да го е грижа. Всъщност бе благодарен, че тя си отиде. Не искаше да го вижда такъв. Намери една хавлиена кърпа, сложи я до устата си, светна и се върна на леглото си, където легна в очакване на следващия спазъм.

Дойде. Две пропадания и две издигания и още жлъчка изпълни устата му. Върна се, препъвайки се, в банята и остана там по-голямата част на нощта, треперещ, с влажни очи, взиращ се в дъното на умивалника, което не беше най-прекрасната гледка на света, но все пак доставяше повече удобство от всичко останало, което можеше да си представи.

По средата на неразположението му, някъде късно през нощта, усети внезапното и забележително спокойствие, абсолютната липса на движение. Чу мощни сирени на известно разстояние отвън, които си отговаряха една на друга в простора на морето. Беше доста топло, тихо, атмосферата бе призрачна.

Стана внимателно и отиде да погледне през илюминатора. На около двеста ярда се мержелееше огромен танкер с няколко светлини, а на известно разстояние зад него на червеникавото небе се очертаваше друг. Морето бе смолисточерно, вълнуващо се и все пак неподвижно.

Неразположението му се изпари. Стомахът му се успокои. Имаше нужда от чист въздух, искаше му се да се разходи по палубата. Бързо се облече и напусна каютата.

Навън беше съвсем тихо, като че наоколо морето бе обгърнато в саван, и от десния борд идеше светлина. Премести се от другата страна. Наблизо плаваха още кораби. Те се намираха в един конвой, минаваха през един конвой, защото всички други кораби се движеха в обратната посока. Тогава дойде един страшен бял блясък, който освети цялото небе, последван от страшен гръм. Като че великански дървен чук удари отстрани кораба до тях и той видя зейналата дупка в стоманата и водата, която нахлу през нея, а отвътре се издигнаха пламъците на буен пожар. Сиянието освети небето, хора скачаха от горящия кораб, спасителни лодки, срязвани от висилките си, падаха с шум във водата. Той гледаше как тази огромна маса желязо и стомана потъва в морето, погълната като детско корабче във вана.

Обърна се да види кой е до него и установи, че е сам. Никой друг ли не беше усетил какво става? Сънуваше ли? Пое дълбоко въздух няколко пъти, погледна ръцете си, захапа устната си. Заболя го, беше буден, напълно буден.

Отиде нагоре към квартердека, опита се да намери вратата на кабината на щурвала и видя на кормилото старши кормчията, който, изглежда, изобщо не съзнаваше какво става около тях. Тогава радистът излезе от радиорубката.

— Добър вечер, сър. На пътниците не е разрешено да идват тук горе — каза той със силен акцент.

— Зная, просто се чудех защо е толкова спокойно? — И като каза това, усети, че изобщо не е толкова спокойно, че има вятър и корабът отново е започнал да пропада и да се клати.

— Не е чак толкова спокойно, сър. Сигурно вече сте свикнали с плаването.

— Това ли било? — каза Пол, играейки на недосетливост. Трябваше да се сети какво му се беше случило. Един сън, още едно видение.

— Влезте на топло, след като вече сте се качили тук. Това е старши кормчията Свен.

Свен се усмихна.

— Дошъл си да погостуваш на среднощната вахта? Какво става, Спаркс?

— Получих още един от онези сигнали, третия за тази нощ.

— Какъв е този път, германски?

— Не. Английски. ИСС Сандпайпъри, ударен откъм левия борд. Подводница, забелязана на изток-юг-изток, десен борд…

— По морза?

— Всичките, освен последния. Чух глас.

— Какво изпраща пак онзи германският?

— 15.23.60 градуса северна ширина. 01.17 градуса източна дължина. Обсег 800 ярда, приблизителна скорост на танкера 6 възела. Изстреляно едно торпедо. Цев номер две. Чута експлозия, причинени повреди от удар в комина. Горната палуба разрушена. Сега корабът, изглежда, има пет градуса крен и потъва.

— Някакви идентифициращи кодове?

— Маркет гардън.

— Не ми говори нищо — каза старши кормчията.

— Да ги запиша ли в бордовия дневник?

— Да. Най-добре ги запиши в бордовия дневник.

— Най-объркващото е — продължи радистът, — че местоположението, което дават, е точно на това място, сякаш сме по средата на конвоя, като се имат предвид радиосмущенията, които получавам.

Пол гледаше как носът на кораба се потапя долу в черното море и как бялата пяна се пръска по него.

Бяха преминали през кривата на времето, конвоят принадлежеше на миналото, ала ако се опиташе да им го обясни, нямаше да му повярват.

Все пак попита:

— Не улавяте ли понякога радиосъобщения от миналото?

Радистът се обърна и го погледна, сините му очи го разглеждаха внимателно.

— И да го правим, обикновено не си го признаваме. Вие журналист ли сте?

— Не. Съвсем не.

— Е добре, чувал съм от радисти, че приемат странни сигнали, дори телевизионни програми по средата на Атлантическия океан, но никога послания от миналото. Това са легенди, както Летящия холандец и Мари Селест.

Пол сви извиняващо рамене и се отправи към вратата.

— Или Бермудския триъгълник — прибави старши кормчията.