Ендрю Лоурънс
Астрална връзка (3)

Глава втора

— Откъде разбра, че е там, Пол? Ти знаеше, защото отиде направо там, наблюдавах те. Ти ни остави и отиде право там.

Не му се искаше да отговаря, не можеше да отговори, защото не можеше да разбере себе си и не можеше да обясни това задоволително.

Освен това бе уморен от въпроси, отговори, анализи и теории. От десет часа присъстваше на предварителното следствие с шерифа, шефа на пожарната, лекаря, който установи смъртта на майка му, госпожа Лидман и Уорън Хюз.

По едно време обсъждането стана толкова банално, че той се извини и излезе от съдебната зала да подиша свеж въздух. Щяха да влязат детективи, съдебни следователи, още лекари, още пожарникари. После двама погребални агенти го подхванаха и той избухна в сълзи, позволявайки на нервите му да се отпуснат.

Така че госпожа Лидман пое грижата за всичко.

На нея това й харесваше. Виждаше го по нейното лице и беше благодарен, защото тя пое всичко — от покупката на четка и паста за зъби за двудневния престой до транспортирането на останките на майка му до подходящо вечно жилище.

Сега, когато подкараха обратно към Ню Йорк, четиридесет и осем часа по-късно, след като прекараха една спокойна нощ в препоръчания от Хюз мотел, където, за да спи дълбоко, той взе успокоително, искаха от него да отговори на въпросите, на които сам не можеше да си отговори.

Кошмарите, които всички очакваха да има — да преживява ужаса от смъртта на майка си, да бъде преследван от калцинираната фигура в младата горичка, — не бяха страшни за него в сравнение с появата на матовите деца. Самата им полупрозрачност бе ужас на ужасите.

Техните очи, техните коси, тяхната полупрозрачна белота. Дори и на яркото следобедно слънце техните форми не оставяха сенки.

Не бяха ли те напълно въображаеми, фантоми на мозъка му, предупреждения, вестители на смъртта? Когато ги видя преди три години, това нямаше никаква връзка с каквито и да било трагедии. Бяха се появили в стаята му, нищо повече.

Защо?

Защо го преследваха тези фигури и какво представляваха?

Беше ли умрял някой преди три години, някой, когото той не познаваше, някой, с когото имаше далечна връзка?

— Не мога да отговоря на въпросите ти — каза накрая той. — Не защото не искам. Просто не мога.

— Но ти признаваш, че си отишъл направо на мястото, където беше тя?

— Просто се случи да отида там.

— Не мисля така. Предполагам, че си бил привлечен там, привлечен до онова място от нещо неестествено. Не зная дали си осъзнавал това или не.

— Не разбирам.

— Видях те да ни напускаш, наблюдавах те през цялото време, ти следваше линията на маркучите от помпите към езерото, после напълно внезапно зави и съвсем направо се запъти към храстите. Там почти няма пътека. Не можех да те виждам напълно заради шубраците, но ти като че спря, сякаш… ъ-ъ, честно казано, сякаш говореше с някого. После се запъти направо към мястото.

Щеше ли да стане нещо лошо, ако говори за тях? Тя беше единственият човек на света, на когото можеше да спомене за тях. Страхуваше ли се да не го помислят за ненормален, или пък се страхуваше от непознати свръхестествени въздействия? Тя разбираше повече от мнозинството хора — заобиколена от всевъзможни окултни книги, трудно можеше да бъде наречена скептичка. Може би щеше да му помогне, да успокои тревогите му.

— Спомняш ли си как преди много време ти разправях, че видях насън появата на две деца в спалнята ми?

— Когато постъпи в магазина?

— Да. Те бяха там. Бяха малко по-високи, отколкото, когато ги видях последния път, но това бяха те.

— Предупреждение значи, вестители на смъртта, така ли мислиш?

Тя напълно приемаше възможността за тяхното съществуване.

— Не зная. Когато ги видях последния път, не се случи никаква трагедия.

— А другите ти сънища? Твоите повтарящи се сънища, сънуваш ли ги още?

— Да.

— Същите, как си затрупан жив под едно оръдие по време на битка и как хора ядат бебета в средновековна катедрала?

Тя помнеше какво й бе разправял. Имаше и по-лоши сънища, кошмари за кастриране, за изнасилване — той не беше разказвал за тях, бяха толкова обезпокоителни.

— Мислиш ли, че трябва да отида на психиатър?

— Не, но мисля, че трябва да поговориш по-свободно с мен, когато почувстваш, че можеш. Аз съм твоя приятелка и те познавам. Освен това вярвам във възможността за свръхестествени случки, в които един психиатър може и да не вярва. Ти не си болен, ти си напълно здрав, но не трябва да се затваряш в себе си, това може да те подлуди.

Не бе сигурен. Не бе сигурен, че желае да говори за това. И после, ако не бе преследван, ако не бе посещаван от деца-вестители и те бяха само в неговото въображение, значи беше душевно болен.

— Какво ще кажеш да останеш при мен тази нощ? Мисля, че не трябва да си отиваш вкъщи и да оставаш сам в апартамента си.

Той си помисли за празния апартамент. Ужаси се от мисълта да отиде там, да спи сам. Беше признателен за поканата.

И я прие.

 

 

Къщата на семейство Лидман в Куинс бе почти както си я представяше, само по-голяма. Уединена, боядисана в бяло, с веранда и стълби, водещи към главния вход. Това бе шаблонната резиденция в испански стил на преуспяващ началник, напълно подходяща за президента на дъщерна фирма на многонационална корпорация.

Двойният гараж се отвори автоматично, когато капакът се изтърколи нагоре по релсите и вратите се затвориха зад тях. За момент останаха на тъмно, после светна и те излязоха. На стените на гаража висяха две картини, наоколо нямаше нито инструменти, нито гуми, нито ръчна количка, нито маркуч за поливане; това бе всекидневната на колите, един намек за следващия лукс.

Влязоха в къщата през една плъзгаща се врата и изкачиха няколко тесни стъпала до едно антре със сини и бели плочки, сводове и изобилие от зеленина. Беше много свежо, много светло. Тя го въведе в една Г-образна читалня, стените на която бяха изцяло покрити с рафтове книги.

— Настанявай се удобно, Пол, питиетата са в бюфета отляво. Искам бяло вино. Трябва да вземеш лед от кухнята.

Тя седна зад покритото с кожа бюро и натисна един бутон на телефонния секретар. Изредиха се няколко съобщения, нови предложения за срещи, които бе отложила. Той намери чашите, виното. Преструвайки се, че не слуша, отиде в кухнята.

Тя беше голяма, просторна, с всички въобразими нововъведения. В хладилника намери лед, сложи малко в специалната сребърна кофичка.

— Здравей, Шерил, получих съобщението. Надявам се всичко да свърши добре и момчето да не се разстрои много. Ще бъда в Чикаго в четвъртък и петък, връщам се в събота сутринта. Не забравяй, че сме поканени в неделя на вечеря. Обичам те…

Той изчака да мине още едно съобщение, преди да влезе обратно.

Когато подаде виното на госпожа Лидман, тя спря да пише в един малък бележник и вдигна чаша към него.

— За здравето и благоразумието — каза тя и прибави: — Джек няма да се върне до събота сутринта. Това означава, че ще бъдем сами две нощи.

Дали отново не играеше игри?

Нямаше представа какво да каже.

— Е, сега ти можеш или да избягаш, или да поемеш последствията.

Това беше шега, разбира се, той не я вземаше на сериозно. Нейният начин да го накара да забрави трагедията.

Не искаше да се връща в апартамента, в това бе сигурен. Нямаше нищо против да бъде заобиколен от вещите на майка си, от които не се страхуваше, ала се плашеше да не види отново децата. Тук, в тази съвсем нова обстановка с нея, щеше да бъде в безопасност. Освен това имаше чувството, че тя ще действа като спирачка, присъствието й щеше да ги държи настрана.

— Благодаря — каза накрая той. — Ще рискувам да остана.

— Добре. Сега какво ще кажеш за малко храна?

— Не съм особено гладен.

— Но ти трябва да се храниш. Ще се изкъпя, после ще ти сготвя нещо. Може да отидем на кино, ако искаш.

Тя се опитваше да държи мозъка му зает, успяваше донякъде, въпреки че това същевременно го объркваше. Той не знаеше как да се държи с нея, какво точно се очакваше от него.

Сигурно нищо.

Поради положението, в което се намираше, имаше картбланш да се държи, както иска. Можеше да направи щуротия и това нямаше да има последици.

— Искаш ли да се изкъпеш? — попита тя. — Малко ще те отпусне.

Заедно?

Неговото изражение сигурно бе издало мислите му, защото тя започна да обяснява, че в къщата има три бани, едната от които бе част от апартамента за гости, в който ще се настани той.

Сега можеше да се отпусне.

Тя му показа пътя, предлагайки му да вземе със себе си и питието си. Беше сипал бяло вино.

Банята бе зелена, с италианска керамика и огледала, имаше всичко необходимо, включително подходяща хавлия за след баня.

Пусна му крановете и затвори вратата след себе си. Той помисли да я заключи, после реши, че ще бъде невъзпитано.

Съблече се бавно, гледайки в отражението си, страхувайки се изображението му да не се промени. Нищо не се случи, просто изглеждаше бял, не… блед, но интересен.

Положително ще му бъде от полза да поговори с госпожа Лидман за изгорялото видение, което бе видял в ума си. Да спомене, освен това за чувствата си относно кремацията. Всъщност погребалните агенти бяха предложили кремиране. Овъглените останки на майка му щяха да се превърнат в пепел. За да бъде абсолютно сигурно?

Уорън Хюз го бе уверил, че застрахователната компания ще плати всички разноски. Освен това беше намекнал за пари, пари от застраховки, които щеше да получи, защото всички работещи в Ийст коуст тръст автоматично получаваха застрахователни полици за живот, и с тази трагедия той щеше да извлече полза не само от това, но и от нейната застраховка срещу злополука.

Може би ще стане богат.

Може би няма да се налага да работи известно време.

Независимост. Независим едновременно от госпожа Лидман и от майка си.

Наистина ли желаеше това?

Горчивата скръб, която успяваше да потиска, изведнъж се надигна вътре в него и порой сълзи замъгли очите му. Шумът от леещата се от крановете гореща вода удави неконтролираните ридания, които неочаквано разтресоха тялото му. Искаше му се да изстене високо, никога не му се бе искало такова нещо, но виденията за майка му, когато тя беше по-млада, когато той беше по-малък, нахлуха в него, отчайващата нужда да се прилепи до нея, признанието, че макар и да не се беше разбирал с нея, макар и да бяха два отблъскващи се полюса във всекидневието си, те имаха нужда един от друг. Той се нуждаеше от нея, когато боледуваше, нуждаеше се от нейната нежност, нуждаеше се от тази личност, с която можеше да бъде самият себе си, а тя му беше благодарна за неговите грижи, толкова сутрини след тежки нощи.

Пое дълбоко въздух, изтри парата от огледалото, за да погледне своето набраздено от сълзи лице, затвори крановете и духна към мехурчетата от ароматния шампоан за вана. Тогава чу тихо почукване.

— Пол, добре ли си?

Дали е чукала дълго?

— Да, добре. Добре съм.

Гласът му бе стегнат, несигурен, плах.

— Отивам да се изкъпя, имаш ли нужда от нещо?

— Не. Всичко е наред. Благодаря ти много.

И тя се отдалечи.

Просто беше добра домакиня, закриляща, опитваща се да замести грижите на… някой, когото той никога вече нямаше да види.

Колко ли нещастна е била майка му? Не беше ли я разбирал твърде малко? Сега, разбира се, беше много късно да се опита и да я утеши. Никога не се бе замислял за това.

Не беше ли той следователно егоистичен син? Пренебрегвал ли я бе? Не се ли е нуждаела тя от любовта му, вниманието му? Не бяха ли оправдани укорите й? „Отново с твоите книги!“ Може би ревността от неговото четене е била непоносима. Дали безразличие му към самотата й не бе причината да търси тя компанията на толкова мъже, да удавя болката си в пиене?

Той се натопи по-дълбоко в разпенената вана, осъзнавайки при това за пръв път, че не бе опитал много от луксозния живот. Обкръжението успокояваше погледа — чистотата, добрият ред, растението в края на банята, редицата стъклени бурканчета със сини и зелени соли, зелените кърпи, списанията на малката масичка. Но какво ли струваше всичко това, този лукс? Не в пари, а във време и енергия? Колко прислужници държеше госпожа Лидман?

И къде отиваше той с нея?

Бе невероятно мила, той не похарчи и десет цента.

Тя нямаше нито син, нито дъщеря, може би той беше един жадуван заместител, може би тя бе копняла за майчинство. Ще остави нещата да следват хода си.

Дръпна запушалката на ваната с пръста на крака си и занаблюдава как разпенената повърхност се снижава бавно и части от тялото му се показват като острови в морето от мехурчета.

Виното оказа ефекта си, притъпи съвсем мозъка му и направи нещата да изглеждат забавно. Какво прекрасно бягство е алкохолът, ето защо майка му се бе обърнала към него.

Излезе от ваната, уви се в грамадната хавлиена кърпа и призна отражението си на римски сенатор в огледалото. Усещането на мокрото му тяло в меката кърпа го възбуди за момент и той изплези език, когато му мина мисълта, че може би да легне с Шерил Лидман в нейното без съмнение масивно легло ще бъде голямо преживяване. После, чувайки движение в коридора, осъзна, че в действителност нещата нямаше да минат така гладко.

Двамата ядоха без официалности в кухнята. Лека храна, с ягодов млечен шейк, за който му бе обяснено как се прави с помощта на миксера на стената. Домашен живот, не на съпруг и съпруга, не на любовник и любовница, а на майка и син. Можеше да види, че това й харесва.

И въпросите започнаха.

Какво ще прави сега? Помислил ли е за бъдещето? С интелигентност като неговата сигурно няма да прекара живота си само в продаване на книги? Какви амбиции има?

Това го накара да оцени неразпитващата си майка. На нея не й пукаше дали ще мете улиците, или се стреми да стане президент. Научила се беше да не му досажда.

Докато беше в банята си, Шерил Лидман явно се бе свързала с Уорън Хюз и имаше добри новини за него. Ийст коуст тръст щеше да му плати добра сума, но не, разбира се, и преди да приключат всички формалности по случая. Междувременно тя и Джек, нейният съпруг, щяха да му помагат.

Той слушаше любезно, беше добре възпитан, после събра чиниите и чашите и ги сложи в миялната машина, но му казаха да не си прави труда, защото първата работа на Мери е да почисти.

И така, какво му се иска сега? Да гледа телевизия или да си ляга?

И преди да успее да отговори, тя отиде зад него и обгърна с ръце кръста му и леко го притисна.

— Хайде да си лягаме, скъпи; не съм сигурна, че мога да се преструвам още дълго.

Целуна го по тила, гризна ухото му и когато той се вцепени, разбирайки, че цялото му тяло бързо се напрегна, тя плъзна ръка отпред в джинсите му.

— Мисля, че имаш нужда от малко нежност — каза и като го хвана за ръката, го поведе към неговата спалня.

Сега собствената му възбуда надделя.

Когато тя изрита обувките си, той я целуна, помогна й да разкопчее копчетата на роклята и да свали колана си.

Виното щеше да помогне, ако изпиташе нужда от помощ. Ако изведнъж тя се обърнеше към него и го обвинеше, че се държи неприлично, можеше да обвини виното. Но Шерил явно го желаеше.

Голи, те легнаха в голямото меко и чисто легло.

— Не ме ли намираш стара? — попита.

— Не. Никак.

Това не беше вярно. Фактът, че съзнаваше възрастта си, съзнаваше как изглежда, я правеше възрастна. Лицето й имаше различен цвят от тялото, защото беше обработвано години наред с много грим. Тялото й в същност бе доста младо. Гола, тя беше дребна, за своето превъзходство разчиташе на високите токчета, и това, което го учуди най-много, бе колко възрастен се чувства с нея, колко зрял. Докато с Пати се чувстваше като дете-юноша, буквално чувстващ възмъжаването си, с Шерил беше уверен, налагаше се да бъде, защото тя играеше изгубеното момиченце. Стана смел, не се криеше под чаршафите, не се стесняваше да се покаже. Тя го бе избрала, беше избрала неговата физика. Той нямаше от какво да се срамува и действаше малко буйно. Хвърли възглавниците на пода, събори я на леглото, така че да могат да се виждат в огледалото, покри цялото й тяло с маслото, което тя „плахо“ предложи да използват, и веднъж поел, нямаше спиране. Тя желаеше млад, пълен с енергия мъж и получи такъв — три пъти, с чаши бяло вино като освежително в промеждутъците.

Той нямаше представа какво й дава, какви скрити удоволствия събужда, но това го накара да осъзнае, че майка му е била права.

Трябваше да излиза много повече, да се учи направо от собствените си преживявания, а не от безбройните автори, които така или иначе можеха да си въобразяват всичко.

— Все още си неспокоен — каза Шерил. — Ще можеш ли да заспиш?

Не бе сигурен. Умът му се въртеше като томбола.

— Вземи приспивателно, имаш нужда от сън. — И тя се измъкна от леглото, излезе за малко и се върна, ухаеща на парфюмиран сапун, държейки чаша вода и малко бяло хапче.

Той положи глава на меката възглавница и когато се събуди, вече бе съмнало и беше сам.

Устата му бе страшно пресъхнала и звуците, които издаде, бяха съвсем неясни. След като поостана известно време неподвижен в леглото, бавно размърда крайниците си, стана и отиде в банята.

Забеляза, че дрехите му бяха прилежно сгънати, обувките подредени една до друга под стола. Дръпна пердетата и погледна навън към улицата от предградието. Луксозни коли бяха паркирани пред луксозни къщи, където двойните гаражи бяха вече запълнени. По пътя, над оградата, видя как традиционното вестникарче на колело хвърля ловко рулата на предните полянки.

Нямаше представа колко е часът и не можеше да си спомни какво е направил с часовника си. Вдигна джинсите си.

Ключовете му, ключовете от апартамента, бяха по някаква причина в левия джоб, въпреки че винаги ги държеше в десния.

Дали някой не е любопитствал?

Портмонето му бе непокътнато, пари не бяха взимани, но ключовете бяха преместени. Намери часовника си, шест и двадесет и три. Натисна бутона за датата и се вгледа в изображението. Бе петнадесети, петнадесето число на шести месец. Значи е спал цяло денонощие? Дори по-дълго? Върна се обратно в банята, огледа лицето си, попипа брадичката си. Имаше повече брада от обикновено. Двудневна брада.

Господи, спал е през всичкото това време? Сега събота ли е?

Вестниците щяха да му кажат.

Облече хавлията и се промъкна надолу по стълбите, разгледа ключалката и веригата на входната врата и се отказа. Нямаше начин да я отвори, без да събуди Шерил. Тогава в хола видя куфарче, две чаши, чифт мъжки очи.

Отиде в кухнята да си направи кафе. Беше спал повече от тридесет и шест часа, бе изгубил цял ден, може би два. Отвори хладилника, намери млякото, намери кафето в един кухненски шкаф, включи чайника. Когато се протегна да вземе чаша, ръкавът му закачи някакъв буркан, пълен с прибори за готвене, който се преобърна и нещата изпопадаха с грохот на пода.

Затаи дъх, изчака за шум от горния етаж, после започна да ги събира: черпаци, лъжици, вилици, ножове, шишове, прибори за барбекю. Постави всичко обратно, нареди ги в каната като цветя и когато се обърна, видя Шерил да го наблюдава от вратата.

— Съжалявам, че те събудих.

— Добре ли спа?

— Несъмнено. Кой ден сме?

— Неделя сутринта. Започнах да се тревожа, но докторът каза, че това е нормално и няма да ти навреди.

Дори не бе пресметнал правилно датата по часовника си.

— Искаш ли кафе? — попита той.

— Предпочитам лимонов чай… ще си го приготвя сама. Добре се справям с обстановката. Не предпочиташ ли истинско кафе?

Баналността на домашния живот продължи до обяд.

Джек Лидман слезе, прозявайки се, в своя халат либърти, купен в Лондон. Стиснаха си здраво ръцете, избягвайки да споменават за смъртта на майка му, избягвайки всичко и потънаха във вестниците си до обяд, когато Пол каза, че мисли да отиде до апартамента, просто да провери дали не е станало нещо.

Нито съпругът, нито съпругата се възпротивила. Шерил Лидман предложи да го закара. Той запротестира, но тя настояваше и докато пиеха кафето, сякаш това не можеше да се обсъжда по-рано поради изискванията на деловия обед, Джек Лидман каза, че иска да говори с него.

Отидоха на малката тераса зад къщата и под сянката на един чадър той разбра причината за този разговор. Канеха го да замине в чужбина, да заключи апартамента и да отиде далеч от всичко познато. Да замине за Европа, да посети Париж, Рим, Мадрид, Лондон, да изкара една хубава почивка. Той и Шерил го обмислили, книжарницата ще заплати самолетните разноски, другите разходи можеха да се покрият с част от парите от наследената застраховка. Имали достатъчно връзки в Европа, така че нямало да се чувства самотен.

Тази идея не беше чужда за Пол, той често мислеше за пътешествия, но нямаше средства да си ги позволи.

Той отново възрази любезно книжарницата да заплати билетите, но Джек Лидман му изтъкна, че това е един начин да го задължат да се върне. Въпреки че не било сигурно, имало вероятност Шерил да открие клон в Сан Франциско и да го помоли да го управлява и тогава у неговите знания и опит щели да бъдат безценни.

Те му подаваха на поднос едно сигурно бъдеще.

 

 

В апартамента миришеше неприятно, от боклука в кухненското кошче, от разлагащите се скаридени черупки от последната им вечеря с майка му.

Можеше да обърне всичко това в мелодрама, да остави тъгата да го обгърне, но имаше достатъчно сили да преодолее изкушението. Извини се за мръсотията, заведе Шерил в хола и й предложи чаша нес кафе.

Тогава тя направи нещо неочаквано.

Каза, че ще направи кафето и тръгна направо към кухнята, като че е била и преди в апартамента.

Ключовете бяха в другия му джоб, беше възможно да е идвала тук, докато е спал.

Но защо?

Не каза нищо, надявайки се тя да не усети грешката си.

След като я увери, че може да се оправи сам, и обеща да се отбие в магазина сутринта, както обикновено, и тогава да се свържат с полицията в Бърлингтън и да направят последните уточнения за погребението, ако властите дадат тялото. Той я изпрати до колата, изкачи двата етажа и се почувства облекчен, избавен, освободен от напрежението да любезничи.

Спането с нея не беше негово завоевание, а нейно, и той осъзна, че все още, до голяма степен по момчешки, „отбелязваше точки“, както доста справедливо характеризираше това разпространеният израз.

Отиде в стаята си, огледа се, опитвайки се да разбере дали има нещо разбъркано, и забеляза, че купчина стари броеве на списание „Евъргрийн“ бяха изместени, съвсем малко, само на няколко инча, обаче все пак бяха местени по бюрото му.

Отиде до полицата и намери дневника си от преди пет години. Не бе писал в него от около две години, не го бе отварял от приблизително толкова време.

Извади го, отвори закопчалката, прелисти го до последните записки, където той се отвори от само себе си.

Преди час (3 часа сутринта) бях посетен от видение на две странни ужасни същества. Деца, момиче на около осем години и момче може би на четири. Те стояха в ъгъла до шкафа и ме гледаха. Не бяха прозрачни, бяха полупрозрачни, като опал. Не приличаха на никое друго видение, фантазия или предчувствие, което съм имал преди. Не бяха зли, но страшни.

Защо имаше чувството, че това я интересува? Дали не го мислеше за луд? Тогава за какво беше тази идея да замине в чужбина и предложението да му платят пътя?

В нищо от това нямаше някакъв особен смисъл.

Преобърна няколко страници назад, спря се на един от повтарящите се сънища, които бе описал.

На двадесет и пет години съм, в армията на Наполеон. Зная това, но не зная откъде съм толкова сигурен. Бием се с австрийците при Дунава. Близо до мен избухва бомба или мина и огромна мантия пръст ме обгръща, съзнавам, че съм погребан жив. После излизам на повърхността, устата ми е пълна с пръст, усещам ужасна болка и разбирам, че ще загубя крака си. Затиснат съм под колелото на 12-фунтово оръдие „Грибовал“. (Намерих го в „Оръжия и хералдика на 19-и век“. Наполеон използувал ефективно масираните батареи от 12-фунтови оръдия на генерал Грибовал в решаващите битки при Фридланд през 1807 г., Ваграм през 1809 г., Бородино през 1812 година.) Означава ли това, че съм превъплъщение на войник от армията на Наполеон?

Пол отиде в стаята на майка си, отвори чекмеджето на бюрото, където тя държеше семейните документи, парите си, разписките от общия им банков спестовен влог, от който сега можеше да тегли сам. Може би беше тършувано, нямаше представа. Тогава се запита дали не е завладян от подозрения. Понеже се страхуваше от виденията, не искаше да ги приеме. И понеже не искаше да ги приеме, опитваше се да ги скрие, да ги запази в тайна и следователно се плашеше да ги разкрие. Отсега нататък щеше да приема без никакви възражения всичко, което семейство Лидман иска да направи за него. Те просто бяха мили, деликатни хора, които искаха да му помогнат.

 

 

Шерил Лидман го закара на летище Кенеди и го изпрати до пропуска, проверявайки отново дали не е забравил нещо. Веднъж минал паспортната проверка, почувства вълна на облекчение. Беше им позволил да го увият в памук и през последните две седмици приемаше всичките им съвети за всичко. Това, че бе спал с нея, й даваше право да мисли и да очаква от него да прави всичко, за което го помоли. И той го правеше. Още малко и щеше да се превърне в нейна собственост.

Загледа се в стойката, на която бяха наредени списания, купи си три, радвайки се, че сега разполага с пари. След осем часа щеше да е собственост на другиго, добрия сеньор Капуела, когото щеше да посети в Ривиерата, заради което полетът му бе директно за Ница, а не за Париж, където в действителност желаеше да отиде. Обаче други плащаха.

Седна с останалите пътници да чака обявяването на своя полет. На погребението не беше присъствал никой друг, освен семейство Лидман и петима предани началници от Ийст коуст тръст. Сега те бяха единственото му семейство и той се зарече да ги приеме като такова.

Новите му обувки го стягаха в пръстите. Би предпочел, да бъде с маратонки и джинси, но Шерил настояваше, че във Франция ще се чувства по-добре в костюм. Италианците държаха извънредно много на облеклото, а сеньор Капуела произлизаше от стар аристократичен флорентински род.

Погледна към информационното табло. Беше подранил. Би предпочел да мине през бариерата и да се махне, но тя нямаше да бъде там, беше му признала, че мрази изпращанията. В допълнение, тяхното приятелство стана малко напрегнато — бяха любовници, но не спяха вече заедно поради присъствието на Джек Лидман. Това го караше да се пита дали все пак се е представил добре.

Имаше предостатъчно време да отиде до тоалетната, да среши косата си и да се освежи за пътуването.

Отиваше в Европа!

Не беше за вярване! Ница, Рим, Париж, Лондон. Всички маршрути бяха подготвени за него. Сега той наистина живееше в крак с времето. След като двадесет и две години не бе имал нищо, сега изведнъж имаше всичко. При него бяха дошли смъртта, парите и новият живот.

Може би майка му е някъде горе и го наблюдава и направлява. Искаше му се да вярва, че не го е напуснала напълно. Все още се съобразяваше с нея в мислите си — на два пъти, когато си правеше кафе, се наложи да се спре да й вика откъм кухнята, питайки я дали и тя иска.

Отиде в тоалетната и бутна вратата. Беше разкошна: всички плочки и тръби бяха идеални, бе пусто, освен човека в далечната кабинка, който бе оставил вратата отворена.

Оттам идваха неприлични звуци, тежко, неравномерно дишане, като че някой стар човек злоупотребяваше със себе си.

Любопитен, разтревожен да не би в действителност на някого да е зле, той се насочи натам и тогава ги видя отново.

Този път лицата им бяха сгърчени от болка, от ужасна болка, момчето се бе хванало за по-високата си сестра, ръцете му здраво стискаха кръста й, тя почти щеше да извика, държеше го за задника, краката й бяха разтворени, между тях бе малкото момче. Бяха в толкова неестествена за деца поза, че беше направо противно, и момчето правеше ужасни движения на възрастен, които с всеки спазъм, изглежда, причиняваха болка и на двамата. После спряха. Изражението им, чертите им показваха силно облекчение.

Пуснаха се, поеха дъх, погледнаха го и поклатиха отрицателно глава. Момичето вдигна ръка и я прокара през въздуха, имитирайки полет на птица или самолет. Момчето направи същото, но с мъка в очите и накара ръката си внезапно да падне, да се разбие и експлодира.

Тишината бе разчупена от високоговорителя и един остър глас обяви неговия полет.

Погледна към децата, двете поклатиха глави, сякаш го умоляваха да вземе предупреждението на сериозно.

Някой влезе, той се вмъкна в тяхната кабинка и заключи вратата.

Сега се намираше по-близо до тях от всякога, толкова близо, че можеше да ги докосне.

Бяха реални, тези странни голи деца, облегнати на стената на тоалетната.

Техните сиви очи го гледаха и той за пръв път видя, че нямат зеници.

Пресегна се, пръстите му докоснаха бедрото на момичето. Беше ледено, твърдо и влажно.

Момичето се отдръпна назад колкото можеше, беше уплашено. Той оттегли ръката си.

— Кои сте вие? — попита с висок шепот.

И както я гледаше, усети, че потъва — едно странно чувство, че пропада през пространството, че е всмукан във вакуум.

И загуби съзнание.