Ендрю Лоурънс
Астрална връзка (2)

Глава първа

Бе три часът сутринта и, изглежда, телевизионните апарати на всички бяха включени.

Той лежеше съвсем гол в голямото легло на майка си, всички врати и прозорци бяха отворени, пердетата не бяха спуснати, но беше все така задушно и той не можеше да заспи.

Звуците, които достигаха до него от всички страни, никак не го успокояваха. Заплашителни мъжки гласове, женски писъци, револверни изстрели, вой на сирени. Ню Йорк във вихъра на обичайната си нощна истерия.

Отнякъде долиташе смях, звън на чаши — купон. Той не бе поканен.

— Ти не ходиш на много събирания, нали, Пол? — пак каза майка му вчера. — Защо така? Защо нямаш приятели?

— Нямам нужда от такива.

— Всеки има нужда от приятели.

Тя не го обичаше, защото той предпочиташе собствената си компания пред всяка друга, защото не умееше да се забавлява като другите, защото не знаеше как да се приобщи към тях.

— Върви при книгите си — това беше най-голямото й порицание, изричано винаги с пренебрежение.

Е, нямаше да му досажда поне една седмица. Една седмица щеше да може да чете, без да го безпокоят, щеше да има възможност да седи и размишлява, без да го питат какво прави.

Точно сега обаче проблемът беше в това, че не можеше да заспи, въпреки че се премести в най-хладната стая. Но всъщност нямаше нищо против. Предпочиташе топлината пред студа. Винаги можеше да вземе бинокъла и да погледа как другите хора се справят с горещината, да наблюдава как недосегаемата двойка прави любов цяла нощ на шарения диван в техния мезонет, въпреки че досега сигурно са заспали от изтощение.

Хубаво би било да бъде с Пати, да усети нейното тяло до своето, ала бе развалил това приятелство.

Така реши.

— Бедата с тебе, Пол, е, че си скучен — бе казала тя.

Не й отговори, защото не намери за необходимо да се защищава. Ако го намира скучен, това си е нейна, а не негова работа; в допълнение знаеше, че тя ще го напусне най-късно до един месец.

Интуиция, предчувствие, както и да се наричаше това, той знаеше.

— Ще имаш любовна връзка със съпруга на сестра си. Тя ще разбере и ще го напусне. Ти ще се настаниш на нейното място — каза й той. Тя го изгледа смаяно.

— Откъде знаеш? Как изобщо е възможно да знаеш за сестра ми и съпруга й. Никога не съм споменавала за тях.

— Получавам такава информация — каза той, което бе самата истина. Не знаеше защо и как, но просто му идваха мисли, по-скоро идеи, осъзнаване на ситуации, често преди да са се случили, които той вземаше на сериозно. Всеки ги има, но малцина им вярват или дори решават, че могат да ги използват.

Това беше не толкова въпрос на концентрация, колкото да си вземеш бележка от очевидното. По някаква причина всеки бе научен да вижда през неуловимото, да чете между редовете, да търси алтернативни значения. Когато една идея, една мисъл, едно видение се появи в съзнанието, трябва незабавно да се изследва за какво се отнася.

Както сега, дори докато размишляваше, той получаваше тази много ясна картина на собствената си спалня, не каквато беше, а много силно осветена, с прожектор горе в ъгъла над вратата, осветяващ директно полиците с книги. Никога преди не си беше мислил да освети книгите си с прожектор, но ето я ясната картина на неговата стая с неоправеното легло, спуснатите пердета, светещия лак на пода от борови дъски, индийския килим в средата и всичките му книги.

Можеше да разгледа от най-горния до най-долния рафт и отляво надясно, и да изреди всичките си книги — заглавие, автор, издател. Преди известно време ги бе подредил по цветове — белите, сините, зелените заедно — и по височина. Но сега ги беше подредил като в книжарница: география, история, философия, окултизъм, психология, белетристика и авторите по азбучен ред.

Умът му се беше спрял на третия рафт отдолу нагоре с драматургични книги; пиесите — Бекет, Чехов, „Жената, която няма да изгори“ на Фрай. Представи си тънката черна книжка със златни букви, какъв уместен надпис за името на пиесата. Тя стърчеше навън с около пет сантиметра от останалите книги. Това означаваше нещо. Той приемаше тези знамения, замисляше се над тях. Това бяха улики, нямаше представа откъде идват и защо, но бяха улики, които се нуждаеха от разследване.

Дали не беше отново думата „горене“?

Опита се да потисне усещането, че всичко, свързано с горене, води направо към спомена за онези деца, но очевидно имаше връзка. Този отвратителен мирис бе твърде силен и видението твърде кошмарно, за да го забрави.

Значи нещо щеше да изгори?

Или някой?

И в ума му изплува как майка му пали цигара. Чу драсването на клечката, видя набитите й пръсти с къси нокти, намазани с лак, който скриваше мръсотията, треперещата й ръка, която се опитваше да държи цигарата неподвижно, и пламъкът господстваше над оформилата се в главата му картина.

Той се обърна и легна по корем, зарови главата си под възглавницата, за да се скрие от шума на външния свят.

Следвай мисълта. Не се колебай, не мисли, че е глупаво, не я потискай.

Трептящата клечка пада, за момент пламъкът почти угасва, тя е паднала на светлозеления килим до бутилката бренди. Майка му сега я гледа, наблюдава загасването на огънчето с любопитство — дали ще прогори дупка в килима или не. То оживява и тя потапя пръсти в чашата с бренди и очертава кръг около огънчето. Тя е отегчена, лежи пияна на леглото, главата и ръцете й са надвиснали от ръба на леглото над пламъчето, което сега достига брендито, появява се слаб син пламък, картината е омайваща.

Той е над нея, зад нея, гледа през рамото й. Пръстите й се потапят отново в чашата с бренди, описват още един кръг. Пламъкът угасва. Необяснимо защо тя вдига бутилката и сипва малко бренди на килима, пали клечка и наистина го запалва.

Той задържа видението. Стаята е непозната. Никога не е бил там, това е стая за гости, хотелска стая, стая в голяма къща. Тя лежи по корем, облечена в белия си пуловер с висока, обърната яка и джинси, и наблюдава танца на синия пламък.

Тогава той лумва и достига косата й.

Той седна в леглото, удари възглавницата в стената и се облегна на нея.

Мечти, кошмари, фантазии.

Леглото ухаеше на тютюна и парфюма й.

Тя го използваше обилно, което й спестяваше къпането.

Дезодоранти и парфюми, тютюн и алкохол — тя се занимаваше само с това.

Сега тя не носеше нищо под джинсите си. Когато другите жени изгориха сутиените си, тя захвърли всичкото си бельо.

Смразяващото видение се върна отново. Евтиният лак за коса пламна, покривката на кревата също се запали. Той разтърси яростно глава, освобождавайки се от видението, ала тогава студ скова тила му и се плъзна надолу към кръста, гърлото му се сви, устата му пресъхна. Щеше отново да види децата. Те бяха в неговата стая, щяха да се появят в онзи ъгъл, в който ги видя преди три години, щяха да застанат там и да се втренчат в него, държейки се за ръце.

Чувството бе толкова силно, толкова натрапчиво, че той се измъкна от леглото и избяга от стаята на майка си по коридора, преди страхът му да се засили. Ритна с крак вратата на стаята си, протегна бързо ръка в тъмното и светна лампата.

И горната лампа с японския хартиен глобус, и бялата лампа над леглото му не оставяха никакви сенки. Откакто видя децата, той отбягваше сенките. Огледа се, нямаше нищо необичайно. Не бяха тук.

Нямаше миризма.

Нищо.

Погледна нагоре към ъгъла на тавана, където си бе представил прожектора. Идеята не беше лоша. После се приближи до третата лавица с пиесите на Фрай. „Наблюдението на Венера“, „Момчето с двуколката“, „Сънят на затворниците“. Никога не бе притежавал екземпляр от „Дамата, която няма да изгори“. Имаше я в книжарницата — тънко томче с черен гръб. Никога не я беше купувал.

Отиде в банята да вземе душ, за да се поохлади. Стъпи под душа и завъртя докрай крана на студената вода.

За момент очакването на шока, последвано от самата студена вода, го накара да настръхне и това беше чудесно. Той стоеше под дъжда с обърнато нагоре лице, с отворена уста, пиейки свежата вода.

След няколко минути затвори крана, изтръска се, приглади къдравата си черна коса, изстисквайки водата от нея, и излезе от банята.

Усещането започна, когато се наведе да подсуши краката си усещането, че кожата му вече не му принадлежи.

Като издърпа хавлията нагоре по краката си, около бедрата, по гърдите си, усети, че се бели — едно странно усещане без болка, но отвратително на пипане. Изпусна хавлията и заопипва с пръсти тялото си. Повърхността на кожата му бе ронлива, сякаш се е изприщила и след това част от нея се е свлякла. Като че ли прокарваше ръка през купчина мъртви, загниващи есенни листа и беше черен, тялото му беше овъглено. Усещането продължи секунди, може би по-малко, но беше отвратително, и когато постави ръка на лицето си, изобщо не усети кожа, никаква плът, а направо лепкави кости.

Стискайки здраво очи, той прекоси банята до мивката и застана пред огледалото. После ужасен ги отвори и установи, че се взира в едно чудовищно отражение на обгорял череп с мърдаща челюст, очните кухини се взираха обвинително в него, сивите кости се показваха през тънката като хартия кафява ципа от изгоряла кожа.

Той затвори и отвори отново очи. Това беше неговото отражение — изопнато, бяло, но нормално. Въздъхна и се усмихна. Усмивката беше на майка му.

Значи предчувствие за смъртта й?

Но кога? И трябва ли да й каже?

И кой ще обърне внимание на предупреждението му?

Не и тя.

Най-малко тя.

Загаси осветлението и се запъти към кухнята, отвори хладилника и извади една кутия кока-кола.

Наистина ли искаше да има способности на медиум? Наистина ли искаше да претърпява такива травми, да живее във вечния страх да се изправя срещу отблъскващи видения?

— Не става дума за избор — високо каза той и веднага се учуди защо го каза.

Кой го каза? Сам ли си говореше? Той ли говореше? Или някой друг, нещо друго, което говори чрез него?

— Бедата с теб, Пол, е, че си скучен.

Той не беше скучен. Неговият свят просто не бе същият като на другите хора. Имаше друго измерение, което, изглежда, никой не разбираше, което той не можеше да сподели.

— Кажи ми бъдещето, Поли — помоли го дванадесетгодишната Мери-Джейн на рождения си ден, когато живееха в Сиракуза и имаха съседи.

Дланта на лявата й ръка бе положена в неговата и той трябваше да й гадае бъдещето.

— Ще ти подарят кученце, малко черно-бяло кученце, но ще го прегазят.

Всички го помислиха за ужасен. Той не знаеше защо каза това, но то, разбира се, се случи. Изминаха няколко месеца и Мери-Джейн се отби в къщата му, държейки черно-бяло кученце. След една седмица то бе смачкано от задните колела на един камион.

Интуиция ли, предчувствие ли, той нямаше представа. Такива видения не се случваха много често. Четири пъти, за да бъдем точни. Кученцето на Мери-Джейн, смъртта на госпожа Клейнман в болницата, която всеки можеше да предвиди — но някак си той узна точния ден и час. Злополуката в химическия завод, острата миризма, с която бяха просмукани дрехите му дни преди това. Автомобилната катастрофа на Гибсънови, която също би могла да бъде налучкана, като се има предвид колко много пиеше господин Гибсън.

Четири предчувствия за осем години, едно на всеки две години.

Щеше ли да има още едно?

Той загаси всички лампи, върна се в стаята на майка си и се наведе през прозореца.

Това тази вечер не беше предчувствие, беше обикновен ход на мисълта. Започна се с майка му, защото я нямаше вкъщи и защото той се намираше в леглото й, което беше пропито с нейната миризма; нейните натяквания за четенето го доведоха до книгите му, до неочакваната идея да ги освети с прожектор и после до непосредственото съсредоточаване върху една книга, която той не притежаваше и която случайно загатваше за изгаряне. Всичко след това беше чиста фантазия, може би основана на страха, че майка му може да си навреди, ако продължава да пие, и освен това пристъп на ревност, защото тя пак беше с друг мъж, когото той не познаваше.

Дали обичаше тя тези мъже, или само ги използваше? Продавайки се за по-висока длъжност, за още една седмица към отпуската!

Жалко, че тя е курва!

Всъщност той дори не притежаваше тази книга, обаче знаеше къде се намира в книжарницата. На горната лавица отляво, където имаше няколко английски класици. И ако не поспи малко, няма да се чувства добре сутринта, за да обслужва купувачите, и това няма да се хареса на госпожа Лидман!

Той остави празната кутия от кока-кола на перваза на прозореца и се повлече към леглото. Кутията би могла да се хлъзне, да падне и да се присъедини към боклука на Ню Йорк долу, може би и да удари някого по главата.

Беше медиум не повече от някоя улична лампа.

 

 

Като вървеше по Четвърта западна улица от метрото към книжарницата в Гринуич, той видя госпожа Лидман да идва срещу него.

Тя беше привлекателна, в това нямаше никакво съмнение — откакто я забеляза, петима мъже извърнаха глави, за да огледат краката й. Това идваше от пепеляворусата й коса, елегантния разкошен скандинавски вид и нейните искрени сини очи, които ги сразяваха. Харесваше му да работи за нея, да я наблюдава как флиртува, за да продаде някой евтин роман.

— Пол! Обадиха се от Лейк Шамплейн, някаква злополука с майка ти. Един мъж на име Уорън помоли да му се обадиш веднага, имам номера му.

Горящото изображение се появи в съзнанието му, пламъците се издигаха към лицето й, тънката коса пукаше, червените горящи краища приличаха на запалена слама. Той се втурна през магазина между щандовете с книги към телефона в дъното.

Набра номера, седна на въртящия стол, опита се да регулира дишането си, да се успокои, усмихна се на един клиент, който искаше да плати книгата си. Посочи му към госпожа Лидман.

Някой вдигна слушалката.

— Мога ли да говоря с Уорън…?

— Уорън е.

— Аз съм Пол Саралин.

— Здравей, Пол. — Тих, спокоен, дълбоко съчувствен глас. — Майка ти претърпя злополука. Най-добре ще бъде да дойдеш бързо.

— Каква злополука?

— Ще ти обясня всичко, щом пристигнеш тук.

— Въображението ми може да се развихри. Ще ми бъде по-леко, ако ми кажеш веднага.

— Пожар, Пол. Къщата, в която беше тя, се запали.

— Кога?

— През нощта.

— Мъртва ли е?

— Не знаем. От къщата останаха само стените, а тя липсва. Можеш ли да наемеш кола, имаш ли достатъчно пари в брой?

— Ще се справя. Само да проверя адреса. — Беше някъде в тефтерчето му, в горния десен джоб на дънковата му риза. Прочете го, Уорън му даде някои упътвания и каза, че ще го чака при западната бензиностанция на Бърлингтън.

 

 

Шофираше госпожа Лидман.

Тя затвори магазина, натика го в новата си кола и подкара. За първи път показваше някакво внимание към него, винаги беше налагала взаимоотношения от типа началник-подчинен, въпреки че от време на време оставаха с часове сами в магазина, а понякога работеха до късно при инвентаризациите. Тя бе доста по-възрастна от него, разбира се, и омъжена, и богата.

Той никога не потърси сближение, винаги спазваше дистанция, предпочитайки да бъде уважаван за ума си, вместо порицан при неуспешен опит за флирт. Но тя беше изискана, със слънчевите си очила „Кристиан Диор“, златния ръчен часовник, артистичните джинси и пъстрата блуза.

Майка му я мразеше.

Колата притежаваше цялото оборудване на знаещите работата си професионални дами, касетофон, радио, всичко е електронно управление, и тя караше добре, знаеше съвсем точно къде отива, отклонението вдясно, нямаше проблеми.

Той мълчеше, просто седеше до нея, гризеше нокътя на палеца си и скърцаше със зъби.

— Кой е този Уорън? — попита тя, след като се измъкнаха от натоварения трафик и поеха по шосе 90.

— Не зная. Някакъв тип, с когото започна да спи преди около седмица.

— Често ли й се случва?

— Да.

— Извинявай — каза госпожа Лидман.

Никой никога не му беше съчувствал заради майка му. Сега, когато тя може би беше мъртва, всички щяха да му съчувстват. Тя беше мъртва, разбира се. И двамата го знаеха. Но кога ще го повярва?

— Бяхте ли близки?

Тя вече премина в минало време.

— Немного.

Той нямаше желание да говори, но чувстваше, че трябва, иначе щеше да бъде нелюбезно от негова страна. Тя наистина се държеше мило.

— Благодаря, дето ми помагаш така — каза той.

— Това е най-малкото, което мога да направя. Не ми харесва хората да карат на дълги разстояния, когато вниманието им е погълнато.

Той се взираше напред в пътя, съзнанието му беше съвсем празно. Не искаше да мисли за нищо.

— Тя имаше ли кола?

— Не. Не можеше да си го позволи, а в Ню Йорк…

— Колко от заплатата ти отиваше да й помагаш?

— О, немного. Тя работеше като секретарка в Ийст кост тръст от години. Мисля, от петнадесет. Затова пиеше и ходеше с всички тези мъже. Скучна работа, правеше го, за да се спаси от еднообразието. И беше самотна.

— А баща ти?

— Почина, когато бях на седем години.

— Баба, дядо?

— Всички са починали отдавна. Винаги сме били само мама и аз. — Прозвуча доста глупаво. — Мама и книгите ми.

— Какво става с писането?

Госпожа Лидман се беше заинтересувала от него, когато той започна работа в книжарницата. Той й показа един от дневниците си и тя каза, че има талант.

— Нямам смелост и търпение, а и няма за какво да пиша. Събития като тези те карат да мислиш, че един дневник може да заинтересува другите, но не мога да пиша само за себе си.

— Ожаднях — каза тя. — Имаш ли нещо против да спрем за малка почивка?

Тя спря пред един крайпътен ресторант. Той излезе, гледаше я как заключва всички врати. Вървеше малко зад нея, тясната й пола и високите токове акцентираха чувствения начин, по който ходеше. И тя го знаеше.

Вътре те седнаха един срещу друг.

— Какво искаш? — попита тя.

— Искам да бъдете моя гостенка, госпожо Лидман — каза той.

— Пол, аз съм твоя работодателка. Освен това съм по-възрастна от теб и по-богата, така че ще си позволя да кажа това само този път. Отпусни се, остави ме да поема грижата за дребните неща, остави ме да организирам всичко, защото там ми е силата, и престани да досаждаш. Не го правя само заради тебе, правя го и за себе си. Ще спечеля нещо от това.

— Какво? — попита той.

Сервитьорката им донесе менюто.

— Избери каквото искаш да ядеш и ще поговорим за това.

Той избра хамбургер, пържени картофи, сос и млечен шейк. Тя избра салата от риба тон и кока-кола.

Зад тезгяха няколко готвачи пържеха парчета месо. Пламъкът се устреми нагоре към вентилатора, едно съвсем обикновено явление, ала това го разстрои. Госпожа Лидман забеляза и се обърна да види каква бе причината за реакцията му.

— Какво става?

— Нищо. Просто огънят. Имам прекалено живо въображение.

— Да. Зная. От колко време работиш за мен?

— Около година?

— Ти си истински мечтател. Започна в магазина по Коледа на 77-а. Това прави повече от две години.

Той изгуби нишката на разговора.

— Времето има ли значение за теб?

— Не особено.

— Все още ли имаш сънища?

— Сънища?

— Когато дойде за пръв път, ти често разказваше за сънищата си.

Вече не й разказваше за своите сънища, както беше спрял да ги разказва на майка си, на Пати, на другите си приятелки. Спря, след като й разказа за децата, сякаш беше разкрил ужасна тайна. Инстинктивно усети, че не трябва да разказва на никого за тях, и след като разказа на госпожа Лидман, после на никого не спомена за тях.

— Беше почнала да ми разказваш какво ще спечелиш от това, че си мила към мен — каза той, сменяйки темата.

— Не съм мила към теб… Прави ми удоволствие да ти помогна, когато имаш нужда от помощ. Аз съм от тези жени, които обичат да се грижат за другите.

Гледаше го право в очите.

Той усети, че се изчервява. Руменината се изкачи по врата му, по ушите и лицето му пламна.

— Освен това обичам от време на време да се откъсна за малко от съпруга си. Това е идеално извинение. Можем да отсъстваме с дни.

Сервитьорката пристигна с тяхната поръчка точно, когато мълчанието му го накара да се чувства неловко.

Нямаше представа нито какво да каже, нито какво да направи.

Погледна чинията пред себе си. Не беше гладен. Разбираше, че чувствата му дремят, но скоро ще се събудят, и се плашеше от това.

Погледна пържените картофи, салатата, сложи сос на хамбургера, после осъзна, че се е обслужил преди госпожа Лидман, и бързо й подаде соса с извинителна усмивка.

— Извинявай, просто бях много далеч оттук.

— Всъщност не искам салата — каза тя и после: — Доколко зависеше от майка си?

Правеше го нарочно, припомняйки му новото положение. Може би бе за добро.

— Не знам.

— За всичко — като пране, храна, лекарства?

— Не особено.

— Каква беше всекидневната ви практика? По кое време ставахте, лягахте, какво правехте в неделя?

— Мама винаги ставаше първа, после ме събуждаше, когато свърши в банята, после правеше кафе за двамата. След това излизаше и се виждахме за малко, когато се върне, или никак.

— А неделите?

— Ако беше вкъщи, опитваше се да готви. Но тя обикновено отиваше у приятели, изглежда, винаги отиваше на събиране събота вечер.

— А твоите собствени приятели?

— Нямам много. — Той си играеше със соса, размаза го по целия хамбургер с плоското на ножа. Въобще не беше гладен. — Никакви, фактически — добави той.

— Приятелки?

— Една-две преди няколко месеца.

Отряза парне от хрупкавата маруля и го сложи в устата си, после погледна нагоре.

— Доста съм скучен, да знаеш.

— Някоя от тях ли ти каза?

— Да. — Това бе доста проницателно. — Как позна?

— Ти си книжен червей, Пол. Твоите приятели са Уилям Блейк, Анеис Нин, Селин, Уилсън, Успенски, Фриш, Бьол, Хесе, дори Пруст. Не ти е присъщо да се сприятеляваш с хора със същите интереси, защото всички те приличат на теб, носовете им са забити в страниците. Виждала съм те да се разпалваш с някои от нашите клиенти. Те ни остават клиенти заради тебе. Ти си най-начетеният човек, когото познавам. Това не значи скучен. Но малко недостижим.

Той хапна неохотно от хамбургера, пийна от млечния шейк, изяде домата. Не желаеше нищо от тези неща.

— Извинявай, просто не съм гладен.

— Не се притеснявай. Разбираемо е. Не говори, ако и това не ти се прави. Просто се опитвам да държа мозъка ти зает.

Той й се усмихна, надявайки се, че така изразява благодарност. Ръцете му лепнеха и му се искаше да отиде до тоалетната.

— Ще ме извиниш ли за момент?

Отправи се към тоалетните, желаейки силно да остане сам, да обмисли нещата. Стомахът му беше празен, свит от страх. Докосна черните плочки над тоалетната, прокара пръст по сигурните квадрати. Не се знаеше какво ще се случи, не знаеше кой е Уорън, не знаеше къде отива, какво ще намери там.

Мама мъртва!

Като дръпна нагоре ципа на джинсите си, помисли за Пати. Усмихна се на фройдисткото отклонение. Пати винаги държеше ръката си на дюкяна му, когато ходеха на кино. „Нарича се възбуждане на пениса — казваше тя и той приемаше, че е така. — Освен това имаш съблазнително лице, което ще те прави уязвим към по-възрастните жени. И младите ще те желаят, защото си силен и мълчалив.“

По-късно го нарече скучен.

Погледна се в огледалото, докато си миеше ръцете. Имаше предчувствия за смърт и никога за любов. Или може би той не ги разпознаваше?

Любовна афера с госпожа Лидман?

Неговото „висшист“ срещу нейното „мисис Робинзон“?

Тя нямаше дъщеря, с която да избягат, а и беше млада. Но дали щеше да господарства? Няколко пъти той издържа на лошото й настроение, когато издателите бяха изпратили други книги или няколко пратки пристигаха наведнъж. Изглеждаше хубава онзи път, когато косата й се бе разпиляла и лазеше по пода да подреди фактурите, които бяха изпаднали от папките. От друга страна, той винаги я считаше за почтена жена, която елегантно кръстосва крака, когато сяда, за уравновесена жена. Този път тя неочаквано придоби човешки, дори секси вид.

Ако не му каже да се подстриже и не започне да му купува ризи, които той не харесва, може би си заслужаваше да я поухажва. Бе достатъчно самомнителен, за да вярва, че има какво да й предложи. Ума си, ако не друго. Този склад на цитати, компютър на автори.

Тя може да се разведе, той може да се ожени за нея и да наследи книжарницата.

Това ли бе неговата крайна амбиция, да притежава книжарница?

Никога преди не бе мислил за това.

Дали майка му е оставила някакви пари?

Госпожа Лидман го чакаше до колата. Слънцето напичаше, той махна якето си. Ръцете му бяха бели като лицето, един бледен юноша. Пое от свежия въздух и веднага се почувства по-добре.

— Не съм излизал от Ню Йорк от три години — каза той.

— То се вижда.

— Бледен ли съм?

— Бледен си.

— Трябва ли, вехнещ от отчаяние,

Да умра заради възлюбена жена

Или страните ми да избледнеят от любов,

Защото на други розови са те?

— Кой е написал това? — попита тя, развълнувана.

— Джордж Уитърс, началото на седемнадесети век.

Обичаше да цитира, много обичаше да намери верния цитат за вярната ситуация.

— Понякога мисля, че се пропиляваш — каза госпожа Лидман. — От друга страна, предполагам, че магазинът ти дава свободен достъп до знанията, които искаш.

Влязоха в колата и тя потегли обратно към магистралата.

— Ще пристигнем след няколко часа — каза тя, гледайки картата. — Какъв мислиш, че е Уорън. На какво приличат те обикновено?

— Мъжки шовинистични началници на мръснишки уикенд с техните секретарки.

— Всичките от застрахователната компания?

— Повечето. Тя бе стигнала почти на върха. Може би изнудвайки някои, доколкото зная — каза той.

Госпожа Лидман се изсмя. Леко вулгарен смях на жена, която е преживяла подобни положения. Била ли е секретарка? Дали не се е омъжила за началника си?

— Дали не харесваш майка си, защото е спала с много мъже?

— Не. Не я харесвах, защото предпочиташе компанията на този вид мъже пред моята. Тя не ме ценеше.

— Аз те ценя, Пол. — Това бе изречено кокетно.

Бе му дала подарък за рождения ден — двата тома на Пейнтър за Пруст, издание с твърди корици, които той ценеше много. Бе трогнат, но счете подаръка за насърчително потупване от работодателя, въпреки че синята панделка и изящната опаковъчна хартия не бяха твърде делови.

Дали не се събуждаше за нещо доста интересно, което може да е гледало в лицето му от известно време?

Погледна я, хубавия тъмен тен на ръцете, тънките й китки, поддържаните с дневни кремове ръце. Държеше волана изтънчено. Тези дълги пръсти бяха вълнуващи.

Видя, че я наблюдава и се усмихна.

Тя може ли да чете мисли?

— Имаш хубав тен — каза той. — Откъде е?

— Забелязал си? Имаме градина и седя навън през почивните дни.

— Ти и съпругът ти — каза той натъртено.

— Аз и приятели, понякога и съпругът ми. Той доста често отсъства.

Извърна глава и отново го погледна направо в очите. Жената определено го подканваше и той се намести в седалката.

— Какво работи? — успя да попита той. — Не зная нищо за теб.

— Той е президент на МСУ, спомагателна фирма на ЕСКА.

— О…

— Обърка ли се? МСУ означава Международни сателитни услуги, ЕСКА означава Електроник Саунд Корпорейшън ъф Америка.

— Това зная. Значи той е в космическия бизнес?

— В известен скромен смисъл. Неговата компания фактически прави метални винтове за ракетите. Не е толкова престижно, колкото звучи.

— Защо отсъства повечето време?

— Защото иска. Не сме спали заедно от две години.

Той отново усети, че се изчервява. Добре, че завиваха и тя трябваше да се концентрира в шофирането.

Това, което го учуди, бе собствената му реакция. Ходеше на кино, бе чел почти всички еротични книги, които пристигаха в магазина, бе отхвърлил Хенри Милър и Франк Харис, защо действителността го объркваше толкова много?

Дали бе забелязала, че чете еротични книги?

Не бе забелязал.

Но значи той не забелязваше нищо.

— Това шокира ли те? — попита госпожа Лидман, когато излязоха отново на права отсечка.

— Какво?

— Дето ти казах, че не съм спала със съпруга си от две години?

— Не… Да. Не фактът, но това, че ми го казваш. Не се интересувам много от живота на хората.

— Как изглежда спалнята ти?

— Спалнята ми? — Въпросът бе странен.

— Да, какъв цвят са стените, има ли много книги, леглото ти единично ли е или двойно?

— Единично. Много книги, бюро.

— Винаги съм си те представяла в двойно легло, обикновено с красиво момиче.

Тя играеше игра или искаше ясно да му покаже, че го мисли за доста недосетлив.

Какво трябваше да направи, да я хване за крака? Да пъхне ръка под полата й?

Извърна се на седалката, за да е с лице към нея, лакътят му се подаваше от отворения прозорец, вятърът вееше косата му. Това беше атакуваща стойка, една доста агресивна позиция, но не можеше да измисли какво да каже.

— Почти пристигнахме — каза тя, сочейки един пътен знак, и те напуснаха магистралата. Езеро Шамплейн — три мили.

Намали скоростта, обърна се и го погледна.

— Просто поддържах разговора, Пол, за да се откъснеш от действителността, с която трябва да се сблъскаш сега. Не го вземай на сериозно.

Тя стисна ръката му и той се почувства отново като шестнадесетгодишен, където явно живееше повечето от времето, доколкото се отнасяше за жени.

— Онзи там сигурно е той — каза госпожа Лидман, навлизайки в големия комплекс на бензиностанцията.

Един висок мъж, изглеждащ по-добре, отколкото очакваше, по-добре облечен, общо взето, по-елегантен от обичайните приятели на майка му, махаше и идваше към тях.

Госпожа Лидман паркира колата, изгаси двигателя и двамата излязоха, когато мъжът стигна до тях.

— Пол Саралин?

— Да.

— Уорън Хюз, административен директор на застрахователната компания Ийст коуст тръст. Работех с майка ви.

Пол представи госпожа Лидман, гледаше как двамата си подават ръце и съзнаваше, че по-възрастният мъж ще знае как да се справи с такава жена. Тя несъмнено бе по-изискана от майка му.

— Намерихте ли я вече? — попита госпожа Лидман.

— Не, страхувам се, че не. Ще използваме моята кола.

— Какво точно се е случило?

— Никой не знае. И няма да разберем, докато огънят не бъде напълно потушен.

— Още ли гори сградата? — попита Пол.

— Да. Доста неприятно.

— Хотел ли беше?

— Частен хотел, по-скоро клуб. Нашите клиенти го използваха за кратки почивки.

— Вие с нея ли бяхте?

— Не съвсем, синко. Тя пристигна с Гери Мърдок, но той реши да отиде да лови риба от другата страна на езерото. Тъй че тя бе сама, когато е станало.

Те влязоха в линкълна на Уорън Хюз, като Пол отвори вратата на госпожа Лидман, после седна отзад. Бе възпитан добре, знаеше как да се държи. За това трябваше да благодари на майка си. Тя преценяваше мъжете първо по маниерите им. Очакваше да се отнасят с нея като с дама.

— Отначало къщата е била построена от един ексцентричен търговец на предмети на изкуството. Точно копие на къща стил късна английска готика, дъбови греди, островърхи покриви, много дърво, такива работи. И както е изолирана, хората от пожарната не са могли да пристигнат много бързо.

След десет минути шофиране видяха пушека, странни образувания от него полепваха по дърветата и храстите, когато завиха по една люлякова алея. Миризмата бе толкова силна, че Хюз затвори прозорците. И изведнъж пристигнаха, останките на къщата бяха пред тях.

Имаше пет пожарни коли и маркучи навсякъде, пожарникари в огнеупорни костюми гасяха тлеещите греди. Никога не бе виждал такова нещо. Един масивен комин продължаваше да стърчи сред почернелите развалини, изкривени решетки за прозорци, овъглени греди, разкъсани водопроводни тръби. Една линейка бе паркирана на това, което е било поляна. Каменната арка на входа още стоеше, с каменни лъвове от двете страни на стълбите. Остатъци от бръшлян по останките от стени, нелепи тапети на цветя. Една розова мивка на третия етаж висеше обърната надолу.

Хюз паркира колата встрани от служебните коли, загаси двигателя, обърна се и погледна към Пол.

— Майка ти беше тук за втори път, знаеше ли?

— Не — каза Пол. Не разбираше значението на информацията.

— Някакъв вид санаториум ли беше това? — подсказа госпожа Лидман, опитвайки се да улесни явно притеснения Хюз.

— Дом за алкохолици? — каза Пол рязко, разбирайки.

— Знаеше ли?

— Значи е имала нужда от лечение?

— Накрая трябваше да го направи. Майка ти обичаше да пие, знаеш това… Но не бе стигнала дотам, че да го види като проблем, въпреки че другите го виждаха. Компанията провеждаше тук семинари през почивните дни, без алкохол, на които се канеха хора като твоята майка. Идеята беше да им се съобщи внимателно, че са тръгнали в погрешна посока.

Значи някой се бе опитал да й помогне.

Всички излязоха от колата и тръгнаха към един полицейски фургон, който преграждаше по-нататък пътя.

Местният шериф се бе облегнал на колата си и говореше с един от пожарникарите.

— Има ли нещо, Барни? — попита Уорън Хюз.

— Не. Знаем, че огънят е започнал от далечния ляв ъгъл, и всички са намерени, с изключение на госпожа Саралин.

— Това е синът й Пол.

— Здравей, синко. Моите съболезнования… въпреки че още нямаме доказателства. Издирването може и да отнеме време, всичко трябва да бъде пресято. Мъжете работят сега ей там вдясно.

Пол бавно се отдалечи от групата. Освободи се от чиновниците, от тези, които щяха да си вършат работата честно, ала съкращавайки до минимум сантименталността, защото нямаха нито време, нито причина да си го позволят.

Госпожа Лидман го гледаше, загрижена за въздействието на зрелището върху него. Той й беше признателен за загрижеността и й кимна, че е добре. Досега трагедията не го беше докоснала, майка му не беше открита, още не беше доказано, че е мъртва.

Той заброди надолу по ливадите, които се спускаха към езерото. Оттам, където се намираше, цялата гледка можеше да се хване от фотоапарат с широкоъгълен обектив — мястото на злополуката вляво, спокойствие и тишина вдясно.

Какво може да се е случило? Неговата майка, пияна, запалва глупаво огъня, разлива бренди на килима, завесите поемат огъня, гредите се подпалват?

Избягваше да се доближава до къщата, тя нямаше да му каже нищо. Служителите ще намерят накрая нещо, венчалната й халка, ако не се е стопила, или сребърната й гривна.

Искаше да бъде сам. Госпожа Лидман си играеше с неговите чувства. Не го разстрои наистина, но той нямаше нужда от тези глупости.

Спря и се загледа как четирима мъже, облечени в огнеупорни костюми, претърсваха пепелта, където казваха, че е започнал пожарът. Усещаше горещината от тези петдесетина ярда, на които се намираше. Мирисът на изгоряло дърво бе невероятно силен, облаци пушек пуфкаха от време на време, когато пожарникарите удареха с водната струя някой тлеещ матрак. Овъглени греди се пропукваха и падаха, удряйки се в черните останки.

Продължи надолу към езерото, тревата под краката му беше мека и влажна. До водата имаше малък павилион, вълнолом и лодка. Искаше да отиде там, да види как изглежда къщата оттам.

После спря, защото това не бе така.

Нещо го теглеше наляво от момента, в който излезе от колата и погледна към алеята с люляци. Искаше да тръгне към тях. Изглежда, отзад имаше беседка, някакъв пущинак, който го примамваше.

Ускори крачка, но внимателно, защото не искаше да привлича вниманието, и когато приближи до храстите, усети колко е напрегнат и отново спря.

Какво ставаше с него? Защо се чувстваше така?

Знаеше, че ще види нещо неприятно, че е притеглян към него, че има шесто чувство, че има способности на медиум. Трябваше да признае това, да го приеме, да работи върху него.

Сега тръгна направо към прохода в храстите, през едно малко пространство от буйна трева и ги видя да стоят там, държейки се за ръце, гледайки го с онези странни пронизващи сиви очи.

Бяха по-високи, по-големи, още по-страшни от последния път. Бяха голи, полупрозрачни. Отражението на слънцето блестеше по повърхността на езерото, светеше през тях и косите им бяха сребристи. Момичето бе почти красиво и притежаваше усмивка, която му предаваше тревога, изражението искаше да му помогне. То беше на осем, може би на девет години, ръцете му доста пълнички, краката доста къси, което правеше движението им по-скоро детско, отколкото чувствено, но той се притесняваше от голотата. Тогава момчето, което гледаше право в него през цялото време, бавно повдигна ръка и посочи едно място, на няколко ярда разстояние оттам, където стояха.

Пол проследи посоката и видя едно тяло, няколко крачки по-далече, във високата трева.

Когато тръгна към него, миризмата бе толкова отвратителна, че трябваше да отстъпи назад и закрие с ръка носа и устата си. Приближи се отново, съзнавайки, че децата го наблюдават, и видя съвсем ясно какво беше това.

Черните на мехури ръце покриваха обгореното лице и опърлената като стоманена тел коса; дрехите също бяха обгорени, както и кожата, и основните тъкани и мускулите на тялото се бяха разкрили. Костите си стояха — жълти, покрити с отвратителна слуз.

Вдигна поглед към децата. Не бяха помръднали, само стояха и го гледаха. По-малкото дете, момчето, с пръст в уста, изглеждаше объркано.

— Кои сте вие? — пошепна с труд Пол.

И за момент му се стори, че момичето се кани да отговори, ала то гледаше някъде зад него. Инстинктивно се обърна и видя госпожа Лидман, Уорън Хюз и шерифът да бързат към него. Когато се обърна отново, децата ги нямаше.

В следващите секунди гледката на трупа го смаза, гадната миризма се надигна отвътре, задави се и започна да повръща на тревата.

Издърпа една книжна кърпичка от джоба си, изтри устата си, вдигна поглед към госпожа Лидман, после се обърна и посочи това, което бе открил.

Викове, разпореждания, пожарникари, полицаи, всички се понесоха покрай него.

Носилка, гумирано покривало, госпожа Лидман поглежда, после закрива очи.

— Как я намери, синко?

— Не зная… Просто гледах…

— Невероятно. Ние претърсваме наоколо от сутринта.

— Тя явно е изтичала навън и се е опитала да стигне до водата…

— Добрала се е дотук, трябва да е била като факла, дори храстите са опърлени…

Госпожа Лидман сложи ръка около раменете му и го отведе настрана.

Щеше да има разследване, щеше да има въпроси и отговори, сега тя го отвеждаше, настрани от сцената, и Хюз предложи близкия мотел, където беше отседнал. За днес момчето не биваше да бъде излагано повече на този ужас.