Ендрю Лоурънс
Астрална връзка (11)

Глава десета

Сеансът с доктор Беркжик бе скучен, проследиха детството му, училището, игрите, които играл, как използвал карти за тарот, за да впечатли приятелите си, как гледал на ръка и резултатите.

— Днес не се концентрираш, Пол, не разбирам защо — укори го докторката. — Може би ще бъде по-добре да отидеш при твоята млада госпожица и да удовлетвориш каквито нужди има за удовлетворяване, защото не си ми полезен в сегашното си състояние.

Той си отиде, усмихнат и щастлив. Неговото „сегашно състояние“ бе много по-малко свързано с Кети, отколкото с мисълта за бележката, която му бе написала.

Стаята му се подслушваше, разговорът им се записваше, имаха извинение да го направят, дори имаха неговото разрешение, но това, което тя не искаше те да чуят, нямаше нищо общо с експериментите.

След „семейната“ вечеря с Капуела и Шерил, доктор Беркжик и Кети той отиде до басейна в тъмното с Кети и се канеше да я попита отново за Карл, когато тя предугади въпроса му и стисна силно ръката му. Така че той не каза нищо, разбирайки, че тя явно знае много повече, отколкото може да каже.

Не успяха да се отдалечат от къщата или от градината до следващия следобед, когато той небрежно уведоми доктор Беркжик, че смята да заведе Кети до морето.

Кети реши, че е безопасно да говори чак когато стигнаха до скалите, издадени напред от каменистия бряг при Крос Дьо Кан.

— Ти нямаш представа какво става, Пол, нямаш представа в какво си се замесил. В центъра си на борба за надмощие. ЕСКА, както всички международни корпорации, е тясно свързана с политиката и разбира, че ако използва хора с психическа сила, ще вземе надмощие над конкурентите си.

Пол гледаше морето. Кристалночистата вода се плискаше леко в скалите, в пауновосини и зелени нюанси на дълбините, само на няколко крачки навътре. Това, което казваше Кети, бе далеч от него, както и всичко останало.

— ЕСКА, чрез Капуела, иска да залови тези деца.

Това беше нещо по-интересно.

— Ти знаеш ли за децата? — изненадано каза той.

— Зная всичко, което има за знаене. Мелани Форбс е изчезнала безследно, докато е била бременна с Адам, вземайки Емма със себе си. Научила ги е да практикуват астралната проекция, а след това сигурно ще им помогне да развият кинетична сила. Тези деца са опасни в ръцете на Мелани, но под контрола на ЕСКА ще бъдат смъртоносни. Капуела те използва да ги открие.

— Каква в същност е тази Мелани?

— Тя е медиум. Преди години, когато Капуела създал Фондацията, той събрал заедно потомците на психически ориентирани исторически фигури — Макиавели, неговия собствен праотец, Распутин, Калиостро, Коперник. Идеята му била да събере тези семейства в усилията си да произведе суперпсихично същество. Мелани Форбс, потомък на американско семейство ясновидци, била единствената жена с голяма сила в групата. Тя следователно имала възможност да избира от кого да има дете. Отказала на всички от Фондацията и поела риска да намери Майкъл Дартсон, да забременее от него и след това да го убие.

— Защо?

— Никой не знае със сигурност. Може той е заплашвал живота й. Станала голяма приятелка с дъщеря му, която родила Емма и после починала. Една от теориите е, че двете планирали да въстанат срещу надмощието на мъжете в психическите области. Точно тогава Женското движение се засилваше. Сара била надарена като теб.

— Откъде знаеш всичко това?

— Татко имаше фотокопия от докладите на Капуела. Той беше заклет експерт-счетоводител, работеше за НФГ и в началото се занимаваше с преговорите по финансирането на Фондацията от ЕСКА.

— И как така и ти се намеси?

— Работех за него.

— Да ме шпионираш?

— Така мисля, въпреки че по онова време не знаех. Бях на кораба да те следя, но не разбирах истинската причина. Той ми каза, че кандидатстваш за работа в ЕСКА и искат да те проверят. Разбира се, не ми дойде наум, че татко може да ме лъже.

— И така, какво стана с Карл?

— Той падна от върха на сградата на НФГ. Приемат го за самоубийство.

Значи тогава беше видял Карл. Беше преживял смъртта на Карл, когато се върна в апартамента.

— Халюциногенен наркотик, като баща ти?

Кети не отговори, а се загледа в морето.

— Карл не трябваше да се замесва — каза след малко тя. — По някакъв начин той е открил, че ЕСКА те държи под наблюдение, и разбрал, че си важен за тях и защо. Опитал се да ти даде гласност, като разкаже на света за твоето предсказание за Стоунхендж, но не се е съобразил с техните връзки. ЕСКА потули работата и го накара да замлъкне.

— Защо убиха баща ти?

— Той знаеше за съществуването на децата и за техните възможности. Те са свръхсекретни. Всички бяхме подведени да вярваме, че космосът е следващото голямо благо след овладяването и притежаването на енергията, Пол, но не е така. Голямото благо е това, което се намира в нас, възможността да развием нашите екстрасензорни възприятия. ЕСКА знае това, както знаят и петролните компании, и всички силни на деня.

Пол продължаваше да се взира в морето. Ослепителното отражение на бялото слънце огряваше вълните на огромния син океан, който се простираше, докъдето стигаше погледът му.

На съседната скала имаше един рибар, седящ на брезентово сгъваемо столче и наблюдаващ корковата тапа някъде надалече във водата. Какво знаеше той за ЕСКА, Капуела, Мелани Форбс или за децата. И защо децата го посещаваха често?

— Когато вземат от теб каквото искат, Пол, и двамата ще бъдем в опасност.

И сякаш усетила нещо, Кети се извърна към брега и погледна към пътя, близо до тях.

— Откога стои там онзи фургон Ситроен?

Пол погледна към фургона, една безлична синя машина с местен номер.

— Не зная, защо?

— Напоследък станах подозрителна. Представям си микрофончета навсякъде. Не мисля, че моят собствен живот ми принадлежи.

— Мислиш, че там има някакво звукоулавящо устройство, за да ни подслушват?

— Спукана ни е работата, ако е така. Или поне моята.

Пол протегна ръка, пое нейната и я стисна.

Докато може да бъде с нея, близо до нея, не го беше грижа за нищо друго. Не можеше да й го каже, защото тя беше на друго ниво, бореше се с „тях“. Обаче той беше егоист. Бяха го успокоили с един приятен начин на живот, където бе скрит от всяко зло, и искаше това да продължава вечно.

Погледна часовника си — беше почти обяд и трябваше да тръгват.

— Мислил ли си някога за бягство? — попита Кети, докато вървяха по неудобните камъчета към пътя.

— Да избягам от какво?

— От вилата, от Капуела.

— Не се чувствам затворен.

— Следят те през цялото време, Пол. Дори чувствам, че разговорът ни се подслушва.

— Не си ли прекалено чувствителна?

— Може би. Но би ли опитал нещо с мен.

— Да.

— Когато ти кажа да побегнеш по онази странична улица, побегни като луд. Дадено?

— Както искаш.

Харесваше детинското в характера й, абсурдното. Обичаше това.

— Тръгвай! — извика тя.

Те се надбягваха по страничната улица, той водеше с два-три метра, защото нея я спираха сандалите.

Тя падна задъхана в ръцете му, после го бутна до стената зад един телеграфен стълб.

— Сега гледай.

Безличният фургон префуча до края на улицата, спря рязко и две лица погледнаха към тях. Разбирайки, че е бил подведен, шофьорът освободи спирачката и потегли.

— Те някак си ни чуват — каза Кети. — В момента чуват какво казвам. Много ме е страх.

Тя се хвана за ръката на Пол, стисна здраво дланта му. Лицето й пребледня, устните й се стиснаха, очите й се изпълниха със сълзи на страх.

— Какво искаш да направя?

— Може би ще ми позволят да говоря с тях, преди да направят нещо.

— Какво да направят?

— О, просто ще ме убият, Пол, ще ме елиминират, защото зная твърде много.

— Ако го направят, аз…

Тя сложи ръка на устните му.

— Отсега нататък, ако не сме сигурни, че е безопасно, няма да говорим.

И тя смело тръгна по алеята, преведе го през градския търговски център до Авеню де Колет, което водеше към входа на Вила де палмие.

 

 

Капуела имаше гости за вечеря — невинни хора, които нямаха представа какво става в къщата, но си въобразяваха, че Капуела се занимава с история на изкуствата и Пол и Кети са двама от неговите ученици. Разговаряха за Реноар, как Кан се е променил с годините, как Ривиерата и Лазурният бряг са се променили, за модерното изкуство, за окачените по стените модерни картини от един американски художник на име Раулк, който намерил смъртта си в планината по време на гръмотевична буря, опитвайки се да нарисува точно това на платното си — планинска буря.

По време на вечерята Пол забеляза, че Кети се замисли за нещо, което нямаше връзка с разговора. Изведнъж стана неспокойна, дори се изчерви.

Когато всички отидоха във всекидневната за кафето и ликьорите, тя се извини и се качи горе.

След като не слезе пак след двадесетина минути, той също се извини и побягна нагоре по стълбите да разбере дали не й е лошо. Намери я в банята, гола от кръста надолу, разглеждаше се в огледалото.

— Какво има?

— Били сме подслушвани, Пол. През цялото време са ни подслушвали. Чули са всичко, дори когато бяхме на брега. Слушат ни и сега, предполагам. Но познай как. Само опитай!

Сега той осъзна, че тя се тресе от яд. Яд, който, изглежда, произтичаше от възмущение.

— Не зная — каза той.

Тя посочи между краката си.

— Проклетият контрацептив. Това е микрофон.

— Как разбра?

— Вибрираше по време на вечерята. Случвало се е и преди. Не съм мислила за това, но е някакво хитро устройство, изобретено от ЕСКА.

Тя се обърна с гръб към него.

— Добре, ЕСКА, мили каза тя през стиснати зъби. — Ще извадя това нещо!

Дръпна роклята си нагоре, свали я и отиде в спалнята.

— Може да се наложи да ми помогнеш. Имаме ли дълги пинсети, игла за плетене или нещо подобно? Един Господ знае как ще го извадя.

— Доктор Беркжик може да има…

— Пол, не можем да я питаме! Тя сигурно е измислила проклетото нещо. Въпреки че досега сигурно знаят, че сме разбрали за малкото им изобретение. Нашият разговор сигурно е записан на три места и е изпратен в Америка по спътник. Господи, тези копелета наистина са способни на всякакви низости!

И съвсем неочаквано тя грабна ръката му и я стисна много силно, панически.

— Става горещо. Там става горещо, Пол!

И лицето й се промени съвсем внезапно, зачерви се, извика, после се сви от болка. Хвана се между краката, сви се и падна на колене.

— О, Господи, Пол, боли ме!

Устата й се отвори, опитваше се да поеме въздух, сякаш имаше епилептичен припадък, като прободена се затъркаля по килима, въртеше се, извиваше се, поемаше тежестта на тялото си на раменете си, на петите си, протягаше ръце с изпънати длани и пръсти, драскаше с нокти по пода.

Въртя се няколко секунди, падна тежко настрани, погледна го с изцъклени, ужасени очи, опитваше се да помръдне парализираните си устни.

— Разрушава… — прошепна тя с голямо усилие.

Сгърчи се един-два пъти като откъснато пипало на паяк и Пол видя кръвта, която се стичаше по краката й.

— Кети?

Кръвта пулсираше навън и постепенно попиваше в килима.

— Кети?

Обърна лицето й към своето.

Очите й гледаха право нагоре, неподвижни.

Тя беше мъртва.

Обезумял, Пол отвори вратата и изпищя за помощ.

Това не беше писък, беше рев и пет души дотичаха при него от различни посоки — двама слуги, Шерил, Капуела и доктор Беркжик.

Изгубил самообладание, Пол хвана Капуела за реверите и изкрещя в лицето му. Доктор Беркжик го обърна към себе си и го удари по лицето.

— Децата са направили това! — каза Капуела, възвръщайки бързо спокойствието си. — Децата са я убили, както убиха Ларс на кораба. По същия начин!

Пол бе изцеден.

Не знаеше на какво да вярва, на всеки ъгъл, на всеки завой, зад всеки хълм гледката се променяше, ставаше по-страшна, по-обвързана с неща, които не разбираше.

— Децата са тотално манипулирани от Мелани Форбс, Пол. Тя им казва да убиват и те убиват. Сега знаем, че работят от своето „проектирано“ състояние само защото използват нейната енергия. Тя не може да продължава да им дава от енергията си. Трябва да получи помощ от друг източник. Този друг източник си ти! Тя елиминира всеки, който застане между теб и нейната цел. Сега всички сме в опасност!

Когато доктор Беркжик и Шерил с двамата слуги влязоха в спалнята да се погрижат за Кети и затвориха вратата пред лицето му, Капуела нежно поведе Пол надолу по мраморното стълбище, към уединението на кабинета.

— Децата, Пол, са особено деликатни същества, невероятно интелигенти, прищявка не на природата, а на свръхприродата. При различните случаи, когато си ги виждал, забеляза ли височината им?

Пол не разбираше какво иска да каже той. Въпреки че слушаше, съзнаваше освен това, че чувствата му са разстроени, че веднъж останал сам, ще бъде много самотен, защото Кети бе мъртва.

— Забелязал ли си с всеки следващ път, когато ги виждаш, да стават по-високи?

— Да… — каза Пол.

— На каква възраст мислиш, че са те? Пет, шест, осем, девет години?

— Там някъде.

— И двете са родени преди три години. Физически са още деца, но проекцията им расте три до четири пъти по-бързо от нормалното. След четиринадесет години те ще бъдат по-възрастни от теб и с помощта на Мелани ще се окажат сериозна заплаха за сигурността на света. Можеш ли да си представиш как биха реагирали хората на деца, които могат да се проектират астрално през цели континенти и изглеждат три пъти по-големи от истинската си възраст, после се връщат във физически детските си тела, но все пак с ума на възрастни.

Гледаше как Капуела му налива силно бренди, пое чашата, която му подаде, и се опита да се успокои.

— Смъртта на Кети е само начало, Пол. Освен ако не положиш усилие да разбереш опасността, в която се намираме, и не ни помогнеш.

 

 

Съзнателно не му оставяха време да мисли за Кети. Отнесоха тялото й от стаята в гардеробната на долния етаж.

Капуела свика събрание във всекидневната, да обсъдят с Шерил и доктор Беркжик каква ще е следващата стъпка. Можеше да отидат в Мейсдън, в Австралия и да се свържат с децата в убежището чрез Пол, въпреки че нямаше причина да смятат, че децата се намират там. Можеше да се решат на пътешествие до Бермудския триъгълник, където Капуела бе сигурен, че ще открият по-нататъшна информация за доказване на теорията му. Можеха също така да опитат с нова тактика и да оставят Пол да пътува сам, наистина сам за няколко дни, и да видят дали децата ще му се покажат.

Дали Мелани знаеше за плановете им във вилата? Дали не ги следи? Знаеше се, че Мелани може да чете мисли. Трябваше да са внимателни и да не попаднат в някой очевиден капан. Пол бе много уязвим и не притежаваше каквато и да било психическа защита. Не можеше и да преценява преживяното в минало, сегашно или бъдеще време, определено не можеше да се изправи срещу кинетичните сили на Мелани.

— Какви са в действителност кинетичните сили на Мелани? — попита Пол.

Отвърна му Шерил:

— Електромагнитни явления, характеризиращи се с топлинни лъчи, насочени към дадена цел. Не се виждат, очите й не святкат и оттам не изскачат лазерни лъчи. Може да седи тук пред теб, да се концентрира примерно в кухненския хладилник и той ще спре да работи или ще прегрее. Тя може да повреди всяка машина. Сигурно може да разруши системите на един самолет и да причини катастрофата му, но за щастие трябва и тя самата да бъде в самолета, за да е достатъчно близо до неговите двигатели.

Доктор Беркжик предположи, че може би прекалено рано бе натиснат бутона за тревога и Пол няма да има време да се развие.

— Няма ли да е по-добре да продължим с експериментите, които сме започнали, и да установим в какво Пол е най-силен? Дори да ускорим работите, като го заведем в Монпелие, където е учил Нострадамус, и след това в Париж, където е живял и умрял, за да може директно да приеме следите от страх от своя прародител?

Капуела се колебаеше.

— Кети Мороу е мъртва, Мелани я уби, не се съмнявам. Това означава, че тя действа в нашия кръг, във вилата. Страхувам се за безопасността на Пол и всъщност за всички ни.

— Смяташ ли, че е време да поискаме помощ? — попита доктор Беркжик.

— От кого?

— От Обединените нации, от парламента на Съединените щати и двете са повече от ЕСКА.

Пол изглеждаше поразен.

— Не се изненадвай толкова, Пол — каза Капуела. — Тук не се играят игрички, в центъра сме на много опасно и засилващо се движение. Позволи ми да ти прочета нещо…

Капуела излезе за момент от всекидневната, отиде до кабинета си и се върна с една бяла книга. Прелисти няколко страници и зачете:

— Това е една реч, произнесена на 7 октомври 1975 година от д-р Ерик Гейри, министър-председателя на Гренада, на тридесетата сесия на ООН. „Дойде времето Организацията на обединените нации сериозно да помисли за създаването на съответен отдел или агенция, посветена на психичните изследвания, невежеството на човека спрямо някои страни на неговото обкръжение и най-вече спрямо неговото езотерично или вътрешно аз и различните необясними явления, които продължават да объркват дори най-напредничавите клонове на науката. Бермудският триъгълник е един пример. Знанията, до които може да стигне човекът чрез психическите изследвания, биха могли да го направят господар на себе си и обстоятелствата, а не предмет и в някои случаи слуга.“

— Това е от ноември 1975 година, когато ЕСКА се обърна към мен с предложение да инжектират пари в моята идея за Фондацията. Бяха по-бързи от другите корпорации и взеха на сериозно речта на д-р Гейри. Към 1977 година бях събрал заедно няколко важни психични хора, включително Мелани Форбс. После всички загубиха интерес, световният икономически упадък накара финансистите да погледнат в балансите си, но аз продължих. Фондацията се разпадна. Григорий Григориев се върна в Русия. Мелани започна да преследва Дартсон. И ти знаеш останалото.

— Какво беше участието на Григорий Григориев в изследванията? — попита Пол.

— Той усъвършенстваше астралната проекция. Майка му твърдеше, че е потомък на Распутин и че е наследила някои от така наречените „магически“ сили. Аз лично я видях, когато беше стара, да напуска тялото си. И беше видяна от надеждни свидетели да се появява гола в една баня на около двадесет и пет мили разстояние само след няколко минути. Мелани Форбс твърдеше, че е усъвършенствала астралната проекция до такава степен, че може да Пресече Атлантическия океан с астралното си тяло и да се обади на някого по телефона в Ню Йорк от Франция броени минути след като е напуснала Ню Йорк. Но и това е непозната за нас област, в която трябва да работим най-усилено. Хората, които се проектират астрално, не могат да го правят без енергия. За къси разстояния може да се използват ресурсите на тялото, ала за пътуване на дълги разстояния, както правят децата, трябва да има нещо като база за презареждане. Вярвам, без да имам доказателства, че на тази земя съществуват такива бази за презареждане със сигурност в Триъгълника, може би до Мачу Пикчу, в Хималаите и, както изглежда, в Мейсдън — Австралия.

Пол седеше и гледаше към всички, усещайки удобството на канапето, спокойствието на стаята. Ето как се обсъждаха най-важните световни решения. Бе чел достатъчно исторически биографии, за да знае, че никога нищо не бе свършено в паника или на бойното поле. Рузвелт, братята Кенеди, Чърчил не са изпадали в паника, когато са действали. Световната петролна криза не се обсъждаше под душ от черен петрол, драматично бликащ от нов кладенец. Станало е като сега, с кафе и бренди в ръка, всичко с големи удобства, в обкръжение от скъпи, антикварни предмети, картини, към които да гледат по стените, дори лека музика за фон. Трудно бе да се осъзнае, че се говори за толкова важни неща. Дори още по-трудно бе да прецени собствената си роля в цялата работа.

— Утре смятам да се свържа с Григориев. Може той да е отговорът на всичко това — каза Капуела. — Ако на Пол могат да му кажат как да се проектира астрално, тогава може би ще получим отговора. Сега мисля да си лягаме и да поспим малко.

 

 

Пол, разбира се, не можа да заспи. Беше сам за пръв път, откакто Кети бе умряла. Господи, колко нечувствителни бяха хората, с които беше! Нуждаеше се от Кети, нуждаеше се от нейното доверие, нейната любов, нуждаеше се от някой да уталожи страховете му от целия ужас на случилото се и от всичко, което тя му каза. Тази чудовищна жена Мелани, която се приближаваше до него! Карл убит, бащата на Кети убит, психическата война в своя начален стадий. Чувстваше се тотално объркан. Беше загубил един приятел, една любима, преди любовта им да бъде изпитана. Сега чувстваше ярост и омраза към непознатото, внезапен подтик да отмъсти за нейната смърт.

Тогава усети миризма на изгоряло.

Седна в леглото.

В края на леглото видя децата.

Този път момчето стоеше малко зад момичето, докато тя се взираше настойчиво в Пол.

За първи път Пол ги огледа добре. Отблъскваше го това, че вижда през полупрозрачните им кожи, които бяха сиво-розови, и под тях можеше да види сърцата и белите дробове, червата, вените, мускулите, сенките на костите под лицето. Когато се движеха, плътта им потрепваше като бяло желе. Миризмата им бе силна, толкова силна, че той се изплаши другите в къщата да не я надушат.

Момичето вдигна ръце и на езика на глухонемите започна да му предава посланието.

Той бе научил езика на глухонемите в училище от другите деца, използваха го за код по време на изпити или когато се съюзяваха срещу някой субект. Беше нещо, което се помнеше, като морзовата азбука или сигнализирането със семафор.

Изпънати палец, показалец и среден пръст на лявата ръка — К.

Четирите пръста, свити върху палеца — Е.

Четирите пръста свити и палецът, пъхнат между показалеца и средния пръст — Т.

Изпънато кутре и палецът, поставен върху свитите останали три пръста — И.

Разбра… КЕТИ.

После момиченцето поклати глава, сочейки между краката си. Повтори това действие няколко пъти, сложи ръка на сърцето си и се изви като от спазми, както бе станало с Кети. После посочи към вратата и надолу, отново към вратата и надолу, като през цялото време не отклоняваше поглед от него, питайки го дали разбира съобщението.

Той сви рамене, не беше сигурен.

Тя докосна устните си, мърдаше, ги, сякаш говори, и посочи към него.

— Искаш да говоря ли?

Тя кимна.

— Разбрах Кети. Нещо във връзка с Кети, нейната смърт?

Момиченцето кимна, размаха ръце и пръсти и без да се срамува, отново сложи пръст между краката си и яростно поклати глава.

— Убита е от контрацептивното устройство? — каза Пол.

Момичето кимна за потвърждение.

— Мелани не я е убила, нито вие?

Момичето поклати глава, момчето поклати глава. И двамата посочиха към вратата и надолу.

— Да отида и проверя? — предложи Пол.

Двамата кимнаха, после посочиха към книгите до леглото му и настояха да вземе една от тях.

Той започна да ги посочва последователно една след друга. Те поклащаха глави, докато не стигна до тази, която искаха. „Флоренция през Ренесанса 1464–1534“.

Той я измъкна. Момичето вдигна пръстите на двете си ръце. ДЕСЕТ. Отново, ДВАДЕСЕТ. Отново, ТРИДЕСЕТ. Отново, ЧЕТИРИДЕСЕТ. После ТРИ.

Четиридесет и три.

— Страница четиридесет и трета?

Тя кимна.

Той намери страницата и зачете бързо.

Беше за селското стопанство, за собствениците на земя и феодалните взаимоотношения. Бяха споменати безброй много имена. Това ли искаше тя, имена? Имена на места?

Той ги прочете, поглеждайки към нея след всяко.

— Генуа, Алберга, Савона, Чинкуетере, Монеля, Сестри, Леванте, Рапало, Пинтромели…?

Тя бързо кимна.

— Пинтромели?

Тогава му обясни със знаци, че може да ги открие там. Пинтромели, северно от Флоренция. Значи там живееха.

Чувайки стъпки отвън по коридора, той изгаси светлината и за свое учудване видя, че децата излъчват светлина. Бяха фосфоресциращи.

Те изчезнаха бавно, много бавно, почти угаснаха като свещ. И когато си отидоха, миризмата също изчезна.

Стъпките продължиха нататък. Един от слугите. Пол се беше научил да разпознава стъпките. Една врата се затвори. Къщата утихна.

Той легна обратно на леглото в тъмното и след дълъг размисъл върху изминалите събития стигна до решение. Може би първото важно решение, което вземаше.

Чувстваше се спокоен с децата, чувстваше, че са му приятели. Можеше да им вярва. Въпреки всичко казано срещу Мелани, предупреждението, че тя иска да го залови, чувстваше, че децата са по-верни от всеки друг.

Щеше да провери смъртта на Кети. Щеше да разбере кой казва истината и ако децата го предпазваха, което, изглежда, правеха, ще замине за Пинтромели, както го помолиха.

Лежеше тихо в тъмното, разбирайки, че стаята сигурно се подслушва, че някъде из дебрите на къщата някой, когото никога не е виждал, може би записва всяко негово движение, всеки звук, че еднопосочният му разговор с децата вероятно е бил записан. Но може би времето е на негова страна, защото записите ще бъдат прослушани от Капуела чак сутринта и дори тогава може да бъдат посрещнати като думи, казани насън.

Припомни си някои прочетени книги, истински истории за избягали военнопленници, припомни си, че успяваха да избягат тези, които действаха спонтанно, когато им се отдаде случай. Тези, които планираха дълго, се изнервяха с приближаването на времето за бягство и се проваляха, докато онези, които действаха на момента, събираха необходимия адреналин и разполагаха с нужната енергия и ум да избягат. Ще действа сега, докато къщата спи. Ще слезе долу да намери тялото на Кети и да провери как е умряла.

Облече се и като презастраховка пъхна паспорта и парите си в задния си джоб, както при бягството от хотел „Бамбър“ в Лондон. С боси крака, носейки мокасините си в ръка, внимателно отвори вратата и излезе на пръсти в коридора.

Нощната тишина се нарушаваше само от хъркането на Капуела, което не означаваше, че Шерил, доктор Беркжик или слугите са заспали.

Слезе по главното стълбище, благодарен, че стъпалата са мраморни, а не от дърво, което можеше да скърца. В такава къща можеше да се разхождаш през нощта колкото си искаш, без да събудиш никого. Бързо отиде в кухнята. Да надникне в килера бе добро извинение, че е извън стаята си. Не бе ял добре и щеше да бъде естествено сега да е гладен.

Изчака в мрака за шумове.

Нищо.

Беше стигнал дотук, без да вдигне шум.

Сложи си обувките.

Кети, знаеше, бе поставена в гардеробната. Ако светнеше лампите, те щяха да осветят градината и да се видят от горния етаж. Трябваше да вземе свещ.

Върна се до всекидневната, взе една свещ от свещниците на камината и запалката от масата и се отправи към гардеробната. В тъмното той знаеше, че тя е там, защото миришеше на медицински спирт.

Сложи свещта на ръба на мивката и я запали.

На очите му, привикнали към тъмнината, пламъкът се стори много ярък.

Кети бе просната на три събрани маси и покрита с чаршаф.

Той го дръпна.

Лицето й беше много красиво сега. Спокойно, леко стегнато около устните, но нямаше нищо страшно, както бе очаквал. Бавно свали чаршафа от нея.

Беше съблечена, изчистена, ръцете й бяха скръстени на гърдите. Ниско на корема имаше превръзка. Той хвана края на превръзката и бавно я отлепи. Беше правен разрез, по който още имаше кръв. И да е имало някакво устройство, беше махнато. Ако бе умряла от свръхсила, както Ларс, нямаше откъде да разбере. Въпросът оставаше открит.

Тогава се сепна от прещракването на метал при отваряне на вратата. Не бе сигурен къде. Изгаси свещта, прояви здрав разум, прибра свещта и запалката за маса и се вмъкна в тоалетната.

Знаеше, че мирише на свещ, това издаваше, но затаи дъх и в коридора се светна.

— Тук е.

Шерил говореше. С един или двама души?

Вратата се отвори. Нахлу светлина.

— Някой е бил тук! Боже Господи!

Забързани стъпки, силен шум от токчета по мраморния под в коридора.

Пол отвори вратата на тоалетната и се огледа. Нямаше никой. Придружителите на Шерил, които и да бяха, я бяха последвали.

Той се втурна от гардеробната в коридора, усети свеж въздух от отворената врата до себе си вдясно, която водеше навън от едната страна на къщата — входа за продукти. Не се замисли, побягна навън в нощта и видя фургона Ситроен в двора, задната врата беше отворена.

Не спря да помисли. Всичко беше на негова страна. Бяха дошли да вземат тялото на Кети, портите вероятно са отворени. Ще рискува.

Седна на мястото на шофьора, опипа в тъмното за ключовете, намери ги под кормилото. Завъртя ключа. Таблото светна. Завъртя още малко ключа, двигателят заработи шумно. Натисна амбреажа, включи на скорост, отпусна амбреажа и потегли напред.

Натисна малко повече газта и излезе през арката на алеята отпред. Чакълът хрущеше шумно, но машината мъркаше послушно. Засили скоростта, видя портата пред себе си в тъмното, заопипва наоколо за копчето на фаровете, неволно натисна чистачките, мигачите, сега фаровете блеснаха и той натисна още с крак.

Беше навън. Наляво след вратите, надолу по неравния тесен път, малък завой и отново завой, който взе твърде бързо. На кръстопътя зави наляво, по главното шосе. Тогава се сети, че задните врати се тряскат отворени. Полицията можеше да го спре. Беше много подозрително. Не можеше да рискува.

Спря, изскочи навън, затръшна вратите и погледна нагоре по хълма към къщата. Грееше от светлини. Не след дълго щяха да го подгонят. Влезе обратно в колата, чувствайки се на по-сигурно място, и подкара бързо. Пътят беше лек, пуст, само една кола идваше насреща.

Пое пътя към Ница. Ще се отправи към Италия. Ще стигне колкото може по-близо до границата, после ще остави колата и ще пресече пеш границата.

Беше сам на шосето, нищо не го заплашваше в страничното огледало. Щяха да се обадят в полицията, да обяснят, че колата е открадната. Той бе уязвим, лесно можеше да бъде разпознат. Тогава пред себе си видя отклонението за летището. Зави натам, завъртайки бясно колата надолу към подлеза.

Хора, служители, коли, движение, шум. Намираше се в средата на забързана цивилизация, където колата нямаше да се забележи. Спря пред ПРИСТИГАЩИ. Имаше един служител от летището или може би портиер? Оказа се портиер, който го погледна без всякакъв интерес.

Пол извади ключовете, остави страничните светлини запалени, излезе и влезе в сградата за пристигащи пътници, за да не буди подозрение.

Беше тихо, няколко души пиеха на бара, няколко пътници чакаха полета си. Той заобиколи затворените бутици, книжарницата, разните будки, после излезе през вратите към ЗАМИНАВАЩИ, хвърляйки поглед да види дали портиерът не го наблюдава. Портиерът го нямаше.

Искаше му се да се затича, но тръгна спокойно, бавно, с ръце в джобовете. Слава Богу, че нощта бе топла и така небрежното му облекло изглеждаше нормално.

Тръгна по пътя около групата палми, осветените ивици с цветя. Пресече пътя, за да отиде в сенките, премина през един тунел за пешеходци, изкачи няколко стъпала, но се намери в заграден паркинг. Беше високо като наблюдателница. Можеше да види цялата сграда на летището, паркирания фургон, на който никой не обръщаше внимание. Тогава видя редицата от таксита, паркирани недалеч зад него.

Да рискува ли?

Върна се по стъпките си обратно през тунела. Пресече пътя. Отиде до първото такси.

— Монте Карло, ако обичате.

— Да, господине.

Мъжът се облегна назад през седалката си и отвори задната врата. Пол се вмъкна в безопасността и удобството на топлата кожа, смъкна се надолу и зачака увеличаването на разстоянието между себе си и вилата и всички в нея, на които не вярваше.

На излизане от летището се разминаха с две коли, в нито една от които не видя Шерил или някой, когото познаваше. Надолу през подлеза и после към магистралата, на изток по крайбрежния път за Ница, Промнад дез Англе, след това над морето, Вилфранш, Кап Фера. Броячът тиктакаше, той имаше точно двеста франка, може би толкова щеше да му струва.

Колата пътуваше по един висок път с надвиснали борове, покрай осветеното от луната море долу отдясно и великолепни вили зад каменни стени и огради. Колко ли от тях криеха психични фондации, запита се той. Заизкачваха един стръмен хълм, когато фаровете на таксито премигнаха и изгаснаха и моторът замря.

Шофьорът се учуди, изруга, дръпна спирачката. Опита стартера, електрическата инсталация не работеше. Не можеше да повярва.

Той извади едно фенерче от жабката в колата, излезе, отвори капака и погледна вътре.

Пол не помръдна. Никак не разбираше от двигатели.

— Извинете, мосю… повреда в електрическата система… не разбирам…

Пол разбираше още по-малко.

Шофьорът се върна към дълбините на двигателя и започна да рови там, а Пол затвори очи и се отпусна, вярвайки в способността на човека да се справи с повредата.

Тогава чу женски глас.

— Мога ли да ви помогна, мосю?

Вдигна поглед. Беше млада, много женствена, с нежни черти, невероятно бледа кожа и червеникава коса. Всичко това той по-скоро почувства, отколкото видя, защото бе тъмно.

Беше Мелани Форбс.