Ендрю Лоурънс
Астрална връзка (10)

Глава девета

Пол се обърна и откри, че се намира лице в лице с Капуела. Обърна се да погледне отново в шахтата, но видението беше изчезнало, клетката на асансьора си беше на мястото, вратата беше затворена.

— Какво видя? — внимателно попита Капуела.

Не искаше да говори, не искаше да каже нищо.

— Кажи ми, ще ти олекне — подкани го Капуела.

— Видях една червенокоса жена, бременна, и един мъж на дъното на асансьорната шахта.

Капуела беше доволен.

— Сега ела тук. Наричаме това стаята на схемите.

Оказа се една светла просторна стая, с панорамни прозорци от тавана до пода и с изглед към града и Средиземно море. На другите три стени висяха схеми, схеми на родословни дървета, списъци с имена и географски карти. В средата на стаята, иначе мебелирана с шкафове за папки, имаше голям географски глобус.

Една от схемите, която заемаше средата на едната стена, изреждаше потомците на Нострадамус. Най-отгоре бе изписано МИШЕЛ ДЬО НОСТРЕДАМ, а надолу имаше такива имена като Жана Шапле, Мишел льо Нотр, Жом Ланот и Имакулада Алмарго.

Една друга схема изреждаше потомците на Николо Макиавели, едно от имената в края бе Джакомо Капуела.

— История, Пол. Фактите на историята. Ако погледнеш тук долу в схемата на Ностредам, ще видиш името на Майкъл Дартсон. Сега от него прекарваме хоризонтална линия и добавяме името Чарлс Дартсон, твоя баща, чиято връзка с твоята майка, Нанси Саралин, ражда един син — Пол Саралин. Отивайки нагоре по имената, можеш лесно да видиш, че си имал братовчедка, Сара Дартсон, с която имате един и същ дядо, Джеймс М. Дартсон.

— А Емма Дартсон? — попита Пол, гледайки линиите надолу от Сара Дартсон, нейното поколение.

— Доколкото знаем, тя е умряла заедно с майка си при раждането, което те прави единствения жив наследник по тази линия, разбираш ли. Затова си толкова ценен за нас.

Пол бе впечатлен, отиде до една друга схема. Потомците на Распутин. Последното име бе Григорий Григориев.

— Той се върна в Русия — обясни Капуела. — По едно време работехме заедно, надявайки се, че имаме психични способности като теб, ала въпреки че праотците ни бяха знаменити, те всъщност не са били ясновидци. Имаме пълни чекмеджета с родословни дървета. — Той отвори един шкаф с папки. — В днешно време са останали много малко естествени медиуми. В средновековието вещиците и чародеите може да са били изгаряни на клади, но са били уважавани и от тях са се страхували заради кабалистичните им знания, предавани от поколение на поколение. Двадесетото столетие не признава окултните сили. Но както знаеш, те съществуват. Действително съществуват.

Капуела отиде в центъра на стаята и завъртя глобуса.

— Бил ли си някога в Австралия? — попита той.

— Не.

— Имам предвид в спомените ти?

— Не, струва ми се.

— Според някои от документите, които имаме тук, някой си Патрик О’Нийл, баща на първия Майкъл Дартсон, твоят прадядо — и следователно твой прапрадядо, — бил депортиран там, но се върнал. — Отвори един друг шкаф и извади оттам снопче стари писма.

— Имаме няколко писма, написани от него и получени от съпругата му Сара Фийлд, преди да се оженят, в които той казва…

Не мога да ти опиша ужасите, които преживяхме на кораба, пътуването покрай нос Добра надежда, неудобствата и смръднята. Толкова много от екипажа и затворниците заболяха от скорбут. Понеже се грижех за себе си и се правех на глупак, скоро ме провъзгласиха за лунатик и ме оставиха на мира, но когато пристигнахме в Мелбърн, ужасът бе неописуем.

Капуела го погледна над рамките на очилата си.

— Бил е обвинен, съден и признат за виновен в злоупотреба, така че и той е бил каторжник. Но, изглежда, успял да избяга.

Продължи да чете:

Настаниха ни в едно малко селище, където жителите бяха наполовина аборигени и наполовина бели. Една странна смесица — мъже с най-черна кожа и най-светла коса, пронизващи очи, ала кротки, освен ако не се изпълнят с ярост от оскърбления. Прекарах много часове просто седейки между тях и гледайки залезите, а понякога и изгревите. Но всичко това се помрачи от една ужасна случка. Знаеше се, че две от жените са вещици, и те не се различаваха много от представите ми, получени от първото прочитане на Макбет — отвратителни полубеззъби същества със сплъстени коси. Един от нашата компания, ужасен мъж на име Томас, се нахвърли една нощ върху охраната и настана бой. Беше силен, як мъж и удари един пазач толкова силно, че той полетя назад и разби главата си в една скала. Умря моментално. Наказанието за убийство на пазач, както и за нападение върху пазач, бе смърт чрез обесване, и другите пазачи бързо, без съд или разпит, обесиха Томас на клона на едно дърво. Обаче възелът на примката бе толкова лошо завързан, че не можа да пречупи врата му или да го задуши, и той умираше дълго. Принудиха ни да стрим в полукръг на около десет крачки от него и да присъстваме на ужасната му смърт. Тогава, когато луната изгря ниско над дърветата, се появиха двете вещици, дишайки тежко като в транс и за наше учудване носеха със себе си бамбукова маса, която поставиха под люлеещия се мъж. Тези, които не бяхме заспали и наблюдавахме, помислихме, че ще свалят трупа и ще го погребат, но това не стана. Те бавно, като при ритуал, махнаха парцаливите си дрехи и първо едната, после и другата се качиха на масата, свалиха панталоните на мъртвия мъж и прелюбодействаха с него, както беше вкочанен. Беше такова ужасно представление, толкова дяволско, че ми прилоша, но съзнавайки своите способности и разбирайки колко близо съм до „убежището“, аз избягах.

Капуела остави документа обратно в папката и затвори чекмеджето.

— Твоята братовчедка, Сара Дартсон, имаше спомени за тази случка многократно. Тя напълно съзнаваше способността си да се връща в миналото. Имал ли си видения за този спомен?

— Да — каза Пол, — веднъж.

— Точно този сън е много важен, защото е най-нов в исторически аспект.

Пол мислено преброи „спомените“, които се повтаряха най-често. Нито един не беше от днешно време, нито един от настоящия век.

— Доктор Беркжик и аз бихме искали да използваме този спомен като тест. Това, което ни интересува, е колко можеш да си спомниш от спомена на прапрадядо си, колко се е предало в поколенията, а за да направим това, ще ти дадем „наркотика на истината“ и ще те помолим не само да прочетеш и препрочетеш писмото, което току-що цитирах, но и да подържиш в ръка през нощта оригиналния пергамент. Искаме да се потопиш в този спомен. Освен това той не завършва съвсем нещастно за наблюдателя. Той успява да избяга от пазачите си.

 

 

На следващата сутрин го помолиха да легне по средата на стаята с електрониката върху нещо, наподобяващо операционна маса, и подобно на Уайзър го омотаха с жици. Цяла нощ бе спал с писмото на своя праотец, прочете го толкова пъти, че можеше да го издекламира. Доктор Беркжик му направи безболезнена инжекция с „наркотика на истината“. Той затвори очи и се почувства леко замаян. Усети как Капуела хваща ръцете му, скръства ги на гърдите му и слага между пръстите му навития пергамент с писмото от Австралия.

Споменът се появи учудващо бързо. Хартията в ръцете му затрептя, започна да излъчва известно количество топлина и той усети, че се носи — усещане, което не бе преживявал преди.

— Чуваш ли ме? — прозвуча отдалече гласът на Капуела.

— Да…

— Опитай да опишеш с думи това, което изпитваш, но не се насилвай…

Първо видя евкалипта, бял на фона на черното небе, което бавно просветляваше, докато листакът не стана златист, после тъмнозелен, небето морскосиньо, после тюркоазено, после небесносиньо. Тревата под краката му бе суха, изгоряла. През зрителното му поле прелетя папагал. Пееха птици, стотици птици. Беше съвсем сам в един неочакван рай, въпреки че скалите отпред изглеждаха застрашително. Трябваше да отиде до скалите. Те го привличаха. Слезе в една долина. Една рекичка течеше през белите и кафяви камъни. Започна отново да се катери. Внезапната величественост на скалите сега се извиси неочаквано над него. Беше толкова впечатляващо, че изведнъж усети пълната тишина.

— Има нещо тайнствено тук. В тези скали има някаква тайна… — гласно изрече той.

Силната слънчева светлина сега огряваше стръмната фасада. Наяве излизаше сложната структура на високите вертикални плочи — някои вдлъбнати от праисторически порои, други изгладени като издялани надгробни камъни. Имаше гущери, заспали на топлата повърхност. Една змия се плъзна в сенките на някакво странно тропическо растение, между папратите, които му напомняха за разходките край езерата у дома. Имаше ярки цветя, каквито не бе виждал преди.

Продължи да се катери.

Скоро се намери на кръгла площадка, заобиколен от валчести камъни и няколко растящи в цепнатините храсти. Продължи нагоре и откри друга площадка, която много приличаше на по-долната и беше окръжена от заоблени блокове и разпръснати камъни.

Сега имаше изглед, прекрасен изглед на равнините от другата страна на скалните образувания. Както стоеше на каменната тераса с нейните групички папрат, с нейния килим от пожълтял мъх, виждаше светлата сребърна лента вода в мъглата, рекичката, която бе прекосил долу.

Продължи нагоре.

— … сега тайната е надвиснала тежка над мен — чу собствения си глас много отдалече. — Потискащо е…

Атмосферата около него сякаш ставаше по-тежка и усети извършващата се в самия него физическа промяна — една безтегловност, която не можеше да контролира. Като че ли се изтласкваше нагоре само с докосване на земята с върха на пръстите на краката си. Докато се изкачваше, чувстваше, че се носи над твърдата нагрята земя, но се носеше по особен начин и като погледна надолу, разбра, че се носи не над, а под нивото на скалната повърхност. Движеше се по съвсем права линия на едно и също ниво през скалата, земята, могилите, като призрак към огромния надвиснал връх, който правеше всичко наоколо да изглежда като малък отвор в скалите, но много нависоко, много по-нависоко, отколкото се бе изкачил. Сякаш беше летял нагоре и все пак нямаше усещането, че лети или минава през въздуха. Сега се намираше там горе, пред този проход, една черна дупка, едно празно пространство. Навлезе в този вакуум над парообразния под, който не бе нито дим, нито облак, нито мъгла, а някакво меко вещество, което нито го плашеше, нит събудеше любопитството му. Приемаше всички странности около себе си — бледата светлина навсякъде и хората, висящи като него в пространството, висящи във времето и пространството. Разгледа ги всичките и осъзна, че са полупрозрачни. Светлината преминаваше през тях. Бяха като децата, бяха като пълната прозрачна жена със зародиша в нея, която бе видял до асансьорната шахта във Вила де палмие. Той се отвърна и като го направи, усети, че пада. Пада право надолу, като през дупка в небето, пада с невероятна скорост. После отвори очи и откри, че гледа нагоре към загрижения и вторачен в него Капуела. Любопитната доктор Беркжик, държеше ръцете му, които бяха леденостудени.

— Какво стана? — попита той.

— Ти съвсем внезапно замръзна — каза доктор Беркжик. — Температурата на тялото ти падна до нулата, пулсът ти съвсем спря, помислихме, ме си мъртъв. Какво преживя?

— Не говорех ли?

— Няколко несвързани изречения.

Пол им разказа. Разказа им всичко, всяка подробност, която си спомняше.

— Не виждам никаква връзка с писмата на О’Нийл, никаква връзка с Австралия — каза на себе си Капуела.

— О, аз бях в Австралия — настоя Пол. — Бях в една известна местност, близо до Мейсдън, на север от Мелбърн.

— Откъде знаеш? — попита Капуела.

— Просто зная.

— Мейсдън? — попита отново Капуела.

— Да.

— Това ме навежда на една неочаквана мисъл…

И той напусна стаята, без да каже нищо повече.

Доктор Беркжик махна различните жици, които пречеха на Пол да седне, даде му чаша студена вода. Той провеси крака от операционната маса и седна, пиейки бавно, докато Капуела не се върна, държейки една илюстрована географска книга, отворена на някаква страница.

— Тази снимка напомня ли ти нещо, което си виждал преди?

Изправи книгата.

Отпечатаната снимка бе на същата скала, която току-що изкачи, хваната от малко по-различен ъгъл, но нямаше никакво съмнение, че е същата. Под картината се намираше следният надпис:

ВИСЯЩАТА СКАЛА ПРИ МЕЙСДЪН, ВИКТОРИЯ.

— Защо бях там? — попита той.

— Защото — каза Капуела, като хвърли книгата на масата и отиде до прозореца, — защото твоят прародител Патрик О’Нийл е отишъл там.

— Но защо споменът за едно такова място ще е толкова поразителен, че да се предаде в следващите поколения?

— На върха, до който се издигна, ти видя висящи в пространството хора. Описа входа като черна дупка, каза, че си се чувствал като призрак…

— Да…?

— Няколко ученички изчезнали при Висящата скала през 1900 година и досега не е дадено задоволително обяснение за тяхното изчезване. По същия начин са изчезвали необяснимо хора в Перу, близо до Мачу Пикчу. Както и в залива Нюфаундленд в Канада и в Бермудския триъгълник.

Капуела не гледаше към него, взираше се в пространството, разсъждавайки на глас.

Пол не виждаше връзката.

— Връзката, скъпо момче — каза Капуела, — е, че това има нещо общо с астралната проекция. Патрик О’Нийл, прапрадядото на Майкъл Дартсон, се е проектирал астрално, за да избяга от пазачите си. Ти си наследил този спомен! Това е искал да каже той със „съзнавайки своите способности и разбирайки колко близо съм до убежището, аз избягах“.

Капуела се обърна с лице към Пол и доктор Беркжик.

— Винаги съм бил любопитен, как един мъж в онези дни е могъл да напише такова писмо на жена си. Писмо съдържащо описание на вещици, които прелюбодействат с един вкочанен труп. Ала О’Нийл и жена му явно са били много интелигентни хора, много по-напред от времето си, и някак си са се сблъскали с тайните, които ние се опитваме да разгадаем. Убежището е едно място, в което отиват хората със способности за астрална проекция, когато са в опасност или когато поискат да напуснат тази земя и може би се прехвърлят в друго измерение на времето. Кой знае? И ето ги тези дупки, тези убежища на определени места по причини, явно неразгадаеми. Аз вярвам, че Висящата скала при Мейсдън е едно такова място. И триъгълникът също. Това, върху което трябва да се стремим в бъдеще, е да убедим нашия млад приятел да овладее изкуството на астралната проекция. Тогава може да заминем за тези екзотични места и да видим какво ще се случи!

 

 

Този следобед Капуела написа официален делови договор, който Пол да подпише. Предложи му да си намери адвокат да го провери, но Пол каза, че му вярва достатъчно, за да не усложнява нещата допълнително.

Те искаха от него да се откаже от свободата си за срок от шест месеца за една сума, която всеки служител на средна възраст би бил горд да спечели.

Парите щяха да бъдат депозирани на сметка в банка по негов избор. На всичко отгоре всички оправдани разходи щяха да бъдат заплащани от Фондацията.

Ограниченията в начина му на живот в замяна на това бяха, че му се забранява да шофира, да рискува по какъвто и да било начин живота си, че ще бъде на разположение за експерименти пет дни от седмицата при нормално работно време, освен ако не се счете, че е необходимо да работи вечер или през почивните дни. Разрешаваше му се да се жени и развежда, да продължава да живее както пожелае с уговорката, че винаги ще може да бъде наблюдаван.

Пол взе черновата на документа навън в градината и седна до басейна да го проучи. Беше горещ ден, а от чувствата му към направените предложения му ставаше още по-горещо. Това бе едно изключително важно решение, не просто едно решение, което да го обвърже за пет години. На двадесет и седем години щеше да бъде много богат.

Седна на един шезлонг под сянката на палмите и внимателно прочете клаузите една по една. Когато вдигна поглед, децата стояха пред него на по-малко от пет стъпки, държейки се за ръце и клатейки глава. Полупрозрачни, бледи, но не потискащи.

Не бяха убили последния път, когато ги видя. Той беше мълчал за тях. Те го съветваха да не подписва и вместо да застине или да се парализира от страх, успя да им се усмихне.

— Това са много пари… не зная откъде сте, но там, откъдето съм аз, парите могат да направят много за мен. Дори мога да ви помагам, ако имате нужда от помощ.

Говореше шепнешком. Беше му дошло на ум, че може би търсят помощ, а не обратното. Но те вдигнаха рамене, огледаха се наоколо, сякаш търсеха нечия помощ, и бавно изчезнаха, като призраци.

Той остана там дълго, взирайки се в мястото, на което бяха стояли. Не реагира, не потрепери или изстина, не му беше трудно да диша. Просто седеше в шезлонга и осъзна, че тяхната поява започваше да му се струва нормална, започваше да свиква с нея. Бяха ли те ангели-пазители, нещо повече… или по-малко? Тогава прочете отново договора и разбра, че има нужда от Кети. Ако е възможно, ще изчака тя да пристигне. Преди подписването ще се посъветва с нея.

Стана и бавно тръгна към стъпалата на терасата през всекидневната, където Капуела седеше и четеше, а доктор Беркжик стоеше срещу него.

— Тук няма нищо за Кети — каза той, вдигайки договора. — Искам да съм сигурен, че тя идва и ще работи като моя асистентка.

Мислеше, че това е хитър номер за отлагане.

— Кети ще пристигне днес следобед.

— Наистина ли? — Той бе извън себе си от радост.

— Ако подпишеш — каза на шега доктор Беркжик. — Иначе ще спрем самолета на половината път и ще го обърнем обратно с нашата специално разработена кинетична лъчева пушка.

Капуела не се усмихна. Що се отнася до него, той считаше чувството за хумор на доктор Беркжик, особено ако засяга тяхната работа, за доста съмнително.

— Тогава ще подпиша — каза Пол. Какъв ужас. Беше се хванал с тях независимо дали му харесваше или не.

Капуела му подаде една златна писалка. Пол застана на колене до стъклената маса за кафе и подписа документа.

— Най-добре ще бъде да станеш свидетел — каза Капуела на доктор Беркжик. Докторът засвидетелства подписа.

— Сега, за начало — каза Капуела малко строго, — кажи ни с кого говореше долу в градината?

Пол усети, че пламва. Усети, че лицето му става все по-червено, едно пламване от страх, от всичко.

— Петдесет хиляди долара на година са много пари за един млад мъж, Пол. Трябва да почнеш да ги заработваш и клауза 6 от договора гласи, че ти няма да криеш нищо от нас.

Децата се бяха появили точно в момента, когато четеше клауза 6.

— С кого говореше? Имаше ли някой там?

— Да — каза Пол.

— Децата ли? — тихо запита Капуела.

Капуела не ги беше споменавал преди. Доктор Беркжик никога не ги бе споменавала преди. Той бе поразен.

— Знаем, че те съществуват — каза Капуела.

Така беше по-лесно. Така ставаше по-лесно да говори за тях.

— Виждал ли си ги преди? — продължи той.

— Да.

— В спалнята ти в Ню Йорк. Знаем го, защото си казал на Шерил и си писал за това. Също и когато майка ти умряла. Но къде още?

— В тоалетната на летище „Кенеди“.

— Това ли предчувствие те спря да вземеш полета дотук?

— Да.

— Предупредиха те, че самолетът може да катастрофира?

— Така го разбрах.

— Защо не ни каза по-рано за тях?

— Защото се страхувах.

— От тях или от нас?

— От това, което може да се случи. Вярвам, че те са предупреждение, знамение за смърт.

— Защо?

— Защото ги виждам само когато някой ще умре.

— Не е съвсем вярно. Когато си ги видял за пръв път в спалнята ти, никой не е умрял.

— Не, но ги видели на борда на МС Бъорнстъорн, когато умря стюардът.

— Видя ли ги току-що в градината?

— Да — каза Под неохотно. Като каза това, се почувства предател. Тези деца притежаваха някаква власт над него, не знаеше точно каква, но бяха в по-голяма степен част от него, отколкото всичко друго, което познаваше.

Капуела погледна към доктор Беркжик, която бе затворила очи от задоволство.

— Учудващо е какво могат да направят парите — каза Капуела. Забележката бе неудобно остра. — Сега, след като ни каза, че си ги виждал, можеш ли да ги опишеш?

Пол ги описа. Колкото повече говореше за тях, толкова по-виновен се чувстваше.

— Имаш ли представа кои са те?

Пол поклати глава.

Капуела обясни.

— Момичето е астрална проекция на Емма Дартсон, дъщеря на Сара Дартсон и внучка на Майкъл Дартсон. Момчето е астрална проекция на Адам Дартсон, синът на Майкъл Дартсон и Мелани Форбс — жената, която ти видя до асансьора вчера сутринта и която те уплаши толкова много.

Пол се почувства като изстискан, хванат сякаш в една паяжина от имена и родственици, предци и потомци.

— По-малкото момче в действителност е доведен вуйчо на момичето, ако се замислиш. Бил е роден след Емма от една по-късна връзка. А Мелани Форбс убива Майкъл Дартсон като женски отровен паяк, след като е постигнала това, което иска — а то е да се сдобие с дете от мъж-медиум.

Шерил бе влязла тихо в стаята и седна зад Капуела на облегалката на канапето. И тримата го гледаха.

Капуела продължи:

— Децата са потенциално по-опасни за света дори и от теб, ако силата им попадне в лоши ръце. Ти си ясновидец, можеш да видиш миналото, бъдещето, можеш да практикуваш психометрия, скрити сили, които не застрашават живота на околните. Те обаче, като самата Мелани, притежават тези дарби плюс реалната кинетична мощ, която тя разви. Мелани Форбс прекъсна тока на цял Ню Йорк, уби твоя чичо, като стопи част от механизма на асансьора. Те сигурно могат да подпалят един град! Сега те са овладели и изкуството на астралната проекция, така че да не могат да бъдат заловени.

Капуела въздъхна дълбоко. Целта беше да накара Пол да се чувства предател на човечеството. И той наистина се чувстваше неловко.

— За щастие една от потенциалните ти възможности е да виждаш през маската, въпреки че не се проектираш астрално. Ти си единственото ни оръжие срещу Мелани Форбс, за която знаем, че е зла сила. Не ти казахме преди, защото не бяхме сигурни, но сега, изглежда, тя се опитва да те примами чрез тях. Собствените ми усещания са, че се нуждае от енергията ти, за да помогне на тези деца да се откъснат от земята, така да се каже. Човешките същества са способни да напуснат собствените си тела, да се проектират на огромно разстояние и да добият отново същите форми някъде другаде. Юри Гелер го направи, въпреки че някой може да се присмива на преминаването му през плосък стъклен прозорец, но за да го направи, е трябвало да заеме отнякъде енергия. Като говорим за малките деца, които имат по-малко собствени сили, възможно е те да се нуждаят от твоите, в частност, защото си им кръвен роднина.

 

 

Шерил го закара до летището на Ница да посрещне самолета на Кети от Лондон. Когато тя мина през митницата, изглеждайки дори по-хубава от това, което той си спомняше, те се прегърнаха и целунаха. Тя прегърна и целуна Шерил и бе изпълнена с почуда от слънцето, палмите и атмосферата на Лазурния бряг.

Когато преминаха портите на вилата, тя остана с отворена уста от цялото великолепие.

Първо влязоха във всекидневната, където тя се срещна с Капуела, който й отправи дълъг критичен поглед, явно одобрявайки видяното и причинявайки леко бодване на ревност в Пол. Той бе италианец и достатъчно изискан да очарова всяка жена на всяка възраст, въпреки своята пълнота. После ги оставиха сами и Пол я заведе в своя апартамент, защото бяха пригодили съседната на неговата стая за тяхна всекидневна и тяхно място за работа и отмора.

— Всичко това наше ли е?

— Спалнята, холът до нея и банята — гордо каза той.

Навсякъде беше приятно светло. Балконът, където тя мило го целуна, гледаше към парка.

— Липсваше ми, Пол. Бог ми е свидетел, наистина ми липсваше, но предполагам, че има да ти обяснявам много неща, преди да ми повярваш и ми се довериш.

Той сви рамене. Беше твърде доволен, че тя има желание да говори за миналото.

— Как вървят нещата? — попита тя.

— Мога да получа почти всичко, което искам, само като помоля. Има няколко ограничения, но в коя работа няма? Освен това работата, която вършим, е завладяваща.

— Разкажи ми всичко! Но може ли да поплувам? Басейнът е толкова съблазнителен.

Двамата взеха хавлиите си и слязоха надолу с асансьора и по стъпалата през всекидневната на терасата до басейна.

Седнаха, клатейки крака във водата, и той й разказа за експериментите, на които го бяха подложили, за разговорите с Капуела и доктор Беркжик, за договора, който бе подписал, и как Шерил се е погрижила за всичко в Ню Йорк, давайки под наем апартамента и изпращайки всичките му книги, които ще пристигнат всеки момент. Очакваше с нетърпение да види книгите си отново, а Капуела бе уредил един дърводелец да дойде и направи рафтове в „тяхната“ всекидневна специално за тяхно удобство. Беше мислил много за предложението за книжарницата — че не е съвсем искрено, че нищо, което Шерил каже или прави, не е съвсем искрено. Независимо дали това му харесваше или не, той така или иначе беше свързан с Фондацията.

Те се гмуркаха в басейна, плуваха под вода, срещаха се, целуваха се — млади влюбени, съзнаващи, че ги наблюдават, но и че ги закрилят. Ромео и Жулиета.

— Знаеш ли колко ми плащат, за да бъда с теб в този рай? — попита Кети, когато излязоха от басейна и легнаха на слънце.

— Не.

— Петстотин на седмица. Какво ще кажеш? И дори не ми е ясно какво очакват да правя.

— Да се грижиш за мен. Аз съм едно много важно, но слабоустойчиво същество. Понякога доста се обърквам, а така се губи време. Ще направя всичко да не ти е толкова лесно с мен, така че да не получиш чувство за вина от това, че не си изкарваш съвестно парите.

Шерил дойде при тях и преплува четири пъти басейна. После всички отидоха заедно на терасата и обядваха по бански костюми, като Капуела разпита Кети безпощадно и все пак внимателно за последната й работа в НФГ.

Тя сияеше, знаеше отговорите на всички въпроси, не можеше да повярва на щастието си. Само в един момент се оказа изненадана, когато Пол я попита за Уайзър. Тя се поколеба, преди да каже каквото и да било, и Капуела и Шерил се смразиха.

— Виждала ли си го, върна ли се в Лондон? — попита Пол.

Тя отвори уста да каже нещо. Тримата бързо се спогледаха и после тя забързано отговори:

— Не, още е в Америка. — И замаскира очевидната си грешка, добавяйки: — Казват, че се отказал от сделката, която се опитвал да направи. Слуховете са, че НФГ наистина е получила евтино студиото му и той не могъл да купи това, което искал в Щатите. Последното, което чух, е, че бил в Калифорния…

— Той ми харесва — каза Пол, издавайки тревогата си. — Той е луд, но ми харесва.

— Той е невежа — каза Капуела и избърса устните си, преди да отпие от изстуденото бяло вино. — Невежа и следователно опасен за теб, момчето ми.

След кафето всички отидоха в своите покои за традиционната почивка.

Пол се просна на леглото. Обичаше да усеща копринената покривка на леглото.

— Би ли отишла в леглото с Капуела? — попита той.

— О, да! Този мъж представлява нещо.

— Не разбирам какво толкова впечатляващо има в него.

— Очите му, ръцете му, елегантността му!

— Но той е дебел!

— Той притежава очарователния размах на средната възраст.

— Размаха на старостта.

— Ревнуваш ли? — попита Кети.

— Предпазлив съм.

Тя дойде при него в сухия си бански костюм и те легнаха в леглото, слънцето проникваше на черти през затворените капаци. Той откопча горнището на банския костюм и натискът на нейните млади гърди върху потъмнялата му кожа бе най-чувственото нещо, което бе преживявал.

Тя се притисна в него кротко, нежно и той свали бикините, а тя простря пръстите си между тях двамата, върху стомаха му, после ги прокара бавно надолу и го стисна силно, целувайки го страстно.

— Знаеш ли какво? — каза тя, поглеждайки внезапно към него. — Знаеш ли какво прави ЕСКА за служителките си? Дава им контрацептивни средства!

Той вдигна вежди. Предпочиташе да избягва медицинските разговори, когато бе романтично настроен.

— Тези корпорации са невероятни, те действително се грижат за хората. Сложиха ми това ново нещо, разработено от НФГ. Много по-малко е от спирала и по-безопасно от хапчета. Има нещо кварцово, което пулсира, или нещо, което противодейства на биологичния ритъм.

— Действа ли?

— Е, не съм бременна.

— От колко време го имаш?

— Няколко седмици.

— Можеш ли да забременееш?

— О, Пол и… ще се изядеш от ревност заради мене… Аз съм предана на човека, с когото съм. Ако остана тук пет години, ще съм ти предана пет години, но случайните авантюри не пречат, нали?

— Не зная.

Физическото му желание бе станало толкова силно, че ревността, която би могъл да изпита в бъдеще, едва ли имаше значение. Не искаше тя да му липсва, ако си отиде. Това беше всичко. Не искаше да се разделя с нея.

Страстта му бе бърза. Бърза като четиридесет и три дни раздяла. И всеславна, с чувствени ракети и фойерверки, проправящи път през обсипаните със звезди развяващи се знамена. Той се почувства приятно изстискан и лежеше щастлив в изтощението си.

— Надявам се, че не си представяш, че мога да се задоволя с това изпълнение, господин С! — каза тя, продължавайки да се плъзга по него.

— Имам нужда от малка почивка — каза той, затваряйки очи и усмихвайки се доволно.

— Струва ми се, че на вас, мъжете, ви е доста трудно да скриете това, към което се стремите. Ако беше продължил още няколко секунди, щях да стана много подозрителна.

Лежаха, прегърнали се един друг, на райета от проникващото през капаците следобедно слънце, като двойка оплетени зебри.

— Какво всъщност стана с Карл? — попита Пол. — Мисля, че ти не поиска да кажеш, поколеба се за момент.

— Поколебах се, защото спах с него, Пол. Съжалявам. По-добре да знаеш. Това е всичко.

Тя му се усмихна.

— Преди да се съберем отново или след?

— Преди. Но това все още ме кара да се чувствам малко гадно. Въпреки че ти би трябвало да си свикнал вече с държанието ми.

Тя се освободи, коленичи на леглото до него и сложи пръст на устните си. После слезе много тихо от леглото, пресече стаята и взе чантата си от стола, намери молив и парче хартия и се върна в леглото. Докато пишеше нещо върху хартията, романтично каза:

— Смятам, че членът ти е станал по-голям, откакто се разделихме. Да не би доктор Беркжик да го упражнява, както и ума ти? — И му подаде бележката.

Той я взе и прочете.

Карл е мъртъв — стаята се подслушва — всички са ти врагове — не говори — ще ти разкажа всичко, когато е безопасно.

— Мислиш ли, че гърдите ми са станали по-големи? — попита тя със същия тон на гласа си, после му направи знак да каже нещо.

— Смятам, че си много по-красива. С тези къдрици косата ти ми харесва повече.

— Косата ми винаги е била къдрава.

— Имам предвид косата на главата ти.

Докато се прегръщаха, Кети пъхна бележката в устата си и я сдъвка с известно отвращение. Телефонът иззвъня.

Беше доктор Беркжик.

— Закъснял си с десет минути за сеанса с мен. Ако ти е възможно да ми отделиш дори половин час този следобед, ще съм ти много благодарна.

Пол погледна Кети, неуверен дали не са били следени, дали огледалото на стената не е прозрачно, дали по картините няма шпионки, дали ще живеят в постоянна опасност.