Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (19)

Осемнадесет

За двадесет и четири часа състоянието на Ан удивително се подобри. Тя страдаше от симптоми на никотинова недостатъчност и обяви намерението си да се изпише сама. Джонатан й каза да не бъде толкова глупава.

— Ти едва прескочи трапа. Ако не беше сержантът, вече да си на оня свят. Тялото ти има нужда от почивка, за да оздравее и да преодолее шока.

— Проклятие — каза сърдито тя. — Не помня нищо. Никакви близки до смъртта видения. Нито летене из стаята, нито пък тунел със светлина в края. Каква глупост. От това щеше да излезе чудесна статия. Пада ми се, като съм атеистка.

В очите на Джонатан Маклафлин се бе превърнал в нещо като герой. Причините не бяха само в спасяването на Ан.

— Благодари ли му?

Ан хвърли поглед върху полицайката, която седеше до леглото й.

— За какво? Той просто е свършил работата си.

— Като ти е спасил живота?

Тя изпъшка.

— Честно казано, в момента не се чувствам много благодарна за това. Животът трябва да е слънчев, безболезнен, жизнерадостен. Сега моят живот не е нито едно от трите. Сякаш съм в концлагер, чиито надзиратели са садисти. Онази сестра — кимна тя в посока на дежурната стая — трябва да бъде тикната в затвора. Всеки път, когато ми бие инжекция, си умира от смях и твърди, че го прави за мое добро. Господи, ако имаше отнякъде един фас! Защо не ми донесеш, а, Джони? Ще го пуша под одеялото. Никой няма да усети.

— Докато леглото ти не се подпали — усмихна се той.

— Ето и ти се смееш — обвини го тя. — Какво ви става на всички? Защо сте толкова радостни?

Полицай Браунлоу, която дежуреше от другата страна на леглото, се изкикоти. Ан я прониза с унищожителен поглед.

— Изобщо не знам какво правите тук — каза тя. — Вече ви казах всичко, което знам, т.е. нищо.

Ан не можеше да говори свободно с никого и това я влудяваше. Без съмнение обаче задачата на усойницата до леглото й бе именно такава.

— Заповед — отвърна спокойно Браунлоу. — Инспекторът иска да има човек наблизо, в случай че паметта ви се възстанови.

Ан затвори очи и си представи всичките начини, по които можеше да убие Маклафлин, щом веднъж се добереше до него.

 

 

Той от своя страна събираше сведения за скитника и разпространяваше описанието му в околността. Сержантът позвъни на един свой колега в Саутхямптън и го помоли да провери приютите там.

— Какво те кара да мислиш, че е тук?

— Логиката — отвърна Маклафлин. — Тръгнал е в тази посока, пък и вашата община се отнася към просяците по-добре от всяка друга в района.

— Но са изминали два месеца, Анди. Може отдавна да си е тръгнал.

— Знам. Въпреки това, описанието му е добро. Някой може да го помни. Ако разполагам с име, ще е много по-лесно.

— В момента съм доста зает.

— Всички сме заети. Благодаря ти — затвори той телефона и сложи край на бръщолевенията от другата страна.

Без да допие кафето си, Маклафлин стана и излезе, преди приятелят му да е успял да позвъни с един куп извинения. Той с леко сърце се отправи към Стрийч Грейндж, където го очакваше Джейн Мейбъри. Тя бе обявила, че е готова за разпит.

Сержантът я попита дали би искала да присъства и майка й, но получи отрицателен отговор. Фийби с притеснена усмивка ги въведе във всекидневната и затвори вратата. Седнаха до френските прозорци. Момичето беше много бледо, с кожа като млечнобял алабастър. Бе обута в избелели джинси и носеше разпусната тениска с надпис „БРИСТЪЛ СИТИ“ на гърдите. Съчетанието със слабото й като вейка тяло бе доста нелепо.

Джейн сякаш прочете мислите му.

— Това е триумф на надеждата над опита — каза тя. — Аз много вярвам на тези неща.

Той се усмихна.

— Предполагам, че по един или друг начин всички вярваме. Ако в началото не си успял и тъй нататък.

Джейн малко нервно се намести на стола.

— Какво искате да ме питате?

— Само няколко неща. Преди това обаче трябва да ви кажа, че нямам и най-малкото желание да ви причиня неприятности. Ако се разстроите, кажете ми и веднага спирам. Ако ви се стори, че предпочитате да говорите с жена вместо с мен, веднага ми дайте знак и ще го уредя…

— Разбирам — кимна тя.

Маклафлин я накара накратко да му разкаже за нощта на нападението — как са гледали телевизия и са чули шума от счупено стъкло.

— Останах с впечатление, че брат ви пръв е слязъл долу.

— Да. Той си помисли, че е влязъл крадец, и каза на мен и на Лизи да стоим в стаята, докато не ни повика.

— Но вие не останахте, така ли?

— Не. Лизи настояваше да слезе с него и да отиде до крилото на Даяна. Тогава не знаехме кой прозорец е счупен. Аз казах, че отивам да видя какво става с мама, а Джон хукна към вас.

— И какво стана после?

— Мама и Даяна слязоха в хола едновременно с нас. Мама тръгна с Джонатан, аз проверих тази стая, Даяна надникна в библиотеката, а Лизи в кухнята. Когато се върнах, мама бягаше по стълбите с някакви одеяла и бутилка топла вода и викаше на Даяна да позвъни за линейка. Аз казах, че някой трябва да предупреди Фред да отвори вратата, а мама отвърна, че не била помислила за това. Така че аз взех фенерчето от масичката в хола и тръгнах — разпери ръце в скута си тя.

— А защо тъкмо вие? Защо не отиде дъщерята на мисис Гуд?

Тя повдигна рамене.

— Ами идеята беше моя. Пък и Лизи все още не се бе върнала от кухнята.

— Не се ли страхувахте? Не можахте ли да я изчакате и да отидете заедно?

— Не се сетих за това — отвърна изненадано Джейн. — Според мен нямаше от какво толкова да се страхувам — продължи след кратка пауза тя. — Мама каза, че Ан е болна. Предполагам, съм си помислила, че й се е спукал апендиксът или нещо подобно. Освен това — повиши тон момичето — и друг път съм минавала по алеята сама. Дори и през нощта. Понякога ходя да правя компания на Моли, докато Фред е в кръчмата.

— Чудесно — каза безстрастно Маклафлин. — Всичко е логично — усмихна се насърчително той. — Вие сте доста добра бързоходка. Останах без сили, докато ви стигна, а бог ми е свидетел, че се движех като експрес.

Джейн пусна намачкания край на тениската си.

— Тревожех се за Ан — призна тя. — Постоянно й повтарям, че с това пушене ще си докара рак на белите дробове. Тогава си помислих, че се е случило точно това. Така че хвърчах като хала.

— Струва ми се, че я харесвате, нали?

— Ан е страхотна — отвърна Джейн. — „Живей и остави другите да живеят“ — това е девизът й. Тя никога не се бърка в чуждите работи, но сигурно така й е по-лесно. Няма деца, за които да се тревожи.

— Майка ми ужасно се тревожи — излъга Маклафлин, защото единственото нещо, което наистина безпокоеше мисис Маклафлин старша, бе да не закъснее за бинго.

Джейн подпря брадичката си с ръка.

— Мама пък е страхотна сладурана — довери му наивно тя. — Но все още си мисли, че съм малка и имам нужда от подкрепа. Ан постоянно й повтаря да ме остави да водя битките си сама.

Тя нави кичур коса около пръстите си.

Маклафлин кръстоса крака и се отпусна назад с демонстративно облекчение.

— Битки? — подразни я леко той. — Че какви битки можете да водите вие?

— Глупости — увери го момичето. — Това, което на вас ви изглежда като хълмчета, за мен е планина. Само ще ви разсмеят.

— Не ми се вярва. Със същото основание и вие можете да се разсмеете на някои от подвизите ми.

— Разкажете ми — помоли го тя.

— Добре — съгласи се сержантът, като гледаше усмихнатото й, доверчиво лице.

„Моли се на бога да не знаеш нищо, иначе тази усмивка никога повече няма да се появи“ — помисли си той.

— Най-ужасното ми преживяване бе, когато бях на вашата възраст. Бях вкарал тайно приятелката си вкъщи за една страстна нощ. Майка ми обаче ни завари точно по средата.

— Боже мой — възкликна тя. — И защо не заключихте вратата?

— Нямах ключ.

— Ужасно — каза състрадателно Джейн.

— Да, така беше — продължи да си спомня Маклафлин. — Приятелката ми избяга и аз трябваше да се боря със старата вещица гол. Тя ми предложи да избирам: или да се закълна, че това никога няма да се повтори, или да ме изрита от къщата на минутата, както си бях гол.

— И какво направихте?

— Вие как мислите? — подкани я той.

— Излезли сте си гол.

— Улучихте точно в десетката — насочи сержантът към нея показалец и вдигнат палец.

Очите на Джейн се разшириха от детско любопитство.

— Но откъде сте намерили дрехи после? Какво направихте?

Маклафлин се усмихна.

— Скрих се в храсталака и изчаках, докато всички си легнат. След това взех една стълба и се качих в стаята си. Прозорецът бе отворен. Наспах се добре, станах по-рано, събрах нещата си в един куфар и изчезнах.

— Виждате ли се все още с майка си?

— О, разбира се — отвърна той. — Всяка неделя ходя на обяд. Честно казано, мисля, че е съжалявала, задето ме е изгонила. След това къщата е станала много тиха.

Той замълча за момент.

— Сега е ваш ред.

— Не е честно — засмя се тя. — Вашата битка е била смешна, а моите са патетични. Например: дали да си изям картофеното пюре или не? Дали работя достатъчно усърдно? Дали да не изляза да се забавлявам?

— И правите ли го?

— Дали излизам да се забавлявам?

Маклафлин кимна.

— Рядко — отвърна тя и направи гримаса, която я състари. — Представите на мама за забавление са срещите с момчета. А според мен това съвсем не е забавно. Не обичам да ме докосват мъже — присви очи тя. — Мама намира това за ужасно.

— Не ме изненадва — каза сержантът. — Сигурно си мисли, че грешката е нейна.

— Не е — отвърна Джейн, сякаш се опитваше да пропъди мисълта. — Иска ми се най-после да го разбере. Най-трудно е да се опитваш да се справиш с нечия вина.

— Какво, мислите, се е случило с баща ви, Джейн?

Въпросът увисна във въздуха между двамата като лоша миризма. Тя обърна глава и се загледа през прозореца, а Маклафлин се запита дали не е избързал. Надяваше се да не е. Както за нейно добро, така и за доброто на разследването.

— Ще ви разкажа какво се случи в нощта, когато той си замина — заговори тя, без да извръща поглед от прозореца.

— Спомням си всичко много ясно, но не съм го разказвала изцяло дори на психиатъра си. Някои подробности съм запазила за себе си. Подробности, които навремето ми се струваха безсмислени. Не бях се замисляла за тях — продължи след кратка пауза Джейн — от години. Но предната нощ отново изплуваха в съзнанието ми. Оттогава мисля само за това и смятам, че може би съм пропуснала нещо важно.

Тя заговори бавно и спокойно, сякаш с решението си да разказва бе отхвърлила възможността за увъртания. Каза му как след като майка й отишла на работа, баща й пуснал душа в нейната баня. Това бил сигналът, че искал да прави секс с нея. Определил го той, тя безропотно приела. Джейн разказа целия процес, без да влага в думите си никакво чувство. Това явно бе резултат от дългите часове, прекарани на кушетката на психиатъра. Говореше за приближаването на баща си и своето отиване в спалнята, сякаш коментираше партия шах.

— Но онази нощ той направи нещо по-различно — каза тя и черните й очи срещнаха очите на сержанта.

— Какво? — едва успя да попита той.

— Каза, че ме обича. Преди това не го бе правил.

Маклафлин бе потресен. Толкова много болка без дори и думичка на обич. От друга страна пък, какво можеха да сторят нежните думи с човек, освен да го превърнат в лицемер?

— Защо мислите, че това е важно — попита безстрастно той.

— Нека ви разкажа докрай — предложи Джейн. — Може би и вие ще достигнете до същия извод.

Този път, преди да я изнасили, той й дал грижливо опакован подарък.

— И това направи за пръв път.

— Какво ви подари?

— Малко плюшено мече. Аз ги колекционирах. Когато свърши — продължи тя, описвайки цялата случка само с две думи, — ме погали по главата и каза, че съжалява. Попитах го защо, тъй като никога преди това не се бе извинявал, но тогава влезе майка ми и той така и не отговори.

Джейн млъкна и заби поглед в ръцете си. Маклафлин изчака няколко минути, но тя не продължи.

— И какво стана после? — попита той.

— Нищо особено — засмя се тъжно момичето. — Двамата се гледаха дълго, сякаш с часове. Най-накрая той стана от леглото и обу панталоните си. Беше също като в един от онези ужасни фарсове — каза тя с леден тон. — Спомням си лицето на майка си замръзнало, сякаш бе от камък. Тя бе страшно пребледняла. Изпъкваше само синината, която й бе направил предния ден. Тя помръдна едва след като баща ми напусна стаята. Легна на леглото при мен и ме прегърна. Прекарахме нощта така, а на сутринта той бе изчезнал.

Джейн повдигна рамене.

— Оттогава не сме го виждали.

— А тя каза ли нещо? — попита сержантът.

— Не. Нямаше нужда.

— Защо?

— Нали сте чували израза „убийствен поглед“?

Той кимна.

— Точно по този начин гледаше тя. Какво мислите? — попита Джейн и загриза устната си.

Хвана го неподготвен. Маклафлин бе готов да каже: „Мисля, че майка ви го е убила“. Вместо това той попита:

— За кое?

Джейн не скри разочарованието си.

— Видя ми се толкова очевидно. Надявах се и вие да го забележите.

Тя цялата бе в очакване. В желание за нещо, което той не разбираше.

— Чакайте малко — каза сержантът. — Дайте ми време да помисля. Вие сте живели с тази история години наред, а аз я чувам за пръв път.

Той хвърли поглед към бележките, които си бе водил, и се напрегна да разбере това, което момичето искаше от него. Беше си записал трите неща, които Дейвид Мейбъри никога преди това не бе правил: „любов, подарък, извинение“. Какво значение имаха те? Какво значение им придаваше Джейн? Защо ги бе направил Дейвид Мейбъри? Какво бе накарало един баща да каже на детето си, че го обича, да му направи подарък и да се извини за грубостта си? Маклафлин вдигна поглед и се засмя. В края на краищата то бе толкова очевидно.

— Възнамерявал е да си тръгне. Просто ви е казал „сбогом“. Именно затова е изчезнал безследно. Подготвил е всичко предварително.

Джейн въздъхна облекчено.

— Да. И аз мисля така.

Маклафлин възбудено се наклони напред.

— А знаете ли защо е искал да изчезне?

— Не, не знам. Всичко, което знам, сержанте, е — облегна се тя и оправи косата си с ръка, — че аз не съм виновна за това.

На устните й се появи лека усмивка.

— Не можете да си представите колко добре ме кара да се чувствам тази констатация.

— Предполагам, никой не ви е обвинявал? — каза Маклафлин, ужасен от мисълта си.

— Когато бях на осем години, майка ми ме завари в леглото с баща ми. Заради това той избяга, а тя бе обвинена в убийство. На десетгодишна възраст брат ми стана съвсем друг човек. Детството му свърши и той зае мястото на баща ни. Закле се да мълчи за случилото се и оттогава не е споменавал името Дейвид Мейбъри.

Джейн се заигра с пръстите си.

— Чувството за вина на майка ми бе нищо в сравнение с моето — вдигна очи тя. — Случилото се онази нощ ми дойде като Божи дар. Аз прекарах години наред в компанията на психиатър, който се опитваше да ме избави от чувството ми за вина. До известна степен успя и аз избутах всичко в тъмната страна на съзнанието си. Била съм жертва, а не виновница. Подтиквал ме е някой, когото съм била учена да уважавам. Изиграла съм ролята, която са ми дали, тъй като съм била твърде малка да осъзная, че имам избор. Но миналата нощ — продължи тя — внезапно осъзнах цялата истина. Може би защото бях изплашена? Не знам. За пръв път осъзнах колко по-различно е било всичко в нощта, когато напусна. За пръв път не изпитвах нужда да се оправдавам, защото разбрах, че последвалите десет години са щели да бъдат ужасни и несигурни, независимо от това дали майка ми ни беше заварила или не.

— Казвали ли сте й го?

— Все още не. Ще го направя, след като свършим с вас. Исках и някой друг да осъзнае факта, до който бях стигнала сама.

— Кажете ми какво се случи, когато отивахте към портиерната — помоли я той. — Казахте, че сте чули дишане.

Джейн присви устни и се замисли.

— Не мога да си спомня добре — призна тя. — Нямаше ми нищо, докато не стигнах до правата отсечка, която води към оградата. След завоя продължих по-бавно, защото краката ме заболяха. Тогава чух нещо като дълга въздишка. Беше подобно на звука, който човек издава, когато е задържал дишането си, за да спре да хълца. Стори ми се, че идва отблизо. Толкова се изплаших, че побягнах отново. Тогава чух стъпките и виковете зад себе си. Това бяхте вие — погледна го глуповато тя. — Изплашихте ме до смърт. Сега въобще не съм сигурна, че съм чула дишане.

— Добре — обади се Маклафлин. — Не е толкова важно. И когато казахте, че сте помислили, че е бил баща ви, го направихте само от уплаха. Всъщност е нямало нищо, което да ви напомня за него?

— Не — отвърна тя. — Аз дори не си спомням как изглежда. Беше толкова отдавна, пък и мама е изгорила всичките му снимки. Не бих могла да разпозная дишането му.

Джейн погледна замисленото лице на сержанта и попита:

— Бях ли полезна с нещо?

— Полезна?!

Маклафлин почти инстинктивно се наклони към нея и стисна окуражително ръката й.

— Мисля, че кръстницата ви ще се гордее с вас, млада госпожице. Забравете за битките, които сте водили. Вие току-що изкачихте Еверест. Оттук нататък всичко е само спускане.

 

 

Фийби седеше на една пейка до вратата. Подпряла брадичката си с ръце, тя гледаше с невиждащ поглед розите край чакълената алея.

— Мога ли да седна при вас? — попита Маклафлин.

Тя кимна. Известно време седяха мълчаливо.

— Разграничението между крепост и затвор е чудесно — започна меко той. — Десет години са доста време. Не мислите ли, че сте излежали присъдата си, мисис Мейбъри?

Тя се изопна и махна вяло в посока към селото.

— Питайте тях — каза Фийби. — Не аз оградих имението с бодлива тел.

— Нима са го сторили те?

Инстинктивно, сякаш се защитаваше, Фийби намести очилата на носа си.

— Разбира се. Не съм си избрала сама този начин на живот. Какво може да направи човек, когато хората са се обърнали против него? Да ги моли да бъдат любезни — изсмя се сухо тя. — Аз не бих постъпила така.

Маклафлин се загледа в ръцете си.

— Грешката не е била ваша — каза тихо той. — Джейн го е разбрала. Той е бил такъв, какъвто е бил. Нищо, което сте или не сте направили, е нямало да промени положението.

Фийби се затвори в себе си и тишината отново се спусна над тях. Над главите им сновяха лястовици и врабчета. Една чучулига изпъна малката си шийка и запя. Най-накрая Фийби извади носна кърпичка от ръкава си и избърса очи.

— Не мисля, че ви харесвам особено — каза тя.

Сержантът я погледна.

— Всички носим вината си. Това е в човешката природа. Вслушайте се в думите на някой овдовял или разведен, и ще чуете едно и също — „само ако бях направил това… само ако не бях направил онова… ако бях по-мил… само ако бях разбрал…“ Способността ни за самонаказване е огромна. Номерът е да знаеш кога точно да спреш. Вие сте се наказвали достатъчно дълго — каза той и внимателно сложи ръка на рамото й. — Не можете ли да го проумеете?

Фийби извърна глава.

— Трябваше да разбера — каза тя през кърпичката си. — Той я е измъчвал и аз трябваше да разбера.

— Откъде е можело да разберете? И вие сте като всички останали — каза остро Маклафлин. — Джейн ви обича и е искала да ви предпази. С обвиненията, които си отправяте, й отнемате всичко, което се е опитала да направи за вас.

Отново се възцари мълчание, през което Фийби се опитваше да се овладее.

— Аз съм й майка. Единствено аз можех да й помогна, но когато е имала нужда от мен, аз не съм била при нея. Не мога да понеса тази мисъл.

Рамото й се разтрепери под ръката му. Без да се замисля дали идеята му е добра или не, Маклафлин прегърна Фийби и я остави да плаче. Помисли си, че тя сигурно не плаче за пръв път, но може би това бяха първите сълзи, пролети за самата нея. За тази, която бе дошла в един объркан свят, самоуверена и жадна за победи. Триумфът на човешката природа се състоеше в преодоляването на поредица неуспехи със сравнително малки поражения. Трагедията на Фийби бе, че тя бе претърпяла най-ужасното си поражение сравнително рано и никога не бе успяла да се възстанови от него. Все още нараненото сърце на Маклафлин й съчувстваше.

Той спря колата си преди завоя, след който започваше правата отсечка на алеята. Джейн бе казала, че дишането се е чувало отблизо. Това трябваше да означава, че е идвало от рододендроновите храсти край пътя. Засега претърсването му не даваше никакви резултати. Докато хората му отново преобръщаха къщата за лед, търсейки евентуална връзка на мисис Томпсън, самият той бе пролазил на четири крака цялата тераса с надеждата да намери следи от нападателя на Ан. Ако всичко бе станало така, както си мислеше той, то следи трябваше да има. Но Уолш бе прав. Освен няколко парченца тухла и цигари с филтър, каквито нито Фред, нито Ан пушеха, нямаше нищо. Нямаше оръжие. Маклафлин бе огледал всички камъни и тухли за петна от кръв. Нямаше отпечатъци — пръстта бе твърда от продължителната суша, а терасата — чиста от всекидневните грижи на Моли. Нямаше и кръв. Въобще липсваше всякакво доказателство, че Ан е била ударена отвън, а не в стаята. Вече започваше да се чуди дали не се бе доверил прекалено много на думите на Фийби. Десет години бяха доста време, а и самата тя бе признала, че се е случило един-единствен път. Но ако грешеше или пък лъжеше? Не, сега не беше време да проверява нито една от двете алтернативи. Все още не.

Маклафлин коленичи и започна да лази напред-назад край алеята. Ако тук наистина имаше нещо, то беше скрито доста добре. Мястото вече бе претърсвано от полицията. Тогава обаче Маклафлин им бе казал да съсредоточат усилията си по-нататък, точно където бе застигнал Джейн. Онази нощ за един съвсем кратък момент той бе изпитал чувството, че и двамата с момичето са наблюдавани. Сержантът продължи да пълзи от лявата страна на пътя. Колената го боляха, а очите му постоянно се напрягаха, но половинчасовото търсене не даваше резултат.

Той седна на земята и прокле несправедливата съдба. „Само веднъж — помисли си той. — Един-единствен път да имам късмет и аз. Нека поне веднъж нещо ми падне ей така, без да съм си изкарал ангелите от работа.“

Маклафлин мина от дясната страна на пътя, коленичи и запълзя към завоя. Както можеше и да се предполага, вече почти бе стигнал до колата, когато го намери. Той въздъхна дълбоко, удари с юмрук по чакъла и започна да ръмжи и да клати глава като бясно куче. Само ако бе започнал от дясната, а не от лявата страна на пътя, щеше да намери проклетото нещо още преди един час и да си спести пълзенето.

— Добре ли си, синко? — обади се един глас зад него.

Маклафлин погледна през рамо и видя втренчения в него Фред. Сержантът се ухили и стана.

— Чудесно — увери го той. — Току-що намерих копелето, което е подредило мис Катрел.

— Къде е? — измърмори Фред, без да сваля подозрителния си поглед от полицая.

Сержантът коленичи и разтвори храстите, чиито листа скриваха предмета от погледа им.

— Виж. Момчетата от лабораторията отново ще имат излет сред природата.

С доста труд Фред успя да коленичи.

— Гръм да ме порази! — каза той. — Това е „Пади Кларк Спешъл“.

Сгушена сред листата на рододендрона, се криеше старомодна каменна бирена бутилка. На долния й край се виждаше тъмнокафява коричка. Маклафлин, който досега бе мислил само за отпечатъците и за нещото, което приличаше на следа от гуменка в сравнително меката почва под храста, погледна изненадано Фред.

— Какво, по дяволите, е „Пади Кларк Спешъл?“

Градинарят се изправи.

— Е, не е нещо опасно. То е повече хоби, отколкото бизнес, въпреки че данъчният чиновник сигурно не мисли по същия начин. Пади си има една малка стаичка до гаража, където го прави. Използва само традиционни материали и го оставя да узрее, докато придобие силата на конски къч и вкуса на нектар.

Фред погледна към рододендрона и продължи:

— Може да се пие само в кръчмата. Пади много цени тези бутилки и казва, че те запазват вкуса по-добре от стъклените. Не разрешава да се изнасят навън — завърши градинарят с разтревожен глас.

— Какво представлява той? От тези, дето бият жени ли?

Старецът се поразмърда.

— Не, няма такова нещо. Пади е добряк. Жена ми няма много добро мнение за него, защото често не спазва обещанията си, но да удари мис Катрел?! Не — поклати глава той. — Пади не може да направи това. Двамата са — погледна встрани Фред — приятели, така да се каже.

Пред очите на Маклафлин изплува откъс от дневника на Ан. П. е загадка. Казва, че всяка година спи с повече от петдесет жени, и аз му вярвам. Въпреки това обаче си остава нежен любовник. Защо ли го прави, щом получава пая си толкова лесно?

— Той пуши ли?

Фред, който редовно снабдяваше Пади с цигари, сметна въпроса за странен.

— Да, но от цигарите на другите — отвърна предпазливо той. — Жена му го държи здраво и не одобрява пушенето.

Маклафлин си спомни пълната с фасове камина в стаята на Ан.

— Добре, нека отгатна как изглежда — предложи унило той. — Превъплъщение на Рудолф Валентино, Пол Нюмън и Лорънс Оливие в един мъж.

Сержантът отвори колата си и се присегна да включи радиопредавателя.

— Не — отвърна нетърпеливо Фред. — Той е едър мъж, мургав, жизнерадостен и остроумен по свой начин. Винаги ми е напомнял на онзи, дето играеше в „Магнум“.

„Том Селек! Мразя го“ — помисли си Маклафлин.

 

 

Сержант Джоунс срещна Маклафлин на входа на участъка.

— Нали търсеше някакъв скитник, Анди?

— Е, и?

— Има следа от него при твоя приятел викария в Ийст Дийлър. Жена му твърди, че го е почерпила с чаша чай.

— Спомня ли си датата?

— Не, но викарият казва, че по това време пишел проповед и прекъсването го подразнило. Хванал се, че се моли за избавление от просяците, та после му се наложило да се наказва за липса на милосърдие.

— Типично за един викарий — цъкна с език Маклафлин.

— Той обаче винаги пише проповедите си в събота, докато гледа спорт по телевизията. Това ще ти свърши ли работа?

— Може би, Ник, може би.