Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (9)

Осем

Когато на другата сутрин Ан влезе в библиотеката, намери Маклафлин до прозореца, загледан отнесено в чакълената алея. Щом чу отварящата се врата, той се обърна и Ан забеляза черните сенки на безсънието около очите му и следите от претупаното сутрешно бръснене. Сержантът миришеше на раздразнение, гняв и вчерашна бира. Той й кимна да седне, изчака и след това сам се настани зад бюрото с лице към нея. Прашинките танцуваха на слънчевата светлина между тях. Двамата се гледаха с открита неприязън.

— Няма да ви задържам, мис Катрел. Инспектор Уолш ще дойде по-късно, а знам, че и той има някои въпроси към вас. Засега бих желал да поговорим за откриването на тялото и за още няколко свързани с него неща. Бихте могли да започнете със събитията от вчерашния следобед след пристигането на градинаря.

Макар и предния ден да бе разказала същата история на полицай Уилямс, Ан направи каквото й казаха. Знаеше, че няма смисъл да протестира. От време на време тя поглеждаше към сержанта, но бързо извръщаше очи, тъй като и той я гледаше втренчено. В погледа му се четеше предпазливост, което означаваше, че сега е информиран по-добре за нея. Вчера той я презираше, а сега виждаше в нейно лице предизвикателство. С безмълвна въздишка Ан започна да подготвя защитата си.

— Не знаете кой е, как е отишъл там и кога? Влизали ли сте в къщата за лед преди?

— Не.

— А защо казахте, че двете с мисис Гуд сте помагали да се преместят тухлите в нея преди шест години?

Ан бе предупредена за този въпрос от Даяна.

— Защото вчера идеята ми се стори добра.

Тя извади цигара от джоба си и я запали.

— Исках да ви спестя време и главоболия. Трябва да търсите жертвата и заподозрените си вън от Грейндж. Мъртвецът няма нищо общо с нас.

Изказването й не направи впечатление на Маклафлин.

— Идеята да се лъже полицията никога не е добра. С вашия опит би трябвало да го знаете.

— Моят опит? — попита тя с кадифен глас.

— Ако нямате нищо против, засега ще изоставим игрите на думи, мис Катрел. Това ще ни спести доста време.

— Разбира се, че сте прав — съгласи се меко тя.

„Господи, какъв педант е този човек.“

Маклафлин присви очи.

— Защо излъгахте? Защото разбрахте колко важни за случая са къщата за лед и хората, които знаят къде се намира ли?

Тя замълча.

— Със сигурност разбрах, че вие ще помислите това за важно, което не означава, че и аз съм на същото мнение. Споделям гледището на мисис Гуд, че разположението на къщата е известно на доста хора или че всичко е резултат на случайност.

— Около къщата за лед намерихме няколко използвани презерватива — внезапно смени темата Маклафлин. — Имате ли представа кой може да ги остави там?

Ан се усмихна.

— Във всеки случай не съм аз, сержант. Не ги използвам.

Маклафлин не скри раздразнението си.

— А имали ли сте сношения там с някой, който ги използва, мис Катрел?

— Какво, с мъж? — изсмя се гърлено Ан. — Мислите ли, че е уместно да се задава подобен въпрос на една лесбийка?

Сержантът вкопчи треперещи пръсти в коленете си. Цялото му тяло се тресеше от ярост. Чувстваше се ужасно. Очите му лютяха от недоспиване, в устата си имаше дъх на гнилоч. „Каква отвратителна, тъпа кучка“ — помисли си той. Маклафлин пое няколко малки глътки въздух и сложи ръцете си на бюрото. Те трепереха неудържимо.

— Имали ли сте? — попита отново той.

Ан го изгледа внимателно.

— Не, не съм — отвърна спокойно тя. — Нито пък, доколкото ми е известно, някой друг от тази къща.

После се наведе напред и изтръска цигарата си в пепелника. Сержантът премести ръцете си в скута.

— Може би ще ни помогнете да си отговорим на един въпрос, който занимава както мен, така и инспектор Уолш — продължи той. — Двете с мисис Гуд живеете в къщата вече няколко години, а никога не сте влизали в къщата за лед. Как така?

— Ами по същия начин, по който и повечето лондончани не са ходили в Тауър^[1]. Човек няма желание да изследва собствената си градина.

— А знаехте ли за съществуването й?

— Предполагам, да.

Тя се замисли за момент.

— Сигурно съм знаела, защото съобщението на Фред не ме изненада.

— Знаехте ли къде се намира?

— Не.

— А какво мислехте, че има в могилата?

— Спомням си за един-единствен път, когато съм ходила там, и това беше още при пристигането ми. Предполагам, съм мислела, че под могилата има пръст.

Маклафлин не й повярва.

— Не сте ли се разхождали? С кучетата, с приятели?

Тя повъртя цигарата в ръката си.

— Нима приличам на човек, който се занимава с упражнения, сержант?

Той я огледа набързо.

— В интерес на истината, приличате. Доста сте слаба.

— Ям малко, пия само концентрати и пуша като комин. Тази диета прави чудеса за фигурата, но ме кара да се задъхвам, когато изкачвам стълбите.

— Не помагате ли в градината?

Ан повдигна вежди.

— Там ще бъда само в тежест. Не мога да различа роза от маргаритка. Пък и нямам много свободно време. Аз съм работеща жена. Заета съм по цял ден. С градинарството се занимава Фийби. Това е нейна територия.

Той си спомни цветята в стаята й. Дали отново лъжеше? Но какъв смисъл имаше да лъже за градинарството, за бога? Ръката му пробягна по неравно обръснатата буза. Внезапно го обзе пристъп на паника, който притъпи сетивата му. Беше ли се обръснал? Кога бе закусвал? Къде бе прекарал нощта? Погледът му стана стъклен и той се загледа през Ан в тъмнината, която цареше в стаята. Сякаш жената срещу него бе едва забележимо привидение.

Гласът й дойде от много далече:

— Добре ли сте?

Маклафлин с облекчение се осъзна.

— Защо живеете тук, мис Катрел?

— Вероятно по същата причина, поради която и вие живеете в къщата си. Това е най-добрият покрив над главата ми, който успях да намеря.

— Това не е отговор. Как съжителстват Стрийч Грейндж и прислугата му с вашите убеждения? Не намирате ли къщата малко аристократична за разбиранията си?

Тонът му преливаше от ирония.

Ан изгаси цигарата си.

— Не мога да отговоря на този въпрос. Той е изграден върху толкова много грешни предположения, че е просто безсмислен. Нито пък виждам връзката му със случая.

— Кой ви предложи да дойдете тук? Мисис Мейбъри?

— Никой. Предложението беше мое.

— И защо го направихте?

— Защото — повтори търпеливо тя — сметнах, че е подходящо за живеене място.

— Заяждате се — каза сърдито Маклафлин.

Ан се усмихна.

— Не забравяйте що за жена съм, сержант. Искам да се забавлявам на всяка цена. Фийби не искаше, не можеше да дойде в Лондон и затова аз дойдох тук. Толкова е просто.

Последва дълго мълчание.

— Удоволствията не са вечни — каза меко той.

Свределът в мозъка му отново задълба.

„Като разцъфнал мак е радостта.

Откъснеш ли го, мъртъв е цвета.

Или пък като паднал във водата сняг.

За миг е бял и после се разтапя пак.“

Маклафлин сякаш говореше на себе си. После отново се възцари мълчание.

— Цената на удоволствието във вашият случай май е лицемерието. Доста сте платили, мис Катрел. Заслужава ли го мисис Мейбъри?

Думите му я прободоха като нож. Тя потърси спасение в гнева.

— Нека накратко ви разкажа какво ви е накарало да ми задавате такива въпроси. Някой, сигурно Уолш, ви е казал: Тя е феминистка, с леви убеждения, член на „Кампания за ядрено разоръжаване“, бивша комунистка и един господ знае какви още измишльотини. И вие, изхождайки от превъзходството си, което е естествено, тъй като сте хетеросексуален, се нахвърляте върху мен заради принципите ми. Вие не търсите истината, Маклафлин. Единственото, което ви интересува, е дали вие и вашето надуто его можете да се наложите над моето. Бог ми е свидетел, въобще не сте оригинален.

Сержантът също се наклони напред, така че двамата бяха почти лице в лице.

— Кои са Фред и Моли Филипс?

Както предполагаше Маклафлин, въпросът я завари неподготвена и тя не можа да скрие загрижеността в погледа си. Ан се облегна назад и извади нова цигара.

— Работят за Фийби като икономка и градинар.

— Мисис Гуд ни каза, че вие сте уредили постъпването им тук. Как ги намерихте?

— Запознаха ме с тях.

— Чрез работата или чрез политическите ви контакти? Да не би реформата в правораздаването да е някое от многобройните ви занимания?

„По дяволите — помисли си тя, — май не е чак такъв дръвник.“

— Членувам в един лондонски комитет, който помага на бивши затворници да се аклиматизират по-бързо. Свързах, се с тях чрез него.

Ан очакваше да го види триумфиращ и остана леко разочарована, че сержантът прие думите й спокойно.

— Винаги ли са се казвали Филипс?

— Не.

— А как е била предишната им фамилия?

— Мисля, че трябва да попитате тях.

Маклафлин уморено прокара ръка по лицето си.

— Разбира се, че мога да го направя, мис Катрел, но това ще усложни нещата за всички ни. Така или иначе ще разберем.

Ан погледна през рамото му навън, където Фийби подрязваше розите от двете страни на алеята. Тя явно се бе преборила с напрежението от предната вечер и сега доволно се приличаше на слънцето, което хвърляше огнени отблясъци в косата й. Пръстите й умело се провираха между бодливите стебла на розите. Бенсън седеше до нея, а Хеджес се бе излегнал под декоративен рододендрон. Слънцето, макар все още далеч от зенита си, вече приличаше върху чакълестата алея.

— Джеферсън — каза Ан.

Сержантът светкавично направи връзката.

— Осъдени на по пет години заради убийството на хазаина си Йън Донахю.

Тя кимна.

— Знаете ли защо присъдата е била толкова лека?

— Да, знам. Донахю блудствал с дванадесетгодишния им син и след това го убили. Джеферсън успели да го намерят преди полицията.

Ан отново кимна.

— Одобрявате ли отмъщението, мис Катрел?

— Не го осъждам.

Маклафлин внезапно се усмихна и за миг й се стори, че лицето му добива почти човешки облик.

— Значи все пак има нещо, за което и двамата да сме съгласни.

Той почука с молива по бюрото.

— Как съжителстват семейство Филипс с мисис Мейбъри?

— Чудесно — засмя се неочаквано Ан. — Фред я боготвори, а Моли се държи с нея като със слугиня. Страхотна комбинация.

— Предполагам, че са й благодарни.

— Напротив. Фийби е тази, която е благодарна.

— Защо? Тя им е дала дом и работа.

— Говорите така, защото не знаете какво представляваше Стрийч Грейндж преди девет години, когато дойдох тук. Фийби бе живяла в къщата около година сама и отритната от всички. Никой от селото или пък от Силвърборн не искаше да работи за нея. Трябвало е съвсем сама да се грижи за градината, да върши кухненската работа, да поддържа къщата. Мястото приличаше на бунище.

Болезнените спомени отново изплуваха в съзнанието й. „За това бе виновна миризмата на урина — помисли си тя. — Навсякъде. По стените, по килимите, по пердетата.“ Ан никога нямаше да забрави отвратителната воня.

— Пристигането на Фред и Моли два месеца след нас промени живота й.

Маклафлин огледа библиотеката. Повечето от обзавеждането бе старо: дърворезбованите дъбови шкафове за книги, гипсовите корнизи, облицованата камина. Доста от нещата обаче имаха по-нов вид: прясно боядисаните стени, радиаторът под прозореца, двойните прозорци с бели рамки.

— А сега местните хора променили ли са отношението си към мисис Мейбъри?

Тя проследи погледа му.

— Съвсем не. Все още отказват да работят за нея.

Ан изтръска пепелта от цигарата си.

— Въпреки това тя от време на време опитва. Без успех. За Силвърборн въобще не си струва да се говори. Фийби ходи дори до Саутхямптън и Уинчестър, но, уви. Стрийч Грейндж е известен, сержант, но вие вече знаете това — усмихна се цинично тя. — Всички си мислят, че ще бъдат убити още в момента, когато кракът им стъпи тук. И трябва да кажа, че след вчерашния инцидент, изглежда, имат право.

Маклафлин кимна към прозореца.

— Кой тогава е монтирал централното отопление и е поставил двойните прозорци? Фред?

— Фийби.

Сержантът искрено се разсмя.

— О, за бога! Вижте, знам, че водите някакъв кръстоносен поход, за да докажете, че жените са началото и краят на света, но трудно ще ме накарате да повярвам в това.

Той стана и се приближи до прозореца.

— Имате ли въобще някаква представа колко тежи стъкло с такива размери?

Маклафлин почука по прозореца и привлече вниманието на Фийби отвън. Тя го изгледа учудено и като видя, че й обръща гръб, поднови работата си. Той отново седна на стола.

— Тя дори не може да го вдигне сама, а да не говорим за поставяне в рамка. За тази работа ще са необходими поне двама, ако не и трима мъже.

— Или пък три жени — забеляза спокойно Ан, без да обръща внимание на избухването на сержанта. — Помагахме всички. В края на краищата сме петима, а през уикенда, когато се връщат децата, ставаме осем.

— Осем? — попита остро Маклафлин. — Останах с впечатление, че децата са само две.

— Три са. И Елизабет — дъщерята на Даяна.

Маклафлин разроши косата си с пръсти и един кичур остана да стърчи.

— Тя не спомена, че има дъщеря — отбеляза кисело той, чудейки се какви ли още изненади го очакват.

— Сигурно не сте я питали.

Сержантът не й обърна внимание.

— Казахте, че мисис Мейбъри е прокарала и парното отопление. Как?

— Предполагам по същия начин, по който го правят водопроводчиците. Спомням си, че се спря на тръбните връзки и тук не можеше да се мине от стъклен памук, кълчища и поялници. Имаше също и различни размери петнадесет и двадесет и две милиметрови тръби. Фийби взе под наем една машина за огъване на тръби, с помощта на която оформи правите ъгли. От цялата работа аз скалъпих една доста добра статия за жените и „Направи си сам“.

Маклафлин поклати невярващо глава.

— И кой й показа как да го направи? Кой свърза котела?

— Тя — отвърна Ан, изненадана от изражението му. — Взе една книга от библиотеката, където бе описано какво точно трябва да се извърши.

Сержантът продължаваше да е настроен скептично. В представите му просто не съществуваше жена, която може да свърже парен котел. Майка му, която бе със старомодни разбирания за мястото на жената в къщата, стоеше по цял ден в кухнята, търкаше, чистеше, миеше, готвеше и категорично отказваше да смени дори, и изгоряла електрическа крушка. Твърдеше, че това е мъжка работа. Жена му пък се гордееше с модерните си разбирания. Тя се бе хванала на работа като секретарка и настояваше, че прави кариера. В свободното си време лакираше ноктите си, фризираше се и непрестанно се оплакваше от скуката, но не предприемаше нищо, за да промени положението си. Пазеше енергията си за времето, когато съпругът й се връщаше от работа. Тогава се нахвърляше върху него с обвиненията, че я пренебрегва, че не забелязва новата й прическа, че не е способен да бъде опората, от която се нуждае крехко създание като нея. По ирония на съдбата жена му го бе привлякла именно с това, че бе пълна противоположност на кухненския манталитет на майка му. От двете обаче майка му определено бе по-интелигентната. И в двете връзки Маклафлин бе останал с впечатлението, че неудовлетвореният е не той, а те. Бе потърсил равенство и бе намерил само дразнеща зависимост.

— И какво още е направила — попита остро той, като гледаше плетените пана по стените. — Украсата ли?

— Не. Повечето от тях са дело на Даяна, въпреки че и ние помагахме. Ди тапицира мебелите и постави завесите. Какво още е направила Фийби? — замисли се Ан. — Поднови всички кабели в къщата, обзаведе двете нови бани и постави вратите, които отделят крилата от централната сграда. В момента с Фред обмислят как най-безопасно да се направи оглед на покрива.

Ан усети новата вълна на скептицизъм, надигаща се у Маклафлин.

— Тя не се опитва да докаже нищо, сержант, нито пък аз, като ви разказвам всичко това. Фийби направи каквото би направил всеки друг на нейно място. Просто се приспособи към положението. Тя е борбена натура. Не е от тези, които ще се откажат от играта, защото са им се паднали лоши карти.

Сержантът се замисли за себе си. Самотата го плашеше.

— Значи двете с мисис Гуд сте били разтревожени за душевното здраве на мисис Мейбъри, след като е прекарала сама дванадесет месеца в къщата? Затова ли се преместихте тук?

Ан се зачуди дали истината може да бъде изопачена. Да отговори с „да“ на подобен въпрос на сержанта, бе равносилно на предателство. Той бе твърде ограничен от предразсъдъците си, за да мисли обективно.

— Не, сержант — излъга тя. — Даяна и аз дори и за момент не сме се съмнявали в душевното здраве на Фийби. Например тя е доста по-уравновесена от самия вас.

Маклафлин ядосано присви очи.

— Да не би да сте психиатър, мис Катрел?

— Аз бих се изразила по друг начин — каза тя и се наклони напред. — Винаги мога да разпозная кога някой има проблеми с алкохола.

Със светкавична бързина Маклафлин се протегна и я сграбчи за гърлото. Пръстите му се впиха в шията й и той почти несъзнателно я дръпна към себе си. Целувката, ако грубото проникване на език в нечия уста можеше да се нарече целувка, бе също така инстинктивна, както и нападението. Той я отблъсна назад и погледна червените петна, оставени от пръстите му. Когато осъзна, че постъпката му е проява на слабост, по гърба на Маклафлин изби студена пот.

— Не знам защо го направих — промълви той. — Съжалявам.

Добре знаеше обаче, че при същите обстоятелства би го направил отново. Поне се чувстваше отмъстен.

Ан избърса слюнката от устата си и вдигна яката на ризата.

— Имате ли още въпроси към мен? — попита тя, сякаш нищо не се бе случило.

Маклафлин поклати отрицателно глава.

— Засега не — отвърна той, докато Ан ставаше. — Можете да подадете оплакване, мис Катрел.

— Разбира се.

— Не знам защо го направих — повтори сержантът.

— Аз знам — каза тя. — Защото сте малък незадоволен мухльо.