Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (7)

Шест

Даяна намери Фийби да гледа по телевизията новините в десет. Единствената светлина в стаята идваше от телевизора, чиито цветове се отразяваха в очилата на Фийби и й придаваха вид на слепец. Даяна включи нощната лампа.

— Ще те заболи глава — докосна тя леко загорялата й от слънцето ръка и седна до нея.

Фийби спря звука с дистанционното управление, което лежеше в скута й, но не загаси телевизора.

— Вече ме боли — призна уморено тя.

— После — извади носната кърпичка и я притисна към зачервените си очи.

— Извинявай — каза Фийби.

— За какво?

— За цивренето. Мислех, че вече съм го надживяла.

Даяна придърпа една ниска табуретка с пръстите си и сложи крака на нея.

— Добрият плач е едно от малкото останали ми удоволствия.

Фийби се усмихна.

— Но не помага много.

Тя натъпка кърпичката в ръкава си и отново сложи очилата.

— Яла ли си нещо?

— Не съм гладна. Моли остави задушеното във фурната за теб.

— Да, тя ми каза, преди да тръгне. И аз не съм гладна.

Те замълчаха.

— Отвратителна бъркотия, а? — обади се след малко Фийби.

— Така е.

Даяна изу сандалите си и те тупнаха на пода.

— Инспекторът не е глупав — каза тя.

— Мразя го — отвърна рязко Фийби. — На колко години е?

— Наближава шестдесетте.

— Не се е променил много. Преди десет години приличаше на истински професор.

Фийби се замисли.

— Той е опасен, Ди. Не го забравяй, за бога.

Другата жена кимна.

— А тази досада, която е с него? Джак Изкормвана. Какво мислиш за него?

Фийби изглеждаше изненадана. Сякаш приятелката й се бе отклонила от темата.

— Сержантът ли? Той май не е от приказливите. Защо питаш?

С ритмични движения, сякаш галеше котка, Даяна приглади стърчащите влакна на жилетката си.

— Ан си търси белята с него, но не знам защо — погледна тя към Фийби, която повдигна рамене. — Страхувам се, че греши. Още когато го видя във всекидневната, и го прецени — „Тъп като галош“. Решила е да го прегази. По дяволите — каза Даяна разпалено, — няма ли да се научи да прави компромиси? Поне от време на време. Ако продължава да е толкова безразсъдна, здравата ще загазим.

— Разпитваха ли я вече?

— Не. Казаха, че ще говорят с нея утре. Май не си дават много зор. Имаме официалното им разрешение да си легнем.

Фийби затвори очи, дългите й пръсти започнаха да масажират слепоочията.

— Какво те питаха?

Даяна се извърна и погледна приятелката си.

— От намеците им разбрах, че май същото, каквото и теб.

— Само че аз си излязох и отказах да им отговарям.

Тя отвори очи и погледна печално Даяна.

— Знам — продължи Фийби, — че беше глупаво от моя страна, но страшно се ядосах. Странно, нали? Когато Дейвид изчезна, ме разпитваха с часове, сега издържах само пет минути. Омразата ми към този човек е толкова голяма, че ми се прииска да му избода очите. Спокойно можех да го направя.

Даяна отново се присегна и леко докосна ръката й.

— Не мисля, че е странно. Всеки психиатър ще ти каже, че омразата е нормална реакция срещу стреса. Със сигурност обаче е неразумно.

Тя направи гримаса.

— Ан сигурно ще каже, че съм се разпяла, но според мен трябва да им помагаме с каквото можем. Колкото по-скоро разрешат случая и се махнат, толкова по-добре.

— Искат да разпитват децата.

— Знам и не виждам как можем да им попречим.

— Мога да помоля психиатъра на Джейн да се противопостави. Мислиш ли, че това ще ги спре?

— Да, но само за ден-два, докато издадат заповед за друг преглед. Той по всяка, вероятност ще я обяви годна за разпит. Сама знаеш, че личният й лекар я провъзгласи за здрава преди година и половина.

— Не и за това.

Фийби ожесточено масажираше слепоочията си.

— Страх ме е, Ди. Тъкмо реших, че напълно се е оправила. Един господ знае какво може да стане, ако я накарат отново да си припомни всичко.

— Говори с Ан — каза Даяна. — Тя е по-обективна от теб. Може би подценяваш силите на Джейн. В края на краищата тя ти е дъщеря.

— С други думи, не познавам детето си, така ли?

„Спокойно“ — каза си Даяна.

— С други думи, Джейн е наследница на Галахаровата твърдост, глупаче.

— Забравяш баща й. Колкото и да ми се иска да е обратното, и у двамата тече кръвта на Дейвид.

— Той не бе чак толкова лош, Фийб.

Сълзите неудържимо се затъркаляха по бузите на Фийби.

— Това е лъжа и ти го знаеш не по-лошо от мен. Днес следобед каза на инспектора какво мислиш за него и бе напълно права. Дейвид бе покварен до мозъка на костите си. Добре, че се махна рано. Иначе щеше да поквари както мен, така и децата. Вече се бе опитал да го направи.

Тя млъкна за момент.

— Единственото нещо, за което обвинявам родителите си, е консерватизмът им. В противен случай никога нямаше да се омъжа за него. Можех да родя Джони и да го отгледам сама.

— Било им е трудно.

„Съгласна съм с нея — помисли си Даяна. — Защо ли ги защитавам, когато знам, че са сгрешили?“

— Направили са това, което са смятали за правилно.

— Та аз бях само седемнадесетгодишна, за бога — впи нокти в дланите си Фийби. — По-млада, отколкото е Джейн сега. Омъжих се за два пъти по-възрастно от мен копеле само защото ме бе прелъстило, а след това трябваше да стоя и да гледам как го възнаграждават за това. За бога — изстреля тя, — само като си спомня колко пари изкрънка той от баща ми, и ми прилошава.

„Ами недей да си спомняш тогава — прииска се на Даяна да й каже. — Иска ти се да забравиш, но в началото имаше и хубави моменти. Двете с Ан толкова ти завиждахме, че си вече жена, а ние само кресливи ученички.“ Даяна все още ясно си спомняше уикенда, когато Дейвид по някаква своя прищявка ги взе със себе си в Париж. Вече бе забравила по каква работа бе отишъл там, но уикенда щеше да помни цял живот. Дейвид, толкова сигурен в избора си къде да отиде и какво да направи, без да му пука за чужденците. Фийби бременна в четвъртия месец с приказна шапка и доволна от себе си и Дейвид. Ан и Даяна, отървали се от училище и плуващи на крилете на радостта сред прекрасни хора в чудна страна. Всичко, разбира се, бе само фантазия, тъй като в действителност Дейвид Мейбъри се оказа отвратителен и брутален. Въпреки всичко в Париж те бяха познали силата на очарованието.

Фийби стана рязко и изключи телевизора. Заговори, обърната с гръб към Даяна.

— Знаеш ли какво ми даваше сили да изтърпя часовете полицейски разпит преди години? Какво ме накара да запазя самообладание въпреки обвиненията, които хвърляха в лицето ми?

Тя се обърна и Даяна видя, че сълзите бяха спрели тъй внезапно, както и бяха започнали.

— Облекчението. Чистото дяволско облекчение, че съм се отървала от копелето толкова лесно.

Даяна хвърли поглед към завесите. Августовската нощ бе необичайно хладна, а Фийби сигурно бе оставила прозорците отворени.

— Говориш глупости — каза твърдо тя. — Последните десет години са размътили разсъдъка ти. Избавянето от Дейвид съвсем не бе така лесно. По дяволите, той от първия ден бе кално петно върху роклята ти и все още е.

Тя се загърна плътно с жилетката.

— Само ако бяха намерили някъде тяло, което да идентифицират.

— Ако свинете можеха да летят — отвърна Фийби, докато обикаляше стаята и оправяше малките възглавнички.

Даяна взе една празна чаша за кафе и се запъти към кухнята.

— Насочили са се към къщата за лед — провикна се тя през рамо, докато миеше чашата. — Надяват се предположението, че никой не знае къде се намира, да им донесе нещо.

Тя чу шума от затварящите се прозорци.

— Ако бях на твое място, щях да направя списък на хората, на които ти, Дейвид или децата са я показвали. Сигурна съм, че можеш да напишеш доста имена.

Фийби се засмя горчиво и извади лист хартия от джоба си.

— Откакто излязох от библиотеката, си мисля само за това. Резултатът е: Питър и Ема Барнс, но и за тях не съм много сигурна.

— Да не би да имаш предвид ужасните хлапета на Дилис?

— Да. Една ваканция доста се мотаха из градината с Джонатан и Джейн. Сигурна съм, че Дилис ги е накарала с надеждата да се сближим.

— Трябва да е имало и други деца, Фийб.

— Не. Дори съучениците им не са идвали. Спомни си, че Джон бе в пансион и не водеше приятели за уикенда. А Джейн пък въобще никого не водеше. Аз съм виновна. Трябваше да ги насърчавам, но тогава нещата бяха толкова зле, че недружелюбието им едва ли не ме радваше.

— И какво стана с Питър и Ема?

— Нещата се развиха доста неприятно. Ема постоянно си сваляше гащичките пред Джон — поклати глава Фийби при спомена. — Когато и той започна да сваля своите, сложих край на всичко. Бе само деветгодишен.

Тя въздъхна.

— Както и да е, като последна глупачка аз разказах случката на Дейвид. Той веднага позвъни на Дилис и добре я подреди. Нарече я „малоумна кранта“ и й каза, че „каквато майката, такава и дъщерята“. След това повече не стъпиха тук, но предполагам, че Джон все пак може да им е показал къщата за лед.

Даяна не можа да сдържи смеха си.

— Поне веднъж Дейвид е бил прав. Ако трябва да сме откровени, Ема май не се е променила въпреки годините.

— Той нямаше право да говори на никого по този начин — отвърна студено Фийби. — Бог ми е свидетел, че мразя онази жена, но и Джон не се държеше по-добре от Ема. Дейвид дори не му се скара. Смяташе, че е страхотен майтап. Каза, че Джон ставал мъж. Бях готова да го убия. Ако имаше някой малоумен, то това бе Дейвид.

Даяна бе смутена от настроението на Фийби. И преди я бе виждала ядосана, но не чак толкова много, и то за дреболия като тази. Сякаш следобедната случка бе отприщила сдържаните с години емоции. Това бе опасно. Двете с Ан си мислеха, че Джейн е слабата брънка във веригата. Дали все пак не грешаха?! Дали в края на краищата Фийби не бе по-уязвима?

— Уморена си, скъпа — каза нежно тя и сложи ръка на рамото на приятелката си. — Защо не отидеш да поспиш? Ще ти се отрази добре.

Фийби отпусна уморено глава.

— Имам ужасно главоболие.

— Не ме учудва. Вземи няколко аспирина и утре ще си като нова.

Те тръгнаха по коридора, хванати под ръка.

— Питаха ли те за Фред и Моли? — сети се внезапно Фийби.

— Малко.

— О, господи!

— Не се тревожи за това.

Двете стигнаха до стълбите. Даяна я целуна и пусна ръката й.

— Уолш ме накара да опиша къщата за лед — призна неохотно тя.

— Предупредих те, че е опасен — отвърна Фийби и се заизкачва по стълбите.

Стъпките на Даяна шумно отекваха в смълчаната къща. Тя събу обувките си и докато минаваше на пръсти по коридора, в ума й изникна фразата „тихо като в гробница“. Тя отвори вратата към стаята на Ан и надникна вътре. Ан седеше зад бюрото си и печаташе. Даяна подсвирна тихо, за да привлече вниманието на приятелката си, и посочи към тавана. Двете тихо се качиха в спалнята.

Очите на Ан искряха от смях и лукавство.

— Господи, Ди, това е толкова непривично за теб. Ти винаги си държала на официалните визити. Нали не забравяш, че къщата все още е пълна с мръсотия?

— Стига си бръщолевила. Не е време за шеги. Млъкни и ме изслушай.

Тя бутна Ан на леглото и седна до нея с кръстосани крака. Докато говореше, пръстите й нервно мачкаха покривката на леглото.