Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (26)

Двадесет и пет

Надупчена като френско сирене от отворените прозорци, старата къща продължаваше дрямката си. През своята четиристотингодишна история тя бе станала мълчалив свидетел на доста по-ужасни сцени. Половин час по-късно три патрулни коли пристигнаха, за да отведат заловените в участъка. Младият полицай Уилямс неохотно, но твърдо ръководеше операцията.

— Това е твоя работа, серж — протестираше той. — Ти трябва да ги отведеш в участъка.

— Не. Сега всички са в ръцете ти. Аз имам да довърша още няколко неща тук.

— А какво да правя с Мейбъри, серж?

Маклафлин скръсти ръце, но не отговори.

— Барнс сигурно ще се оплаче.

— Нека.

— Не трябва ли да обвиним Мейбъри?

— За какво? За случаен изстрел на регистрирана пушка?

— Няма да може да се отърве така лесно. Най-малкото защото Еди знае, че изстрелът не беше случаен.

Маклафлин се изненада.

— Аз пък не знаех, че Еди е толкова очарован от Питър Барнс. Освен всичко друго на него май не му се нрави да бъде потърпевш от странното чувство за хумор на малкия мухльо. Между другото Еди ми каза, че той и приятелите му гледали в друга посока по време на инцидента.

Уилямс се смути.

— А аз какво да кажа?

— Това решаваш ти, Гевин. Страхувам се, че не мога да ти помогна. По време на изстрела бях обърнат с гръб и записвах имената и адресите на нарушителите. После се вдигна такъв прах, че не можах да видя нищо.

— По дяволите, серж!

— А ти, през това време не записваше ли имената и адресите на свидетелите на цялата вандалщина? Това е стандартната полицейска процедура.

Полицаят направи разтревожена гримаса.

— А как ще обясним самопризнанието на Барнс? Имам предвид ако всичко е било случайно, той защо ще се накисва сам? Господи, серж, той беше толкова ужасен, че опика всичко наоколо.

Маклафлин потупа весело младия си колега по рамото.

— Така ли, Гейви? Аз пък не видях нищо от този проклет прах, който ми влезе в очите. Така че не ме питай кой му е развързал езика. Може би го е сторил шокът от изстрела. Знаеш, че пушките влияят на хората по различен начин. Аз например за момент изгубвам зрението си, но за сметка на това чувам отлично. Предполагам, че се дължи на някакъв компенсационен ефект. Не можах да видя нищичко, но затова пък чух всяка думичка, която каза онзи шушумига Барнс.

Уилямс поклати глава.

— Аз пък бях като ударен с мокър парцал. Помислих си, че докторът направо го е скопил.

„Аз също — каза си Маклафлин. — Аз също.“ Вероятно тази мисъл бе минала и през главата на Барнс. Притиснат към стената, вцепенен от изстрела между краката му, той бе изпаднал в истерия. И въпреки че куршумът се заби в стената, когато Джонатан напъха дулото в устата му и заплаши да натисне и втория спусък, Питър Барнс запелтечи:

— Не исках да я удрям. Просто реших да претършувам къщата. Не исках да я удрям. Не исках да я удрям! — крещеше той. — Тя се върна. Тъпата кучка се върна. Трябваше да я ударя.

Пръстът на Джонатан започна да натиска спусъка.

— Сега ми разкажи какво се случи преди десет години.

— О, господи, помогнете ми! Помогнете ми!

Целите му панталони бяха мокри от урина.

— Казвай! — изгърмя Джонатан с побеляло от гняв лице. — Някой преобърна тази къща надолу с главата. Кой беше?

— Баща ми — изкрещя момчето, което неудържимо трепереше. — Напил се с някакви приятели.

Когато видя, че пръстът на Джонатан се мести върху спусъка, очите му се разшириха от ужас.

— Не съм виновен. Мама винаги се смее на тази случка. Не съм виновен. Баща ми го е направил — успя да извика Питър Барнс, преди да се свлече на пода.

Джонатан отпусна пушката и се обърна към Маклафлин.

— Така и не разбрахме кой го е направил. Мама, Джейн и аз се бяхме заключили в килера и останахме там, докато си тръгнаха. Никога не съм се страхувал толкова. Чувахме ги как крещят и трошат всичко попаднало пред погледа им. Мислех, че ще ни убият. Заклех се, че ще им отмъстя — кимна той към падналото момче, — ако някога разбера кои са. Използваха къщата ни за тоалетна и бяха написали с кетчуп по стените „Убийца“ и „Кучка“. Бях само единадесетгодишен. Мислех си, че е кръв.

Маклафлин се освободи от мечешката прегръдка на Фред и изтупа праха от дрехите си.

— Едва не го улучи, Джон. Какво стана? Да не би да си се подхлъзнал на счупените стъкла?

— Точно така стана, сержант — намеси се спокойно Фред. — Аз видях. Можеше да се случи нещо доста неприятно, ако младият Джон не бе запазил самообладание.

— Да… ъъъ… направи нещо с тази проклета пушка, преди да е гръмнала отново.

Той изгледа как Фред пое пушката от Джонатан и извади втория патрон от цевта.

— О, за бога, Барнс, ставай веднага и престани да се преструваш. Имаш дяволски късмет, че д-р Мейбъри благоразумно държеше дулото насочено надолу. Арестуван си — изправи го на крака Маклафлин и щракна белезниците около китките му. — Полицай Уилямс ще ти прочете правата.

— Той се опита да ме убие — изстена момчето.

— Каква неблагодарност — обади се Пади, като изтупваше праха от главата си. — Джон едва не простреля крака си, за да предпази този малък негодник, а той сега има наглостта да го обвинява.

Той видя обърканото изражение на Джонатан, в което се прокрадваха първите признаци на страх, и направи на Фред знак с очи. Градинарят спокойно хвана младежа за ръката и го поведе към вратата.

— Предлагам да огледаме къщата, сър. Да не забравяме, че мис Катрел е сама горе — каза той и решително затвори вратата след себе си.

„Изминал е само половин час — помисли си Маклафлин, — а ми се струва като година.“ Той поглади замислено наболата си брада и погледна младия полицай.

— Не мога да ти помогна, Гевин. Ти умееш да се справяш с трудностите, пък и не съм аз този, който да ти казва какво да правиш. Трябва да решиш сам.

Уилямс погледна в хола, където Фред помагаше на Фийби да оправи бъркотията.

— Всъщност аз се съгласих да патрулирам около къщата заради него и старата дама. Те са добри хора. Нямаше да е справедливо да ги оставим на някакви хулигани.

— Съгласен съм — каза сухо Маклафлин.

— Ако искаш мнението ми — намръщи се полицаят, — мисля, че главният инспектор ми дължи обяснение. Само да беше чул какво разказа Моли за пристигането им в Стрийч Грейндж. Мисис Мейбъри и двете деца живеели в една стая, която мис Катрел и момчето — Джонатан — успели да почистят. Според Моли мисис Мейбъри и Джейн се намирали в такъв шок, че не знаели будни ли са, или сънуват. Каза още, че вонята на урина се усещала дори и след три месеца, а кетчупът бил започнал да попива в стените. Били им необходими няколко седмици, за да почистят цялата къща. Какво толкова има главният инспектор срещу тях, серж? Защо не им вярва?

„Защото не може да си го позволи“ — помисли си Маклафлин. Преди десет години именно Уолш бе създал атмосферата, която е позволила Фийби и децата й да бъдат тероризирани. По някаква необяснима причина за него тя винаги е била виновна. Именно това бе подтикнало другите да се захванат с правосъдие, след като самият той не бе успял да го раздаде.

— Той е мижитурка, Гевин — каза Маклафлин.

— На мен обаче това не ми харесва и няма да мълча. Не съм постъпил на служба, за да ме командват мижитурки. Попитах Моли защо не са се обадили в полицията. И знаеш ли какво ми отговори? „Защото мадам не е толкова глупава, та да иска помощ от враговете си.“ Иска ми се да покажа на Фред и Моли това-онова. Иска ми се да разберат, че не всички полицаи са им врагове — каза Уилямс и неловко наведе глава.

Маклафлин се усмихна. Ако момчето искаше да демонстрира обичта си под формата на полицейска активност, то това си беше негов проблем.

— Чух, че мисис Филипс прави хубав кейк.

— Превъзходен — отвърна Уилямс със светнали очи. — На всяка цена трябва да го опиташ.

— Ще го опитам — побутна го Маклафлин към чакащите патрулни коли. — Една нощ в участъка няма да навреди на Еди и приятелчетата му, тъй че арестувай всички. Ако утре мисис Мейбъри реши да подаде оплакване срещу тях, ще попълним необходимите документи. Но сигурно няма да се наложи. Тази вечер тя ще сложи първия камък от моста.

— А Барнс?

— Остави го на мен. Утре сутринта ще се занимая с него. Ще го разпитам лично. И, Гевин…

— Да?

— Той така или иначе щеше да проговори. Нямаше да издържи. Твърде арогантен е, за да си мълчи. Ще видиш, че утре ще си изпее всичко, без да го натискам.

Сякаш камък падна от плещите на младия полицай.

— След около два часа позвъни на родителите му. Някъде около три часа. Кажи им, че сме задържали сина им, и ги извикай в участъка. Не им разрешавай да говорят с него. Нека почакат, докато дойда аз. Просто им подметни, че е признал за дяволиите им отпреди десет години. Искам да поомекнат малко.

Уилямс го изгледа невярващо.

— Няма да успееш да повдигнеш обвинение. Не и след десет години.

— Знам — усмихна се Маклафлин. — Но поне ще ги оставя да се попекат на бавен огън за няколко часа.

Пади неохотно се сбогува с всички.

— Сега вече ще трябва да се показвате по-често — обърна се той към Фийби и Даяна. — Така или иначе първата крачка е направена. Това е чудесно. Време е и вие да се понапънете малко. Елате утре в кръчмата. Защо да не започнете оттам?

Той се ръкува с Маклафлин.

— Зарежи полицията, Анди, и ела да отворим пивоварна. Ще ми трябва добър помощник.

— Та аз и понятие си нямам от пивоварство.

— Няма да те карам да правиш бира. С нея ще се занимавам аз. Просто завърти бизнеса, намери купувачи и тъй нататък. С това сигурно ще се справиш. Трябва ми човек, на когото мога да имам доверие.

Маклафлин се ухили.

— Имаш предвид такъв, който да ти помага в укриването от данъчните агенти? Не, Пади, аз не съм настроен толкова анархистично. Само за три месеца ще се превърна в пощурял глупак, който не може да си спомни какво не е трябвало да казва.

Пади разтърси стаята с гръмогласния си смях.

— Помисли си още веднъж, синко. Ти си добра компания — каза той и излезе.

Джонатан бе седнал в едно дръпнато настрани кресло. Стоеше мълчаливо и избягваше всички погледи. Гневът му отдавна бе стихнал и сега се опитваше да свикне с мисълта за това, което бе сторил на Питър Барнс. Не можеше да оправдае насилието си. Фред се изкашля почтително.

— Ако не съм ви необходим, мадам — обърна се той към Фийби, — ще се връщам в портиерната. Жената и Джейн сигурно вече се чудят какво става.

Последните няколко нощи, докато Маклафлин, Уилямс и Фред патрулираха около имението, Джейн спеше при Моли.

— О, Фред — отвърна искрено загрижена Фийби, — съжалявам. Толкова съжалявам. Повярвай ми, дори и за момент не съм си мислела, че си един от тях. Просто се изплаших. Вярваш ми, нали? Утре ще те закарам в болницата, за да ти бият инжекция против тетанус.

Фред погледна към ръката си. Тя бе измита, дезинфекцирана, бинтована, оплакана и обсипана с хиляди извинения от Фийби и Даяна.

— Мисля, мадам — каза гневно той, — че ако кажете дори още една дума по въпроса, ще бъда принуден да си подам оставката. Мога да изтърпя много неща, но не и празните приказки, ясно ли е? Добре. А сега моля да ме извините.

— Ще те закарам — каза веднага Фийби.

— Бих предпочел да ме закара Джонатан. Ако е възможно, разбира се. Искам да се посъветвам с него по един въпрос.

Вратата зад тях се затвори.

Фийби се извърна, за да скрие напиращите в очите й сълзи.

— Бог сигурно е счупил калъпа, след като е създал Фред и Моли — каза глухо тя. — Те с нищо не са заслужили дори и част от всичко, което преживяха, но въпреки това не ни изоставиха дори за миг. Аз реших, Ди — продължи разпалено Фийби. — Утре ще се появя в тази нещастна кръчма. Някой трябва да направи първата стъпка и този „някой“ ще съм аз. Фред ходи там от години и единственият, който разговаря с него, е Пади. Проклета да съм, ако не променя това.

Даяна погледна разгневеното лице на приятелката си.

— И какво смяташ да направиш? Да насочиш пушката към тях и да натискаш спусъка, докато не се съгласят да говорят с Фред?

— Не — засмя се Фийби. — Смятам да забравя какво е било.

— В такъв случай и аз ще дойда с теб. Можем ли да го направим? — обърна се тя към Маклафлин. — Всичко свърши, нали? Инспекторът бе доста рязък по телефона, но ми се строи, че сме опростени.

— Да, опростени сте — кимна сержантът.

— И какво излезе накрая, че се е самоубил ли? — попита Фийби.

— Съмнявам се. Той е бил просто един объркан старец, чиито спомени за Стрийч Грейндж са надживели всички други. Мисля, че е дошъл тук просто за да потърси място, където да умре.

— Но как е възможно да е знаел за къщата за лед?

— Вероятно от листовките, които е разпространил съпругът ви. Ако се опитваш да привлечеш туристи, сервизът за коли е добро място, където можеш да оставиш рекламата си. На хартия Кейси сигурно е познавал градината доста по-добре от вас.

— И все пак. Изминало е толкова време.

— Паметта е странно нещо — намеси се Даяна. — Възрастните хора помнят всеки ден от детството си, но забравят какво са закусили. Никога не съм познавала този човек — поклати глава тя, — но винаги съм го осъждала за случилото се с родителите на Фийби и за лъжите, които е разпространявал след това. Все пак — повдигна рамене Даяна — да умре така — сам и забравен. Тъжно е. Може и да звучи глупаво, но щеше да е по-добре, ако не се бе събличал. Така нещата изглеждат още по-лоши. Сякаш е искал да покаже безплодието на живота. Голи се раждаме и голи умираме. Имам ужасното чувство, че всичко, което му се е случило между раждането и смъртта, е било безсмислено.

Маклафлин се протегна.

— Ако бях на ваше място, нямаше да се вживявам толкова, мисис Гуд. Единственото доказателство, че е бил гол, са думите на Уоли. Според мен той малко се срамува от себе си. Има голяма разлика между това да вземеш изоставени, никому непотребни дрехи и да съблечеш труп. Имате ли още въпроси към мен? — погледна часовника си Маклафлин.

— Искаме да ви благодарим — каза Фийби.

— За какво?

— За всичко. За Джейн, за Джонатан, за Ан, за нас.

Той кимна и се запъти към вратата. Двете жени се спогледаха.

— Ще идвате пак, нали — избърбори Даяна.

Маклафлин се засмя.

— Ако трябва, ще идвам.

— Какво означава това?

Фийби цъкна с език.

— Според мен означава, че въобще не е имал намерение да си тръгва. Все пак не може да се върне, ако въобще не си е тръгнал, нали?

Изстрелите и виковете не бяха успели напълно да премахнат действието на приспивателните. Ан спеше леко и сънуваше цветни сънища. Нямаше кошмари. Сънищата й представляваха нескончаемо шествие от лица и места, някои от които почти непознати. Те изникваха едно след друго и преминаваха пред затворените й очи в някакъв сюрреалистичен ред. Някъде в далечината Маклафлин тропаше по двойните прозорци на огромна крепост и й казваше да му помогне да ги отворят, ако не иска да бъдат погребани живи.

Ан се стресна и отвори очи. Нощната й лампа светеше.

— Сънувах, че Джон и Лизи се женят — каза тя, успявайки да спаси един от сънищата си. Останалите изчезнаха завинаги.

Маклафлин придърпа един люлеещ се стол и седна.

— Дай им време и може би наистина ще го направят.

— Ти май знаеш всичко, а? — попита замислено тя.

— Зависи. Хванахме нападателя ти.

Той протегна дългите си крака и й разказа подробностите.

— Пади иска да отворим заедно пивоварна.

— Харесва ли ти? — усмихна се Ан.

— Мръсник е той.

— Но ти харесва, нали?

Маклафлин кимна.

— Да, странен човек е Пади, но наистина ми допада.

— И какво, ще приемеш ли предложението му?

— Не ми се вярва. Опасявам се, че твърде скоро ще се пристрастя към собственото ни производство. Джон утре се връща в Лондон — погледна я той през притворените си клепачи. — Помоли ме да те попитам дали искаш обратно любовните си писма. Каза, че може да се опита да ги извади, преди да си тръгне.

Ан склони поглед.

— Знаеш ли къде ги е сложил?

— Разбрах, че са в някаква хралупа в Стария дъб зад къщата за лед. Джон не е много сигурен дали ще успее да ги извади. Помоли ме да му помогна. Да му помогна ли, Катрел? — попита Маклафлин и я погледна внимателно.

— Не. Нека останат там.

Тя вдигна глава и го погледна.

— Когато се пооправя, ще взема малко цимент и ще запълня всяка пукнатина в дъба, така че проклетите неща повече няма да видят бял свят. Накарах Джон да ги скрие, защото беше единственият свободен, когато Уолш ме отведе. Момчето обаче е последният човек, който искам да ги види. Господи, защо наистина не бяха любовни писма?!

— А какво са всъщност?

— Снимки.

— На Дейвид Мейбъри ли?

Тя кимна.

— След като Фийби го е убила?

Ан отново кимна.

— Сигурно отново си искала да се застраховаш?

— Тогава дори и за момент не предположих, че ще ни се размине — въздъхна Ан. — Направих снимките, в случай че открият тялото и Фийби трябва да се защитава. Промих ги сама. Ужасни, ужасни снимки, показващи Дейвид две седмици след като Фийби го бе убила. Снимах и самата нея. Тя имаше такъв безумен вид, че просто не беше същата жена. Освен това направих снимки на къщата, след като онези вандали я бяха опустошили, и на гробницата, която направих в килера. Не искам да ги виждам отново.

— Разкажи ми, Ан.

Тя въздъхна дълбоко.

— Дейвид се върнал в нощта след нападението на онези мръсници. Всъщност знаеше се, че рано или късно ще се върне, но да избере точно онази нощ… — поклати глава тя.

— Той, разбира се, не е могъл да предполага. Ако е знаел, никога нямаше да се появи. Вратите били залостени с изпотрошени мебели, така че той влязъл през прозореца на килера. Фийби била в кухнята и чула нечии стъпки.

Очите на Ан потърсиха очите на Маклафлин.

— Била е ужасно изплашена. Помислила си, че пияниците са се върнали да убият нея и децата.

— Разбирам.

— Взела най-тежкото нещо, което й попаднало пред очите — малката брадва за дърва край печката, — и когато влязъл, разсякла главата му на две.

— Познала ли го е?

— Имаш предвид дали го е познала, преди да го убие? Не вярвам. Всичко е станало толкова бързо. След това, разбира се, го е познала.

Последва продължително мълчание.

— Могли сте веднага да доведете полицията — обади се най-накрая Маклафлин. — С доказателствата от случилото се предната нощ съдът сигурно е щял да прецени, че става въпрос за самозащита. Щели са да я освободят без никакви последствия.

Ан заби поглед в ръцете си.

— Ако знаех, щях да я накарам да постъпи точно така. Джон обаче ми се обади едва след две седмици.

Тя закри лицето си с длани, за да прогони кошмарните видения.

— Фийби няма никакъв спомен от този период. Единственото нещо, което си спомня, е, че преди да изпадне в шок, избутала тялото на Дейвид обратно в килера и заключила вратата. Децата така и не са разбрали какво е станало. Фийби се е заключила в една от стаите с тях и през двете седмици са яли само консерви. Джон взел ключа, докато спяла, отишъл до телефона и звънял, докато вдигна слушалката.

От спомените сълзите се затъркаляха по бузите й.

— Той бе само единадесетгодишен. Всъщност си беше просто дете. Каза ми, че правел всичко възможно, но му се струвало, че за Джейн и мама трябва да се погрижи някой възрастен човек.

Ан избърса сълзите си.

— О, господи, съжалявам. Въпреки че беше преди девет години, все още не мога да се сдържа. Сигурно е бил ужасен. Пристигнах веднага. Не можех да отида в полицията, Маклафлин — продължи уморено Ан. — Фийби бе обезумяла, а Джейн и Джон не искаха да говорят. Помислих си, че самата тя е изпотрошила къщата, след като е убила Дейвид. Нямаше начин да се докаже кое е станало първо. А щом аз си го бях помислила, до какъв извод щеше да стигне Уолш? Беше кошмарно. Всичко, което успях да измисля, бе да се опитам да предпазя децата, защото именно за това ме бе помолил полковник Галахър, когато ме назначи за доверител. Което пък означаваше да се опитам да предпазя майка им от затворническата болница. Така че — въздъхна Ан — в продължение на известно време купувах по малко тухли от различни магазини из цял Южен Хампшир. Трябваше да вземам малки количества, за да могат да се съберат в багажника на колата. Ходех сама, защото ме бе страх да ги поръчам. После се заключих в килера и натиках вонящата полуразложена маса, която някога е била Дейвид Мейбъри, зад една фалшива стена. Все още е там. Никой не е обръщал внимание на стената. След като Фред намери трупа в къщата за лед, Даяна отиде да провери в килера. Ужасно се бяхме изплашили да не е излязъл по някакъв начин.

— Фред знае ли?

— Не. Само Даяна, Фийби и аз.

— И Фийби знае, че го е направила?

— Да, разбира се. Отне й известно време, но в края на краищата си спомни всичко. Преди четири години искаше да отиде в полицията и да си признае, но я разубедихме. На четиринадесет години Джейн бе само двадесет и девет килограма. Казахме й, че душевното състояние на дъщеря й е по-важно от нейното — въздъхна дълбоко Ан. — Това, разбира се, означаваше, че никога няма да можем да продадем Грейндж. Законът на Мърфи гласи, че който и да го купи, ще иска да разбие стената на килера, за да го разшири или дявол знае защо. От време на време ставаше непоносимо — усмихна се нерадостно тя. — Но сега, когато ги погледна и тримата заедно, знам, че усилието си е струвало.

Мокрите й очи молеха за това, което устата никога нямаше да изрече — подкрепа. Маклафлин взе ръката й в своите.

— Какво мога да ти кажа, жено? Следващия път, когато те посъветвам как да живееш живота си, ми напомни, че знаеш по-добре от мен.

Той се заигра с пръстите й.

— Мога да използвам снимките, за да дам заслуженото на Уолш и Барнс за причиненото на Фийби.

— Не — отвърна веднага тя. — Освен нас двамата никой друг не знае, че снимките съществуват. Фийби и Даяна също. Да ги оставим, където са. И без тях постоянно сънувам смъртта. Пък и Фийби не би се съгласила. Уолш бе прав. Тя наистина е убила Дейвид.

Маклафлин кимна и обърна глава. Преди отново да заговори, мина известно време.

— Снощи жена ми се върна.

— Щастлив ли си? — усмихна се пресилено Ан.

— Всъщност наистина съм щастлив.

Ан се опита тактично да измъкне ръката си от неговите, но той не я пусна.

— Радвам се за теб. Как мислиш, ще потръгне ли този път?

— О, да. В момента дори си мисля дали да не напусна полицията. Ти какво ще кажеш?

— Ами, че ще ти е по-леко вкъщи. Процентът на разводите сред полицаите е направо феноменален.

— Забрави за момент практичните наставления. Искам съвет.

— Не мога да те посъветвам — каза му Ан. — Това е нещо, което ще трябва да решиш сам. Ще ти кажа само, че преди да вземеш каквото и да е решение, трябва да си убеден, че наистина го искаш. Аз сбърках преди — призна си тя и го погледна срамежливо. — Мисля, че с право си постъпил в полицията. Тя има нужда от теб.

Маклафлин кимна.

— А ти? Ти какво ще правиш?

— О, както обикновено — усмихна се слънчево Ан. — Ще превзема няколко крепости, ще прелъстя един-двама скулптори.

— Преди да го направиш, ще ми помогнеш ли да свършим една малка работа в килера някоя нощ? Мисля, че е време стената да се събори и Дейвид Мейбъри да напусне тази къща завинаги. Не се безпокой, няма да бъде неприятно. За девет години едва ли е останало много от него. Този път ще свършим всичко както трябва.

— Няма ли да е по-добре да забравим за него?

— Не.

— Защо?

— Защото, Катрел, Фийби все още не се е освободила от бившия си съпруг. Вие с Даяна също ще бъдете завързани за Стрийч Грейндж до края на дните си.

Ан се вторачи в тъмнината през прозореца. Той не разбираше нищо. Каквото и да правеха, те нямаше да се освободят от тези въжета. Беше изминало твърде много време. Сега вече нямаха куража да започнат отново.

Маклафлин пусна ръката й и стана.

— По-добре е да се ориентирам към леглото.

Ан кимна с прекалено бляскави очи.

— Довиждане, Маклафлин. Желая ти успех. Наистина.

Маклафлин се почеса по бузата.

— Предполагам, ще ми заемеш някоя възглавница? А може би имаш и излишна четка за зъби?

— За какво са ти?

— Нямам къде да спя, Катрел. Нали ти казах, че жена ми се върна. Проклет да съм, ако прекарам още седем години с човек, чийто любим цвят е бежов. Напуснах къщата. Помислих си, че този път ще е добре да започна с някоя приятелка.

По устните на Ан заигра усмивка.

— Каква приятелка?

— О, не знам. Може би ми трябва някоя цинична, която да е егоистичен интелектуален сноб, да не може да поддържа сериозна връзка, да не се примирява и да хвърля хората в ужас?

— Всичко това е вярно — усмихна се тя.

— Разбира се, че е. Имаме толкова много общи неща. Това описание би подхождало и на мен.

— Няма да ти хареса да живееш тук.

— На теб също, предполагам. Как ти звучи Глазгоу?

— И какво ще правим там?

— Ще пътешестваме, Катрел, ще пътешестваме.

Очите й заиграха.

— Ще приемеш ли „не“ за отговор, Маклафлин?

— Не.

— Ами какво чакаш тогава?