Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (23)

Двадесет и две

Маклафлин отвори летящите стъклени врати на полицейския участък и жегата нахълта заедно с него. Специалното пиво на Пади, което бе пил бавно, любещо и с нужното уважение, шумеше приятно в главата му.

— Дойде време, час настъпи — изгърмя той. — Днес ще влезем в битка с врага си. Къде е Монти^[1]? Трябва ми подкрепление.

Дежурният сержант цъкна удивено с език. Между Уолш и Монтгомъри наистина имаше известна прилика.

— На маневри — отвърна той.

— По дяволите.

— Някой е идентифицирал трупа.

— И?

— Дейвид Мейбъри. Инспекторът се подмокри от щастие.

Шокът от изненадата веднага отрезви Маклафлин.

Мамка му — помисли си той. — Не може да бъде. Беше се влюбил в тези жени. Болката от влюбването го гризеше отвътре като изгладнял плъх.

— И къде е отишъл?

Дежурният поклати глава.

— Нямам представа. Предполагам, че разпитва свидетели. Двамата с Ник изхвърчаха като изтребители преди два часа.

— Той обаче е сбъркал — каза Маклафлин с хриплив глас. — Не е Мейбъри. Ако се върне тук преди мен, кажи му го, чу ли?

„Как ли пък не“ — помисли си дежурният сержант, докато гледаше как ядосаният му колега отваря с рамо летящите врати и излиза от участъка. Ако Маклафлин бе решил да се самоубива — много му здраве. Той нямаше желание да го последва. Дежурният сержант погледна часовника си и с облекчение видя, че смяната му почти е свършила.

 

 

Маклафлин измъкна Ан от креслото и така я разтресе, че чак зъбите й затракаха.

— Дейвид Мейбъри ли беше? — изкрещя сержантът. — Той ли беше?

Тя остана безмълвна и Маклафлин я пусна. Старото сако се свлече от раменете й. Ан остана само по една мъжка пижама, която й бе голяма. Изглеждаше странно — като дете, което се преструва на възрастен.

— Не знам — каза с достойнство тя. — Тялото бе толкова обезобразено, че чертите на лицето му не можеха да се различат. Не мисля обаче, че бе Дейвид. Дори и да допуснем, че е все още жив, вероятността да се завърне тук след десет години е твърде малка.

— Не си играй с мен, Ан — отзова се сърдито Маклафлин. — Видяла си тялото, преди да се разложи. Кой беше?

Тя поклати глава.

— Някой го е идентифицирал. Казват, че е Дейвид Мейбъри.

Ан облиза устни, но не отговори.

— Помогни ми.

— Не мога.

— Не можеш или не искаш?

— Има ли значение?

— Да — каза горчиво той. — За мен има. Аз ти вярвах. Вярвах на всички ви.

Лицето й се изкриви.

— Съжалявам.

— Съжаляваш? — изсмя се злорадо Маклафлин. — Исусе Христе.

Той грабна ръката й, а дългите му пръсти се впиха в меката плът.

— Не разбираш ли, малка мръснице? Аз ти се доверих. Пъхнах главата си в торбата заради теб. По дяволите, дължиш ми нещо.

Последва дълго мълчание. Когато Ан заговори, гласът й режеше като бръснач.

— Е, Маклафлин, не искам да разправяш, че Ан Катрел не се отплащала.

Тя дръпна шнура на пижамата си и долнището се свлече на пода.

— Хайде, давай! Изчукай ме. Нали това искаше? Едно здраво чукане. Също като скъпия ти шеф преди десет години.

Земята под краката му се разлюля. Той вдигна ръце към гърлото й и погали бялата кожа по шията.

— Не знаеше ли? — попита тя с блестящи очи, докато ръцете й отстраняваха неговите. — Онова малко скапано идиотче направи на Фийби предложение: той ще приключи следствието набързо-набързо, а тя ще легне с него. Е, не беше толкова вулгарен, разбира се. Поукраси го малко с думи. Тя била толкова самотна и беззащитна — изимитира Ан гласа на Уолш. — Той искал да я предпази. Красотата й го била трогнала. След жестокото отношение на съпруга си заслужавала нещо по-добро. Фийби му каза къде да завре защитата си — изкриви презрително устни Ан. — Господи, колко наивно постъпи тогава. Дори и за момент не помисли, че този мъж държи бъдещето й в ръцете си.

— Не вярвам на тази история.

Ан отиде до креслото и си взе цигара от пакета на облегалката.

— Защо не? — попита студено тя, докато палеше. — Какво те кара да мислиш, че спането със заподозрени в убийство е твой патент? Дявол знае какво е, но явно в нас има нещо много привлекателно — каза с подигравателен тон Ан. — Може би е неизвестността.

Той поклати глава.

— Какво искаше да кажеш с това, че е държал бъдещето й в ръцете си? Каза, че е била наивна.

— О, за бога — отвърна раздразнено тя. — Кой мислиш е казал на жена му, разбирай на целия свят, че Фийби е убила съпруга си? Кой е осведомил журналистите, Маклафлин?

— Можела е да ги съди — каза замислено сержантът.

— Кого?

— Вестниците.

— Никой не я наклевети. Не бяха толкова груби, че да я нарекат „убийца“. Просто я описваха като „запалената градинарка“, чиито лехи се разкопават от полицията. Всичките сведения любезно им предоставяше твоят шеф.

— Защо не се е оплакала? — попита Маклафлин, но като видя изражението на лицето й, вдигна ръце в защита. — Не ми казвай. Какво са щели да значат думите й срещу твърденията на полицейски инспектор. И какво стана? — додаде той след кратко мълчание.

Ан дръпна от цигарата си и го прониза с гневен поглед.

— Уолш не можа да докаже нищо, защото Дейвид не бе убит, така че прекрати разследването. Тогава обаче започна веселбата. Срещу Фийби се надигна злобна кампания и нито един човек от цялата околност не се осмели да я защити. Когато се преместих тук, тя бе на ръба на нервна криза. Джони на единадесет години бе започнал да подмокря чаршафите си нощем, а Джейн… Това ще се случи отново — каза твърдо тя и го погледна в очите. — Онова копеле няма да се поколебае да хвърли Фийби за втори път на вълците.

Бялото лице контрастираше на шарената кърпа около главата й.

— Защо не ми разказа всичко още в началото?

— Щеше ли да ми повярваш?

— Не.

— А сега?

— Може би.

Маклафлин млъкна и започна замислено да разтрива челюстта си.

— Ти си чудесна журналистка, Ан. Не можеше ли да напишеш нещо в защита на Фийби?

— Кажи ми как да го направя, без да споменавам Джейн, и ще те поздравя. Фийби по-скоро би изгоряла на кладата, отколкото да позволи дъщеря й да се появи на първите страници в жълтата преса. Ако се наложи, и аз не бих се поколебала да го сторя. В крайна сметка Джейн въобще не струва като алиби — въздъхна тя. — Горкото момиче може просто да е спяло тогава.

Сержантът кимна.

— Защо тогава си толкова сигурна, че Дейвид Мейбъри е излязъл жив от къщата?

Ан се обърна да загаси цигарата си.

— А ти защо си толкова сигурен? — погледна го тя. — Ти си сигурен, нали?

— Да.

— Защото някой си твърди, че трупът в къщата за лед е на Дейвид Мейбъри ли?

— Не.

— Защо тогава?

Той я изгледа продължително.

— Защото ти доброволно си се погребала в Стрийч Грейндж. Ето затова съм сигурен, че Дейвид Мейбъри е излязъл от тази къща жив.

— Не знам за какво говориш.

— Ти си най-ужасната лъжкиня, Катрел.

— Иска ми се да не го повтаряш постоянно — каза сърдито Ан и тропна с крак. — Освен това замръзвам.

— В такъв случай спри да ми показваш задника си и се облечи.

Той повдигна пижамата й от земята и я хвърли към нея. Докато Ан се обличаше, Маклафлин не свали поглед от тялото й.

— Хубав задник, Катрел — промърмори той. — Аз обаче дойдох тук за истината. Май получих повече, отколкото исках.

Маклафлин спря пред лабораторията и отиде в кабинета на д-р Уебстър.

— Минавах оттук — каза той — и реших да се отбия. Чудех се дали имате някакви нови предположения за нашия труп.

Дори и д-р Уебстър да намираше подхода на сержанта за необичаен, той не го показа.

— Всичко е в доклада — отвърна той и потупа една папка върху бюрото си. — Машинописката го приключи тази сутрин. Можеш да вземеш копие от него, ако те интересува. Имай предвид обаче — цъкна с език той, — че Джордж сигурно няма да ти се зарадва много, когато му го занесеш. Той обича бързите решения, но те невинаги са най-правилни. Вие открихте ли нещо ново?

Маклафлин махна неопределено с ръка.

— Не много. Един от най-вероятните заподозрени се оказа жив. Сега отново сме на тъмно.

— В такъв случай докладът ми сигурно няма да ви е от голяма полза. Дайте ми описание или още по-добре снимка и аз ще ви кажа дали този човек е при мен в моргата. Но не мога да ви отговоря кой е той. Джордж се обажда всеки ден и настоява за резултати, но чудесата не стават бързо. Пресните трупове са едно. Виж, за парче стара кожа е необходимо повечко търпение.

— А какво ще кажете за Мейбъри?

Патологът изръмжа нетърпеливо.

— Вие май всичките сте откачени на тази тема?! Разбира се, че не е Мейбъри. Можеш да кажеш на Джордж, че съм се посъветвал и с други специалисти. Те поддържат мнението ми. Фактите са си факти — изръмжа отново той. — В този случай не могат да се интерпретират.

Маклафлин въздъхна дълбоко.

— А какво ви кара да мислите така?

— Много е стар. Доста си поиграх с рентгеновите снимки и установих, че разстоянието между плочите е значително по-голямо, отколкото предполагах. Сега съм сигурен, че си имаме работа с шестдесет и пет — седемдесетгодишен човек. Но е най-малко шестдесетгодишен. А на колко трябваше да е в момента Мейбъри? Петдесет и четири, петдесет и пет?

— Петдесет и четири.

Уебстър взе папката и извади няколко снимки от нея.

— В доклада си съм писал, че трупът не е бил обезобразяван. Това обаче е само мнение и съм готов да приема и обратната хипотеза. По костите наистина личат резки, които може да са били причинени от остър нож, но според мен не са. Явно са следи от зъби на плъх — посочи снимките той.

Маклафлин кимна.

— Нещо друго?

— Колебая се по въпроса за причината на смъртта. Това наистина зависи от факта дали е бил облечен или не в момента, когато е умрял. Установихте ли го вече?

— Не.

— Изчовърках доста пръст от земята около тялото. Анализирахме я внимателно, но честно казано, в нея има незначително количество кръв.

Сержантът се намръщи.

— Продължавайте.

— Това прави категоричното ми заключение по въпроса почти невъзможно. Ако е бил гол и е бил прободен с нож, земята щеше да е напоена с кръв. Ако пък е бил облечен и прободен, то тогава дрехите трябва да са попили по-голямата част от кръвта. Ще трябва да ги намерите.

— Чакайте малко, докторе. Искате да кажете, че ако е бил гол, сигурно не е бил промушен, но ако е бил облечен, това е възможно.

— Да. Казано с две думи, това е. Има и още една възможност — животните да са облизали кръвта от пода. В съда обаче такова твърдение няма да струва и пукната пара.

— Главният инспектор Уолш знае ли за мнението ви?

— Защо питаш? — погледна го над очилата си Уебстър.

Маклафлин разроши косата си.

— Ами не го е споменавал.

А може би беше? Сержантът си спомняше много малка част от думите на Уолш през онази първа нощ.

— Добре, да предположим, че е бил гол. От какво е умрял?

Уебстър присви устни.

— От старост, от студ… Честно казано, малкото останало от трупа прави работата ми неописуемо тежка. Не личат следи от приспивателни или пък от задушаване, но… — повдигна рамене той и посочи снимките. — Намерете дрехите. Те ще ви кажат повече от мен.

Маклафлин сложи ръце на бюрото и се надвеси над патолога.

— Ние разследвахме версията за убийство на базата на това, че е бил прободен в корема. Сега казвате, че може да е умрял от естествена смърт. Имате ли представа колко часа съм работил през последната седмица?

Уебстър цъкна с език.

— Не претендирам да съм точен, но вероятно наполовината на тези, които съм работил аз. Въобще не съм жалил сили. За бога, момко, не всеки ден се откриват трупове като този. Повечето от телата имат поне деветдесет процента от органите си. Във всеки случай поне докато не ми представите някакви чисти дрехи и ме оборите, смъртта от прободна рана е най-вероятна. Възрастните хора, които се мотаят голи в търсене на къща за лед, където да измръзнат до смърт, не са по моята част.

Маклафлин се изправи.

— Туше! Други изненади?

— Да, има още едно интересно нещо, което съм написал в доклада си. Не искам обаче следващата седмица пак да дойдете и да ме обвините, че ви натрапвам идеите си. Вчера отново ходих в къщата за лед. Била е запечатана повече от седмица и температурата вътре значително е спаднала. Вратата е стара колкото и самата къща, но все още работи отлично. Бях изумен. Очевидно това е доста ефикасен метод за складиране на лед. Вътре е много студено и много чисто. Сигурно ледът не се е разтапял с месеци.

— И?

Уебстър насочи вниманието си към някакви писма на бюрото пред него.

— Поразсъждавах малко над състоянието, в което щеше да бъде тялото, ако вратата е била затворена до момента, в който градинарят го е открил.

Той надраска името си върху един от пликовете.

— Трябва да призная, че сигурно ще да е било отлично запазено. Бих искал да го видя в това положение. Просто от научен интерес, разбира се.

Уебстър вдигна глава. Маклафлин бе изчезнал заедно с папката.

 

 

Сержант Боб Роджърс тъкмо бе застъпил на следобедна смяна, когато видя Маклафлин да влиза в участъка.

— О, Анди! Точно теб търся — подаде му той описанието на Уоли Ферис, което бе разпространено из околността. — Този ли е скитникът, когото търсеше?

— Намерих го. Всъщност веднага след като се срещна с инспектора, тръгвам отново да го търся.

— Добре. След като го откриеш, можеш да го доведеш тук. Обявен е за издирване.

Маклафлин се приближи бавно към Роджърс.

— Уоли Ферис обявен за издирване?! Та той кръстосва пътищата от години!

Роджърс се намръщи и подаде листа на Маклафлин.

— Ето виж сам. Описанието отговаря на разпространеното от теб до последната буква.

Маклафлин погледна към листа.

— Уолш виждал ли го е?

— Оставих му го още първата нощ.

Маклафлин грабна телефонната слушалка.

— Направи ми една услуга, Боб. Следващия път, когато забравя да проверя какво точно прави това копеле, удари ме ето тук — посочи брадичката си той.

Той се отпусна в един стол в кабинета на главния инспектор и се загледа в тънките безкръвни устни, от които излизаше дим. Неусетно лицето се бе променило. Там, където преди уважението виждаше мъдрост, сега презрението съзираше злоба. В главата на Маклафлин изникнаха отделни фрази… „със сигурност е Мейбъри“… „идентифицирал го е един младеж“… „преди две седмици в къщата за лед“… „скитникът сигурно го е видял“… „ти напълно си пропуснал този факт“… „напиши рапорт“… „семейните проблеми не могат да извинят немарливостта ти“… — но същността на разговора сякаш бе преминала покрай ушите му. Той гледаше Уолш в очите и си мислеше за ноктите, които се крият под кадифените ръкавици.

Инспекторът сърдито насочи мундщука на лулата си към Маклафлин.

— Сержант Робинсън отиде да докара Уоли Ферис и Бог ми е свидетел, че този път няма да има грешки.

Сержантът се размърда.

— И какво смятате да правите? Да му покажете снимката на Мейбъри и да го питате дали това е мъртвецът, когото е видял? Уоли веднага ще се съгласи, само и само да се измъкне оттук.

— Стайнс вече го е идентифицирал. Ако Уоли потвърди показанията му, то тогава всичко е наред.

— Колко годишен е този Стайнс?

— Около двадесет и пет.

— Значи за последен път е видял Мейбъри, когато е бил на петнадесет години? И твърди, че го е познал въпреки мрака? Обвинението ви няма да издържи и минута.

— Аз не мисля така — отвърна спокойно Уолш. — Имаме мотиви, средства, възможности плюс голямо количество доказателствен материал. Обезобразяването на трупа, за да се скрие самоличността, подхвърляне на агнешки кости, за да се привлекат хищници, събличане на тялото, за да се затрудни разследването и заличаване на всички следи от Фред. Като прибавим към всичко това идентификацията, мисля, че този път няма да има друг избор, освен да признае.

Маклафлин разтри небръснатата си челюст и се прозя.

— Забравяте резултатите от медицинската експертиза. Те доста трудно биха могли да се фалшифицират. Уебстър няма да излъже заради вас.

Рунтавите вежди на Уолш се срещнаха.

— Какво означава това?

— Дяволски добре знаете… сър. Мъртвецът е твърде стар, за да е Мейбъри. И къде е отишла кръвта?

Инспекторът го погледна с открита неприязън.

— Напусни кабинета — изръмжа той.

Мургавото лице на сержанта се озари от подигравателна усмивка.

— Нима ще гоните адвоката й от залата след всеки разумен въпрос от негова страна?

— Кръвта е попила в дрехите, които са унищожени — заяви решително Уолш. — Що се отнася до интерпретацията, която дава Уебстър на рентгеновите снимки, то тя си е само интерпретация. Разликата между становищата ни е шест години. Аз казвам петдесет и четири, а той — шестдесет. Грешката е негова. Сега се махай оттук.

Маклафлин повдигна рамене и стана. После бръкна в джоба си и извади оттам сгънат лист хартия.

— Списък на обявените за издирване — каза той и го остави на бюрото. — Преснимах си го. Сега е ваш. Задръжте го за спомен.

— Виждал съм го.

Сержантът погледна розовото теме, прозиращо през оредялата коса. Спомни си, че някога харесваше шефа си. Това обаче беше преди откровението на Ан.

— И аз така разбрах. Боб Роджърс ви го е показал в нощта след откриването на тялото. Случаят, ако това въобще е случай, е трябвало да приключи още на следващата сутрин.

Уолш го изгледа втренчено в продължение на минута, след което взе листа и го разгърна. Там бяха написани същите пет имена с тази разлика, че срещу Даниел Томпсън бе вписано „открит“. Двете жени явно нямаха връзка.

В такъв случай оставаха азиатецът Мохамед Мирахмади, който беше твърде млад, и възрастният Кейт Чапъл — шестдесет и осем годишен. Той бе напуснал старческия дом преди пет месеца, облечен в зелено сако, синя фланела и яркорозови панталони. Една желязна ръка се стегна около гърлото на Уолш. Той остави листа на бюрото си.

— Скитникът се появи на сцената едва вчера — измърмори той. — И откъде, по дяволите, този старец ще знае, че в Стрийч Грейндж има къща за лед?

Маклафлин посочи името.

— Погледнете инициалите му — каза той. — Кейт Чапъл. К. Ч.^[2] Говорих със съдържателя на старческия дом. Старецът постоянно е бърборел за гаража, който имал, и как всичко вървяло добре, докато някаква жена не го наклеветила и бил принуден да продаде всичко. Вие през цялото време сте знаели за това. По дяволите, та нали вие накарахте мисис Гуд да разкаже историята!

— Чувал съм само слухове — измърмори Уолш. — Никога не съм срещал собственика на гаража. Когато Мейбъри изчезна, той вече се бе преместил. Мислех, че „Кейси“ е име. Всички го наричаха Кейси. Дори и в досието е записан като Кейси.

— Дяволски прав сте, че е записан в досието. Доста сте се потрудили над едни обикновени слухове. „Чудесна историйка, само дето нямаме факти.“ Сигурно доста сте съжалявали.

— Не съм виновен, че хората я смятаха за убийца на родителите си. Просто записахме каквото ни казаха.

— И още как. Първо обаче сте ги подучили какво да кажат. Господи, онази вечер дори и на мен пробутахте измислицата си. И аз ви повярвах — поклати глава той. — Какво ви е направила, по дяволите? Присмяла ли ви се е? Или пък ви е нарекла „стар мръсник“? Заплашила е, че ще каже на жена ви?

Той изчака за момент.

— Или просто не е могла да скрие отвращението си.

— Уволнен сте — прошепна Уолш. Ръцете му неудържимо трепереха.

— За какво? За разкриване на истината ли? — удари с юмрук по бюрото Маклафлин. — Копеле такова! И имаш наглостта да ме обвиняваш в немарливост. В продължение на двадесет и четири часа два пъти си чул описанието и на двамата. Колко мъже носят розови панталони, за бога?! Знаел си, че е бил обявен за издирване човек с розови панталони. Не е било проблем да намериш Уоли. — Ако имах тези сведения, когато говорих с него…

Маклафлин поклати разярено глава и отвори куфарчето си.

— Ето доклада на д-р Уебстър — хвърли той папката на бюрото. — Като имам предвид факта, че Уоли е взел дрехите на Кейси просто за да ги носи, мога със сигурност да твърдя, че не са били нито раздрани, нито пък просмукани с кръв. Старецът сигурно е умрял от простуда.

— Той е изчезнал преди пет месеца — обади се плахо Уолш. — Къде е бил през цялото това време?

— Спал е из подлезите и под мостовете, предполагам. Както и хилядите други отритнати от обществото нещастници.

Инспекторът нервно се размърда.

— Ами Мейбъри? Нали знаеш отговорите на всички въпроси. Къде е тогава Мейбъри?

— Не знам. Предполагам, че си живее някъде из Франция. Търговията с вино му е помогнала да завърже доста контакти там.

— Тя го е убила.

Маклафлин присви очи.

— Когато парите са свършили, мръсникът е избягал и е зарязал двете си дечица да се оправят сами. Всичко е предварително планирано, за бога. Не мога да се сетя за причина — продължи след кратко мълчание той, — поради която е искал да ги накаже. Ако обаче е искал, сигурно се е молил разследването да се води от някой мухльо като теб.

Сержантът се обърна и се запъти към вратата.

— Какво мислиш да правиш? — настигна го шепотът на Уолш.

Маклафлин излезе, без да отговори.

В коридора налетя на Ник Робинсън и Уоли Ферис. Той потупа стареца приятелски по рамото и каза:

— Можеше да му оставиш поне бельото, стар дяволе.

Уоли се спря и го изгледа под вежди.

— Значи шъ мъ обвиниш?

— За какво?

— Нищу лошу ни направих. Тува е истинатъ. Целия бях прогизнъл от тоз’ дъж’, а пък той си кротуваше вътре кът мишка. Да си кажъ праву утначалу въобще ни разбрах, чи е умрял. Видях саму чи е от мойта черга. Саму дету беши леку мръднал. Таквиз с лупатъ да ги риниш. Грешкатъ им е, че малку са пили. Ама дубре си пуговорихми. Той нямаши бильо, синко — отбеляза печално Уоли. — Нямащи нищу усвен дрехите, дету ги беши сгънал на зимята ду себе си. Ни виждам к’во лошу съм направил, чи ги взех. На негу вечи ни му трябвахъ, а пък на мен да. Беши доста студену. Ублякух ги направу върху моите.

Ник Робинсън, който досега не бе успял да изкопчи и думичка от Уоли, попита:

— Искаш да кажеш, че онзи е бил гол и вцепенен като пън и въпреки това си говорил с него?

— Ам’чи к’во, беши кумпания — измърмори оправдателно Уоли. — Пък и дукат’ свикнъ с полумрака в пищератъ. И в моя бизнес съ сблъсквам със странни нища.

— Като розови слонове например — обади се Робинсън и погледна въпросително колегата си. — Каква е тази история с дрехите?

— Ще разбереш. Как мислиш, Уоли, от какво е умрял?

— Кой знай, синко. От студ сигур. Тази пищера е дяволски студенъ кугат е затворенъ. А пък той беши пудпрял врататъ с тухла. Доста здраву пунатиснъх, дукат отворя. Ама ни беши страшну. Чувекъ беши умрял с усмивкъ.

— Но беше окървавен, нали? — попита със затаен дъх Робинсън.

Уоли, изглежда, се изненада.

— Нямаши кръв. К’ва кръв? Аку имаши кръв, аз нямаши да сидя вътри. Беши в отличну състояние. Малку поизбелял, ама изглеждаши дубре. Отвънка така вълеши. Е, малку понамирисваши — сбръчи нос Уоли, — ама аз ни съм придирчив. То да си кажа честну и аз ни бях чист.

„Прилича на пиеса на Самюел Бекет — помисли си Маклафлин. — Двама старци седят в мрака и разговарят. Единият е мъртъв и гол, а другият вони не само на алкохол.“ Сержантът и за миг не се усъмни, че Уоли е прекарал нощта с Кейси, бъбрейки за това-онова. Уоли обичаше да говори. Как ли се бе почувствал, когато на сутринта, вече изтрезнял, е разбрал, че е говорил с труп? Сигурно не се бе изненадал чак толкова. Маклафлин бе сигурен, че Уоли е виждал доста по-страшни неща.

— А затвори ли вратата, когато си тръгна?

Старецът замислено пощипна устни.

— Майчи — каза той, като явно се мъчеше да си спомни. — Искъм да кажа първия път. Първия път я затворих. Стори ми съ, чи искаши да гу уставят на мира. Иначи що шъ подпиръ отвътри с тухла? После онзи мухъл в барачкатъ ми дади уискиту и кът му ударих няколку гълтока, съ замислих за пугребения и тъй нататък. Щеши да е несправедливу да гу уставя съвсем без няколку думи за душатъ му. Тъй чи съ върнъх и утворих врататъ, та дано гу намери някой и да гу пугребе приличну. Кугат’ вратата е отворенъ, все някуй шъ види.

Щеше да бъде жестоко да му каже, че през отворената врата са влезли горещината, плъховете, кучетата и разлагането. Маклафин се надяваше и Уолш да се сети за това.

— И туй — завърши Уоли — е сичку, дету зная. Сига да си ходя ли?

— Все още не — каза Ник Робинсън. — Инспекторът иска да си поговори с теб.

Той хвана Уоли за ръка и погледна въпросително Маклафлин.

— Няма ли да ми обясниш какво става?

— Май е станало късо съединение, синко — ухили се зловещо Маклафлин.