Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (21)

Двадесет

Мисис Томпсън отвори вратата с весела усмивка. Бе облечена като за излизане, със синьо костюмче и бели ръкавици. Усещането й за модните тенденции безвъзвратно си бе отишло заедно с петдесетте години. Зад нея в хола се виждаха два куфара. Червилото и ружът по бузите й придаваха безгрижен вид, но тълпата полицаи пред вратата накара долната й устна да увисне.

— Ооо — изрази разочарованието си тя. — Мислех, че е викарият.

— Може ли да влезем? — попита Уолш.

Неспособността на жената да реагира го отблъскваше като евтин парфюм.

— Толкова сте много — прошепна тя. — Дяволът ли ви изпрати?

Уолш я хвана за ръката и я избута назад, като направи място за хората си.

— Няма ли да ни поканите в гостната, мисис Томпсън? Глупаво е да стоим на стълбите.

Тя се опита да се съпротивлява.

— Какво е това? — заоглежда се мисис Томпсън и заби токчета в килима. — Моля ви, не ме докосвайте.

Маклафлин хвана другата й ръка и двамата с инспектора я изтикаха през коридора и я сложиха да седне в гостната. Сержантът също седна, като не сваляше ръка от рамото й, а полицаите под ръководството на Уолш внимателно претърсиха къщата и градината. След като приключиха, инспекторът й показа набързо разрешителното за обиск и седна в стола срещу нея.

— Така, мисис Томпсън — каза сърдечно той. — Заминавате за вашата малка почивка край морето, нали?

Тя отблъсна ръката на Маклафлин от рамото си, но не стана.

— Всеки момент викарият ще дойде да ме откара до гарата — отвърна с достойнство тя.

Сержантът забеляза, че на едно място косата й бе доста поизтъняла. Стана му неприятно. Сякаш бе разкрил добре пазена тайна.

— Тогава предлагам да не губим повече време — продължи Уолш. — Не ми се иска да го караме да чака.

— Защо сте дошли? Защо полицаите претърсват къщата ми?

Уолш сплете пръсти в скута си.

— Спомняте ли си скитника, за когото ни разказахте, мисис Томпсън?

Тя кимна отсечено.

— Намерихме го.

— Добре. Значи сте разбрали, че не съм ви лъгала за щедростта на скъпия ми Даниел.

— Всъщност да. Той спомена, че освен обувките мистър Томпсън му е дал бутилка уиски и двадесет лири.

В тъжните очи блеснаха доволни пламъчета.

— Казах ви, че Даниел бе светец. Той щеше да свали и ризата от гърба си, ако някой му я бе поискал.

Маклафлин се премести на стола до инспектора и се наклони агресивно напред.

— Името на скитника е Уоли Ферис. Аз доста си поговорих с него. Той твърди, че вие и мистър Томпсън сте искали да го изгоните и затова сте били толкова щедри.

— Черна неблагодарност — въздъхна тя, а устните й затрепериха. — Какво е казал Господ? „Дай на бедните и небесата ще те наградят.“ Бедничкият ми Даниел! Хората го уважаваха заради добротата му. Не мога да кажа същото и за този скитник.

— Той твърди още — продължи лукаво Маклафлин, — че е намерил съпруга ви да се крие в една барачка зад къщата.

— Всъщност — погледна тя сержанта право в очите — бе точно обратното. Даниел намери скитника да се крие в барачката. Той отиде там да търси някаква четка и се натъкнал на вързоп стари дрехи, скрити зад кашоните. Представете си как се е изненадал, когато вързопът проговорил.

Тя говореше толкова убедено, че съмненията внезапно връхлетяха Маклафлин. Дали не беше се доверил прекалено много на думите на един старец, който не отричаше, че живее в постоянно алкохолно опиянение?

— Уоли твърди, че докато е бил в барачката, навън е валяло. Аз проверих в метеорологичната станция и оттам ми казаха, че на двадесет и четвърти май, сряда, е било сухо. Бурята е започнала след два дни и с известни прекъсвания е продължила през следващите три.

— Горкият човек — промърмори мисис Томпсън. — Още тогава казах на Даниел, че трябва да го заведем на лекар. Той бе пиян и много объркан. Попита ме дали не съм сестра му. Беше си въобразил, че най-накрая съм дошла да го търся.

— Но, мисис Томпсън — попита изненадано Уолш, — ако, както казвате, е бил много пиян, защо тогава сте му дали бутилка уиски? Така само сте влошили състоянието му.

Тя погледна към тавана.

— Той ни моли със сълзи на очи, инспекторе. Не можехме да му откажем. Не съдете, за да не бъдете съдени. Ако горкият човек е решил да се самоубие с демона на алкохола, аз нямам право да го обвинявам.

— Но, предполагам, сте имали право да ускорите процеса — намеси се саркастично Маклафлин.

— Той бе един тъжен човек, чиято единствена утеха се намираше в бутилката с уиски — отвърна тихо мисис Томпсън. — Щеше да бъде жестоко да му я откажем. Дадохме му пари за храна, обувки, да не ходи бос, и го посъветвахме да отиде да се лекува. Повече от това не можехме да направим. Съвестта ми е чиста, сержант.

— Уоли твърди, че е дошъл тук в събота, на двадесет и седми май — обади се отново Уолш.

Тя набръчка чело и се замисли.

— Не може да бъде — каза искрено изненадана жената. — Даниел бе тук. Нали се уточнихме, че е било на двадесет и четвърти?

Маклафлин бе удивен от представлението й. Хрумна му, че тя може да е прогонила всички спомени, свързани с убийството, и сама да вярва в историята, която разказва. Ако наистина бе така, то щеше да бъде дяволски трудно да предявят обвинение срещу нея. Показанията на Уоли, подкрепени, с тези на жената от общинските жилища, нямаше да струват и пукната пара в съда. Трябваше им признание.

— Датата е потвърдена от трето лице — каза той.

— Наистина ли — издума мисис Томпсън. — Колко странно. Не си спомням да имаше придружители, пък и ние живеем така усамотено — погледна го укорително тя, а пръстите й заиграха с кръста. — Чудя се кой ли е бил той?

Уолш шумно се изкашля.

— Интересува ли ви къде намерихме обувките на съпруга ви, мисис Томпсън?

— Ни най-малко — увери го тя. — От разказа ви предполагам, че този скитник — Уоли — ги е захвърлил като безполезни. Намирам, че това е болезнено за паметта на скъпия ми Даниел.

— Вие сте убедена, че е мъртъв, нали? — попита Маклафлин.

Тя извади копринената кърпичка отнякъде като магьосник и избърса неизбежните сълзи.

— Той никога не би ме изоставил — подхвана рефрена си мисис Томпсън.

— Намерихме обувките в Стрийч Грейндж, недалеч от къщата за лед — каза Уолш, като я наблюдаваше внимателно.

— Нима? — отзова се любезно тя.

— Уоли е прекарал нощта на двадесет и седми май в къщата за лед и когато на сутринта си е тръгнал, е захвърлил обувките в горичката.

Тя свали кърпичката от очите си и изгледа любопитно първо единия, а после другия полицай.

— Наистина ли? — попита объркано тя. — Това важно ли е?

— Нима не знаете, че в къщата за лед в Стрийч Грейндж е намерен труп? — намеси се грубо Маклафлин. — Той е на мъж на възраст около петдесет-шестдесет години, широкоплещест, посивял, висок метър и осемдесет. Бил е убит преди два месеца, приблизително по времето, когато е изчезнал съпругът ви.

Удивлението й бе пълно. В продължение на няколко секунди по лицето й премина цял калейдоскоп от чувства. Двамата мъже я наблюдаваха внимателно, но дори и между чувствата да имаше вина, те не успяха да забележат. Най-ясно личеше изненадата й.

— Нямах представа — каза тя. — Ни най-малка представа. Никой не ми е казал и думичка. Чий е трупът?

Маклафлин погледна Уолш и отчаяно вдигна вежди.

— Вестниците писаха за това, мисис Томпсън — обърна се към нея инспекторът. — Съобщиха и по телевизията в местните новини. Едва ли сте могли да го пропуснете. Тялото бе разложено до такава степен, че все още не сме успели да го идентифицираме. Разбира се, имаме подозрения — погледна я настойчиво инспекторът.

Мисис Томпсън дишаше дълбоко, сякаш страдаше от задух. Петна руж ярко изпъкваха по бузите й.

— Нямам телевизор — промълви тя. — Даниел носеше вестници на връщане от работа и ми казваше новините. Господи — продължи тя, като държеше ръка на гърдите си. — Значи всички са се опитвали да ме предпазят? Нямах представа. Никой нищо не ми е казвал.

— Нямахте представа, че сме намерили тялото или че въобще е имало тяло? — попита Маклафлин.

Мисис Томпсън се замисли за момент над въпроса.

— Нямах представа, че е имало тяло, разбира се — отвърна тя и го изгледа враждебно.

Жената с усилие успокои дишането си и устните й отново се свиха в обичайната тънка линия. После се обърна към Уолш.

— Сега разбирам интереса ви към обувките на Даниел — каза тя. — Предполагате, че по някакъв начин са свързани с тялото, което сте открили.

Горната й устна започна конвулсивно да трепери.

— Може би — отвърна предпазливо инспекторът.

В очите на жената сякаш блеснаха победоносни пламъчета.

— Този скитник обаче е доказал, че предположенията ви не са верни. Казахте, че на двадесет и седми май е прекарал нощта в — как се казваше това?

— Къщата за лед.

— В къщата за лед. Предполагам, че той не би останал, ако там е имало труп. Значи е захвърлил обувките преди тялото да е било там — заключи облекчено мисис Томпсън.

— Не виждам никаква връзка. Това е просто странно съвпадение.

— Напълно сте права — съгласи се Уолш. — В този смисъл няма никаква връзка.

— Тогава защо ме разпитвате?

— Странното съвпадение ни отведе не само до скитника, мисис Томпсън, но и до някои интересни факти за вас и съпруга ви. Можем да докажем, че е бил жив и здрав в тази къща два дни след като сте съобщили за изчезването му. При това положение алибито ви също става безсмислено. Оттогава мистър Томпсън не е бил виждан, а преди седмица открихме невъзможно за идентифициране тяло само на четири мили оттук. То доста добре отговаря на описанието на съпруга ви. Честно казано, от тези факти можем да сглобим едно чудесно обвинение. Като например това, че сте убили мъжа си на двадесет и осми май.

Горната устна затрепери още по-бързо.

— Не може да е Даниел.

— Защо? — попита Маклафлин.

Тя замълча. Явно събираше мислите си.

— Защо? — повтори сержантът.

— Защото преди две седмици получих писмо от него.

Ръцете й увиснаха и тя отново заплака.

— Беше ужасно писмо. Пишеше колко ме мрази и каква лоша съпруга съм била и…

— Ще ни покажете ли писмото, моля — отряза я Маклафлин.

— Не мога — изплака мисис Томпсън. — Изгорих го. Бе пълно с толкова неприлични неща.

На вратата се почука и в стаята влезе униформен полицай.

— Претърсихме къщата и градината, сър. Не, все още нищо — отвърна той на въпросителния поглед на инспектора. — Останаха тази стая и куфарите на мисис Томпсън. Те са заключени. Ще ни трябват ключовете.

Жената грабна ръчната си чанта и я притисна към себе си.

— Няма да ви дам ключовете. Няма да позволя да претърсвате куфарите ми. Вътре има само бельо.

— Повикайте полицейска служителка — нареди Уолш и се наклони към мисис Томпсън. — Съжалявам, но нямате избор. Ако предпочитате, ще заповядам полицейската служителка да внесе куфарите и да ги претърси пред вас. Ключовете, моля — протегна ръка Уолш.

— Добре тогава — каза сърдито тя и като поровичка из чантата си, извади два ключа, завързани с бяла панделка. — Според мен всичко това е незаконно. Смятам да подам оплакване срещу поведението ви.

Уолш не се изненада, че мисис Томпсън възразява срещу проверката на бельото си. От куфара се появи черно дантелено бельо, което повече би подхождало на порнозвезда, отколкото на тази безцветна досадна женица. Опитът обаче го бе научил, че често най-непривлекателните жени притежават най-богат гардероб от съблазнителни аксесоари. Неговата жена не правеше изключение. Още от първата им брачна нощ тя лягаше облечена с коприна или мек сатен, предназначен само за неговите очи. Дълго време Уолш бе оценявал това и бе полагал всички сили, за да й го покаже. Годините обаче го бяха научили, че мисис Уолш не си купува съблазнително бельо заради него, а за да си достави някаква своя вътрешна наслада. Инспекторът отдавна се бе отказал от желанието да разбере каква е тя.

Полицейската служителка заключи куфарите и поклати глава.

— Тук няма нищо, сър.

— Нали ви казах — обади се мисис Томпсън. — Един господ знае какво си мислите, че ще откриете.

— Ръчната ви чанта, моля.

Тя им я подаде с презрителна гримаса. Полицайката изпразни съдържанието върху масичката и опипа меката кожа за нещо скрито в нея. После внимателно подреди предметите и погледна въпросително към инспектора.

— Нищо особено, сър.

Той й направи знак да върне всичко обратно.

— Предпочитате ли да изчакате отвън, докато претърсим стаята, мисис Томпсън? — попита инспекторът.

— Не, ще стоя тук.

Докато полицаите вършеха работата си, Уолш поднови разпита.

— Казахте, че сте получили писмо от съпруга си. Защо не го споменахте преди?

Тя отклони поглед и се сви на топка в стола.

— Защото единственото, което ми остана, е гордостта. Не исках хората да научат как се е отнесъл с мен. Беше срамно — избърса сухите си очи тя.

— Откъде беше пощенското клеймо? — попита Маклафлин.

— Мисля, че от Лондон.

— Предполагам, писмото е било написано на ръка — заразсъждава на глас той. — Не вярвам мистър Томпсън да си е купил пишеща машина.

Тя кимна.

— Да, беше написано на ръка.

— Какъв беше пликът?

Мисис Томпсън се замисли за момент.

— Бял — отвърна тя.

Маклафлин се разсмя.

— Не се напрягайте напразно. Не можете постоянно да измисляте нови лъжи и да се надявате, че ще стоим и ще ръкопляскаме на изобретателността ви. Ще попитаме пощальона. Той сигурно носи писмата от години. Предполагам, е онова момче, което се грижи за малката поща край църквата. Вашите писма през последните месеци ще да са били истинска сензация за него. Навярно внимателно е разглеждал всяко от тях с надеждата пръв да донесе вест от изчезналия Даниел. Не можете да ни убедите, че съпругът ви е жив, като измисляте разни писма, мисис Томпсън.

Тя погледна към полицайката, която в момента претърсваше шкафа, и каза:

— Попитайте пощальона, сержант. Ще разберете, че не ви лъжа.

Гласът й звучеше искрено, но преценяващият и пресметлив поглед я издаваше.

— Само ако знаех какво сте си мислели, щях да ви кажа за писмото още първия път.

Маклафлин се приближи към нея и подпря ръце на облегалките на креслото.

— Защо се изплашихте толкова много, когато разбрахте за трупа в къщата за лед, ако сте били сигурна, че мъжът ви е жив?

— Този човек ме заплашва — изсъска тя към Уолш — и това не ми харесва.

Мисис Томпсън още повече се сви в стола си.

— Дръпни се, Анди.

— С удоволствие.

Без предупреждение сержантът хвана жената под ръка и рязко отстъпи назад. Тя излетя от стола като тапа от шампанско. После започна да се извива и злобно го наплю. Маклафлин здраво държеше ръката й и се опитваше да избегне ударите на другата. Топлата слюнка започна бавно да се стича по бузата му.

— Стола, сър — извика той. — Крие нещо в него.

— Намерих го.

Маклафлин успя да улови и другата й ръка, като се опитваше да се държи далеч от жената, за да не го достигнат токчетата на обувките й.

— Къде сте, мухльовци? — извика той към двамата полицаи. — Не виждате ли, че ме плюе. В кого са белезниците, по дяволите?

— Копеле! — изкрещя мисис Томпсън. — Тъпо шибано копеле!

Тя отново събра слюнка и се прицели. За ужас на сержанта слюнката попадна на устните му и малко от нея проникна в устата му.

Полицаите, отърсили се от първоначалното си вцепенение, сложиха белезниците на мисис Томпсън и я изблъскаха на дивана. Тя видя отчаяните усилия на Маклафлин да се избърше и злобно се ухили.

— Пада ти се, скапаняко. Дано прихванеш нещо.

— Май хванах теб — отвърна мрачно той и се обърна към Уолш. — Е, и какво намерихме?

Инспекторът му показа тънък плик.

— Сигурно го е измъкнала от чантата си и го е скрила, докато зяпахме проклетите й гащички. Чиста загуба на време, госпожо — цъкна доволно с език той. — Така или иначе щяхме да го намерим.

Маклафлин отвори плика. Вътре имаше два самолетни билета на името на мистър и мисис Томпсън за полета до Марбела същата вечер.

— Къде се е крил през цялото това време? — попита той.

— Върви по дяволите!

— Мисис Томпсън, мисис Томпсън! — възкликна един изненадан глас откъм вратата. — Овладейте се, моля ви.

Тя се изсмя.

— Върви да си играеш на пясъка, стари глупако.

— Луда ли е? — попита ужасено викарият.

— В известен смисъл — отвърна весело Уолш.