Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (20)

Деветнадесет

На следващата сутрин телефонът върху бюрото на Маклафлин иззвъня.

— Роден си с късмет, Анди. Открих следите на твоя скитник — дойде гласът на приятеля му от Саутхямптън. — Един от униформените сержанти го е познал по описанието. Прибрал е стареца преди около седмица и го е отвел в един нов приют по пътя за Шърли. Не ти гарантирам, че все още е там, но все пак ще ти дам адреса. Можеш да провериш сам. Скитникът се казва Уоли Ферис и през лятото редовно идва насам. Сержант Джордън го познава от години.

Маклафлин си записа адреса на приют „Райски врати“ и благодари на приятеля си.

— Дължиш ми услуга — отвърна весело той и затвори телефона.

„Райски врати“ се помещаваше в голяма усамотена викторианска къща, която в епохата преди изобретяването на двигателите с вътрешно горене сигурно би привлякла доста погледи. Сега обаче постоянният шум от профучаващите край вратата коли значително бе намалил цената й.

Уоли Ферис отговаряше на описанието, разпространено от сержанта, само по два елемента: ръст и възраст. Той бе чист. Розовите му бузи и лъщящото теме, обградено от венче чиста коса, блестяха над бялата риза, черните панталони и огледално лъщящите обувки. Приличаше на позастарял ученик, пристъпващ за пръв път в класната стая. Влязоха във всекидневната и Уоли посочи един стол на сержанта.

— Сядай тука — подкани го той.

Маклафлин не скри разочарованието си.

— Няма смисъл — каза той. — Честно казано, не мисля, че си този, когото търся.

Уоли бързо се извърна и погледна към вратата.

— Става, синко. И без туй не се чувствам много добре с ченгетата. То си е факт.

— Чакай малко — спря го сержантът. — Нека поне да съм сигурен.

Уоли отново погледна назад и измърмори:

— Хайде решавай по-живо. Дойдух само щоту хазайката мъ накара. Тъй да съ кажи, тя ми почеса гърбъ и аз сига чеша нейния. К’во искаш?

Маклафлин седна.

— Сядай тука — повтори той думите на Уоли.

— Госпуди, как съ потривъш. Толкоз ли ни знайш к’во искъш? — седна той на един отдалечен стол.

— С какви дрехи беше облечен, когато дойде тук? — попита Маклафлин.

— К’во ти влиза в работътъ?

— Мога да попитам хазайката — заплаши го той.

— Абе к’во значение имъ?

— Просто ми отговори. Колкото по-бързо го сториш, толкова по-бързо ще те оставя на мира.

Уоли промлясна шумно.

— Зилену сако, кафява шапкъ, синя фланела и розови гащи — изстреля на един дъх той.

— Отдавна ли ги имаше?

— Доста отдавна.

— Колко отдавна?

— Ам’чи различну. Шапкътъ и сакоту от около пет години.

— А панталоните?

— Около една годинъ. Малку светлички, ама дубри. Да’н мислиш, че съм ги крал? Дадухъ ми ги — допълни обидено той.

— Не, не — успокои го Маклафлин. — Въобще не съм си и помислял такова нещо. Истината е, че се опитваме да намерим един човек и смятаме, че ти можеш да ни помогнеш.

Уоли сви крака под стола, готов всеки момент да избяга.

— Въобще ни знам нищу за никого — каза убедено той.

Маклафлин вдигна успокоително ръце.

— Не се притеснявай, Уоли. Доколкото ни е известно, не е извършено престъпление. Съпругата на изчезналия мъж ни помоли да го намерим. Каза ни също, че си ходил в къщата им в деня преди изчезването. Просто се чудим дали си спомняш да си ходил там и дали случайно не си чул или видял нещо, което може да ни е от полза.

Старческите очи на Уоли го изгледаха подозрително.

— ’Одих в многу къщи.

— В тази са ти дали чифт кафяви обувки.

По набръчканото лице пробягна сянка на облекчение.

— Щом жината’й там, що ни ви кажи де’й отишъл хубостника й? — попита той.

— Тя се е поболяла от изчезването на мъжа си — отвърна сержантът, раздувайки истината като балон. — Не можахме да научим много.

— И к’во е свършил тоз приятел?

— Нищо. Загубил е парите си и е избягал.

Това сякаш впечатли Уоли.

— Бедният дявол. Сигурну ни му съ ще да гу намериш.

— Не знам. Ти как мислиш? Жена му със сигурност иска той да се върне при нея.

Уоли се замисли за няколко минути.

— Мен пък никой ни мъ търси — каза най-накрая той. — Пунякугъ ми съ иска да дойдът. Искаха да съ отърват от мен. Давай тугаз. Питай.

След около час Маклафлин имаше точна представа за местата, които Уоли бе посетил през последната седмица на май. Самият Уоли не бе много уверен в думите си, тъй като през по-голямата част от времето бе обикалял пиян.

— Имах петачка — обясни той. — Няк’ва бабка ми я натикъ в ръкътъ насред Уинчестър. Аз заложих петака на някаква кранта, кояту съ казваши „Скитник“, и взех чи спичелих. Идинайсе към идно. Ни съм имал толкоз пари в животъ си. Изкарах цели три седмици.

През по-голямата част от тези три седмици Уоли се мотал из Уинчестър. Когато парите му свършили, поел по черните пътища към Саутхямптън, за да търси нови средства.

— Харесвам селатъ — продължи той. — Напомнят ми за младостъ.

Уоли помнеше и кръчмата в Стрийч.

— Тогаз вълеши — обясни той. — Кръчмарят беше чувек на мясту. Ни мъ изфърли.

Жената на Пади обаче бе окачествена като дърта стара крава, която по неизвестни причини Уоли не харесваше. Докато говореше за нея обаче, намигна няколко пъти. В три часа го изритала обратно в дъжда.

— Многу’й гадну кът вали — сподели тъжно той. — Затуй са запътих към идна стряхъ, дет я знам, и прикарах следобедъ и нощъ там.

— Къде? — попита сержантът, след като старецът не продължи.

— Ни съм правил нищу лошу — защити се Уоли. — Никой ни съ оплакъ.

— Вярно е — окуражи го Маклафлин. — Пък и не смятам да те гоня оттам, Уоли. Що се отнася до мен, ако се държиш прилично, можеш да ползваш тази стряха, когато поискаш.

Уоли присви устни в розово кръгче.

— Имъ там идна гулямъ къщъ. Оградътъ нискъ и аз прискачам. Из градинътъ жива душа няма.

Той погледна към сержанта, за да види дали думите му имаха ефект. Имаха.

— Край гуратъ има малка пещера, ама правена от чувек — продължи той. — Ни знам що съ я правили, ама вътре има тухли. Цялата й обраслъ с къпини, ама лесну съ влизъ. Винаги си нося малку папрат, чи да ми й меку. Що мъ гледъш тъй?

— Просто ми е интересно — поклати глава Маклафлин. — Имаш ли представа кой ден от месеца е било това, Уоли?

— Госпуд знай, синко.

— И не видя ли никого, докато беше в градината?

— Не.

— Тъмно ли беше в тази пещера?

— Е, няма илектичеству, ама докат’ навън е светлу, вътре съ виждъ. Аку’й отворена вратата де — добави той.

Маклафлин се чудеше как да зададе следващия си въпрос.

— И вътре нямаше нищо друго, освен купчината тухли, за която спомена?

— К’во искаш да кажеш?

— Нищо. Просто се опитвам да си представя мястото.

— Тогаз да. Празну беши.

— И какво се случи на сутринта?

— Ами мутах съ там ду обяд.

— В пещерата?

— Не, из горичкътъ. Там беши мирну и кротку. После ми пригладня и прескочих стенатъ да видя нещу за кльопачка.

Уоли обиколил няколко къщи, но без успех.

— А защо не си купи нещо с твоите пари? — полюбопитства Маклафлин.

Старецът го погледна с открито презрение.

— Абе ти у ред ли си? — попита той. — Що шъ плащъм, кът ми гу дават ей тъй? Ама пиячка никой не ти давъ. Пък и тогаз вечи бях посвършил парите.

Той намерил някакви къщички в покрайнините на Стрийч, където един „стар прилеп“ му дал сандвич. „Общинските къщи“ — помисли си Маклафлин.

— Опита ли и на друго място? — попита той.

— Някаквъ млада женицъ мъ изрита. Права си беши, щоту някакви сукалчита крещяха в стаята.

Уоли изоставил Стрийч като безперспективно място и се отправил надолу по пътя. След около час стигнал до друго село.

— Ни си спомням имиту, синко, ама имаши викарии. Те винаги съ мили с мен.

Той поговорил с жената на викария и я убедил да му даде чаша чай и парче сладкиш.

— Хубавъ женицъ беши, ама почна да проповядва. Туй е лошоту на викариите, чи почват да тъ поучават. При тях винаги шъ хапниш, ама трябвъ да ги слушаш.

Междувременно отново започнало да вали.

— Смахнату времи ти казвъм. Уж пече, пък току съ извий буря. Нали знайш. Аз му викам тлъст дъжд. Светкавици, гръмотевици.

Уоли се огледал за подслон.

— Нищу не съ виждъ. Хубави къщурки с гаражи. Ама мен ни мъ устройвът. Тогаз виждам тъз гулямата къщъ, малку настрани. Викам си що да ни отидъ в двора и да видя к’во има? Свивам аз зад ъгъла и к’во да видя — малка барачка кът за мен. Наоколу никой. Отварям и хоп вътре.

Старецът спря.

— И? — подкани го Маклафлин.

В очите на Уоли се появиха лукави пламъчета.

— Май многу съ разприказвах, а, синко? Нямъ ли нещу и за мен?

— Петачка — отвърна Маклафлин, — ако това, което ми кажеш, си струва.

— Десет — каза Уоли и като погледна вратата зад себе си, се наклони поверително към сержанта. — Да си кажа честну, синко, тук си е кофти. Хазайката съ старай, ама не е весело. Нали съ сещаш. Ако имах десетак, щях да съ измъкна оттук. Вечи прикарах цялъ седмицъ. Чи то в пандиза беши по-весело.

Маклафлин се замисли какво щеше да стане, ако не даде на Уоли парите, и реши, че с тях или без тях Уоли ще обърне гръб на „Райските врати“. Вълкът козината си мени, но нрава не. Десет лири поне щяха да го осигурят за няколко дни.

— Дадено — каза сержантът. — Какво стана, като влезе в барачката?

— Ам’чи огледах съ да седна някъде. Тъй де, да съ настаня. Намерих оня приятел скрит зад някакви кашони. Кат’ разбра, чи съм гу видял, съ измъкна и ми вика да съ разкарам от собствеността му. Тогаз аз гу питам ’къв собственик е, кат’ съ пъха в барачката същу кът мен. Оня съ разбесня и почна да крещи. Тугаз дойди жината да види к’во става. Аз й казвъм сичку, а тя вика, чи онзи мухъл й бил мъж и търсел четка в баракатъ. Сигурну са си мислели, чи съм вчерашен — направи кисела гримаса Уоли. — Четкити си сидяха пудридени тиху и кротку на идна масичкъ. Мухлюту съ криеши. Както и да е, аз знам отде мога да изкрънкам. Онез искът да мъ изгонят и шъ си платят. Дадохъ бутилкъ пиени, чифт обувки и двадесетачкъ. Аз съ опитъх да взема ощи, но онез съ разсърдихъ и аз реших да си обирам крушите. Тоз ли е когот’ търсити?

Маклафлин кимна.

— Така изглежда. Можеш ли да го опишеш?

Уоли сбърчи вежди.

— Метър и осемдесе, дебел, посивял. Гулям мъж, пък имаши малки крака. Обувките, дет’ ги дадохъ, не струваха и пет пари.

— А как изглеждаше жената?

— Една такваз сбръчкана, малка и с тъжни очи, но беши люта. Накара ни съ и на дваматъ, чи сме дигали много шум. Не чи вдигахми де — добави замислено той. — През цялоту времи направу шепнехми. И дваматъ бяхъ луди — поклати глава той.

Маклафлин тържествуваше. „Пипнахме те, мистър Томпсън“ — помисли си той.

— А после накъде тръгна?

На лицето на Уоли се появи замислено изражение.

— Има идна приказка, синко. По-дубре птичкъ в ръката, отколкоту две на дървоту. Беши спрялу да вали, ама май пак щеши да има буря. Аз имах бутилка пиени, а пък нямаши къде да го пия. Ни съ знаеши дали, ако продължъ, щях да намеря сухо местенци. Тъй че, викам си, що ни съ върна в пещератъ на гулямата къща и да съ наспя хубаву?

Уоли погледна Маклафлин с крайчеца на окото си.

— На другия ден тръгнах да ям в Силвърборн. Имах пари, пък и там съ намират хубави ресторанти.

— Остави ли нещо след себе си? — прекъсна го Маклафлин.

— К’во нещу?

— Например обувките?

— Фърлих ги в горътъ — отвърна пренебрежително Уоли. — Проклетите чепици ми направихъ пришки. Ету какво значи опитъ. Ако бях някой младу недоносчи, щях да съм си захвърлил старите обувки. Но аз ги запазих.

Маклафлин прибра бележника в джоба си.

— Благодаря ти, Уоли, свършихме добра работа.

— Туй ли беши?

Сержантът кимна.

— Ами дай десетачката.

Маклафлин извади от портфейла си банкнота от десет лири и ги подаде.

— Слушай, Уоли. Ще ти дам десетте лири веднага, за да видиш, че ти вярвам. Искам обаче да останеш тук още една нощ, защото може да ми потрябваш отново. Ако го сториш, утре сутринта ще се върна с още десет, така че печелиш двадесет лири. Става ли?

Уоли стана, взе банкнотата и я скри в дълбините на ризата си.

— Сериозну ли, синко?

— Ако искаш, ще ти дам писмено обещание.

Старецът понечи да се изплюе на килима, но после размисли.

— Туй обещание ша ми свърши работъ колкут’ халба с водъ — каза той. — Добре, синко, става. Но ако ни додиш, утре заран си тръгвам. И нидей да казваш на хазайкатъ — допълни той. — Аз съм си свършил работътъ таз седмица. Тук не оставят чувек на мира.

Маклафлин цъкна с език.

— Ще мълча като гроб.

 

 

— Открих шаблона — каза Маклафлин на Уолш с леко ироничен тон, от който в очите на инспектора блеснаха искри, — когато отбелязах къщите, от които ни казаха, че са видели скитника. Ако си спомняте — посочи той малките червени кръстчета на картата пред тях, — Ник Робинсън бе получил сведения от две места. Първото от жената, която му казала, че скитникът минал покрай къщата й на път за кръчмата. Това означава, че е идвал от Уинчестър. Второто бе от кръчмаря. Той твърдеше, че скитникът стоял, докато затворили, а после се запътил покрай стената на Стрийч Грейндж, което ще рече към Ийст Дийлър. Другата информация за него ни донесе Уилямс. Той научил, че една възрастна жена дала на скитника сандвич, а друга по-млада го изгонила, защото синът й имал рожден ден. И двете живеят в общинските жилища, които са западно от Стрийч по пътя за Ийст Лийлър. Датата, която е посочила по-младата жена, е двадесет и седми май. Когато говорихме с мисис Томпсън обаче, тя ни каза, че скитникът е ходил у тях на двадесет и четвърти. Това означава, че той отново трябва да е минал през Стрийч откъм Уинчестър, но три дни по-късно.

Уолш събра останките от авторитета си и се опита да изглежда колкото се може по-достойно.

— Аз също стигнах до този извод — излъга той. — Фактът, че намерихме обувките в Стрийч Грейндж, потвърждава думите му.

— Съгласен съм. Трябваше ни обаче още едно потвърждение на датата от Ийст Дийлър. Джоунс се е погрижил за това. Той си поговорил е нашия приятел викария, който му казал, че когато скитникът идвал у тях, тъкмо подготвял проповедта си. Не можал да си спомни точната дата, но той винаги пише проповедите си в събота. И ето ни с две сигурни дати. Едната — на мисис Томпсън — двадесет и четвърти — сряда, а другата — двадесет и седми — събота. Уоли е абсолютно сигурен, че от общинските жилища в Стрийч се е насочил към викария и семейство Томпсън в Ийст Дийлър, което го отвежда там на двадесет и седми май, събота. Защо ни е излъгала мисис Томпсън?

— Хайде казвай — подкани го нетърпеливо Уолш.

— Защото ние открихме, че кафявите обувки са на Даниел Томпсън и тя трябваше да обясни защо не са у тях. Този път е решила да ни каже цялата истина или почти цялата. Мисис Томпсън ни разказа за скитника и ни даде описанието му, за да можем да проверим разказа й сами. Спомнете си, че тя и досега не знае къде сме намерили обувките. Сигурно си е мислела, че сме ги взели от скитника. Мисис Томпсън обаче е сигурна, че ако намерим скитника, той ще ни разкаже за съпруга й. Да ни даде истинската дата означава да признае, че съпругът й е бил жив и здрав в Иъст Дийлър три дни след като е съобщила за изчезването му. Алибито й отива на вятъра. Тя решава да ни излъже с три дни. И рискът й за малко не успя. Уоли не си спомня кога е минал през Ийст Дийлър и ако не беше рожденият ден на момчето, ние също нямаше да знаем. Никой друг не си спомня датата. Когато й кажем къде е захвърлил обувките Уоли, сигурно ще припадне. Не вярвам и в кошмарите си да е сънувала, че ще ги намерим на местопрестъплението.

Уолш се изправи.

— Поетична справедливост. Искам да знам обаче как го е убедила да се крие и след това да отиде в къщата за лед.

— Използвайте чара си и може би ще разберем — отвърна Маклафлин.