Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (2)

Едно

— Фред Филипс бяга!

В тихия августовски следобед забележката на Ан Катрел прозвуча като пръдня по време на визита у викария.

Двете й приятелки сепнато вдигнаха поглед от заниманията си — Даяна рисуваше нещо в скицника си, а Фийби четеше справочника по градинарство — и очите им се насълзиха от яркото слънце. Последният час бе изминал в мълчание. Седяха на терасата около желязната маса, върху която бяха струпани останките от следобедния чай, чифт градинарски ножици, кутия с акварели и листи от ръкопис. Върху един от тях личеше петно от чаша с чай, оставена там от Ан по невнимание.

Фийби се бе покатерила на стол с права облегалка и седеше с подвити под себе си крака. Огненочервените къдрици падаха свободно по раменете й. Не бе помръднала от половин час, когато довърши чая си и гузно заби нос в книгата, вместо да отиде и да довърши работата си в оранжерията. Трябваше да изпълнява голяма поръчка за петстотин корена мушкато. Даяна, лъщяща от „Амбър Солар“, се бе изтегнала в един шезлонг, а краищата на плисираната й памучна рокля докосваха каменните плочи на пода. С едната от изящните си ръце тя галеше легналия лабрадор, а с другата изпълваше бялата страница на скицника с криволичещи драскулки. Вместо тях на листа вече трябваше да е оформен дизайнът за обзавеждане на една вила край Фови, но, уви! Ан, често оборвана от дрямката, се опитваше да напише някоя и друга страница от статията си „Вагиналният оргазъм — мит или истина“, предназначена за слабо известно списание. Сега тя бе подпряла брадичката си с ръце, а черните й очи се взираха в голямата живописна градина пред тях.

Фийби хвърли бърз поглед към нея, а след това се обърна и като надничаше над очилата си, също се загледа към моравата.

— Милостиви боже — възкликна тя.

Градинарят й, мъж с внушителни размери, топуркаше по тревата към тях. Бе гол до кръста, а голямото му шкембе подскачаше ритмично, досущ като огромна приливна вълна. Фред бе доста консервативен по отношение на положението си в Стрийч Грейндж и поради това голотата му бе учудваща. Сред многобройните му изисквания бе и условието Фийби да го предупреждава с подсвиркване за приближаването си към градината, за да може той да се облече подходящо. Дори летните горещини не успяваха да го откажат от тези мерки.

— Може би е спечелил на билярд — предположи не много уверено Даяна, докато трите наблюдаваха все по-бавното приближаване на Фред.

— Малко вероятно — отвърна Ан и премести стола си назад. — Надали шепа пари ще нарушат равновесието на Фред. Тази пъргавина сигурно има доста сериозна причина.

Трите продължиха мълчаливо да наблюдават приближаването на градинаря. Когато стигна до терасата, Фред вече ходеше. Задъхан, той тежко се облегна на малкия парапет. Лицето му бе леко посивяло, а от гърдите му излизаха хрипове. Фийби загрижено направи знак на Даяна да придърпа един празен стол, а самата тя стана, хвана Фред за ръка и му помогна да седне.

— Какво се е случило? — разтревожено попита тя.

— О, мадам, нещо ужасно!

Той се потеше обилно, а думите с мъка излизаха от устата му. Потта се спускаше на ручейчета по загорелите му от слънцето дебели и закръглени като на жена гърди. Миризмата бе толкова остра, че пречеше да се долови ароматът на розите, които поклащаха цветове от саксиите в края на терасата. Засрамен от това и от голотата си, Фред закри тялото си с ръце.

— Толкова съжалявам, мадам.

Даяна се надигна от шезлонга, взе покривката му и я сложи върху раменете на градинаря.

— Трябва да внимаваш да не настинеш след такова тичане, Фред.

Той се загърна и кимна в знак на благодарност.

— Какво има, Фред? — попита отново Фийби.

— Не знам как точно да го кажа — отвърна той и на нея й се стори, че в погледа му се долавя състрадание, — но трябва да знаете.

— Ами кажи ми тогава — подкани го нежно Фийби. — Сигурна съм, че не е чак толкова страшно.

Тя погледна към Бенсън, златния лабрадор, който все още лежеше кротко на пода до Даяна.

— Да не би да са прегазили Хеджес?

Фред протегна грубата си кална ръка и с неприсъща за него фамилиарност леко стисна ръцете на Фийби. Жестът бе колкото кратък, толкова и неочакван.

— В старата къща за лед има тяло, мадам.

За момент настъпи гробно мълчание.

— Тяло? — дойде като ехо гласът на Фийби. — Какво тяло?

Тонът й бе твърд и спокоен.

Ан хвърли бърз поглед. Понякога самообладанието на приятелката й направо я плашеше.

— Да си кажа честно, мадам, не го огледах много добре. Бях твърде шокиран, за да го сторя.

Той погледна нещастно към краката си.

— Всъщност, преди да го видя, стъпих върху него. След това малко замириса.

Погледите и на трите се втренчиха в градинарските ботуши на Фред, а той, явно съжалил за казаното, несръчно се опита да ги прикрие със завивката.

— Няма страшно, мадам — обади се отново Фред. — Веднага ги избърсах в тревата.

Чашата и чинийката леко потрепваха в ръката на Фийби, докато ги поставяше до ножиците на масата.

— Разбира се, че си го сторил, Фред. Постъпил си много разумно. Искаш ли чай? Или пък кейк? — попита го тя.

— Не. Благодаря ви, мадам.

Даяна се извърна, сдържайки с мъка смеха си. „Само Фийби — помисли си тя — може да предложи кейк в такова положение.“ Това, разбира се, бе достойно за уважение, тъй като потресаващото откритие на Фред сигурно имаше най-голям ефект върху нея.

Ан затърси цигарите си, заровени някъде из листите на ръкописа й. С рязко движение тя отвори кутията и предложи на Фред да си вземе. Той погледна към Фийби за разрешение, което не му бе необходимо, и тя мрачно кимна.

— Сърдечно ви благодаря, мис Катрел. Толкова съм разстроен.

Ан му поднесе огънче и хвана треперещите му ръце.

— Нека да изясним всичко, Фред — каза тя и черните й очи потърсиха неговите. — Открил си тяло на мъртвец. Права ли съм?

— Напълно, мис Катрел.

— Успя ли да го разпознаеш?

— Не бих казал, мис — заговори неохотно Фред. — Не мисля, че някой въобще е в състояние да го разпознае.

Той всмукна дълбоко от цигарата си, а потта от усилието, с което потискаше гаденето си, изби по челото му.

— Всъщност го видях съвсем за малко, но май не е останало много от него. Трябва да е там от доста време.

Трите жени го изгледаха втрещено.

— Но поне е било облечено, нали? — попита нервно Даяна. — Сигурно си разбрал дали е мъж или жена.

— Доколкото успях да видя, нямаше дрехи, мисис Гуд.

— По-добре да ми го покажеш — заяви решително Фийби и се изправи.

Фред се надигна неловко.

— Не мисля, че идеята е добра, мадам. Не бива да го виждате. Не искам да ви водя там.

— Тогава ще отида сама — усмихна се неочаквано тя и сложи ръка на рамото му. — Съжалявам, но трябва да го видя. Разбираш ме, нали, Фред?

Той изгаси цигарата си и се уви още по-плътно с покривката.

— Щом настоявате, ще дойда с вас. Не мисля, че трябва да ходите сама.

— Благодаря ти.

Фийби се обърна към Даяна:

— Ще се обадиш ли в полицията вместо мен?

— Разбира се.

Ан се изправи и отблъсна стола си.

— Идвам с вас — заяви тя, а след това се обърна и извика след Даяна: — Можеш да налееш и малко бренди. Сигурно ще имам нужда от него дори и никой друг да не иска.

На няколко метра от входа на къщата за лед тримата се спряха и притеснено се приближиха един до друг. Странната къщичка бе замислена и построена през осемнадесети век, така че да прилича на малка могила. С изобретяването на хладилника използването й като склад за лед бе станало безпредметно. Оттогава природата се бе постарала да заличи всички следи от човешка ръка. Мястото бе така обрасла с коприва, че бе невъзможно да се различи къде свършва почвата и къде започва сградата. Единственият вход, намиращ се в края на буренясала пътека, бе широка и ниска вратичка. Тя също бе трудно забележима, тъй като къпините отдавна я бяха увили в трънливото си покривало. За да достигне до къщичката обаче, Фред ги бе изсякъл и сега входът се виждаше добре.

До краката им лежеше захвърлено електрическо фенерче. Фийби се наведе и го вдигна.

— Какво те накара да дойдеш тук? — обърна се тя към градинаря. — Не сме използвали къщата за лед от години.

Лицето му се изкриви в гримаса.

— Бог ми е свидетел, че сега искам никога да не бях идвал, мадам. Вярно е, че това, което е далеч от очите, е далеч и от сърцето. Бях се хванал да поправям зида на лятната кухня. Половината от тухлите обаче не стават за нищо. Разбрах го още щом ги зърнах. Затова се е и съборила. Някои от тях направо са станали на прах. Както и да е, сетих се за тухлите, които бяхме складирали тук преди години. Онези от постройката, дето я съборихме. Тогава казахте: „Да приберем здравите, Фред. Никога не знаеш кога ще влязат в работа“.

— Спомням си.

— Така че реших да ги използвам за стената на лятната кухня.

— Разбира се. Ти ли изсече къпините?

Той кимна.

— Толкова бе обрасло, че не можеше да се види вратата.

Фред посочи една коса, оставена до входа:

— Благодарение на нея и на ботушите си успях да достигна дотук.

— Хайде — подкани ги Ан. — Да свършваме по-бързо. Приказките няма да помогнат.

— Да — съгласи се тихо Фийби. — Възможно ли е вратата да се отвори по-широко, Фред?

— Да, мадам. Бях я отворил напълно, преди да стъпя на онова, което е вътре. Когато излязох, я затворих колкото се може по-плътно, в случай че някой мине оттук. Да ви кажа честно, сега май е по-широко отворена, отколкото я оставих.

Той пристъпи неохотно напред и силно ритна вратата. Пантите изскърцаха и тя се отвори. Фийби се наведе и насочи фенерчето навътре. Светлият лъч проникна във вътрешността. Фийби повърна не толкова от гледката на празните очни кухини и почернелия труп, колкото заради Хеджес, който ровичкаше из разложените останки на вътрешностите. Той излезе отвътре с подвита опашка и като легна на тревата с глава между лапите, загледа господарката си. Тя повръщаше останките от следобедния си чай на тревата.