Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (18)

Седемнадесет

Когато Маклафлин се върна в участъка, Уолш все още притискаше окървавената кърпичка към носа си. Кръвта отдавна бе спряла, но инспекторът упорито продължаваше лечението. Маклафлин, който бе пропуснал тази част от разговора между Фийби и Джонатан, го погледна изумено.

— Какво се е случило? — попита той.

— Мисис Гуд ме удари и я арестувах за нападение срещу полицейски служител — отвърна ядосано Уолш. — Това изтри усмивката от лицето й.

Маклафлин седна.

— Все още ли е в ареста?

— Не, по дяволите. Мисис Мейбъри я убеди да се извини и се отърва само с предупреждение. Проклети жени! — изфуча той и махна кърпичката от носа си. — Имаме резултат от разследването по въпроса с обувките. Младият Гевин Уилямс е намерил един стар обущар в Ийст Дийлър, който ги е поправил.

Маклафлин подсвирна.

— И какво?

— На Даниел Томпсън са. Слава богу, че старецът си е записвал поръчките. Правил е описание на всички обувки. В този случай е обърнал внимание на различните по цвят връзки. Записвал е също какво трябва да се направи, името на клиента и датите, на които ги е приел и предал. Томпсън е прибрал обувките си една седмица преди да изчезне.

Уолш нежно опипа носа си.

— Времето съвпада идеално. Това хич не е добре за мисис Гуд — цъкна доволно с език той. — Ако можехме да намерим поне един човек, който го е видял да влиза в Грейндж.

Инспекторът остави тази мисъл да повиси във въздуха и доволно се зае да почиства лулата си.

— Как ти се вижда участието на мис Катрел в цялата тази работа? Тя изиграва малката пантомима със своя адвокат, за да отвлече вниманието ни от приятелката си. После отива при нея да я шантажира с това, което знае, и — удари се той с лулата по тила — довиждане, мис Катрел.

— Безсмислица — заяви решително Маклафлин. — На път за участъка минах през болницата. Тя дойде в съзнание. Изпратих Браунлоу при нея.

— И как е тя? Успя ли да говориш с нея?

— Съвсем малко, преди сестрата да ме изрита. Нужна й е повече почивка, преди да е готова за разпит.

— Е? — попита остро Уолш. — Какво каза?

— Нищо особено. Не може да си спомни какво се е случило — отвърна Маклафлин, докато оглеждаше ноктите си. — Струва й се, че е чула някакъв шум отвън.

Инспекторът изръмжа подозрително.

— Това май доста добре съвпада с твоята версия.

Маклафлин повдигна рамене.

— Лаете под грешното дърво, сър, и ако не ми бяхте вързали ръцете, досега да съм го доказал.

В гласа на възрастния мъж се прокраднаха злобни нотки.

— Джоунс два пъти претърси околността с хората си и не намери нищо.

— Тогава нека го сторя аз. Само си губя времето с досието на Мейбъри. Никой от хората, с които говорих досега, не е чувал за страстта му към малки момиченца. Джейн явно е единствената. Тази следа не води доникъде, сър.

Уолш спря да почиства лулата си и изгледа Маклафлин с нескрита неприязън. Признанието на сержанта, че се опитва да вземе преднина, го бе ядосало. Още повече, че самият той не напредваше кой знае колко бързо. Съмненията му в седящия срещу него полицай нарастваха с всяка измината минута. Знаеше ли Маклафлин нещо, което не му бе известно? Беше ли намерил шаблона?

— Ще продължиш да се занимаваш с досието, докато не разговаряш и с последния човек, познавал Мейбъри — каза гневно той. — Това е съвсем нова насока в разследването и искам да я проследиш докрай.

— Защо?

Инспекторът сбърчи вежди.

— Как така защо?

— Къде ще ни изведе тя?

— До убиеца на Мейбъри.

Маклафлин го погледна изненадано.

— Тя наистина ви е побъркала, сър, и по този въпрос не може да се направи нищо повече. Ровичкането из стари спомени няма да ни помогне да намерим доказателства.

Той е тероризирал дете и при това своето собствено. Сега е мъртъв. Според мен е заровен някъде в градината. По всяка вероятност под лехите с рози. Мисис Мейбъри се грижи за тях сама. Не позволява на Фред да й помага. Мисля, че сте прав и тялото наистина е било скрито в къщата за лед, но само докато на хоризонта се е изяснило. Ако бе останало там десет години, едва ли щяхме да открием нещо от него. Кучетата й май не са безразлични към човешки трупове.

Уолш пощипа устни.

— Не съм напълно убеден. За моя радост Уебстър все още не е доказал, че трупът в къщата за лед не е на Дейвид Мейбъри.

Маклафлин изръмжа подигравателно.

— Само допреди минута смятахме, че е на Даниел Томпсън. За бога, сър, признайте си, че не сте напълно убеден какво точно се е случило. И какъв е резултатът? Работим с вързани ръце. Няма шаблон — наклони се той напред. — Поне не такъв, какъвто търсите. Опитвате се да подредите произволни факти в стройна система и от това не излиза нищо.

В Уолш започнаха да се проявяват първите признаци на паника. „Вярно е“ — помисли си той. Отвсякъде го притискаха. На първо място идваше собственото му желание да приключи с Мейбъри веднъж завинаги. Вестниците искаха повод за тлъсти заглавия. Шефовете му искаха по-голяма експедитивност и най-накрая подчинените му искаха да го изместят. Той погледна Маклафлин под вежди, докато тъпчеше лулата си. Навремето харесваше и вярваше на този дявол. Тогава обаче сержантът имаше досадна жена и купища проблеми.

— И какво предлагаш?

Маклафлин, който не бе спал от три нощи, разтърка ожесточено очи.

— Постоянно наблюдение на Стрийч Грейндж. Предлагам да има поне по двама полицаи. Освен това ново внимателно претърсване, като този път усилията се насочат към портиерната. И най-накрая нека изоставим Мейбъри и да се насочим към връзката на Томпсън със случая.

— С мисис Гуд в ролята на главна заподозряна?

Маклафлин се замисли за момент.

— Разбира се, че не можем да я пренебрегнем, но ми се струва, че тя не е това, което търсим.

Уолш отново опипа носа си.

— А на мен ми се струва, че е точно обратното, момко.

 

 

Мисис Томпсън ги посрещна с вид на изстрадала мъченица и ги покани в изрядно чистата си, безлична гостна. Маклафлин имаше странното усещане, че се е върнал назад във времето. Сякаш от предишното им посещение не бе изминала и минута и сега им предстоеше същият разговор със същите резултати. Уолш извади обувките. Те бяха обсипани с прах от безуспешните опити да се вземат отпечатъци от тях. Инспекторът ги сложи на малката масичка пред мисис Томпсън.

— Казахте, че тези обувки не са на съпруга ви — укори я меко той.

Тя побърза да се прекръсти.

— Нима? Но това са обувките на Даниел.

Уолш въздъхна.

— Защо тогава твърдяхте обратното?

Очите й се навлажниха и сълзите се затъркаляха по бузите на дребната жена.

— Дяволът ме изкуши — отвърна тя и пръстите й заопипваха копчетата на роклята.

— О, Господи, дай ми сили — промърмори Уолш.

Маклафлин рязко се изправи и отиде до телефона в ъгъла.

— Стегнете се, мисис Томпсън — нареди остро той. — В противен случай ще повикам линейка да ви откара в болницата.

Тя се сви на стола, сякаш я бяха зашлевили.

Уолш направи сърдита гримаса към сержанта.

— Тези обувки ли носеше мистър Томпсън, когато го видяхте за последен път? — попита меко той.

Мисис Томпсън ги огледа внимателно.

— Не — отвърна тя.

— Сигурна ли сте? Онзи ден ни казахте, че е имал само един чифт кафяви обувки и ги е носил в деня, в който е изчезнал.

Клепачите й неудържимо затрепериха.

— Нима? — промълви тя. — Колко странно. Последния път не се чувствах много добре. Даниел обожаваше кафяви обувки. Ако искате, мога да ви заведа до шкафа. Там има поне десет чифта.

Тя махна с ръка към масата.

— Не, това са обувките, които даде на онзи скитник.

Уолш затвори очи. Обвинението му срещу Даяна постепенно се разпадаше.

— Какъв скитник? — попита той.

— Не сме го питали за името — отвърна мисис Томпсън. — Почука на вратата ни. Просеше. Обувките бяха на стълбите и Даниел каза, че можем да ги дадем.

— Кога беше това?

Тя извади дантелената си кърпичка и избърса очи.

— В деня, преди да изчезне. Спомням си много добре. Даниел беше светец. Въпреки всичките си затруднения все пак намери време за бедния просяк.

Уолш извади някакви документи от куфарчето си и набързо ги прегледа.

— Съобщили сте за изчезването му на двадесет и пети май — каза той. — Значи скитникът е идвал на двадесет и четвърти.

— Сигурно — изхлипа през сълзи тя.

— В колко часа?

Мисис Томпсън го изгледа безпомощно.

— О, това не мога да си спомня. Беше през деня.

— А защо съпругът ви си е бил у дома през деня, мисис Томпсън? — намеси се Маклафлин, като гледаше календарчето си. — Двадесет и четвърти е било сряда. Не е ли трябвало да бъде на работа?

Жената се намръщи.

— Проклетата работа — злобно каза тя. — Всичките му тревоги идваха оттам. Той не бе виновен. Хората очакваха твърде много от него. Към края вече съвсем престана да ходи — призна смирено тя.

— Можете ли да опишете скитника? — попита Уолш.

— О, разбира се — отзова се мисис Томпсън. — Сигурна съм, че той ще ви помогне. Носеше розови панталони и стара кафява шапка.

Тя се замисли за момент и продължи:

— Предполагам, че е бил около шестдесетте, тъй като нямаше много коса. Миришеше ужасно и бе много пиян.

Мисис Томпсън отново спря и като че ли нещо й хрумна.

— Но вие сигурно сте го намерили — каза тя. — Иначе откъде щяхте да имате обувките?

Уолш ги вдигна и ги повъртя в ръцете си.

— Твърдите, че съпругът ви не е поддържал връзки със Стрийч Грейндж, и въпреки това една от обитателките — мисис Гуд — е вложила пари в неговото предприятие.

По лицето й премина сянка.

— Не знаех.

— Мисис Гуд настоява, че сте се срещали — продължи инспекторът.

Последва продължително мълчание.

— Възможно е. Спомням си, че жена с такова име идва вкъщи преди три-четири месеца. Даниел каза, че е клиентка.

В очите й проблеснаха искри и тя допълни:

— Платиненоруса блондинка, облечена безвкусно и с неприличен вид.

— Да — съгласи се Уолш, комуто описанието се стори неточно, но забавно.

— Тя ми позвъни — обади се отново мисис Томпсън. — Искаше да знае къде е Даниел. Казах й да си гледа работата — прониза тя инспектора с царствен поглед. — Има ли нещо общо тази жена с изчезването на Даниел?

— Проверихме счетоводните книги на съпруга ви — намеси се отново Маклафлин от ъгъла си — и открихме някои несъответствия. Това ни озадачи.

— Не знаех, че е една от тях — избърса очите си тя. — Сега ми казвате, че е вложила пари в компанията му.

Мисис Томпсън не можеше повече да сдържи сълзите си и те потекоха като порой.

— Как е могъл? — изстена тя. — Как е могъл? Тези ужасни жени!

Уолш хвърли поглед към Маклафлин и се изправи.

— Ще тръгваме, мисис Томпсън. Благодаря ви за помощта.

Тя безуспешно се опита да спре пороя.

— Мислите ли да се преместите оттук? — попита сержантът.

Жената отрони дълга безутешна въздишка.

— Викарият уреди да отида на почивка — отвърна тя. — В края на седмицата заминавам за един хотел на крайбрежието. Само за няколко дни. Макар че без Даниел няма смисъл.

Маклафлин замислено затвори вратата след себе си.

Главният инспектор Уолш гневно поскърцваше със зъби, докато палеше новия си роувъл.

— Какво толкова весело намираш? Току-що изгубихме най-обещаващата си следа.

Маклафлин изчака, докато колата потегли.

— Кой е поел случая в началото?

— Ако имаш предвид изчезването на Томпсън, с него се занимаваше Стейли.

— Свършил ли си е работата както трябва? Проверил ли е мисис Томпсън?

— Проверил е всичко. Прегледах случая.

— А той знае ли за нашия труп?

— Знае.

— И не е заподозрял нищо?

— Не. Алибито й е желязно. Откарала е мистър Томпсън с колата до гарата в Уинчестър, където той е взел влака за Лондон. Доста хора си спомнят за него по време на пътуването, а един дори си спомня, че го е видял на платформата на Ватерло. След като го е откарала, мисис Томпсън е отишла направо в църквата, където е участвала в двадесет и четири часово бдение. С другите богомолци. „Светецът“ Даниел е трябвало да се присъедини към нея след завръщането си, т.е. към шест часа. Всъщност той е заминал за Лондон да изтегли заем за компанията си. Мистър Томпсън обаче не се появил в църквата. В десет часа жената на викария откарала мисис Томпсън у дома в Ларкфийлд и я изчакала да се обади в офиса, както и на различни приятели и познати. Почти в полунощ викаршата позвънила в полицията и останала заедно с мисис Томпсън, която изпаднала в истерия, продължила чак до другия ден. Откакто е слязъл от влака за Лондон, Даниел сякаш потънал вдън земя.

— Но тя има алиби само за двадесет и пети и двадесет и шести. Ами ако той се е върнал по-късно?

Уолш се провираше между колите в покрайнините на Силвърборн.

— Защо ще се връща, ако предварително е планирал банкрута си? Според Стейли, Даниел Томпсън е мислел с един куршум да убие два заека. Да избяга от жена си и фалита. Слязъл е на Ватерло, сменил си е шлифера, лепнал си е изкуствени мустаци и се е покрил с парите, които е успял да измъкне от фирмата. В интерес на истината първият му помощник твърди, че се е изненадал не от изчезването на Томпсън, а от това, че го е сторил толкова късно. Според него мистър Томпсън не е бил от храбрите и бил готов да избяга още в началото, когато бизнесът му тръгнал зле.

Маклафлин зачопли ноктите си.

— Сигурно сте си мислели, че Томпсън е имал доста, основателна причина да се върне, сър. Как иначе е могла мисис Гуд да го убие?

— Е, мисис Гуд е доста по-привлекателна от онази крава жена му. Сигурно е решил, че изчезването му е добър повод да опита късмета си с русата красавица.

— Но когато се е появил на прага й, мисис Гуд, която е била с десет хиляди вътре, е разбрала, че съвсем не го харесва толкова, колкото си е мислела и му забива нож в гърба, така ли?

— Да, нещо такова.

Маклафлин се изсмя невъздържано.

— Извинете, сър — замисли се той за момент. — Томпсънови нямат деца, нали?

— Да.

— Добре. Да предположим, че сте омъжен за един човек от тридесет години. Той е бил всичко за вас и изведнъж ви напуска — каза Маклафлин и отново се замисли.

— Продължавай.

— Трябва да го обмисля по-добре, но съм сигурен, че тук има нещо. Даниел бяга, тъй като бизнесът му е пред фалит и не може да направи нищо. След като прекарва известно време в Лондон обаче, разбира, че семейният уют му липсва повече, отколкото е предполагал и се връща. Междувременно обаче мисис Гуд е говорила с мисис Томпсън и тя разбира, че съпругът й се е срещал с друга жена. Дори нещо по-лошо — с грешница. Тя вече е почти превъртяла и откритието я довършва. Имайте предвид, че е религиозна фанатичка и че е имала няколко дни на разположение да разсъждава върху разбития си брак. Какво според вас ще направи, когато Даниел Томпсън внезапно се завърне у дома?

— Да — съгласи се замислено Уолш. — Това доста добре обяснява всичко. Но как е занесла тялото в къщата за лед?

— Не знам. Вероятно го е убедила да отиде там още докато е бил жив. Но за нея е напълно логично да остави тялото някъде в Стрийч Грейндж — мястото на неговото прегрешение. Напълно логично е да го е обезобразила, за да си помислим, че е Дейвид Мейбъри. Сигурно й се е струвало, че така отмъщава на ужасните жени — ако е мислела, че всички са виновни — за разбития си живот. Разбра ли се нещо повече за онези стонове, които са чули хората във фермата Грейндж?

— Да, но май не ни върши работа. И двете семейства твърдят, че е било след полунощ, тъй като са си били легнали. Също така са сигурни, че е било по време на горещините през последната седмица на май и първите две седмици на юни. Наш проблем е да решим кога всъщност е било.

— Това е много мъгляво. Трябват ни точни дати. Стейли претърсвал ли е къщата на Томпсън?

— Два пъти. Веднъж през нощта, когато е изчезнал, и втори път след две седмици.

Маклафлин се намръщи.

— Втория път защо?

— Това е интересно. Стейли получил анонимна информация, че мисис Томпсън убила съпруга си и е скрила трупа под дъските на пода. Той изникнал изневиделица през втората седмица на юни и претърсил цялата къща с лупа. Открил само една жадна за секс дребна женица, която го следвала от стая в стая и му правела намеци! Стейли е убеден, че анонимното обаждане е дело на мисис Томпсън.

— Защо?

— Ами мисли си, че го харесва — цъкна с език Уолш.

— Може би е имала угризения на съвестта?

Инспекторът спря пред полицейския участък.

— Всичко е много хубаво, Анди, но какво да правим с тези проклети обувки? Те не пасват никъде? Ако ги е носил Даниел, защо мисис Томпсън ги е захвърлила ей така? Ако пък не ги е носил, как са попаднали там?

— Да — съгласи се Маклафлин. — И аз мислих по този въпрос. Все ми се струва, че тя казва истината за обувките. Може би този скитник наистина съществува. Тя го описа доста добре, а и описанието му съответства на това, което е намерил Ник Робинсън. Спомням си за розовите панталони. Мога да опитам да го намеря — повдигна въпросително вежди Маклафлин.

— Само ще си изгубиш времето — промърмори инспекторът. — Дори и да го намериш, какво може да ти каже той?

— Например дали мисис Томпсън лъже.

— Хмм — облегна глава на кормилото Уолш. — Мъчи ме ужасна мисъл.

Той наистина изглеждаше зле.

— Нали не мислиш, че тези проклети жени са били прави през цялото време? Нали не мислиш, че някакъв си нещастен просяк е отишъл в къщата за лед и е получил сърдечен удар?

— А какво е станало с розовите панталони?

Лицето на Уолш се проясни.

— Да, да, разбира се. Добре тогава, виж дали можеш да го откриеш.

— В такъв случай ще трябва да изоставя досието на Мейбъри.

— Временно — изръмжа инспекторът.

— Искам също отряд полицаи отново да претърсят имението — продължи Маклафлин, но като видя облаците, които се събираха по лицето на Уолш, побърза да добави: — За да изясня връзката на мисис Томпсън с къщата за лед.

 

 

Елизабет стоеше в любимата си поза до високия прозорец в стаята на майка си и наблюдаваше удължаването на сенките по терасата. Чудеше се колко ли пъти е стояла по същия начин точно на същото място.

— Трябва да се връщам — каза тя най-накрая. — Няма да ми пазят мястото вечно.

— Нямаш ли някаква отпуска? — попита Даяна доволна, че мълчанието най-после е нарушено.

— Имам, но ще ми трябва. Смятам да отида за две седмици в Щатите в края на септември. А отпуската ми е само толкова. Съжалявам, мамо — обърна се тя.

— Няма нужда — поклати глава Даяна. — При баща си ли ще ходиш?

Елизабет кимна.

— Не съм го виждала от три години — каза с извинителен тон. — Вече съм си направила резервация за полета.

„Какво огромно недоразумение лежи между нас — помисли си Даяна. — И всичко идва от това, че не си говорим.“ Тя се замисли и си даде сметка, че разговорите им винаги са били любезни, но повърхностни. Никога не бяха навлизали в опасни територии. Поне в едно отношение Фийби имаше късмет. Децата й не бяха раздвоени. Те не изпитваха любов към баща си, нито пък тя изпитваше нужда да се оправдава за напускането му.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита Даяна и се приближи към махагоновия шкаф.

— Ти ще пиеш ли?

— Да.

— Добре тогава. Джин с тоник.

Даяна наля чашите и ги отнесе до прозореца.

— Наздраве.

Тя се облегна на един стол и се присъедини към дъщеря си в наблюдението на терасата. Все пак й бе по-лесно, като не я гледа.

— Години наред не можех да помисля за баща ти без гняв. Когато ти получаваше писма от него и виждах почерка му върху плика, толкова се вбесявах, че челюстта ми се схващаше в продължение на часове. Не преставах да се питам какво толкова има у Миранда, което аз не притежавам. Едва тогава разбрах какво означава да скърцаш със зъби — засмя се тя. — Трябваше ми време, за да се съвзема, но все пак успях. Сега си мисля за хубавите мигове, които сме имали. Хубава ли е тя? Знаеш, че никога не съм я виждала.

Вниманието на Елизабет бе приковано върху танца на едно перце във въздуха. Тя го наблюдаваше толкова съсредоточено, сякаш очакваше от него да й разкрие тайните на вселената.

— Вината не е изцяло негова — каза отбранително тя.

— Разбира се, че не е. В интерес на истината аз нося по-голяма вина. Мислех, че го познавам. Надявах се, че ще може да живее с една работеща жена, но той се оказа неспособен на това. Особено го отвращаваше идеята да се сравнява с мен като бизнесмен. Не го виня. Той бе безсилен да се пребори със себе си, също както и аз с желанието си за кариера след раждането ти. Истината е, че въобще не трябваше да се женим. И двамата бяхме твърде млади и не знаехме какво вършим. И Фийби изпитва същите чувства. Тя се омъжи за Дейвид, защото бе бременна с Джонатан. Преди двадесет години в подобно положение общественото мнение бе категорично — женитба. Аз се омъжих за баща ти по подобни причини. Исках да отида с него в Щатите, а родителите ми не даваха и дума да става, ако не бяхме женени. Бог вижда, Лиза, че сега всички съжаляваме — въздъхна тя. — Объркахме живота си просто защото нямахме куража да кажем „не“.

Момичето продължаваше да гледа перото.

— Щом съжаляваш за брака си, съжаляваш ли и за последиците от него?

— Искаш да кажеш дали съжалявам за теб?

— Разбира се — избухна тя. — Двете са доста тясно свързани, не мислиш ли?

Беше й станало болно. Даяна затърси точните думи.

— Когато ти се роди, страшно много се ядосвах на хората, които ме питаха: „На кого се е метнала? На теб или на Стивън?“. Отговорът ми винаги бе един и същ: „На никого“. Не можех да разбера защо искаха непременно да те свържат с някой от нас. За мен от момента на раждането си ти бе човек със собствен характер, собствени възгледи, собствено мислене. Обичам те, защото си ми дъщеря и защото сме израснали заедно, но много повече те харесвам. Аз харесвам Елизабет Гуд.

Тя изтупа една прашинка от ръкава на дъщеря си, която лежеше на стола до нея.

— Ти имаш собствен живот и право на съществуване. Ти не си последица от брак.

— Но аз съм — извика момичето. — Не можеш ли да го разбереш?! Аз съм такава, каквато сте ме направили двамата с татко.

Даяна я погледна.

— Не. Ти беше доста революционно настроено бебе. Когато стана на два месеца, бях принудена да започна да те храня с твърда храна. Ти не спираше да ревеш. Стивън те наричаше „Деспотичната пелена“, защото ни бе тренирала отлично. Какво те кара да мислиш, че си била родена без характер и са те оформили двама неопитни младежи? Бог ми е свидетел, че ще преживееш голям шок, ако смяташ, че бебетата не са способни да имат собствено мнение.

Елизабет се усмихна.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да — съгласи се майка й. — Знам. Истината е — продължи тя след кратко мълчание, — че трябваше да предвидя това. От една страна, се потупвах по рамото, че имам свободомислеща и независима дъщеря, нищо че е малко своенравна. От друга пък, не спирах да ти натяквам да не повтаряш грешките ми. Извинявай, скъпа — усмихна се унило Даяна. — Нямам право да искам и вълкът да е сит, и агнето цяло.

— Фийби е същата — каза Елизабет. — Сигурно това е някаква обща майчинска болест.

Даяна се изсмя.

— И какво прави Фийби?

— Не си ли забелязала? Когато Джонатан пие, тя тайно отбелязва нивото на питието в бутилката със светъл флумастер. Мисли си, че той не знае.

— Наистина не съм забелязала — призна си леко изненадана Даяна. — Колко странно. И защо го прави?

— Защото баща му пиел твърде много. Тя бди като орлица и Джонатан да не стане същият.

„Господи, не мога да я виня“ — помисли си Даяна. Въпреки това, погледнато отстрани, поведението й изглеждаше доста глупаво.

— А Джонатан разбира ли я? — попита любопитно тя.

— Мисля, че да.

— А ти разбираш ли я?

— Да, но това не означава, че ти и Фийби сте прави. Според мен и двете се паникьосвате напразно от нещо, което може никога да не се случи.

— Ще пия за това — вдигна чашата си Даяна и я чукна в тази на дъщеря си.

Елизабет обаче съвсем не бе готова да откровеничи. Тя се бе вслушвала в своя глас твърде много, за да го забрави при такъв малък повод.

— Тя е симпатична — каза внезапно Елизабет. — Въобще не прилича на теб. На ръст е ниска и доста закръглена. Постоянно ходи с престилка. Но готви много хубаво. Откакто са се оженили, татко е напълнял с около петнадесет килограма — усмихна се тя. — Ризите вече не му стават.

„Милостиви боже — помисли си Даяна, — значи това е искал?!“ Тя си спомни за елегантния млад мъж, облечен в модни дрехи, за когото се бе омъжила, и цъкна с език.

— Горкият Стивън.

— Той е много щастлив — възрази Елизабет, долавяйки сарказма в гласа на майка си.

Даяна вдигна ръце в защита.

— Сигурна съм в това и се радвам. Много се радвам — каза искрено тя.

— Предполагам, че ще трябва да питам полицаите дали мога да тръгна утре за Лондон — обади се Елизабет.

— Кога искаш да тръгнеш?

— Веднага след обяд. Джон обеща да ме закара до гарата.

— Ще попитам Уолш сутринта — отвърна Даяна. — Той със сигурност ще цъфне тук рано-рано, за да си отмъсти за дребното ми хулиганство.

— О, мамо — сгълча я Елизабет. — Нали ще внимаваш? Когато се ядосаш, ставаш толкова лоша. Честно казано, отървала си се доста леко.

— Да — съгласи се послушно Даяна, удивена от бързата смяна на ролите.

Елизабет присви устни.

— Днес Джон се е сбил — обяви внезапно тя, — но не казвай на Фийби. Тя ще получи удар.

— Къде?

— В Силвърборн. Някакви тъпаци го познали от снимката в местния вестник. Снимали са го онази вечер в болницата с Ан. Та онези му извикали „лесбийски сводник“. Той ударил един от тях и избягал. Когато ми разказа, доста се учудих — усмихна се тя. — Не знаех, че има побойническа жилка в себе си.

Даяна си помисли за Дейвид Мейбъри. Все пак Джонатан бе негов син.