Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (13)

Дванадесет

Главният инспектор Уолш събра хората си на алеята пред Грейндж и ги раздели на четири групи. Трите трябваше да претърсят вътрешността на къщата, а четвъртата — постройките зад кухнята, гаража, оранжериите и килерите. Робинсън също се бе присъединил към тях.

— Какво да търсим, сър? — попита един от полицаите.

Уолш раздаде някакви листовки.

— Прочетете написаното тук и впрегнете мозъците си на работа. Ако някой от къщата е замесен в убийството, то със сигурност няма да си признае. Най-важните неща са: Първо — нашият човек е мъртъв от около десет седмици. Второ — бил е промушен с нож. Трето — дрехите и зъбните му протези липсват и, четвърто — най-важното — ще ни бъде по-лесно, ако знаем кой, по дяволите, е. Най-вероятните жертви са: Дейвид Мейбъри и Даниел Томпсън. На тези листове имате описанията им.

Той спря и изчака хората си да ги прочетат.

— Както виждате, по ръст, цвят на косата и номера на обувките двамата не се различават много. Имайте предвид обаче, че описанието на Дейвид Мейбъри е отпреди десет години. Аз ще предвождам групата в сградата на мисис Мейбъри. Маклафлин взема крилото на мис Катрел, а Джоунс това на мисис Гуд. Робинсън с хората си ще бъде отвън. Ако някой открие нещо, ме уведомете незабавно.

Маклафлин неохотно заведе двамата полицаи пред вратата на Ан и натисна звънеца. Робинсън накратко му бе предал разговора си с нея и парният чук отново бе заблъскал в главата му.

— Май си ударил на камък, старче — бе прошепнал в ухото му Ник. — Ако ми се отдаде възможност, и аз бих се пробвал там. Всички казват, че интелигентните са най-палави.

Маклафлин, умиращ за капчица алкохол, бе забил твърдите си пръсти в биреното коремче на колегата си и с удоволствие бе чул стона му.

— Искаш да кажеш, че ти забиват нож между ребрата, ако не си се представил добре ли? — изсъска той в лицето на Робинсън.

Ник отвърна на удара му и задъхано успя да промълви:

— Не знам. Никога не съм имал подобни проблеми.

Маклафлин се опита да си спомни имало ли е време, когато да не го е боляла глава, да не е бил замаян и да не му се е гадело. Чувствата му бяха раздвоени между неприязънта към Ан, съчетана с убеждението, че тя е виновна за трупа в къщата за лед, и спомена за сутрешното му поведение, от който започваше да се поти. Той стиска юмруци, докато кокалчетата му не побеляха:

— И защо е казала, че е лесбийка?

Без да изпуска юмруците на колегата си от поглед, Ник Робинсън отстъпи крачка назад.

— Твърди, че не е. Погледни истината в очите, Анди. Мисли те за надут пуяк и е решила да се пошегува.

„И нека ти бъде за урок“ — добави наум Робинсън. Той харесваше Маклафлин, но не и прекалено голямото му самочувствие. Именно то бе причината Анди да понесе толкова тежко напускането на жена си. Смешното в цялата история бе, че всички знаеха за изневярата, тъй като Джак Буд се бе изпуснал пред Боб Роджърс. Чакаха обаче Маклафлин сам да им каже. А той не го бе сторил. В продължение на две седмици Анди всяка сутрин се появяваше в участъка с ужасен махмурлук и несвързани истории за това какво е казала или направила предната вечер Кели. Само че гордостта му бе наранена и всички го знаеха. Жените вече не се редяха на опашка, за да влязат в леглото му. Всъщност цялата работа бе заради колежката им Браунлоу. И сега за Ник, който бе възпълен, преждевременно оплешивял и харесваше Браунлоу, безразличието на Ан към Маклафлин бе дошло като мехлем върху жива рана.

Ан отвори вратата и ги покани в стаята си. Маклафлин извади заповедта за обиск от куфарчето си и й я подаде. Преди да му я върне, Ан я разгледа доста внимателно. В отношението й нямаше промяна. Явно Маклафлин все още не бе преминал онази невидима граница, отвъд която Ан ставаше човечна.

— Заповядайте — каза тя и кимна в посока на малките стълби, водещи към горните стаи. — Ако ви потрябвам, ще бъда в кабинета си.

След това Ан се върна на бюрото в голямата си слънчева стая. „Сатисфакшън“^[1] гърмеше в колоните на касетофона.

В едната от горните стаи не намериха нищо. Маклафлин предполагаше, че не е била използвана с месеци, а дори и с години. Покривката на двойното легло бе леко намачкана, което показваше, че Бенсън или Хеджес си бяха намерили добра постелка. Във всеки случай в стаята не личаха следи от човешко присъствие. Полицаите се преместиха в спалнята.

— Не е зле — изкоментира единият от тях. — Жена ми скоро плати цяло състояние за розови чаршафи, покривки и огледала. Сега не мога да пристъпя в проклетата спалня. За половината от парите можехме да си обзаведем нещо като това — прокара ръка той по капака на малката дървена ракла.

Спалнята създаваше впечатление за пространство, тъй като бе мебелирана съвсем оскъдно. Освен раклата имаше още малък плетен стол и ниско двойно легло с тревистозелена покривка. В една ниша се виждаше вграден гардероб. Белият килим почти се сливаше с дъските на пода, боядисани в същия цвят. Цялата стая бе обсипана с пищни цветя, чиито черни саксии контрастираха на белотата на стените. Стаята едновременно ангажираше и отморяваше очите.

— Прегледайте раклата и гардероба — нареди Маклафлин. — Аз ще надникна в банята.

Той облекчено се оттегли в боядисаната в бледорозово баня. Там не откри нищо особено. Разбира се, ако двете тубички с пяна за бръснене и пакета самобръсначки за еднократна употреба можеха да се причислят към необходимите за тоалета на една стара мома аксесоари. До тях се мъдреха и три използвани четки за зъби. Докато се обръщаше към вратата, с крайчеца на окото си Маклафлин долови движение зад себе си. Той рязко се обърна. Сърцето му напираше да изскочи от гърдите. От огледалото го гледаше гневното му изпито лице. Маклафлин едва успя да се познае. Той се наведе над мивката и се наплиска с вода. Избърса лицето си с някаква ухаеща на рози кърпа. Главата му щеше да се пръсне. Той воюваше със себе си и фактът, че не можеше да помири двете страни, го унищожаваше. Това нямаше нищо общо с Кели. Самата мисъл за нея обаче го изненада. Значи през цялото това време тя е била в него. Една приспана омраза, която не можеше да контролира, нито пък да насочи към някого и която Кели бе пробудила със заминаването си.

Маклафлин се върна в спалнята.

— Открих нещо, серж — посрещнаха го думите на полицай Фрайър.

Той се бе изтегнал върху леглото, подпрян на възглавниците, в поза, която абсурдно напомняше на „Олимпия“ на Мане. В едната си ръка държеше малка книжка в кожена подвързия и цъкаше с език.

— Боже мой, колко е неприлично!

— Долу! — нареди Маклафлин и кимна с глава.

След като изгледа неохотното ставане на подчинения си, той попита:

— Какво е това?

— Дневникът й. Слушайте: „Не мога да погледна увиснал пенис с презерватив, без да се изсмея. Това винаги ме връща в детството. Баща ми имаше навика да надува изрязани от гумени ръкавици пръсти «ей тъй за кеф». Винаги викаше мен и мама да гледаме как ги надува, докато най-накрая се пръснат. Беше хубаво“.

Господи, тая е извратена — дръпна дневника той, преди Маклафлин да успее да го вземе. — Чуйте и това — обърна полицаят на друга страница. — „Днес Фийби и Даяна правиха слънчеви бани голи на терасата. Бяха толкова красива гледка, че можех да ги наблюдавам с часове.“

Фрайър се ухили.

— Малка извратена мръсница, а? Чудя се дали другите две знаят, че обича да ги зяпа?

Той вдигна поглед и остана изненадан от отвратеното изражение на Маклафлин. После реши, че сержантът е прекалено целомъдрен.

— Четях само откъсите, писани в края на май и началото на юни — оправда се полицаят. — Ето вижте — на втори и трети юни.

Маклафлин прелисти страниците. Дневникът бе изписан с черно мастило, а почеркът навсякъде се разчиташе. Той намери събота, втори юни, където Ан бе написала:

„Погледнах в гроба и се уплаших от вечността. Сънувах, че след смъртта душата не умира. Висях в непрогледна тъмнина, без да мога да се движа или да говоря, но знаех (тази дума бе подчертана три пъти), че съм обречена навеки да живея без надежда и любов. Можех само да копнея и болката от копнежа ми бе ужасна. Довечера няма да гася лампата си. В момента тъмнината ме плаши.“

Сержантът продължи да чете. Трети юни.

„Горката Ди. Съвестта прави страхливци от всички ни.“

Четвърти юни.

„П. е загадка. Казва, че всяка година спи с повече от петдесет жени, и аз му вярвам. Въпреки това обаче си остава нежен любовник. Защо ли го прави, след като получава пая си толкова лесно?“

Маклафлин затвори дневника.

— Нещо друго? Намерихте ли нещо в дрехите й?

Двамата мъже поклатиха отрицателно глави.

— Отиваме в кабинета й — каза сержантът.

Когато влязоха, Ан вдигна глава. Тя видя дневника си в ръцете на Маклафлин и по бузите й изби лека червенина. „По дяволите — каза си тя. — Защо от всички неща трябваше да забравям точно него?“

— Нима дневникът ми е необходим за разследването? — попита Ан.

— Страхувам се, че да, мис Катрел.

„Стоунс“ изсвириха последния си акорд, вибрациите от който останаха да звучат още известно време в тишината.

— В него няма нищо — каза тя. — Поне нищо, което би могло да ви помогне.

Полицай Фрайър се наведе към колегата си и измърмори в ухото му достатъчно силно, за да го чуе Маклафлин:

— Нямало било, а? Това там е пълно със скапана информация.

Фрайър не бе подготвен за пръстите на сержанта, които се впиха в ръката му над лакътя. Те захапаха меката плът като железни клещи и се стегнаха с неприкрита злоба. Съвсем неволно полицаят бе напомнил на Маклафлин за Джак Буд.

Сержантът, който бе една глава по-висок от подчинения си, погледна надолу и му се усмихна любещо. Гласът му се издигна и се заизвива около думите на шотландски диалект:

„О, грозна, пъплеща, проклета твар,

презирана и от светец, и от митар.

Как смееш крак да слагаш на тялото на таз’ изящна дама?

Иди при някой друг страдалец да дириш своята прехрана.“

Лицето му не изразяваше нищо, но кокалчетата на ръцете му бяха бели.

— Знаеш ли какво е това, Фрайър?

Полицаят с усилие издърпа ръката си и я разтърка. В очите му се четеше пълно объркване.

— Не разбрах и една думичка.

Той се обърна към колегата си за подкрепа, но Янсен гледаше в краката си. Той бе в Силвърборн отскоро и Анди Маклафлин го плашеше до смърт.

Сержантът сложи куфарчето си на бюрото на Ан и го отвори.

— Това е поема от Робърт Бърнс — обърна се той миролюбиво към Фрайър. — Нарича се „На една въшка“. Вижте, мис Катрел — насочи сержантът вниманието си към нея, — ние разследваме убийство. Дневникът ще ни помогне да проследим поведението ви през последните месеци.

Маклафлин извади кочан с квитанции и попълни една от тях.

— Ще ви бъде върнат, след като свършим работа с него — каза той, като откъсна една квитанция и й я подаде.

За момент очите им се срещнаха и той забеляза смеха в нейните. В самотното му замръзнало сърце се вля струйка топлина. Ан наведе глава да прочете квитанцията и погледът на Маклафлин се спря на врата й. Там малките й къдрици приличаха на обърнати въпросителни, които поставяха не по-малко въпроси от самата Ан. На сержанта му се прииска да ги докосне.

— В дневника си не отразявам събития, а само мисли — каза след малко тя. — Бръмбарите в главата ми ще бъдат доста оскъден материал за следствието. „Не ще да е вечерята обилна в пустош като тази.“

Той се усмихна. За поемата си Бърнс се бе вдъхновил от една въшка, изпълзяла върху бонето на някаква жена в църквата.

— Липсва ви шотландски акцент, мис Катрел. Скрибуцането ви дразни ушите ми.

Ан се засмя с глас, а Маклафлин притегли с крак един стол и седна. „Лицето й е така малко — помисли си той — и така изразително.“ Може би твърде изразително? Дали тъгата се появяваше на него толкова лесно, колкото и смехът?

— На втори юни сте написали доста интересни неща. Например — представи си той страницата: — „Погледнах в гроба и се уплаших от вечността.“

Маклафлин я погледна изпитателно.

— Защо сте го написали, мис Катрел? И защо точно тогава?

— Няма конкретна причина. Аз често пиша за смъртта.

— Не е ли защото току-що сте били надзърнали в гроб?

— Не.

— Страхувате ли се от смъртта?

— Не. Тя само ме дразни.

— И защо?

В погледа й се четеше учудване. „Очите й винаги я издават“ — помисли си сержантът.

— Защото не знам какво ще се случи след това. Иска ми се да прочета цялата книга, а не само първата глава. Нима на вас не ви се иска?

„Да — помисли си той. — Иска ми се.“

— И все пак в началото на юни сте се страхували. Защо?

— Не си спомням.

— „Сънувах, че след смъртта душата не умира“ — напомни й сержантът. — По-нататък пишете, че вечерта няма да загасите лампата, защото тъмнината ви плаши.

Ан се замисли.

— Бях сънувала нещо, а моите сънища са много реалистични. Тогава се събудих рано сутринта. Бе все още тъмно и не можех да разбера къде се намирам. Помислих си, че сънят ми е истина. — Тя повдигна рамене. — Предполагам, че това ме е уплашило.

— Писали сте, че на трети юни нещо е безпокояло съвестта на мисис Гуд. Какво е било то?

— Нима съм писала такова нещо?

Маклафлин отвори дневника и й прочете откъса. Тя поклати глава.

— Сигурно става въпрос за нещо маловажно. Ди има чувствителна съвест.

— Може би — предположи сержантът — сте решили да й кажете за трупа, който сте открили в къщата за лед?

— Не, със сигурност не е било това — отвърна Ан, а очите й дяволито заблестяха. — Иначе положително щях да си спомня.

Маклафлин замълча за минута.

— Чудя се, защо сте толкова безсърдечна към онзи нещастник, мис Катрел?

Тя се обърна и си взе цигара.

— Напротив, съжалявам го.

— Наистина ли — поднесе й огънче сержантът. — Не сте го казвали. Нито вие, нито пък мисис Мейбъри или мисис Гуд. Това не ми изглежда нормално. Повечето от хората щяха да изразят някакво съжаление или поне да кажат: „Горкият човек“. Единственото чувство, показано от вас засега, обаче е раздразнение.

„Вярно е — помисли си Ан. — Какви глупачки сме.“

— Пазим съчувствието за себе си — отвърна невъзмутимо тя. — То е крехко и умира още при първия студен полъх. Трябва да живеете в Стрийч Грейндж, за да разберете, че говоря истината.

— Действате ми потискащо. Мислех си, че за вас съчувствието е извор на вдъхновение.

Той отпусна ръце на масата и после стана.

— Според мен сте в състояние да съжалите някой непознат. Вие обаче сте го познавали и не сте го обичали. Не съм ли прав?

Маклафлин отблъсна стола си.

— Фрайър, Янсен, да се залавяме на работа. Ще приключим възможно най-бързо, мис Катрел. После ще ви помоля да отидете в спалнята, където една от моите колежки ще ви претърси, за да сме сигурни, че не сте скрили нищо в дрехите си. Докато работим, можете да останете тук, но ако предпочитате да чакате отвън, един от полицаите ще ви придружи.

Ан направи колелце от дим и го разпръсна с цигарата си.

— О, ще остана, сержант — отвърна тя. — Полицейските обиски са чудесен материал. Сигурно ще успея да напиша една-две страници в някое женско списание. Заглавие като: „ПРОФЕСИОНАЛНИЯТ ОБИСК ИЛИ РАЗРЕШИТЕЛНО ЗА ЛЮБОПИТСТВО“ би било доста интригуващо. Как ви се струва?

„Пожълтяла кучка“ — благослови я мислено Маклафлин, докато гледаше излизащия от устата й дим. Цялата стая вонеше на тютюн.

— Както желаете, мис Катрел — извърна се той. Кръвта отново забуча оглушително в главата му.

Огледаха всичко с невероятно търпение и майсторство. Надничаха в книги, зад картини, под столове, зад чекмеджета. Проверяваха пръстта в саксиите с дълги игли, опипваха закованите килими за неравности, преобърнаха дивана и внимателно огледаха тапицерията. Когато свършиха, стаята бе в същото състояние, както и преди началото на обиска. Ан, която любезно бяха помолили да се премести зад бюрото, ги поздрави.

— Много професионално — каза им тя. — Това ли е всичко?

— Не съвсем — отвърна Маклафлин. — Бихте ли отворили сейфа?

Тя го погледна удивено.

— Какво, по дяволите, ви кара да мислите, че имам сейф?

Сержантът се приближи към обкованата с дъбова ламперия камина, която бе точно копие на тази в библиотеката. Той натисна една от плочките и на нейно място се появи зелената вратичка на вградената в стената метална каса. Маклафлин погледна към Фрайър и Янсен.

— Същата има и долу в библиотеката. Открих я тази сутрин — обясни той. — Добро местенце, а?

Сержантът не смееше да погледне към Ан. Паниката й, колкото и мимолетно да се бе появила, го шокира.

Тя се приближи към бюрото, като се опитваше да събере мислите си. Ан винаги бе смятала, че Фийби умее да преценява хората. Въпреки това не тя, а Даяна се бе изплашила от Маклафлин.

— Ще го отворите ли? — попита отново Маклафлин.

Ан взе един неразпечатан пакет от картона с цигари и започна да го отваря. Маклафлин чакаше търпеливо, без да казва нищо повече.

— За каква се мислите? — извика полицай Фрайър. — Не чухте ли сержанта? Отворете скапания сейф.

Без да му обръща внимание, Ан разпечата пакета и след като го разтръска, от него изпадна малък ключ.

— Как сте със Спенсър^[2] — обърна се тя със странна усмивка към Маклафлин. — „Нищо не може да предаде човек така, както обноските му.“ Може би го е написал за вашия приятел?

„Извърта — помисли си сержантът. — Страхува се и аз я мразя. Господи, колко я мразя.“

— Сейфа, мис Катрел.

Ан отиде до камината, отключи сейфа и отвори вратичката. Касата беше почти празна. В нея имаше само касапски нож с окървавен парцал, увит около дръжката му. Острието бе черно и ръждясало. На Маклафлин му се догади. Въпреки омразата си той не бе искал това. С някакво отдалечено късче на съзнанието си сержантът се запита дали не е болен. Главата му гореше, сякаш бе трескав. Маклафлин се подпря на камината.

— Можете ли да обясните това, моля.

Гласът му идваше отдалеко и звучеше странно пресипнало.

— Какво толкова има да се обяснява? — отвърна Ан и запали цигара.

Наистина какво? Свределът в главата му отново започна бавно да се върти. Той погледна към разпечатания пакет цигари на бюрото.

— Нека започнем с ключа. Защо сте го скрили толкова усърдно?

— Навик.

— Лъжете, мис Катрел.

Напрежението бе изопнало кожата около носа и устата на Маклафлин и тя му придаваше странен вид. Ан си спомни за влекача, който бе видяла да тегли някакъв танкер на буксир в Шанхай. Опънатата между двата кораба тежка метална верига се бе скъсала и единият й край бе размазал главата на някакъв докер. Човекът бе видял летящата към него верига и безпомощно бе вдигнал ръце, за да се предпази. Ан погледна към Маклафлин и почувства нуждата да стори същото.

— Искам да позвъня на адвоката си — каза тя. — Отказвам да отговарям на въпросите ви, докато не се видя с него.

Маклафлин се размърда.

— Фрайър, иди да намериш инспектор Уолш и го помоли да дойде в крилото на мис Катрел. Кажи му, че е спешно и че тя иска да говори по телефона. Янсен — кимна той към френските прозорци, — намери някоя от жените за претърсване на мис Катрел. Сигурно Браунлоу е някъде отвън.

Той изчака, докато двамата полицаи излязат, след което отиде до камината и се загледа в празния сейф. После затвори вратичката и като се облегна на полицата, впери поглед в камината. Вместо истински пламък там имаше пластмасова имитация, върху която се виждаха изгаснали фасове.

— Трябва да ги хвърляте в пепелника — промърмори сержантът. — Тук ще прогорят пластмасата.

Ан протегна врат, за да види за какво говори.

— А, това ли? Ще ги почистя с прахосмукачката.

— Мислех, че мисис Филипс върши тази работа.

— По принцип е така, но тя отказва да се занимава с определен вид нечистотии и по-точно с причинителките им. Не би ги докоснала дори с ръжен.

Маклафлин се извърна към нея, без да се отдалечава от камината. Трепереше, сякаш го тресеше.

— Разбирам — каза той, макар да не разбираше нищо.

По какви причини отказваше да чисти Моли? Расови? Религиозни? Класови?

— По морални причини — осведоми го Ан.

Нима бе изказал мислите си на глас? Главата така го болеше, че не можеше да си спомни нищо.

— Моли принадлежи към добрите стари пуритани, които са истински щастливи само когато са нещастни. Въобще не може да разбере защо и другите не мислят като нея.

— Майка ми беше същата — каза Маклафлин.

Ан гърлено се засмя.

— Предполагам. Добре, че съм нямала подобни проблеми. Щеше да ми бъде трудно да се боря едновременно и с двете.

— Майка ви някъде наблизо ли живее?

Тя поклати глава.

— За последен път ми писа от Банкок. След смъртта на баща ми се омъжи отново и тръгна да обикаля света със съпруг номер две. Честно казано, вече съм им изгубила следите.

„Това е неприятно“ — помисли си сержантът.

— Кога сте я виждали за последен път?

Ан направи пауза, преди да отговори.

— Доста отдавна — отвърна тя, като барабанеше с пръсти по бюрото. — Можете ли да ми обясните защо трябва да чакам инспектора, за да се обадя по телефона?

Гласът й трепереше от напрежение. Това го разсмя. Смехът разтресе цялото му тяло и го обзе като лудост: див, неконтролируем, радостен. Маклафлин избърса насълзените си очи.

— Съжалявам — каза той. — Ужасно съжалявам. Няма причини да ви карам да чакате. Можете да се обадите още сега. Моля.

Думите излизаха от устата му ужасно завалени и дори в собствените си уши Маклафлин звучеше като пиян. Той се хвана за полицата на камината и усети как земята затанцува под краката му.

— Не ви е хрумвало предполагам — забеляза Ан, докато му помагаше да седне в най-близкия стол, — че човек от време на време трябва да хапва по нещо.

Тя отиде и заровичка из чекмеджето на бюрото си.

— Ето — подаде му Ан едно неразпечатано блокче „Марс“. — Сега ще ви дам и нещо за пиене.

Тя отвори шкафчето с напитки, наля чаша минерална вода и му я занесе.

Маклафлин седеше с отпусната между коленете ръка. Въобще не направи опит да хапне. Не можеше да помръдне дори и да иска.

— О, по дяволите — възкликна ядосано Ан. — Вижте, Маклафлин, нямам намерение да се занимавам с безгръбначно същество като вас. Ако се опитвате да се пропиете, за да ви пенсионират по-бързо, това си е ваша работа. Един господ знае защо въобще сте постъпили в полицията. Вместо това е трябвало да пишете биография на Франсис Бейкън или Роби Бърнс. Или да се захванете с нещо също толкова смислено. Ако не искате обаче да ви накълцат на парчета, трябва да си помогнете сам. Всеки момент малкият поплювко, който изпратихте да извика инспектора, ще се върне и като ви види така, ще подмокри гащите. Повярвайте ми, познавам този тип хора. И ако нещо е останало, след като Уолш е приключил с вас, приятелчето ви — полицаят — ще го препикае. След това ще го направи отново и отново, като всеки път ще получава оргазъм. Обещавам ви, че преживяването няма да е от най-веселите.

Ан бе красива по свой начин. Маклафлин с удоволствие би се удавил в меките й кафяви очи. Той отхапа от шоколадчето в ръката си и задъвка замислено.

— Вие сте ужасна лъжкиня, Катрел — поклати леко глава сержантът. — Казахте ми, че съчувствието е нещо крехко, а току-що ми строшихте врата.