Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (10)

Девет

Сержант Ник Робинсън погледна и с облекчение видя, че му остават само още две къщи, след което идваше кръчмата. От дясната му страна се виждаше хълмът, граничещ с оградата на Стрийч Грейндж. На няколко мили зад него бе Уинчестър, а пред него се издигаше стената на Грейндж, покрай която минаваше пътят за Ийст Дийлър. Той погледна часовника си. След десет минути кръчмите щяха да отворят и Робинсън бе готов да унищожи една бира. Ако имаше нещо, което сержантът ненавиждаше, то това бе разпитването от врата на врата. С весела стъпка той се приближи към къщата и към — сержантът погледна листа си — мисис Ейми Ледбетър. Натисна звънеца.

След няколко минути и след подрънкване на веригата вратата се отвори десетина сантиметра. Отвътре надникнаха чифт блестящи очи.

— Да?

Сержантът протегна картата си.

— Полиция, мисис Ледбетър.

Картата бе издърпана от сковани от артрит пръсти и гласът отвътре каза:

— Почакайте тук, моля. Възнамерявам да позвъня в участъка, за да разбера дали сте този, за когото се представяте.

— Много добре.

Робинсън се облегна на вратата и запали цигара. Това щеше да бъде третата телефонна проверка за него през последните два часа. Той се зачуди дали униформените полицаи имат същите проблеми като него.

Три минути по-късно вратата широко се отвори и мисис Ледбетър го въведе в хола. Тя бе около седемдесетгодишна жена с набръчкана кожа и умни очи. След като го покани да седне, мисис Ледбетър върна полицейската му карта.

— На масата има пепелник. Е, сержант, с какво мога да ви бъда полезна?

„Пред този стар крокодил няма нужда да говоря със заобикалки — помисли си той. — Не е като превзетата си съседка, която твърди, че когато по телевизията съобщавали за убийство, получавала сърцебиене.“

— Вчера следобед в градината на Грейндж са били открити останките на убит човек — каза направо той. — Правим разследване, за да установим дали някой от селото знае нещо.

— О, не — възкликна Ейми Ледбетър. — Горката Фийби!

Сержант Робинсън я изгледа с интерес. Досега не бе виждал подобна реакция. Другите бяха показали само зле прикрито задоволство.

— Ще ви изненада ли — обърна се той към старата дама, — ако ви кажа, че сте единствената, показала съчувствие към мисис Мейбъри?

По лицето й се изписа гримаса на отвращение.

— Разбира се, че не. Слабата интелигентност на местните хора е просто учудваща. Ако не бях влюбена в градината си, отдавна да съм се преместила оттук. Предполагам, тялото е на Дейвид?

— Все още не знаем.

— Ясно — погледна го замислено тя. — Е, да започваме. Какво искахте да ме питате?

— Познавате ли добре мисис Мейбъри?

— Познавам я, откакто се е родила. Баща й, Джералд Галахър, и мъжът ми бяха добри приятели. Когато съпругът ми бе все още жив, а Фийби — малко дете, я виждах доста често.

— А сега?

Тя се намръщи.

— Не, сега я виждам рядко. Вината за това е моя. — Старата дама вдигна костеливата си ръка. — Артритът е дяволска работа. По-лесно е да си стоиш у дома, отколкото да ходиш на гости. Това, разбира се, е неприятно. За последен път видях Фийби преди година. Тогава бях малко рязка с нея и тя не дойде повече. Грешката е моя — повтори тя.

„От стара коза яре е — помисли си сержантът. — На нея може да се разчита повече, отколкото на хулите и клюките на другите.“

— А знаете ли нещо за приятелките й мисис Гуд и мис Катрел?

— Срещала съм ги и навремето ги познавах доста добре. Фийби ги водеше на гости през ваканциите. Чудесни момичета. Интересни са, а и имат характер.

Робинсън погледна бележника си.

— Един от селяните ми каза — погледна отново той, — цитирам: „Тези жени са опасни. На няколко пъти са се опитвали да прелъстят момичета от селото. Веднъж дори направиха опит да включат дъщеря ми в лесбийските си оргии“.

Сержантът вдигна поглед.

— Знаете ли нещо за това?

Мисис Ледбетър отметна един паднал на челото й кичур.

— Дилис Барнс, предполагам. Тя няма да остане много очарована от факта, че сте я нарекли селянка. Тази жена е невероятен сноб и се мисли за една от нас.

Робинсън бе заинтригуван.

— Откъде знаете?

— Че го е казала Дилис ли? Просто защото е една глупава лъжкиня. Това, разбира се, се дължи на лошо възпитание. Тя е от типа хора, които предпочитат да ги убият, вместо да им се присмиват. Със снобските си идеи са развалили и децата си. Изгониха сина им от училище за хулиганство. А дъщеря им Ема… — Тя направи гримаса. — Страхувам се, че горката Ема е доста разпусната. Предполагам, че по този начин отмъщава на майка си.

— Разбирам — каза сержантът объркано.

Старата дама цъкна с език.

— Момичето ходи да се сношава в горичката на Стрийч Грейндж — обясни тя. — Там е любимото й място.

Долната челюст на сержанта увисна от удивление и мисис Ледбетър отново цъкна с език.

— Една вечер Ема е била видяна да се измъква оттам и майка й веднага скалъпи абсурдната история, която ви е разказала — поклати глава тя. — Разбира се, това са един куп глупости, на които никой не вярва. Но всички се преструват, че наистина е така, защото мразят Фийби. А самата тя още повече влошава положението си, като ясно им показва презрението си. Това е голяма грешка. Както и да е, можете да попитате Ема. Тя не е лошо момиче. Предполагам, че ако й обещаете да не разпространявате думите й, ще ви каже истината.

Сержантът си отбеляза нещо.

— Благодаря, ще я попитам. Казвате, че горичката е любимо място за… ъъъ… сношение.

— Точно така — отговори твърдо тя. — Преди сватбата с Реджи редовно ходехме там. Мястото е много хубаво. Особено през пролетта. Цветя, птички… Красота!

Робинсън леко се дръпна.

— Е, хайде — каза спокойно мисис Ледбетър. — Виждам, че сте изненадан, но младите днес знаят толкова малко за секса. По мое време хората бяха не по-малко нетърпеливи от сега. Благодарение на Мери Стоупс^[1] вземахме необходимите предпазни мерки — усмихна се тя. — Когато станете на моите години, млади човече, ще разберете, че човешката природа почти не се променя. Животът за повечето от нас е преследване на удоволствието.

„Е, това поне е истина“ — си каза Робинсън и си представи халбата с бира.

Сержантът реши да изостави предразсъдъците си.

— В горичката на Стрийч Грейндж открихме няколко захвърлени презерватива. Те идеално се връзват с вашите думи, мисис Ледбетър. Знаете ли и за други, освен Ема Барнс, които ходят в горичката?

— Не мога да бъда категорична, но имам едно-две предположения. Ако ми обещаете да говорите с хората тактично, ще ви кажа още две имена.

— Обещавам — кимна Робинсън.

— Пади Кларк, собственикът на кръчмата. Женен е за една стара брантия, която си няма и хабер колко надарен е мъжът й. Тя си мисли, че докато почиства кръчмата вечер, Пади извежда кучето на разходка. Аз обаче твърде често съм виждала животното да търчи самотно назад-напред, за да повярвам на тази история. Страдам от безсъние — обясни старата дама.

— И другият?

— Еди Стайнс — един от работниците във фермата „Байуотър“. Симпатичен малък дявол, който сменя момичетата всяка седмица. Виждала съм го да отива натам няколко пъти — кимна тя в посока на Грейндж.

— Бяхте много любезна — каза й сержантът.

— Нещо друго?

— Да — отвърна срамежливо той. — Виждали ли сте някакви непознати насам? Да кажем през последните шест месеца?

Въпросът му бе посрещнат с искрено удивление. Мисис Ледбетър се изсмя:

— Може би преди двадесет и пет години щях да съм в състояние да ви отговоря на този въпрос. Но сега е невъзможно — повдигна рамене тя. — Тук постоянно има непознати. Особено през лятото. Туристи, хора, които просто минават и спират да хапнат в кръчмата, летуващи в къмпинга край Ийст Дийлър. Напоследък имаше няколко каравани, които засядаха в канавката на ъгъла. Обикновено са френски. Французите са толкова лоши шофьори. Питайте Пади. Той ги издърпва оттам с един джип. Но по този въпрос не мога да ви кажа нищо.

— Сигурна ли сте — подкани я Робинсън. — Може би някой, който е дошъл пеш? Някой, когото познавате отдавна.

Ейми Ледбетър изненадано възкликна:

— Да не би да имате предвид Дейвид Мейбъри? Със сигурност не съм го виждала през последните месеци. В противен случай бих се обадила в полицията. За последен път видях Дейвид една седмица преди да изчезне. Беше в Уинчестър по времето, когато още можех да карам кола. Срещнах го в „Уулуъртс“. Купуваше плюшено мече за Джейн. Той бе доста странен човек. Бесен днес, очарователен утре. Съпругът ми би го окачествил като „простак“, но човек като него винаги привлича жените.

Тя замълча за момент.

— И, разбира се, скитникът — додаде старата дама след малко.

— Какъв скитник?

— Ами мина оттук преди няколко седмици. Смешно старче с мека кафява шапка, килната на тила. Спомням си, че пееше „Моли Малоун“^[2]. И то доста хубаво. Попитайте Пади за него. Сигурна съм, че се е отбил в кръчмата.

Тя уморено се отпусна назад.

— Изморих се. Не мога да ви помогна повече. Предполагам сам ще намерите изхода, млади човече. Не забравяйте да затворите външната врата — каза мисис Ледбетър и затвори очи.

Сержант Робинсън се изправи.

— Благодаря ви, че ми отделихте толкова много време, мисис Ледбетър.

Докато излизаше на пръсти, той чу лекото похъркване на старата дама.

Инспектор Уолш затвори телефона и се загледа замислено. Д-р Уебстър бе дразнещо неуслужлив.

— Не мога да докажа, че е Мейбъри, не мога да докажа и че не е — бе казал весело по телефона той. — Но личното ми мнение е, че не е.

— Защо, за бога?

— Има твърде много несъответствия. Например косата не е същата, въпреки че това не е решаващо. Изпратих проби на един мой приятел, който е експерт в тази област, но не се обнадеждавай прекалено много. Той ме предупреди, че космите, които имаш от четката за коса на Мейбъри, са в доста лошо състояние. В това отношение съм безсилен.

— И какво друго?

— Зъбите. Забеляза ли, че трупът няма зъби? Нито резци, нито кътници, нищо. Това е знак, че е носил зъбни протези, въпреки че не намерихме такива. От друга страна, според досието на Мейбъри преди десет години зъбите му са били в отлично състояние. Имал е само четири пломби. Това е доста красноречива разлика, Джордж. Трябва да е заболял от ужасна болест на венците, за да му опадат всички зъби за десет години.

Уолш се замисли за момент.

— Да предположим, че по някаква причина е искал да промени самоличността си. Тогава може нарочно да си е извадил зъбите.

Това явно развесели Уебстър.

— Малко вероятно, но не и невъзможно. Но ако приемем, че го е убила мисис Мейбъри, тогава за какъв дявол й е било да маха зъбните протези? Тя най-добре е знаела, че по тях не можем да го идентифицираме. Да си кажа право, Джордж, струва ми се, че е било точно обратното. Който и да е убиецът на нашия човек в къщата за лед, то той е премахнал всичко, което може да докаже, че не е Дейвид Мейбъри. Например пръстите на ръцете и краката липсват, така че не сме в състояние да вземем и един отпечатък. Спомни си обаче, че в къщата всички добре знаят, че ти не притежаваш отпечатъци на Дейвид Мейбъри.

— По дяволите — избухна Уолш, — помислих си, че най-после съм заловил проклетото копеле. Сигурен ли си, Джим? А какво ще кажеш за липсващите пръсти?

— Вярно е, че наистина липсват, но изглеждат като отсечени със сатър. Сравних ги със снимките от ампутацията на Мейбъри и уверявам те, между тях няма нищо общо. Мейбъри е изгубил само последните стави на пръстите си. При нашия труп са откъснати от основата.

— Това не доказва, че не е Мейбъри.

— Съгласен съм, но изглежда така, сякаш някой, който е знаел, че Мейбъри е с липсващи пръсти, се е опитал да ни заблуди, че мъртвецът е той. Да ти кажа честно, Джордж, дори не съм сигурен, че липсващите пръсти са дело на човек. Твърде е възможно да са били отхапани от някакво зверче с остри зъби. Огледах костите много внимателно, но не мога да определя какви са били животните. Не мога да различа дори белези от зъбите им.

— Кръвна група?

— Тук вече улучи. И двамата са с нулева положителна. Точно както и половината от населението на страната. И като говорим за кръв, да ти кажа, че е важно да намериш дрехите му. От пръстта на земята успяхме да вземем много малко проби.

— Чудесно — изръмжа Уолш. — И какви са добрите новини?

— Още не съм напечатал доклада си, но ще ти кажа главното. Мъж, бял, висок приблизително метър и осемдесет. Бедрените кости са в много лошо състояние, но смятам, че е бил едър човек, склонен към пълнеене. Коса до раменете, татуировка на дясната предмишница. Носел е обувки номер четиридесет и две. Не знам каква е била косата му, преди да посивее, но предполагам — тъмна. Възраст над петдесетте.

— За бога, Джим! Не можеш ли да бъдеш по-точен?

— Когато става въпрос за стареещи хора, никой не може да бъде точен, Джордж. Щеше да е добре, ако разполагах поне с два-три зъба. Всичко зависи от разстоянието между черепните плочи, но засега смятам, че възрастта е между петдесет и шестдесет години. Щом получа нови резултати, ще ти се обадя отново.

— Добре — каза унило Уолш. — Кога е умрял?

— По този въпрос се наложи да се посъветвам. Като се има предвид, че летните горещини са повишили температурата в къщата за лед, без да се забравя, че ако вратата е била отворена, вътре ще да е било доста топло, и като изключим възможността ръфането на трупа от гризачите да е ускорило разлагането, плюс вероятните рани, нанесени от човешка ръка, но без да се вземат под внимание насекомите, тъй като яйцата им върху трупа не са много, въпреки че изпратих някои от ларвите за по-подробно изследване…

— Добре, добре, не съм те молил за скапани уроци по биология. От колко време е мъртъв?

— Осем до дванадесет седмици или два до три месеца както предпочиташ.

— Не предпочитам нито едното. Много си неточен. Има цял месец разлика. Кое ти се струва по-вероятно, осем или дванадесет?

— Може би някъде по средата, но не ме цитирай.

— Ще имаш късмет, ако не го направя — затръшна сърдито слушалката Уолш.

След това се обади на секретарката си по разговорната уредба:

— Мери, скъпа, можеш ли да ми донесеш всичко, което имаме за един човек, изчезнал преди два месеца? Име: Даниел Томпсън, адрес: някъде в Ийст Дийлър. Мисля, че със случая се е занимавал инспектор Стейли. Помоли го да ми отдели пет минути, ако е свободен.

— Разбира се — изчурулика секретарката му.

Погледът на инспектора се спря върху дебелото досие на Дейвид Мейбъри, което бе извадил от архива тази сутрин. То седеше в края на бюрото му чистичко и усмихнато в блестящата си нова подвързия. Досущ като обещание за пролет.

— Копеле мръсно! — каза му главният инспектор Уолш.