Мики Спилейн
Змията (7)

Глава 7

Позвъних на Хай от аптеката на авенюто и получих адреса на Пийт Ладеро. Заварих го у тях и го помолих да събере изрезките от вестниците отпреди трийсет години по случая Мотли-Конли и да ги донесе в офиса. Той промърмори нещо за това, че изпускал любимата си телевизионна програма, но имаше нюх за новините и каза, че ще му трябва един час да събере необходимата информация.

В закусвалнята на самообслужване на ъгъла на Четирийсет и четвърта и Четирийсет и пета взех един поднос, натоварих го със сладкиши и се качих горе, за да обмисля нещата. Не беше случайно съвпадение. Знаех, че Тоби Джърси ще бъде на същото място, където си беше всяка нощ през последните десет години. Оставих го да довърши вечерята си, взех си кафето и седнах на масата му. Без малко да се задави, като ме видя, огледа се бързо наоколо и се поотпусна.

— По дяволите, не можеш ли да ми се махнеш от главата? Сега пък какво искаш?

— Просто един малък разговор, Тоби.

— Казах ти всичко, което знам. Откачи се от мен, Майк. Не искам да те виждам, старче. Знаеш ли, че вече ме разпитваха?

— Кой?

— Една пачавра от кръчмата. Знаеше почти всичко за теб. Опитах се да я излъжа и казах, че си търсел дама за през нощта, но тя не се хвана на въдицата. Каза, че те познавала много добре. Търсел си нещо друго. Ще ми подрежат опашката заради теб.

— Аз и така ще ти я подкъся.

— По дяволите. Знам, че си способен на това.

— Окей, Тоби, тогава още утре ще започнат да те следят. Щом си покажеш носа на улицата, ще ти искат удостоверението за самоличност. Да не говорим за това, че ще трябва да се регистрираш два пъти седмично в полицията…

Джърси Тоби ме изгледа с побеляло от притеснение лице.

— Хайде, Майк, няма да направиш това.

— Искаш ли да опитаме?

Той допи кафето си, огледа се нервно наоколо, докато не се увери, че сме сами, и кимна.

— Печелиш. Казвай какво искаш да знаеш.

— Да се върнем отново към Дикерсън, Тоби.

— Вече говорихме за него.

— Сигурно си чул и още някои неща.

— Разбира се… Втора ръка информация, чрез уличниците.

— Добре. Какво се чува за парите? След като в града започват да пристигат главорези, значи някой ги е привлякъл. Кой пръска зелено наоколо?

Езикът на Тоби облиза засъхналите му устни и той започна да върти копчето на сакото си.

— Виж какво, Майк… Ако ти кажа, това ще бъде за последно.

Повдигнах рамене.

— Обещаваш ли, Майк?

— Дадено. Ще изчезна.

— Добре тогава. Мардж… червенокосата. Била е с някакво момче миналата нощ. Но без имена, Майк. Нямам намерение да ти съобщавам никакви имена. Предпочитам този тип търговия. Та, твърдите момчета си падат много по Мардж. Прави доста забавни неща с тях, нали разбираш? И така, това момче… изглежда, е представител на някоя доста голяма клечка. Дошъл е да му направи услуга. Тези от Чикаго са винаги готови да ти окажат услуга. Не казал какво трябва да направи, но е готов. Сега неговият бос го наел, защото му била поискана тази услуга, само дето босът му никога не правел услуги. Или е бил купен, или е бил заставен да я направи. Някой е успял да разбере нещо за боса му и сега върти търговия. Не ме питай какво е то. Кой съм аз, та да знам? Просто събрах две и две, и нещата започнаха да се изясняват. Някой изгражда организация и макар че наоколо се леят реки от пари, момчетата го правят по принуда.

Облегнах се назад в креслото и се загледах в него.

— Ако някой наистина изгражда организация, това обяснява всичко. Каквато и да е принудата, тя вкарва свежи сили, които не могат да бъдат купени за пари, но след това с тези свежи сили могат да се изкарат големи пари.

— Сигурно е така — съгласи се Тоби. — Не искам повече да мисля за това.

— Колко човека са засега?

— Достатъчно. С такава банда наоколо, не бих посмял дори да си покажа носа навън.

— Тези момчета идват от важни места, така ли е?

Тоби кимна.

— От възможно най-важните. Това са хора на синдиката. Те се наемат само за индивидуални акции. Ще си имаш неприятности, момче.

— Благодаря, рожбо. Много ми помогна.

— Не съм щастлив от това. Надявам се, че ще те спипат, преди да са ме заковали.

— Недей да мислиш за това — казах му аз и станах от масата.

Оставих го там и тръгнах към офиса. Валеше. Ако Тоби се окажеше прав, мистър Дикерсън подготвяше хитър номер. Щеше да мине, защото той беше умен и имаше на разположение много време, за да обмисли всички подробности. Лека-полека той е заплитал мрежата около големите босове, за да ги принуди да му сътрудничат. Имаше опит, пари и желание. Едното водеше към другото. След като бандата беше налице, можеше да се изгради и организация, която да оползотвори трите милиона.

Ако мистър Дикерсън беше Блеки Конли, всичко си идваше на мястото.

Трябваше да чакам само петнайсет минути в офиса си, преди да се покаже Пийт Ладеро. Носеше пакет под мишница. Сложи го на масата и го отвори.

— Ще ми дадеш ли някои обяснения първо?

— Разследвам случая Блеки Конли — казах аз.

— Мога да се разплача — че той е мъртъв от доста време!

— Така ли мислиш?

— Добре де… — Той спря за момент и започна да се взира в лицето ми. — Да не си надушил нещо?

— Запознат ли си със случая?

— Прегледах го. В списанията имаше доста материал по него, така че го познавам в общи черти. Казвай сега.

— Ако Конли е останал жив, сега разполага с три милиона. Макар и стар, може да започне да ни създава доста неприятности.

— Момче, пак започна да съживяваш мъртъвците. — Той се протегна към изрезките. — Нещо специално ли търсиш?

— Връзката на Конли с обира. Взимай половината и да ги прегледаме.

Седнахме и започнахме да четем. Обади се Велда и аз й казах да намине, след това се върнах към изрезките.

Обвинението е имало успех. Сони Мотли бил обявен за виновен, защото бил заловен на местопрестъплението и не можеше да очаква нищо друго, освен доживотна присъда. Буйствал е през цялото време на съда, псувал е всички — от съдията надолу, но особено — Торънс и Конли. Торънс, защото не го оставял на мира, а продължавал да се ровичка из детайлите, и Конли — заради двойния удар и куршума в рамото.

Най-голям интерес предизвикали липсващите три милиона долара, но въпреки старателните търсения по цялата страна, не могли да открият нищо. Сони Мотли е нямал нищо против да разкаже всичко, ако с това е можел да навреди на Блеки Конли и на невидимата фигура, която е режисирала целия спектакъл. Изглежда, тогава разбрал, че именно двамата са планирали двойния удар, но Сим Торънс не можел да намери каквито и да било доказателства за съществуването на скрити фигури.

Имало е и още един свидетел. Казвала се Сали Девон и била призована, защото се е смятало, че сътрудничи на Сони. Показанията й били толкова объркани, че всички решили, че тя е красива, но тъпа и едва ли знае нещо за операцията на бандата. Сони и останалите признали, че тя няма нищо общо с обира, и това, изглежда, сложило край на нейното участие в делото. Само един репортер споменаваше нещо, което можеше да има някакво значение. Преди да бъде освободена от свидетелското място, тя казала, че би желала да хванат змията, която е отговорна за всичко.

Това ме обезпокои. Сю твърдеше същото, само че в нейните изявления имаше леки несъответствия. Първо каза, че някаква змия била убила майка й, а след това започна да твърди, че това било змията! Сю Девон си спомняше нещо. В пияно състояние Сали Девон проклинала не змиите… а змията. Старата госпожа Лий просто не беше разбрала правилно.

Сега се появяваше Змията. Това е бил човекът, който е организирал цялата проклета операция. Човекът, когото никой не познаваше и не беше виждал. Човекът, който беше подготвил двойния удар.

Блеки Конли. Той наистина изиграл хитро играта. Бил е помощник на Сони Мотли и именно той е предложил да се захванат за тази операция. Направил е двоен удар и се е измъкнал с парите. Бил е по-велик, отколкото някой е можел да предположи. Толкова велик, че успял да се потопи за десетилетия в неизвестност, за да се върне по такъв впечатляващ начин.

Ако схемата му проработеше.

А тя проработи.

Бях се загледал в изрезките и Пийт прекъсна размишленията ми:

— Намери ли нещо?

— Мисля, че открих нещо.

— Ще ми кажеш ли?

— Защо пък не? — Оставих изрезките на масата и го погледнах. — Можеш ли да го запазиш в тайна?

— По-добре първо ми кажи.

Когато му казах, той подсвирна тихо и започна да пише.

— Ако това се разчуе сега, този тип може да изчезне от сцената и никога няма да го хванем. Можеш да броиш изстрелите, старче, но те съветвам да почакаш. Играта може да загрубее.

Той остави молива настрани и се ухили.

— Това е голям материал, Майк. Ще ми го дадеш ли?

— Готово.

— Може ли да включим и Хай?

— Разбира се. Впоследствие ще имаме нужда от подходяща обработка на общественото мнение. Можеш да му ги предадеш.

— Добре, Майк. — Той взе изрезките и тръгна към вратата. — Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

Махнах му с ръка за сбогом, вдигнах телефонната слушалка и набрах номера на Пат. Този път си беше вкъщи, сърдит, че съм го вдигнал от леглото.

— Как се справяш, Пат?

— Имам нещо ново за теб.

— О!

— Отпиши Арнолд Гудуин. Мъртъв е.

— Какво е станало?

— Умрял е преди няколко месеца в автомобилна катастрофа близо до Саратога. Тялото му лежало доста време в моргата, без някой да го изиска. Току-що получихме доклада заедно с отпечатъците му.

— Съвпадат ли?

— Разполагаме с доста негови отпечатъци и всички съвпадат. Мъртвият човек е Гудуин. Не е било нищо повече от пътнотранспортно произшествие.

— В такъв случай нещата стават по-лесни. Все още ли работиш по случая Левит?

— Непрекъснато. Прегледахме основно досието му и се опитваме да си изясним всичко до момента, в който е умрял. Няма да бъде лесно. Това момче е знаел как да се освобождава от опашки. Двама от моите хора са се заели да разследват последните му два месеца и все ще открият нещо. Случайно се натъкнах на нещо интересно в историята му.

— Какво е то?

— След като се лишил от лицензията си за частен детектив, бил арестуван деветнайсет пъти. Осъждан е само два пъти, но обвиненията са доста сериозни. Имал е късмет обаче със защитниците. Единайсетия път е бил обвинен за нападение и именно Сим Торънс го защитавал и спечелил делото.

— Не ми харесва това, Пат.

— Не се грижи много. По това време Сим се е занимавал с частна практика и случаят е бил един от стоте, с които се е занимавал. Левит никога не е използвал един и същ адвокат два пъти, но винаги се е обръщал към добри адвокати. Торънс има доста добра репутация като адвокат и шансовете те да са свързани по някакъв начин са нищожни. Разбрахме това тази сутрин и лично се обадих на Торънс. Той изпрати Джералдин Кинг да донесе пълното досие по случая. Отнело му е един час в съда, и това е всичко. Получил е петстотин долара хонорар.

— Кой е бил потърпевшият?

— Някаква маймуна — собственик на бар и на полицейско досие. Нещата се свеждат до обикновен уличен бой, но Торънс успял да докаже, че Левит просто се е защитавал. Има и още едно странно съвпадение. Сегашният ни окръжен прокурор, Чарли Форс, е защитавал Левит по седемнайсетото му обвинение. Същото обвинение и същият изход.

— Много странно, че тези двамата са се срещали.

— Майк, в нашия бизнес не можем да не срещаме престъпници. Той ги е срещал, аз съм ги срещал, а и на теб ти се е случвало. Но има и още нещо. Хората, които пратих да разследват случая, носят със себе си снимки на Левит. Тази вечер ми позвъни някой, който е видял фотографията и искаше да знае за какво става дума. Не си каза името и нямаше време да установим откъде се обажда. Не му казах нищо, но му съобщих, че ако има някаква информация, отнасяща се до Левит, може да ни я предаде. Опитах се да задържа разговора, за да установим местонахождението му. Мисля, че разбра. Каза „разбира се“, след това затвори слушалката. Успяхме само да разберем, че е звънял от Флатбуш.

— По дяволите, Пат, Левит е именно оттам.

— Два милиона души са също оттам. Ще го изчакаме. Знам само, че е говорел от открит телефон, не от кабина, освен ако вратата й не е била отворена. Вероятно се е обадил от някакъв бар. Чувах оживени разговори и музикален бокс.

— Ще трябва да го изчакаме. Сигурно има нещо предвид.

— Обикновено те се обаждат пак — каза Пат. — Какво смяташ да правиш?

— Имам някои идеи.

— Кога ще ги чуя?

— Може би утре.

— Ще чакам.

Затворих слушалката и се втренчих в телефона, след това зарових лице в дланите си и се опитах да свържа нещата. Шибана работа, това беше всичко, което можах да измисля. Шибана, но имаше смисъл.

Телефонът издрънча и ме върна към действителността. Вдигнах слушалката, казах „хелоу“ и чух напрегнат глас.

— Джералдин Кинг се обажда, Майк. Можеш ли да дойдеш веднага?

— Какво е станало, Джералдин?

Беше толкова възбудена, че не можеше да говори. Просто повтори:

— Моля те, Майк, ела веднага. Сега. Много е важно. — Нямах право на избор, защото затвори слушалката.

Оставих бележка на Велда къде бях тръгнал, като я уверих, че веднага щом свърша, ще се прибера в апартамента, и я сложих на видно място.

Долу видях гърбовете на двете ченгета, които трябваше да ме следят, измъкнах се през страничната врата, без да ме забележат, и хванах едно свободно такси на ъгъла на улицата. Дъждът се беше усилил — поройният нюйоркски дъжд, който, изглежда, винаги придружаваше неприятностите. Насочихме се към Уестсайдската магистрала и аз се облегнах на възглавничките, като се опитах да подремна. Беше невъзможно да заспя, дори за малко, така че просто си седях и се връщах мислено към тези седем години, когато забравата беше толкова лесно нещо.

Една бутилка беше достатъчна.

Ченгето пред имението на Торънс провери картата ми за самоличност, преди да ме пусне да вляза. Имаше вече двама репортери, които говореха с някакъв цивилен полицай и един капитан пожарникар, но очевидно не можеха да измъкнат нищо от тях.

Джералдин Кинг ме посрещна на вратата със загрижено лице.

— Какво се е случило? — попитах аз.

— Павилионът на Сю се подпали.

— Момичето добре ли е?

— Няма й нищо. Сложих я да спи на втория етаж. Хайде, влизай.

— Не, искам първо да видя павилиона.

Тя си навлече един пуловер и затвори вратата след нас. Прожектори осветяваха мястото, а дъждът шибаше косо лъчите.

Не беше останало много, само овъглени руини и бетонните основи. Пожарникарските маркучи и дъждът бяха унищожили всяка следа от огън, само в единия ъгъл се извиваше слаб пушек и аз видях остатъците от грамофона и стойката на микрофона. Разпръснатите по пода парчета от огромното огледало хвърляха слаби отблясъци светлина. Нищо друго. Каквото и да е имало вътре, беше загубено завинаги.

— Сега можем да се върнем — казах аз.

Когато влязохме вътре, Джералдин приготви по едно питие за двамата и ние застанахме в нишата, гледайки навън през прозореца. Успокои се едва когато привърши наполовина питието си. Накрая каза:

— Тази сутрин Сю дойде тук. Не зная какво й беше станало, но открито обвини мистър Торънс, че е убил майка й. Продължаваше да твърди, че научила това от майка си.

— Как може да твърди, че майка й именно й е казала, че е била убита, след като тя е трябвало да бъде жива, за да й го каже?

— Знам, знам, но тя твърдеше, че майка й била написала нещо и тя щяла да го открие. Знаеш, че пазеше всички лични вещи на майка си в павилиона.

— Да, видях някои от тях.

— Мистър Торънс е в разгара на важна политическа кампания. Той беше много ядосан и искаше веднъж завинаги да реши този въпрос, така че докато Сю беше тук, той отиде в павилиона и претърси всичките й неща, опитвайки се да докаже, че сред тях няма нищо инкриминиращо го.

Сю трябва да го е видяла от горния етаж. Тя слезе долу с крясъци, изтича навън и му каза да напусне павилиона. Никой не можеше да я успокои. Заключи се вътре и не искаше да излезе, но докато беше там, нямаше за какво да се безпокоим. Беше го правила и преди. И двамата сме свикнали с нейните изблици на ярост.

Късно следобед позвъниха на мистър Торънс и той трябваше да отиде в офиса си, за да уреди някои въпроси, свързани с кампанията. Два часа по-късно погледнах случайно навън и видях, че от павилиона излиза пушек. Зданието гореше отвътре и Сю все още беше в него. Грамофонът свиреше и когато надзърнах през прозореца, видях, че тя танцуваше с една от онези ужасни кукли, които принадлежаха на майка й.

Не искаше да излезе, дори не отговаряше… нищо. Предполагам, че съм започнала да крещя. За щастие зад оградата имаше полицай. Просто минавал оттам.

Поклатих глава.

— Не е така. Местната полиция сътрудничеше с градските власти. Бил е там на пост. Продължавай.

— Той веднага дойде и изкърти вратата. Сю беше изпаднала в безсъзнание, лежеше на пода, а пламъците поглъщаха стените. Измъкнахме я навън и я занесохме в къщата. След това я сложих в леглото. Един от съседите видял пламъците и се обадил на пожарникарите. Те пристигнаха, но нямаше нищо за гасене. Щетите не са кой знае какви… но сега никога няма да узнаем какво именно е търсела Сю сред вещите на майка й.

— Къде беше Торънс по това време?

Тя се обърна бавно към мен, придържайки чашата си с два пръста.

— Знам какво си мислиш, но може би двайсет минути преди това говорех с него по телефона. Беше в градския си офис.

— Как можеш да бъдеш сигурна?

— Защото говорих и с двама други в офиса за едно парти.

— А сега къде е?

— Замина за Олбъни за среща с избирателите си. Ако искаш, ще се погрижа да го уведомят и предполагам, че ще се върне веднага.

— Не смятам, че е необходимо. Мога ли да видя Сю?

— Тя сигурно спи. Беше изпаднала в пълно изтощение. Сигурно знаеш, че тя е предизвикала пожара.

— Не знам.

— Но аз знам.

— Откъде?

— Тя ми каза. Когато се събуди, ще ти каже и на теб.

— Тогава да я събудим.

— Добре.

Спалнята на Сю беше съчетание от стая на малко момиче и стая на възрастен човек. На нощното й шкафче имаше снимки на Сали Девон заедно с нейни собствени снимки в балетно трико. Имаше и грамофон с почти същия като в павилиона набор от дългосвирещи грамофонни плочи с класическа музика. Навсякъде бяха разпръснати играчки, повечето от които изобразяваха смешни животни и кукли балерини.

Тя лежеше в леглото като дете, светлите й коси обгръщаха лицето й, с една ръка прегръщаше едно огромно животно, чиято козина беше доста поопърлена, а муцуната му беше до такава степен овъглена, че не можеше да се разпознае на кого принадлежи. Тя се усмихваше на сън, притискаше играчката здраво към себе си и беше заровила лицето си в нея.

Докоснах я по рамото.

— Сю…

Не се събуди веднага. Повторих името й още два пъти, преди да отвори очи.

— Здрасти, Майк — каза тя.

— Сю… ти ли причини пожара?

— Да, изгарях старите документи на мама. Не исках той да ги види.

— И какво стана?

Тя се усмихна отново.

— Не знам. Изведнъж всичко пламна. Тогава се почувствах щастлива. Не ме беше грижа. Пеех и танцувах, докато всичко гореше, и се чувствах добре. Това е всичко, което си спомням.

— Добре, заспивай.

— Майк…

— Какво?

— Съжалявам.

— Всичко е наред.

— Сега той ще ме изгони или нещо от този род.

— Не мисля. Било е нещастен случай.

— Не беше. Аз го желаех.

Седнах на края на леглото и взех ръката й. Тя все още беше в състояние на полушок и понякога именно в такова състояние хората могат да кажат много неща.

— Сю… спомняш ли си, когато ми каза, че майка ти била убита от змия?

Очите й побягнаха настрани, след това се върнаха обратно.

— Змията го направи. Така казваше. Змията щеше да я убие, защото така се налагало.

— Кой е змията, скъпа?

— Каза ми, че змията ще я убие — повтори тя. — Спомням си много добре. — Очите й започнаха да се разширяват и ръката й се стегна под дланта ми. — Тя каза…

Но аз не й позволих да говори повече. Беше много близко до припадък, така че се наведох и я целунах по челото. Страхът изчезна от лицето й толкова внезапно, колкото се беше и появил, и тя се усмихна.

— Сега заспивай, сладур. Ще те видя утре сутринта.

— Не си отивай, Майк.

— Ще бъда тук.

— Моля те, Майк.

Смигнах й и се изправих.

— Заспивай, рожбо, затваряй очички.

— Добре, Майк.

Оставих нощната лампа включена, вратата открехната и слязохме долу с Джералдин. Седнах на кушетката и взех питието, което беше приготвила, и започнах да отпивам бавно от него.

Навън дъждът удряше по прозорците, масажирайки ги с размити, влажни пръсти. Джералдин включи грамофона, пусна тежките завеси на прозорците и загаси всички лампи, с изключение на една. След това седна до мен.

Едва тогава ме попита:

— Какво ще правим, Майк?

— Засега нищо.

— Навън имаше репортери.

— Какво им каза?

— Че е станало случайно. Наистина не беше нещо ценно… само един малък павилион. Ако не беше се случило в имението на мистър Торънс, никога нямаше да привлече вниманието им, но… нали разбираш?

— Няма да могат да измъкнат нищо от този инцидент.

— Но ако Сю продължи да отправя подобни обвинения… сега е предизборна година, Майк. Кампанията за щатски губернатор има особено голямо значение. Знаеш какъв е интересът на двете партии към този пост. Това е ключов щат. Оттук губернаторът може лесно да се озове в Белия Дом или най-малкото да оказва значително влияние върху националната политика. Ако нещо се случи, нещо, което може да наклони везните в полза на опозицията, това ще бъде ужасно. Тази работа със Сю започва ни се изплъзва от ръцете.

— Твоят шеф знае ли за това?

Тя кимна, след това пое една дълга глътка от питието си.

— Да… аз съм тук отчасти и поради тази причина. Съпровождам мистър Торънс в неговите кампании като негов асистент и като гледачка на Сю. Тя не разбира това, а и аз се старая винаги да я заема с нещо, за да разсея антагонизма между тях. През целия си живот тя се е старала да се съревновава с майка си… иска да стане шоугърла. Отдадена е изцяло на пеене, танци и рисуване… Получаваше най-доброто, което мистър Торънс можеше да й даде. Възползва се от тези възможности не само за да си пробие път в шоу бизнеса, но и за да избяга от него. Тъжно е, но е истина.

— Опитваш се да анализираш поведението й?

Тя ме изгледа над чашата си.

— Не, тя ми го каза. Можеш да я попиташ.

— Вярвам ти.

— Какво можем да направим? Положението е критично.

— Ще измисля нещо.

— Ще го направиш ли, Майк? Изпитваме ужасна нужда от помощ.

— Ти наистина ли обичаш тези политически глупости?

— Това е животът ми, Майк. Целият отдаден на политиката.

— По дяволите, много си млада, за да умреш. Може би е трябвало да се родиш мъж.

— В политиката има място и за жени.

— Глупости.

— Искаш жените да са си жени, така ли?

— Те са именно това.

— Добре. За теб ще бъда само жена.

Тя остави питието си на подноса за кафе, взе моето от ръката ми и го постави на същото място, и двете недопити. В очите й се бе появил внезапен глад, лицето й пламтеше, а устните й сякаш бяха разцъфтели. Пръстите й се насочиха нагоре и — едно по едно — тя разкопча копчетата на блузата си, докато тя не се разтвори, след това с леко движение на раменете я остави да падне зад нея, а пръстите й започнаха да сътворяват магия с нежната тъкан на сутиена. Тя го захвърли настрани и той полетя на пода, където остана да лежи почти незабележим.

Погледнах я, без да я докосвам, поглъщайки прекрасните възвишения на гърдите й, преизпълнени със страст. Усещах благоуханната топлина на тялото й, стомахът й се движеше спазматично под колана на полата й.

— Как изглеждам… като жена, Майк?

— Прекрасно — казах й аз. Протегнах се към нея, обърнах я към себе си и полугола я взех в обятията си. Пръстите ми докосваха косите й, отначало нежно, а след това с все по-голяма настойчивост, която я накара да потрепери.

Тя се изправи, изви глава и затърси устните ми, докато накрая не ги намери, след това се превърна в част от мен, устните й — зрял, сочен плод, езикът й — жив, жизнен орган, душа, търсеща друга душа. Отделих я неохотно от себе си, устата й все още продължаваше да се труди, сякаш целуваше моята, очите й затворени, едва дишаща.

Някъде в къщата заби часовник и глух трясък от гръмотевица навън се разнесе като ехо. Ръката ми тръгна по стомаха й, докато върховете на пръстите ми не откриха пътя надолу. Тя стенеше нежно и си поемаше дъх с леки стенания. За момент отвори очи, усмихна се и ги затвори отново. След това заспа. Имаше труден ден. Държах я, докато се уверих, че няма да се събуди, след това я повдигнах леко, сложих възглавница под главата й и я покрих с одеялото, което лежеше сгънато на облегалката на креслото.

Сутринта щеше да се почувства по-добре. Може би щеше да ме намрази, а може би и не. Качих се по стъпалата и проверих Сю. Беше се обърнала на една страна и огромната кукла направо беше смачкана под нея.

Повиках такси от града, измъкнах се навън и зачаках пред вратата. Постовият ме попита дали всичко е наред и аз му казах да се движи на пръсти, защото и двете жени спят. Той не ме познаваше, но с картата, която носех, не рискувах нищо. Отдаде чест и се скри в тъмнината.

Инспектор Греб трябваше да види това. Щеше да подскочи от ярост. Щеше да изпита по-голямо удоволствие, ако видеше как ме изритват под опашката.

Когато таксито пристигна, шофьорът отказа да ме закара в града, затова се наложи да се прехвърля в друга кола на Джордж Вашингтон Бридж и да дам на новия шофьор адреса на апартамента си. Започнах да се хиля, когато си помислих какво щеше да направи Велда, ако знаеше къде бях само преди един час. По дяволите, едва ли щеше да ми повярва, ако й кажех истината. Тогава защо трябваше въобще да й казвам нещо? Но беше невъзможно в една и съща нощ да ми се размине два пъти. Ако Велда беше там, можех само да се надявам, че отдавна е заспала. Точно в този момент се нуждаех от сън повече от всичко друго на света.

Освободих таксито и влязох вътре. Зданието беше току-що ремонтирано и миришеше още на боя. Взех асансьора до третия етаж, намерих новия си апартамент в самия край на коридора и пъхнах ключа в ключалката. Настолната лампа в края на масичката излъчваше слабо сияние, радиото свиреше тихо. От мястото, където се намирах, можех да видя, че Велда се е разположила удобно на кушетката, и се засмях. Беше решителна жена, но сънят я беше победил. Беше заела кушетката, така че този път щях да се разположа на леглото. Утре щеше да мърмори, но все пак щеше да продължи да чака.

Тръгнах тихо на пръсти, стараейки се да не я събудя, но не можех да не я погледна, като минавах покрай нея. И когато я видях, се вледених, защото тя въобще не спеше. Някой я беше ударил с нещо по слепоочието и към ухото й се стичаше струйка кръв.

Сграбчих я и извиках: „Велда“, след това тя простена и очите й се отвориха. Опита се да ми каже нещо, но не успя — в очите й се отрази някакво движение. Погледнах настрани към мястото, където той се беше изправил, придържащ с една ръка корема си, а с другата — пистолет, който беше насочен право в главата ми.

Марв Каня най-после ме беше намерил.

В очите му се беше стаила смъртта — неговата и моята. Стомахът му кървеше и аз можех да усетя миризмата на загниваща рана, умопомрачаващия мирис на засъхнала кръв по дрехите. Изразът на лицето му беше див, устата му представляваше ужасяваща цепнатина, през която се виждаха всичките му зъби. Марв Каня беше млад, но точно сега изглеждаше стар като самата смърт.

— Чаках те, мистър.

Надигнах се бавно. Канех се да се хвърля срещу зареден револвер и нямаше никакъв шанс да успея. Умираше, но държеше в ръката си патлака като професионалист и той дори не помръдваше. Дулото на ютията му се нацели към стомаха ми.

— Точно където и аз го получих, човече, след което няма връщане назад. Ще живееш малко и ще страдаш толкова, колкото и аз страдам. Ако се опиташ да мръднеш, ще ти вкарам и един в главата за по-сигурно.

Мислех бързо, съобразявайки с каква скорост можех да отскоча встрани от изстрела. Той знаеше какво се канех да направя и се ухили въпреки болката, която изпитваше. Само за да ми даде да разбера, че нямаше смисъл да го правя, той бързо завъртя китката си и ми показа, че все още я владее. Наистина я владееше. След това дръпна чукчето назад.

— Момичето. Какво ще стане с нея?

— Какво те е грижа. Ти ще си мъртъв.

— Какво ще стане с нея?

Лицето му беше маска на страданието и омразата.

— Ще ти кажа какво ще направя. Ще я застрелям по същия начин като теб. След това ще изляза и ще умра. Навън, под дъжда, за да не бъда в тази шибана стая. В парка, именно там ще умра. Винаги съм искал да умра там.

Очите му за момент се затвориха, когато го обхванаха спазматични болки, след това той ги отвори и се ухили — само зъби и венци.

Велда се размърда на кушетката, шепнейки тихо моето име. Сигурно е влязла, когато той вече е бил тук. Насочил е пистолета си към нея, завързал я е и е започнал да чака. Сега щеше да я убие заедно с мен.

— Готов ли си, копеле?

Не помръднах. Просто стоях и се надявах, че Велда ще може да направи нещо, докато тялото ми я прикриваше, надявайки се, че ще може да отскочи встрани. Той също забеляза това и започна да се смее. Толкова му беше смешно — с цялата омраза, насъбрана в него — че започна да цвили още по-силно, като насочваше желязото с последните остатъци на професионална техника, която някога е имал.

Този смях го довърши. Смехът, който разчупи последната бариера. Смехът, който взриви живота му. Той усети, че животът го напуска, очите му се разшириха, в тях вече имаше само страх и ужас, защото си оставаше губещ, и преди да може да натисне спусъка, револверът се изплъзна от ръката му и той се строполи по лице на пода с ужасяващия звук на изтичаща от корема му гной.

Взех Велда на ръце, занесох я в спалнята и изтрих кръвта от слепоочието й. След това я покрих с одеялото и се свлякох на леглото до нея.

Навън още един мъртвец лежеше в краката ми, но той можеше и да почака до сутринта.