Мики Спилейн
Змията (4)

Глава 4

Отдавна не бях виждал Джой Адамс и жена му Синди. Сега, освен заниманията си с нощните клубове на Бродуей и устройването на световни турнета с мюзикхоловете си, той беше поел и задълженията на президент на AGVA. Но не се беше променил. Нито пък Синди. Тя все още беше поразителна красавица, която водеше нощните рубрики на телевизионния справочник.

Казах на момичето да не съобщава за пристигането ми и когато влязох, Джой се беше разположил на края на бюрото си, опитвайки се да разубеди в нещо Синди. Май не успяваше.

— Здрасти, старче — казах аз.

Той ме погледна през рамо, ухили се и скочи от бюрото с протегната ръка.

— Проклет да съм — възкликна той, — най-после се домъкна. Къде беше толкова време?

— В една задънена улица. — Погледнах зад него. — Здравей, красавице.

Синди ми хвърли ослепителна усмивка.

— Казах на Джой, че ще се появиш. Следим некролозите. Винаги оставяш опашка след себе си, Майк.

— Преследвах един тип.

— Това каза и Хай. Говедо такова, защо не дойде, когато имаше нужда от помощ?

— По дяволите, рожбо, нямах нужда от помощ, за да се въргалям пиян на земята.

— Нямах предвид това.

Джой я прекъсна с нетърпелив жест.

— Хайде, хайде, има нещо ново, нали? Да предположим, че…

— Имам нужда от помощ, приятелю.

Това го изкара от равновесие за секунда.

— Виж какво, аз не съм президент на Съединените щати, но…

— Не става дума за такава помощ — ухилих се аз.

— О?

— Ти отдавна мечтаеше за ролята на ченге, Джой.

Веждите му се повдигнаха нагоре, но Синди го изпревари.

— Виж какво, дръж момчето ми далеч от стрелците. Той си е мой и ми трябва цял. Джой е комедиант и всички тези патлашки истории му се отразяват зле на тена.

— Престани, Синди. Щом Майк желае…

— Недей да се потиш, приятел. Става дума за една дребна услуга.

Той изглеждаше разочарован.

— Но това е нещо, което ти можеш да направиш, а аз не мога — добавих аз.

Джой се засмя и финтира суинг в корема ми.

— Казвай тогава.

— Докъде се простират файловете ти?

— Зависи какво искаш да знаеш — отговори той.

Седнах на края на бюрото и започнах да подреждам нещата в ума си.

— Навремето е имало една шоугърла на име Сали Девон, която е била в бизнеса преди около двайсет години. Името говори ли ти нещо?

Джой поклати глава.

— А трябва ли?

— Не е задължително. Съмнявам се, че се е появявала в заглавията на вестниците.

— Майк… — Синди се отлепи от креслото си и застана встрани от Джой. — Не беше ли по едно време жена на Сим Торънс?

Кимнах.

— Откъде знаеш? — попита Джой.

— Просто съм много умна.

— Какво знаеш за нея, сладур.

— Нищо особено, но веднъж говорехме за политика с някакъв приятел на Джой и той случайно спомена името й. Работил е известно време с нея.

— Сега Синди се занимава с политика — съобщи ми Джой. — С кого си говорела?

— С Бърт Рийс.

— За какво мислиш, Джой? Нали ще ми помогнеш? Може би Бърт ще те насочи към някой друг, който ще знае повече неща за нея.

— Разбира се, но ако искаш да се занимаваш с политика, Синди може да…

— Не става дума за политика. Интересуват ме само нейните прояви в шоубизнеса. Тя сигурно е работила в него около десет години. Някой все още може да си спомня за нея. Омъжила се е за Сим Торънс, когато все още не е бил значителна фигура, но тази връзка би могла да освежи нечия памет. Възможно ли е?

— Разбира се, Майк. Момичетата винаги поддържат връзка. Не могат да забравят миналото. По дяволите, знаеш какво представлява шоубизнесът. Ще се поровя.

— Колко време ще ти отнеме?

— Нещо трябва да излезе още утре. Къде да те открия?

— В стария ми офис. Върнах се в бизнеса. Можеш да ме намериш и чрез „Блу Рибон Ресторант“.

Той отново ми се усмихна широко и премига от удоволствие. Сега отново се занимаваше с нещо, което му харесваше. Побъркани ченгета и стрелци. Стиснахме си ръце, кимнах на Синди за сбогом и ги оставих отново да се сражават по въпроса за новото кожено палто на Синди.

 

 

Човекът на Рикърби ме изгледа забавно и демонстрира истински чудеса на куртоазия, попита дали има нещо друго и когато казах, че няма, се обади по телефона, за да предупреди, че си тръгва. Тогава се качих горе.

През целия път я чувах как пее някаква луда мелодия. Имаше невероятен диапазон на гласа си и го оставяше свободно да се лее, издавайки странни звуци, в които се долавяше нещо познато, нещо, което беше интерпретирано извън симфоничния характер на цялото произведение.

Пеенето не идваше от етажа, на който я бях оставил. Разнасяше се отгоре и аз изхвърчах на последната площадка, застанах в края на коридора и извадих моя 45-и, чудейки се какво ли, по дяволите, става. В този глас се смесваше всичко — страх, омраза, загриженост и безнадеждност.

Когато отворих бавно вратата, гласът й започна да кънти, подсилен от ехото на празната стая. Стоеше в ъгъла, двете й ръце бяха на стената, главата й сведена надолу, раменете й се поклащаха плавно в ритъма на мелодията, копринената й руса коса хвърляше златни отблясъци от голата крушка над главата й.

— Сю… — тихо казах аз.

Тя се обърна бавно, без да прекъсва пеенето, видя ме и започна да се движи с леки балетни стъпки, докато гласът й не замря на някаква висока нота. В очите й имаше някакъв отсъстващ израз и й трябваше половин минута, докато разбере кой бях аз.

— Какво правиш тук?

— Стаята е празна — каза най-после тя.

— Защо искаш да е празна?

Ръцете й се скриха зад гърба й.

— Мебелите ме гледат. Те са като хората, а аз не искам хора.

— Защо, Сю?

— Причиняват ми болка.

— Някой наранявал ли те е досега?

— Ти знаеш.

— Знам, че никой не те е причинявал нещо лошо.

— Засега. Но убиха майка ми.

— Не знаеш със сигурност.

— Разбира се, че знам. Една змия я уби.

— Една какво?

— Змия.

— Майка ти е умряла по друга причина. Била е много болна.

Този път Сю поклати глава търпеливо.

— Започвам да си спомням. Страхуваше се от някаква змия. Така ми каза. Каза ми, че било змия.

— Била си много малка, за да си спомняш.

— Не, не бях.

Протегнах ръка и тя е взе.

— Хайде да слезем долу, сладур. Искам да поговорим.

— Добре. Мога ли да идвам тук, когато пожелая?

— Разбира се. Няма проблеми. Само не излизай навън.

Големите й кафяви очи ме стрелнаха с погледа на подгонено животно.

— Ти също знаеш, че някой иска да ме нарани?

— Хайде, рожбо, не се опитвам да те убеждавам в каквото и да било. Но трябва да бъдеш малко по-предпазлива. Мисля, че някой те преследва. Не знам защо, но ще ти кажа, когато разбера.

— Благодаря, Майк.

Почаках, докато допие кафето си и едва тогава хвърлих бомбата.

— Сю…

В очите й проблесна внезапно предчувствие за това, което щях да й кажа.

— Имаш ли нещо против да се върнеш у дома?

— Няма да се върна — отвърна тя просто.

— Искаш да разбереш какво се е случило в действителност с майка ти, така ли?

Тя кимна.

— Можеш да ми помогнеш, ако правиш каквото ти кажа.

— По какъв начин това би могло да ти помогне?

— Можеш да направиш много неща, момичето ми. Аз съм доста печен в този бизнес, затова не се опитвай да ме баламосваш. Можеш да направиш всичко, каквото поискаш. Върни се обратно и остани там. Някой иска да те пречука и ако можех да намеря безопасно място за теб, щях да се оправя и сам, без да те тревожа за каквото и да било.

Тя се усмихна несъзнателно и се загледа в ръцете си.

— Той иска да умра.

— Окей, ще разиграем твоя сценарий. Ако той наистина иска да те убие, то в дадения момент не може да направи нищо. Твърде много очи те следят.

— И твоите ли, Майк?

Ухилих се.

— По дяволите, не мога да ги сваля от теб.

— Не се халосвай, Майк.

— Добре, Сю. Сега слушай. Твоят старец ми плати пет бона, за да оправя тази бъркотия. Не изглежда да е хванат в капан, нито пък се опитва да ме подкупи, защото знае всичко за мен. Аз не съм някакво си мишле. Претрепал съм много недоносчета и съм строшил прекалено много вратове, за да си играя на дребно.

— Наистина ли си убеден, че трябва да постъпим така?

— Докато всичко не се уталожи, не мога да бъда убеден в нищо, сладур, но на дадения етап трябва да проработим всички възможности. Ще се върнеш ли?

Тя изчака за момент, след това отново ме погледна.

— Искаш ли да се върна.

— Искам.

— Ще се видим ли отново?

Тези големи кафяви очи ми идваха в повече.

— Разбира се, но какво може да направи мъж като мен с момиче като теб?

Усмивка докосна устните й.

— Доста неща, поне така си мисля — отговори тя.

 

 

Сим Торънс беше излязъл, но Джералдин Кинг нареди да изпратят лимузина, за да прибере Сю. Почаках, докато колата пристигне, видях как Сю си тръгна и се върнах в офиса си. Излязох на осмия етаж, завих покрай момъка, който се беше облегнал на стената до таблото за асансьора с гръб към мен, и ако не ми беше хрумнало, че тази поза беше прекалено странна, за да е нормална, и че може би има нужда от помощ, никога нямаше да успея да завия, защото щях да съм мъртъв с лице, забито в мраморния под.

Погледнах за миг разкривеното от болка и омраза лице и веднага се хвърлих към стената, посягайки за моя 45-и. Пистолетът му изгърмя два пъти и куршумите просвистяха по коридора покрай лицето ми.

След това вдигнах моя 45-и, готов за стрелба, но беше вече късно. Той беше вече влязъл в асансьора, който аз току-що напуснах, и вратите се затваряха. Нямаше смисъл да го преследвам. Стълбищата бяха в дъното на коридора, а асансьорът беше от бързите. Станах, изтупах се и погледнах към момчето, подало глава от една съседна врата.

— Какво беше това? — попита той.

— Проклет да съм, ако знам. Сякаш нещо се случи с асансьора.

— С него винаги се случва нещо — каза той безразлично, след това затръшна вратата.

Двата куршума се бяха заврели в тапицерията в края на коридора, с притъпени върхове и издраскани, но с достатъчно информация по себе си, за да ги занеса в лабораторията за изследване. Пуснах ги в джоба си и влязох в офиса. Набрах Пат и му казах какво се беше случило, в отговор на което той само се засмя.

— Все още имаш късмет, Майк. Само че колко ли ще продължи да ти върви?

— Кой знае?

— Позна ли го?

— Беше юнакът, по когото стреля Бейзил Левит. Дори мога да ти кажа, че името му е Марв Каня.

— Майк…

— Знам му историята. Имаш ли нещо за него?

— Мога да ти разказвам цял месец. Търсят го навсякъде. Сигурен ли си, че е бил той?

— Абсолютно сигурен.

— Сигурно е имал огромна нужда от теб.

— Пат, той има нужда от хирург за куршума в корема си. Няма да изтрае дълго, както го е подкарал, и ако все още е жив, то това е единствено за да ме пречука. Ако можем да го спипаме, ще разберем най-после за какво е цялата тази патърдия. Щом знае, че е търсен, значи няма да отиде при лекар, и след като знае, че умира, ще направи всичко възможно, за да ме пречука, преди да е гушнал букетчето. По дяволите, един прострелян човек не може да се разхожда просто така по улиците.

— Но той го прави.

— Значи ще се провали. Някой ще се опита да му помогне и той ще пречука и него. Не може да ме следва, аз се движа твърде бързо.

— Той ще те причака навън, Майк.

— По какъв начин?

— Мисли с главата си, старче. Щом знае за какво е цялата тази операция, той ще разбере къде рано или късно трябва да си покажеш носа. Остава му само да те чака там.

— А междувременно ще направиш ли нещо?

— Ще се заема веднага с това. Ако е оставил следи, ще го открием много бързо. Не може да има много места, където да се скрие.

— Окей.

— И, старче…

— Какво има, Пат?

— Нямам нищо общо с това, ако го пречукаш, разбрано ли е? Имам достатъчно хора, които точно в този момент ми дишат във врата. Новият окръжен прокурор се опитва да отнеме картата ти.

— А може ли?

— Не е невъзможно.

— Добре тогава, кажи му, че ще ви сътруднича през цялото време. Ако погледнеш в долния апартамент на зданието от другата страна на улицата, където Велда беше отседнала, ще откриеш снайперското оръжие, което е принадлежало на Бейзил Левит. Може би ще успееш да проследиш произхода му…

— Чак сега ли се сети да ми кажеш?

— Току-що го открих.

— Какво означава това?

Не му казах това, което си мислех.

— Ти ме разбра. Ще измислиш нещо.

— Може би. Сега ми донеси тези два куршума колкото може по-бързо.

— Дадено.

Когато затворих слушалката, уредих едно момче от агенцията „Стрела“ да вземе плика с двете смачкани парчета олово и се пльоснах на кушетката.

 

 

Спах три часа, като му ударих един хубав, здрав сън почти без съновидения, и когато телефонът задрънча, се събудих едва на четвъртия или петия път. Чух гласа на Велда.

— Майк…

— Тук съм, котенце. Какво има?

— Можем ли да се срещнем за един малък разговор, скъпи?

Пръстите ми стиснаха непроизволно слушалката. Малък разговор беше просто код. Това означаваше неприятност, внимавай.

В случай че някой подслушваше, казах безгрижно:

— Разбира се, момичето ми. Къде си сега?

— В едно малко заведение на Осмо авеню, близо до градската градина… барът на Лю Грийн.

— Знам къде е. Чакай ме там.

— И, Майк… ела сам.

— Добре.

На излизане се отбих в офиса на Нат Дратман и го помолих за неговия автоматичен 32-и, който той пазеше в бюрото си, пъхнах го под колана си отзад и взех едно такси до бара на Лю Грийн. Въздухът беше влажен, улиците бяха толкова гладки, че отразява светлините на града под различен ъгъл. Беше една от онези нощи, които имаха неприятен мирис.

В бара двама дръвници си разказваха истории с пиянски глас, а телевизорът се блещеше беззвучно от стената. Малък сводест коридор водеше към задната стаичка, която беше потънала в сумрак, и когато влязох, един слаб, безцветен глас ме предупреди:

— Стъпвай внимателно, мистър.

Ръцете му бяха в джобовете и можеше лесно да ги измъкне, пълни или празни, така че тръгнах с него. Той ме поведе покрай сепаретата към страничния изход, където чакаше още един, който се ухили предизвикателно и каза:

— Много му е тежка ютията. Погрижи ли се за нея?

— Направи го ти — каза хилавият.

Знаеше къде да гледа. Измъкна 45-калибровия и промърмори:

— Много мило. — Ухили се отново и го пъхна в джоба си. — Сега навън. Транспортът ни чака. Ти си истински ВИП^[1].

Мястото, където ме откараха, беше в Лонг Айланд Сити. Сградите чакаха само да ги бутнат, за да освободят място за строежа на някаква нова фабрика. Колата спря пред някакъв напуснат магазин и когато умникът ми кимна, аз го последвах, а хилавият се нагласи на шест крачки зад мен. Влязохме вътре.

На масата седяха трима. Велда беше в самия край. Единствената лампа превръщаше всичко в игра на светлосенки и правеше лицата им да изглеждат нереални.

Погледнах към Велда.

— Добре ли си, скъпа?

Тя кимна, но устните й бяха плътно присвити. Едрият тип начело на масата каза:

— Значи ти си Майк Хамър.

Казах наслуки:

— Дел Пенър?

Лицето му се втвърди.

— Чист ли е?

Двамата на вратата зад него кимнаха, единият от тях извади моя 45-и и му го подаде.

— Много си лесен, Хамър — каза Дел.

— Не очаквам неприятности.

— В твоя бизнес трябва винаги да ги очакваш.

— Ще го запомня. Каква е играта, Пенър?

— Пратил си я да разпитва за мен. Защо?

— Защото ме настъпват по петите. Един юнак на име Кид Хенд стреля по мен и, както подочувам, ти ще заемеш мястото му. Не обичам да ме блъскат.

— Ще бъдеш щастлив, ако се отървеш само с блъскане, Хамър. Носи се слух, че имаш някакво висше покровителство и ако те пречукаме, може да се вдигне голям шум. Не че не можем да го направим, но кой има нужда от шум? Окей, търсиш нещо, така че казвай какво е то.

— Разбира се. Встъпи ли вече в длъжност?

Пенър повдигна рамене.

— Все някой трябва да се заеме с това. Има ли нещо друго?

— Кой е Дикерсън?

Всички се спогледаха, преди Пенър да се реши да ми отговори. Накрая той се реши.

— Знаеш прекалено много, значи можеш да научиш и това: никой не знае кой е мистър Дикерсън.

— Все някой знае.

— Може би, но не ти и ние. Какво още?

— Сами ли измислихте този фокус?

— Можеш да заложиш задника си. Когато тази уличница започна да си пъха носа наоколо, поисках да знам защо. Попитах я и тя ми каза. Съобщи ми, че действала по твое нареждане. Сега ме чуй внимателно… Знам за цялата тази бъркотия с убийството на Кид Хенд и Левит, както и за това, че си оставил Марв Каня да бяга наоколо с куршум в корема. Не съм нареждал на никого да те преследва, но както казах, когато някой слухти наоколо, бих искал да знам защо.

— Да предположим, че изложи ситуацията правилно. Съгласен съм с теб. Който и да се опита да ме застреля, ще има доста неприятности. Ти искаш да започнеш на чисто и недей да си мислиш, че аз не го знам. Не можеш да извършиш убийство в този град и да се отървеш лесно. Щом поемаш работата на Кид Хенд, това трябва да ти е известно.

Пенър се усмихна сдържано.

— Картината е ясна, Хамър. Опитвам се да спра нещата, преди да са започнали.

— Тогава това представление трябва да се разбира като предупреждение?

— Нещо подобно.

— Или може би оказваш предварителна услуга на някого?

— Това пък какво означава?

— Както и Кид Хенд може би е решил да направи лична услуга и да слезе от пиедестала си, за да изглежда като велик мъж.

Настъпи пълна тишина. Дел Пенър просто ме зяпаше, без да го е грижа за това, което казах. Протегна ръка нагоре, оправи шапката си и се отпусна назад в креслото.

— Приеми го като предупреждение, Хамър. Недей да вдигаш повече шум около мен. Предполагам, че не струвате повече от хиляда и петстотин долара. Петнайсет стотачки могат да ви убият и ръцете ми няма да бъдат замърсени. Ясен ли съм?

Сложих и двете си ръце на масата и се наведох към него.

— А ти колко струваш, Дел? — попитах го аз. Той ме изгледа презрително, очите му блестяха. Обърнах се към Велда: — Тръгваме си, Велда. Ще ни откарат до вкъщи.

Седнахме отпред до шофьора, а умникът се настани отзад. През целия път до Манхатън не престана да си играе с пистолета ми. Когато стигнахме до офиса, този зад волана каза:

— Измитай се.

— Първо да си получа желязото.

— Няма да стане, прекалено е добро за отрепка като теб. Ще го запазя като сувенир.

Трябваше да поставя 32-калибровия на врата му, докато Велда се обърна назад и насочи автоматичния си пистолет към умника на задната седалка. Той ми подаде моя 45-и, облиза устни и се опита да каже нещо. Този до мен проговори:

— Виж какво…

— Съвсем не съм лесен, приятел. Можеш да го кажеш на всички.

Очите му побеляха от уплаха и той разбра. Схвана го много добре. Колата излетя от място, гумите засвистяха по асфалта и аз погледнах усмихнат Велда.

— Случайно ли го изигра този път, сладур?

— През последните седем години ми се налагаше доста често да чета хорските мисли. Знаех как ще се развият нещата. Само исках да си готов.

— Не знам дали да те целуна, или да те нашляпам по задника.

Тя се ухили дяволито.

— Винаги би могъл да ме целунеш.

— Не ме моли за другото.

— Защо пък не. Това е единственият начин, по който мога да го получа.

 

 

Заведението на Теди се намираше толкова надолу в града, колкото беше възможно да се спуснеш, без да паднеш в реката. Не изглеждаше място за добра храна и знаменитости, но там можеше да намериш и двете. Хай Гарднър вечеряше с Джой и Синди Адамс и когато ни засече, ни махна с ръка да отидем при тях.

Преди да можем да проговорим, той ни поръча по една пържола и каза:

— Идвате за вечеря или за информация?

— И за двете.

— Накарал си Джой да извърши истински изследователски подвиг. Той идва при мен, аз отивам при друг и лека-полека в главата ми започват да се оформят някои любопитни идеи. Кога ще си готов да ми продиктуваш нещо за публикуване?

— Когато всичко си отиде на мястото.

— Тогава какъв е проблемът със Сали Девон?

— Нека Джой ни каже.

Той изгаряше от нетърпение да ни съобщи откритията си.

— Да знаеш само какво ми поръча. Подхвърли ми една уличница. По досието й има повече прах, отколкото по анекдотите на Джо Милър. И знаеш ли кой се появи с отговорите?

— Разбира се, Синди.

— Как разбра?

— Че кой друг?

— Застреля ме. Както и да е, свързахме се с някои от момичетата, които са работели с нея, само че сега те повече стават за старческо сиропиталище, отколкото за сцената. Естествено тя е била в шоубизнеса, но това не е продължило дълго и е служило повече като прикритие. Старите й приятелки нямаха желание да ни съобщят много неща, защото бяха стари приятелки и така нататък, но знаеш ли какво си мислеха? Че Сали Девон е била високоплатена курва. Движела се известно време с някои от големите момчета, след това е изгърмяла и се е залепила за някакъв рекетьор.

Велда ме погледна озадачена.

— Ако е била замесена в рекета, как така се е свързала със Сим Торънс, за когото се предполагаше, че е толкова чист? Нещата не се връзват.

— Връзват се и още как — отговори й Хай. — Той се е запознал с нея, докато е бил помощник окръжен прокурор. Все още е била красива кукличка, а ти знаеш силата на куклите. Така че станали приятели. По-късно се оженил за нея. Мога да назова имената на още дузина други големи политици, които са се оженили за момичета от бизнеса. Не е толкова рядко явление, както си мислиш.

Той остави вилицата си на масата и отпи от питието си.

— Какво ще правиш с това сега? — Когато не отговорих, той предположи: — Изнудване?

— Не знам — признах си аз.

— Добре, какво друго искаш?

За момент се замислих.

— Торънс е доста голяма клечка сега, нали така?

— Ако не беше на държавна служба, щеше да бъде нула.

— Добре, той ми каза, че на няколко пъти бил заплашван от момчета, които тикнал в затвора.

— О, всички приказват подобни неща.

— Но не всички се забъркват в каша като тази.

— Тогава какво?

— Хай, искам да провериш всички по-големи случаи, в които той е действал като прокурор, и всеки, който го е заплашвал. Сигурно можеш да го направиш.

Той повдигна рамене и ми се ухили.

— Предполагам, че го искаш за тази вечер.

— Защо пък не?

— Тогава да довършим партито в моя офис. Хайде, тръгваме.

Досието на Хай за Сим Торънс беше доста дебело, съставено от стотици изрезки. Всеки от нас взе по една шепа и си намери място на бюрото, за да ги разгледа. Малко след един часа всичко беше класифицирано и индексирано. Джой откри четири случая на заплахи срещу Сим, Синди — шест, Велда и аз — три, а Хай — един. Той сложи всичките изрезки в ксерокса, извади копия, раздаде ни ги и прибра обратно папката.

— Сега можем ли да си тръгваме? — попита той.

Джой искаше да продължим, но Синди го сръга в ребрата.

— Време е да се прибираме вкъщи — казах му аз.

Взехме си довиждане долу и Велда и аз се насочихме обратно към Стем. На Четирийсета улица се регистрирахме в някакъв хотел, целунах я на вратата и се прибрах в стаята си. Това не й хареса, но аз имах още работа.

След като взех един душ, седнах на леглото и започнах да преглеждам изрезките. Хвърлях ги една по една на земята, докато не останаха четири. Всички останали, които бяха заплашвали Торънс, или бяха мъртви, или все още излежаваха присъдите си в затвора. Четирима бяха на свобода, трима под честна дума, а един беше излежал доживотна присъда от трийсет години.

Цял живот.

Трийсет години.

Бил е на четирийсет и две, когато е влязъл, а е излязъл на седемдесет и две. Казваше се Сони Мотли и имаше негова снимка в обущарското му ателие на Амстердам авеню. Сложих изрезката при другите отхвърлени и се загледах в останалите.

Шърман Бъф, два пъти осъждан, към когото Сим е бил особено строг. Заплашвал всички, включително и съдията, но Торънс се ползвал с особеното му внимание.

Арнолд Гудуин, който обичал да му викат Стъд. Сексуален артист. Майстор на изнасилванията. Прехвърлил цялата вина за провала си на Торънс, който не само бил прокурор по делото, но и ръководел целия случай от първото оплакване до неговото залавяне. Неизвестен адрес, но можехме да го вземем от служителя, при когото трябваше да се явява ежеседмично.

Николъс Бекхаус, контрабандист, който ранил полицай при залавянето си. Той и още двама други избягали от полицейската камионетка по време на рутинно преместване и именно службата на Торънс е водела случая, докато не го заловили в някакво общежитие. Застрелял полицай при залавянето си. Обещал на Торънс да го убие, когато излезе на свобода. Неизвестен адрес, който също можеше да се получи по каналния ред.

Сгънах трите изрезки, сложих ги в джоба на панталоните си и се опънах на леглото. На вратата се почука.

Взех моя 45-и в ръката си, дръпнах резето и застанах отстрани. Велда влезе усмихната, затвори вратата и застина на място.

— Ще ме застреляш ли, Майк?

— Ти си луда!

— Аха.

— Какво искаш?

— Не знаеш ли какво?

Протегнах ръка и я привлякох към себе си, целувах косите й и отново почувствах пламенните й устни. Тя се притисна към мен, гърдите й напираха твърди и настояващи, тялото й беше прилепнало към моето.

— Каня се да те измъчвам жестоко, любов моя, докато не припаднеш.

— Каниш се да се върнеш в леглото.

— В леглото — да, но не и да се върна.

Тя се усмихна и се отдръпна от мен. Бавно, с точно премерени движения тя свали дрехите си. След това застана гола пред мен момент, преди да се пъхне в леглото, очаквайки ме.

— Сега ще видим кой е по-жесток — казах аз и легнах до нея. Угасих лампата, наврях се между горния чаршаф и одеялото, обърнах се на една страна и заспах.

— Копеле такова — каза меко тя. — Ако не те обичах, щях да те убия.