Мики Спилейн
Змията (3)

Глава 3

Винаги можеш да започнеш от мъртвеца. Той е последният край и съвършеното начало. Смъртта е твърде определена, за да бъде двусмислена, и когато се занимаваш с нея, стъпваш винаги здраво на земята, без да се оглеждаш за твърда почва.

Но смъртта може да бъде и голяма неприятност. Всичко беше много отдавна и за седем години хората можеха да забравят или да престанат да се тревожат, или пък да започнат да действат по волята на случая, като си създадат име в тъмните сенки на страната на нощните птици.

Кид Хенд беше мъртъв. Някой сигурно беше бесен. Друг вероятно много се тревожеше. По това време всички бяха вече разбрали какво се е случило в онова жилище под наем и чакаха. Имаше и хора, които си спомняха какво се беше случило преди седем години и се чудеха какво ли ще последва сега. Някои знаеха. А някои трябваше да разберат. Аз например.

На Четирийсет и девета в Бродуей има един хотел, който е затиснат като сандвич от две други здания. На улицата той разполага с бар, който има доста смешно име и винаги е пълен с хора с още по-смешни имена. В по-голямата си част това беше нова публика, но някои си бяха тук и след седем години и когато открих Джърси Тоби, аз му кимнах и видях как едва не изпусна бирата си. Отидох до бара и поръчах една бутилка „Четири рози“ и джинджър.

Барманът беше мълчаливо старо куче. Докато смесваше питието, взе долара ми и каза:

— Здрасти, Майк.

— Здрасти, Чарли — отвърнах му аз.

— Доста отдавна не си се навъртал наоколо.

— Не ми и трябваше.

— Радвам се, че си пречукал онези шибаняци.

— Чуваш прекалено много неща.

— Барманите обичат да говорят.

— На кой?

— На кого — поправи ме той.

— Добре де, на кого?

— На други бармани.

— А на някой друг?

— Няма други — отвърна нежно той.

— Бизнесът си е бизнес — ухилих се аз.

— Така е, Майк.

— Разбира се, Чарли — отвърнах му аз.

Той се отдалечи и сложи две чаши пред закачалките, обслужващи туристическия поток, след това застина по средата на заведението с малко загрижено изражение на лицето. Навън беше горещо и влажно, а тук си беше прохладно и спокойно с тази драматична музика от симфонията на Франк в ре минор, разнасяща се от стереофоничните тонколонки прекалено меко, за да бъде толкова агресивна, колкото си беше. Беше си местенце, където човек можеше да се отбие за малко, за да се спаси от подивелия град навън.

Една от закачалките забеляза моите два и двайсет на стойката и се отдели от приятеля си турист, за да удари автомата за цигари зад мен. Без да ме гледа, тя попита:

— Самотен ли си?

— Понякога — отговорих аз също без да я гледам.

— А сега?

— Сега не — казах аз.

Тя се обърна, ухили се и напъха един къс в хубавата си устичка.

— Луд местен — каза тя.

— Истински абориген.

Тя се засмя с дълбок глас.

— Тогава да се върнем към плоскостъпите си прадеди.

Джърси Тоби изчака да се махне, след това се сби с автомата за цигари, преди да заеме мястото до мен. Направи го изящно и естествено, така че да изглежда като че ли внезапно си срещнал някой приятел по чашка и си го почерпил.

Когато представлението свърши, той каза:

— Виж какво, Майк…

— Престани да се потиш, старче.

— За мен ли си дошъл, или просто търсеше някого?

— Просто търсех някого.

— Не ми харесва, когато не го раздаваш твърдо.

— Нова техника, Тоби.

— Избий си я от главата, Майк. По дяволите, познавам те от много време. Мислиш, че не зная какво се е случило?

— Какво?

— Каквото стана с Левит и Кид Хенд. Камъни ли имаш в главата вместо мозък? Мислиш, че можеш просто така да си стреляш в града, както и по-рано. Човече, нещата се промениха. Беше далеч и трябваше да си стоиш далеч. Сега, преди да ме посветиш, нека ти кажа една голяма истина. Не ме излагай на опасност. Няма да ти кажа нищо. Абсолютно нищо. Отлепи се от мен. Занимавам се с дребни случаи, които не могат да застрашат задника ми, и това ми харесва.

— Велик си.

— Никаква информация повече. Искай я от хората в списъка.

— С какво се занимаваш сега?

— Сутеньор съм.

— Смъкваш се надолу.

— Така ли? Е добре, може и наистина да съм паднал, но сега доларите работят за мен заедно с няколко уличници. При мен всичко е честно и не съм като някои гадини, винаги остават малко мангизи, за да се разплатя с тези, които имат нужда от разплащане. Нали знаеш?

— Няма да ти подям хляба, рожбо.

— Много добре.

Той си седеше с поглед, вперен в питието, доволен, че беше изяснил позицията си, след това аз се протегнах, сграбчих ръката му и я допрях до моя 45-и.

— Спомняш ли си?

Когато си дръпна ръката, той трепереше.

— Все още си глупак — каза той. — Нищо повече. Само един изстрел с това желязо, и ще си го получиш. Все още си плащам данъците.

Този път опитах по другия начин. Извадих портфейла си и го отворих, за да прибера парите си, но така, че да може да види удостоверението в прозорчето. Той го огледа добре, очите му се разшириха, след това се протегна за питието си.

— Това е асо, Тоби — казах аз. — Сега, при теб ли ще отидем или при мен?

— Имам стая горе — съобщи ми той.

— Къде?

— 313.

— Десет минути. Качваш се пръв.

 

 

Беше задънена стая, която имаше антисептичния вид на всички хотелски стаи, но все още миришеше на вкиснала бира, стари дрехи и прогнил въздух. Джърси Тоби отвори една бира за себе си, след това седна долу и каза:

— За какво става дума, Майк?

— Кид Хенд.

— Мъртъв е.

— Знам. Аз го застрелях. Горната част на главата му отлетя и оцапа стената. Той не беше първият и вероятно няма да бъде последният.

Тоби остави бавно бирата.

— Ти си глупак.

— Това ли е най-доброто, което можеш да кажеш?

— Не — повтори той. — Ти си глупак. Мисля, че си изтеглил смъртта от баницата с късметите.

— Тоби…

— Наистина го мисля, Майк. Подобни неща се разпространяват бързо. Не можеш да застреляш някого в този град, без всички да разберат. Ти наистина беше луд в онези стари дни, но сега си просто глупак. Мислиш, че не знам вече? По дяволите, всички знаят. Дори не искам да бъда в една и съща стая с теб.

— Нямаш избор, Тоби.

— Разбира се, но за това ще си платя по-късно. Но и ти ще си платиш.

— Кид Хенд — повторих аз.

— Той получи работата на Тилсън. Всички знаят това.

— Още.

— Какво още, глупако? Откъде, по дяволите, мога да знам всичко за Кид? Не сме в една и съща игра. Аз съм сутеньор. Знаеш ли какъв беше той? Голяма клечка. Дясната ръка на мистър Дикерсън. Нима смяташ, че ще…

— На кого?

— Я се разкарай… знаеш на кого.

— На кого, Тоби!

— На мистър Дикерсън.

— Кой е той, старче?

— Майк…

— Не ме занасяй.

— Добре. Той е новият бос. Големият. Идва с огромна сила и всички твърди момчета отстъпват. По дяволите, човече, не мога да ти кажа повече. Всичко, което знам, е, че мистър Дикерсън е босът.

— От политиката ли идва?

— Не той, глупако. Силата, която е зад него. Знаеш ли какво става в този град? Идват от предградията, човече. Големи стрелци, събират се и чакат заповеди. Чувствам, че потокът е някъде наблизо, но не ми се лови риба. Гангстерите отдавна са мъртви… и сега е като при индианците. Вождът се е върнал и лудите се радват. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Кид Хенд?

— Той е от лудите, човече. Стрелец и знаеше как да си вади хляба. Беше започнал да се издига, докато не реши да се върне обратно в редиците. Трябваше да си остане там, където си беше.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо стреля по мен.

— Знаеше, че това си ти, може би?

— Някой ми каза, че може да е вършел лична услуга.

Тоби стана и погледна задънения прозорец.

— Може би, защо пък не? Услугите са нещо важно. Карат те да се чувстваш велик. Доказват, че не си отрепка. Доказват…

— Доказват също колко бързо можеш да бъдеш убит.

Той извърна бавно глава.

— Аз ли съм на мушката, Майк?

— Не виждам защо.

— Попитай направо.

— Кой е Дикерсън?

— Никой не знае. Знаят само, че е велик.

— Пари?

— Предполагам.

— Кой ще заеме мястото на Кид Хенд?

— Който може да се докопа до него. Бих казал, че ще е Дел Пенър. Той е доста жесток. Беше се провалил преди десет години, но се върна и започна да громи китайския квартал, след това се премести при богаташите в Маями. Подпираше много яко Кид.

— Тогава може би ходът на Кид срещу мен е бил част от играта за власт.

— Услугите не вредят на никого.

— Но убиха Кид.

— Той не е знаел, че ти ще бъдеш там.

Гледах го дълго време, докато лицето му не се втвърди и той не се обърна настрани. Когато гаврътна остатъка от бирата си, той ме погледна, повдигна рамене и каза:

— Носи се слух, че е лична услуга. Ти беше изненада за тях. Нямаш си представа каква изненада. Ударът не беше насочен срещу теб. Имаха някой друг предвид. Това е всичко. Не знам и не искам да знам. Остави ме да си заработвам доларите по моя начин, само стой настрани, човече.

— Защо?

— Сега си белязан, човече. Всички го знаят. Всички се оглеждат.

— И преди съм бил.

— Не и като сега. — Той погледна в бирата си, вдигна рамене и се реши. — Да си чувал някога за Марв Каня?

— Не.

— Той е наемник от Сент Лу. Отрепка, на около двайсет и осем, получил е условна присъда за убийство, когато е бил непълнолетен, след това за известно време се присъединил към корпуса на мира, започнал да върши черната работа на Арнолд Филипс по крайбрежието и отново се върнал в Сент Лу. Предполагаха, че именно той е получил контракта за убийството на Шулбъргър, Анджело и Винс Паго, а също и за големия удар срещу Карлайсъл в Лос Анжелис. Има стабилно прикритие и е толкова глупав, колкото си и ти.

— Какво ме засяга това, Тоби?

— Решил е да те превърне в мишена, човече. Той е в града с куршум в корема и всички знаят как е станало. Ще имаш късмет, ако умре. Ако не го направи, си мъртъв.

Станах и нахлупих шапката си.

— Напоследък имам доста голям късмет — казах аз.

Той кимна сериозно:

— Надявам се, че няма да те изостави.

Когато тръгнах да отварям вратата, той добави:

— Може би не трябва?

— Какво?

— Може би не трябва да съм тук, когато те изостави. Ще забъркаш огромна каша.

— Мога да си представя.

— И аз.

 

 

След това се върнах при нея, красавицата с тъмна и дълга коса, с тяло, което беше тих концерт от извивки и бели нюанси, сянка под единичния чаршаф, която нежно прерастваше в очарованието на женствеността.

Не ме чу, че съм влязъл, докато не казах:

— Велда…

Тогава очите й се отвориха, отначало бавно, след това с уплахата на внезапно събудена сърна, ръката й помръдна и аз разбрах какво имаше в нея. Когато видя, че съм аз, пръстите й се отпуснаха, тя напусна укритието си и го потърси при мен.

— Можеш да изгубиш по този начин, рожбо — казах аз.

— Не и когато си тук.

— Невинаги съм бил единственият.

— Това беше някога, Майк — проговори тя.

Аз отново се замислих като преди няколко дена, когато се изкачвах по стъпалата.

Взех ръката й, след това с бързо движение дръпнах чаршафа от тялото й и я погледнах.

Какво чувстваш, когато видиш гола жена? Жена. Стройна. Прекрасна. Съблазнителна. Кожа, която изглежда като сатенена под слабата светлина. Розови върхове. Тъмна долина. Желание, което почива в нежните гънки на плътта, която може да говори, да вкусва наслада и с внезапните тръпки и поемане на дъх да ти каже, че те желае. Уста, която е изсушена от огъня на страстта и е способна да изрича само беззвучните думи на любовта.

Седнах на края на леглото и оставих пръстите си да я изследват. Поканата все още беше там, но за първи път тя беше приета. Сега можех да я докосвам, да се наслаждавам и да знам, че това е мое. Тя въздъхна веднъж и каза:

— Имаш луди очи, Майк.

— Не можеш да ги видиш.

— Но знам. Те са ирландско кафяво-зелени и са луди.

— Знам.

— Тогава направи каквото искам.

— Не става, рожбо. Сега ти си уличница и аз ще правя с теб каквото искам.

— Тогава го направи.

— Готова ли си?

— Отдавна бях готова.

— Не беше.

— Но сега съм.

Лицето й се обърна към мен, по устните й играеха странни сенки, очите й бяха влажни и когато се наведох напред и я целунах, все едно че опитах неукротимата сила на тигър, примесена с някакъв свръхсетивен глад, тигър, който желаеше да погълне цялата жертва, и аз разбрах на какво приличаше жената. Истинската жена.

През стаята се разнесе приглушен звук, който идваше иззад завесата и докосна с ръката на банши^[1] рамената на прецизната емоционална теглилка, които заподскачаха нагоре-надолу.

— Събудила се е — каза Велда.

Дръпнах чаршафа обратно и го подгънах под раменете й.

— Не е.

— Можем да отидем някъде.

— Все още не.

— Майк…

— Първо трябва да се отървем от неприятностите. Дотогава няма да бъде правилно.

Усещах очите й.

— С теб винаги ще има неприятности.

— Не и този вид неприятности.

— Не страдахме ли достатъчно дълго?

Поклатих глава.

— Някои хора постоянно имат неприятности. Познаваш ме. Те идват бързо, продължават малко и си отиват бързо.

— Никога няма да се промениш.

— И не очаквам, че ще се променя, котенце. Има неща, които никога не могат да бъдат променени.

— А ние?

— Трябва да се променим. Междувременно имаме да вършим много неща. Готова ли си?

Тя ми се усмихна, като ми даде да разбера, че имаше нещо съвсем друго предвид.

— Винаги съм била готова. Само че никога не си ме питал.

— Никога не питам. Направо вземам.

— Тогава вземи.

— Когато стана готов. Не сега. Ставай.

Велда беше жена. Тя се измъкна от леглото и започна да се облича така, че да мога да я наблюдавам, след това се протегна към горното чекмедже на скрина, извади един плосък кобур и го сложи под широкия колан на роклята си. Плоският броунинг въобще не се забелязваше.

— Ако някой стреля по мен с това, ще му счупя ръцете — казах аз.

— Не и ако те простреля в главата — отвърна ми тя.

 

 

Обадих се Рикърби отдолу и той каза, че ще изпрати човек да пази, докато ни няма. Смятах, че Сю все още спи, но не бях съвсем сигурен. Най-малкото нямаше да си тръгне, докато пристигнем. Стигнахме до паркинга, където се качихме на форда ми и потеглихме към уестсайдското шосе.

Тя изчака да стигнем до рампата и попита:

— Къде отиваме?

— Има едно заведение, наречено „The Angus Bull“. Момчетата от рекета имат особени предпочитания към него.

— Кой ти каза?

— Пат.

— С кого трябва да се срещна?

— С един човек на име Дел Пенър. Ако не е там, ще трябва да намериш някаква следа, ако действаш както трябва. Той се опитваше да прекара Кид Хенд и вероятно сега ще заеме неговото място в групата. Това, което трябва да разбереш, е… кой е мистър Дикерсън.

Тя ми хвърли един смешен поглед и аз я попих цялата, до най-малките детайли. Наблюдавах я с крайчеца на очите си. В нея имаше нещо ново, което липсваше преди седем години. Тогава тя беше секретарка, момиче, което притежаваше собствено удостоверение за частно ченге и разрешително за носене на оръжие. Беше момиче със странно минало, за което не знаех нищо. Сега беше жена, все още със странно минало и разрешително за носене на оръжие, но беше придобила особена изтънченост, култивирана през всичките тези години, прекарани зад желязната завеса.

— На кого ще се отчитаме?

— На Пат.

— А може би на твоя приятел Рикърби?

— Ще го пазим като алтернатива. Това все още не е в неговата област, така че ще си останем на местно равнище.

— Какво ще правиш?

— Ще се опитам да си изясня миналото на едно момче, наречено Бейзил Левит. Пат не можа да измъкне нищо. Все още работят по задачата, но той е нямал нито офис, нито документация. Цялата информация е била в главата му, но очевидно е работел за някого. Преследваше тебе и момичето и четири дена е наблюдавал жилището ти. Това са единствените нишки, с които разполагаме.

— Имаме и Сю.

— Засега тя няма какво да ни каже повече.

— Вярваш ли на това, което каза за баща си, че искал да я убие и т.н.

— Не.

— Защо?

— Защото не е логично. Момичето е невротизирано и докато не докаже твърденията си, нямам намерение да се занимавам с детински измишльотини.

— Двама мъртъвци не са детински измишльотини.

— Има и още нещо, скъпа. Остави ме да действам както знам, окей?

— Разбира се. Винаги по твоему, така ли?

— Да.

— Затова ли те обичам?

— Разбира се.

— И ти ме обичаш, защото мисля именно така?

— Естествено.

— Върнах се, Майк.

Докоснах коляното й и усетих как кракът й се напряга.

— Никога не си заминавала, рожбо.

Беше потънала в себе си, когато стигнахме центъра и ме помоли да я сваля. Усмихна ми се, махна с ръка и аз й позволих да си тръгне. Имаше нещо успокоително в цялата тази работа. Липсваше тежестта в стомаха. Празнината беше запълнена. Тя беше отново тук, по-прекрасна от всякога, с пистолет на колана, готова да ме последва.

 

 

От чисто любопитство наминах към жилището на Левит. Състоеше се само от една стая и нищо повече. Хазяйката каза, че е бил тук шест месеца и никога не е причинявал неприятности, плащал си е редовно наема и че й е омръзнало да говори с ченгета. Съседите не знаеха нищо за него и нямаха и желание да научат. Собственикът на местната кръчма никога не го беше обслужвал, затова въобще не го беше грижа за Левит. Но в стаята всички пепелници бяха пълни с угарки, два празни стека се въргаляха на боклука и всеки, който пушеше толкова много, трябваше да си купува цигари някъде.

Бейзил Левит го правеше през два квартала. Купувал си е и вестници на същото място. Старата лейди в павилиона си го спомняше добре и нямаше нищо против да си поговорим за него.

— Познавам го — каза ми тя. — Чудех се кога ли ще дойдат ченгетата. Дори и не са се мяркали наоколо, макар че исках да видя колко бързо ще довтасат тук. Сигурно много време ти е трябвало, за да ме намериш. Откъде си, синко?

— От горните квартали.

— Знаеш ли какво е станало?

— Все още не.

— Тогава какво искаш от мен?

— Просто да си поговорим, мамче.

— Питай тогава.

— Да предположим, че ще ми отговориш — ухилих се аз. — Може би искаш въпроси от трета степен, с повишена трудност, точно като по телевизията… а?

Тя махна с ръка.

— Тези времена отдавна минаха. Кой сега се интересува от стари жени като мен, освен безделниците.

— Аз се интересувам.

— Изглежда, че е така. Хайде, питай.

— Добре… имаше ли някакви приятели?

Тя поклати глава.

— Не, но звънеше по телефона. Много се горещеше… никога не затваряше вратата. — Тя кимна към телефонната будка отзад.

— Подслушваше ли го?

— Защо пък не? Вече съм твърде стара за онази работа, така че си доставям наслаждение, като слушам как другите говорят за любов.

— А той говореше ли?

— Ами. Никога не е водил любовни разговори, никога. Говореше само за пари и винаги се сърдеше на някого.

— Още, мамче.

— Говореше за цели състояния. Последния път ставаше дума за пет хилядарки. Да не е бил от онези, които се обзалагат?

— Този път заложи кожата си и я загуби. Има ли още нещо?

Тя направи неопределено движение с раменете си.

— Последния път направо беше бесен. Казваше, че нещо се проточило твърде дълго, и искаше още мангизи. Не смятам, че ги получи.

— Да е споменавал някакви имена?

— Не. Но не е и звънял на никого вкъщи.

Погледнах я недоумяващо и тя се ухили широко.

— Обаждаше се винаги по едно и също време. Трябваше да крещи, сякаш другият се намираше в някакво много шумно място. Точно затова и го чувах.

— От теб ще излезе добро ченге, мамче.

— Много отдавна съм тук, синко. Искаш ли да узнаеш още нещо?

— Точно за това съм тук.

— Веднъж донесе някакъв пакет. Беше завит в кафява хартия и по всяка вероятност тежеше. Май беше пистолет. Това харесва ли ти?

— Справяш се великолепно. Как разбра?

— Много просто. Почуках по него, когато го остави долу. Освен това миришеше на пистолетна смазка. Моят старец беше побъркан на тази тема, преди да хвърли петалата. Цялата къща миришеше на смазки и масла.

Тогава разбрах какво ме беше разтревожило точно след като Бейзил Левит умря. Благодарих на жената и си тръгнах.

— Хей… — повика ме тя.

— Какво?

— Ти наистина ли се интересуваш от стари жени?

Ухилих й се.

— Само когато имат нужда от мен.

 

 

Стоях в бившата стая на Велда и изучавах отсрещната страна на улицата. Не беше трудно да открия прозорците, които можеха да служат като наблюдателен пункт. Десетте долара, дадени на дебелия портиер, ми помогнаха да взема ключа без излишни въпроси и когато отворих врата на първата стая, намерих това, което търсех.

Пистолетът беше скъпо спортно оръжие със зареден магазин, поставено на триножник върху масата, и телескопичните знаци бяха фокусирани върху същия прозорец, от който гледах преди няколко минути. До пистолета лежаха два празни стека от цигари, една консерва от доматен сос, пълна с угарки и изгорели клечки кибрит, наоколо се въргаляха остатъците от дузина сандвичи.

Бдението на Бейзил беше продължило четири дни. Беше чакал твърде дълго. По всяко време е можел да застреля Велда. Знаеше, че е там. Поне така ми каза. Беше я наблюдавал толкова време, но не беше стрелял.

Причината за това дълго очакване сега беше ясна. Не е преследвал нея. Искал е момичето. Явно е бил нает да я пречука и е чакал да се покаже.

Само че тя не се беше показала. Велда я беше скрила на горния етаж. Когато се появих на сцената, той е решил да промени плановете си. Не е знаел защо съм там, но не е можел да си позволява никакви рискове. Може би е мислел, че преследвам същата цел, която преследва и той, но поради друга причина — да я изведа от там.

Така че сега отново трябваше да се върна към малката Лолита.