Мики Спилейн
Змията (10)

Глава 10

Не беше лесно да открием апартамента на Сони Мотли. Никой в кръчмата не знаеше къде живее; ченгето, което патрулираше близо до ателието му, го познаваше, но не можеше да ни каже адреса му. Проверих на няколкото отворени павилиона за вестници, но и там не получих никаква информация. Едва на последния павилион някакъв таксиметров шофьор чу, че споменаваме името му, и каза:

— Стария затворник ли имате предвид?

— Да, този, който притежава обущарско ателие.

— Какъв е проблемът?

— Няма никакъв проблем. Просто търсим информация за един изчезнал човек и той може да ни бъде от помощ.

— Ха, бих искал да видя как тези криминални типове си отварят устата. Няма да кажат нищо на никого.

— Знаете ли къде живее?

— Разбира се. Няколко пъти съм го карал до тях. Качвайте се.

Влязохме в таксито и се насочихме към някакъв смачкан квартал на края на Харлем. Шофьорът ни посочи мястото.

— Той живее на първия етаж от тази страна. Сигурно вече спи.

— Ще го събудим. — Дадох му един долар бакшиш за причинените неприятности и тръгнахме надолу по стъпалата към обкованата с желязо врата в дъното. Натиснах звънеца около пет пъти, преди някой да се обади.

— Ей, какво искате?

— Сони?

— Кой си ти?

— Майк Хамър.

— О, прок… — Той дойде до вратата, отвори я и протегна ръка към решетката, която ни разделяше. Носеше избеляла стара роба, която се увиваше около тялото му, и мрачен израз на лицето си. След това видя Велда и небето се проясни.

— Хей, а ти коя си?

— Това е Велда, моята секретарка. Велда, Сони Мотли.

— Здравей, Сони.

— Добре де, какво стърчите там? Влизайте по-бързо. Проклет да съм, но в жилището ми не е влизало гадже май повече от трийсет години. По дяволите, чудесно е. — Той тресна решетката, превъртя ключа и ни пусна да влезем. Остави вратата отворена и каза: — Нямате нищо против жилището ми, нали? Всичко е наопаки, но кой ли пък го интересува? Аз съм вече изветрял дъртак. Приятно е да имаш такова гадже в къщата си. Искате ли нещо да пийнете?

— Аз съм пас — казах аз.

— Не и аз — ухили се той. — Такава секс бомба ми е дошла на гости, че трябва да пийна нещо.

— Мислех, че повече не се интересуваш от секса, Сони.

— Сигурно е така, но очите ми не го знаят още. Не, сър. Седнете и ме почакайте да се преоблека. Веднага ще се върна.

Да седна? Имаше само няколко кутии. От яйца или от ябълки. Имаше и едно старо канапе, което не изглеждаше много сигурно, и едно кресло с изтърбушена седалка. Най-добрият избор оставаха облегалките на креслото, така че Велда седна на едната, а аз — на другата.

Човек лесно можеше да направи избор между това да живее тук, или в някой мил, удобен затвор. Но както каза старецът, поне беше на свобода. Сони се върна след минута, натягайки тирантите на кокалестите си рамене, с бутилка евтино пиене в ръката.

— Сигурни ли сте, че не искате нищо?

— Не, благодаря.

— Тогава няма нужда от чаши. — Той измъкна дългата тапа от бутилката, седна на канапето и се загледа в нас. — Проклятие, това са най-хубавите крака, които съм виждал.

Велда се размърда притеснено, но аз казах:

— И аз това й повтарям непрестанно.

— Продължавай да й го повтаряш, момче. Те обичат да слушат такива неща. Прав ли съм, лейди?

Тя се засмя, като видя лукавия израз на лицето му.

— Мисля, че можем да го понесем.

— Разбира се, че можете. Аз бях истински убиец с жените. Сега обаче всичко свърши. — Той отново надигна бутилката. — С изключение на гледането. Предполагам, че един мъж никога няма да се умори да гледа. — Остави бутилката на пода между краката си и се облегна назад с блестящи от възбуда очи. — Сега, какво мога да направя за вас?

— Имам няколко въпроса, Сони.

Той разтвори широко ръце.

— Карай. Ако мога да ти отговоря, ще е безплатно.

— Не мога да се отърва от натрапчивата идея, че старият ти съдружник все още е жив.

Раменете му се разтресоха в мълчалив смях.

— Не можеш, така ли? По-добре е да се отървеш, защото този приятел отдавна си е отишъл. Мъртъв е. Не знам къде е сега, но е мъртъв.

— Ами ако не е?

— Живях доста дълго.

— Имам новини за теб.

— Какви?

— Сим Торънс е мъртъв.

Очите му се разшириха за момент.

— Наистина ли?

— Наистина.

След това отново започна да се кикоти.

— Това е добре. Получи си го, мошеникът. Доста момчета прецака. Надявам се, че не е умрял леко.

— Беше застрелян.

— Добре. Доведи убиеца и ще му лъскам обувките до края на живота си. Безплатно.

— Мислех, че повече не те е грижа.

— По дяволите, казах, че не го мразя, а не, че не ме е грижа. Значи е мъртъв. Доволен съм. Утре ще забравя, че дори е бил жив. Има ли някаква друга новина?

— Сим Торънс е бил големият мозък, който е планирал последната ти операция.

Точно се протягаше към бутилката и ръката му застина по средата на пътя. Погледна ме, без да ми вярва.

— Кой ти го каза?

— Можеш да го прочетеш и във вестниците.

Той се изправи, като съвършено забрави за бутилката.

— Имаш предвид…

— Не само това. Той е организирал всичко, до най-малката подробност. Именно този случай го направи окръжен прокурор. След него той беше най-подходящият кандидат.

— Какви ги говориш, Майк?

— Казвам ти самата истина.

— Мръсният му кучи син. Извинявайте, лейди.

— Има и една допълнителна забележка, върху която искам да помислиш. Ако Блеки Конли се е оказал достатъчно предвидлив, той е могъл да направи двойния удар за своя сметка и да се възползва от всички предимства, да вземе богатството и да ви натрие носовете.

Сони почти не дишаше.

— Проклет да съм — каза той. Нещо от стария огън се беше появило в гласа му. — Истински глупак. Как ти харесва това? Естествено сега всичко ми става ясно. Блеки се е отклонил от предварително набелязания маршрут за отстъпление. По дяволите, той никога не следваше точно плана. Имал си е нещо наум и е духнал. — Внезапно той зарови глава в дланите си и започна да се смее. — Момче, че той е бил по-умен, отколкото съм предполагал. Как ти харесва това? — повтори той.

— Сони…

Той погледна нагоре с глупава усмивка на лицето си. Явно не можеше да го преживее.

— Блеки — продължих аз — е наел някакъв имот от Хауи Грийн, в който се е предполагало, че ще се скриете.

— Точно така.

— Но същевременно е можел да купи и още една къща за собствените си цели под измислено име.

— Много си допадаха с това копеле. Грийн беше готов да направи всичко за пари. Радвам се, че Блеки го пречука.

— Той ли го направи?

— Разбира се, че той. Преди обира. Нали не мислиш, че бяхме готови да оставим жив този, който знаеше къде ще се скрием?

Погледнах го озадачено. Той улови погледа ми и каза:

— Да, знам. В убийствата няма давност. Така че все още могат да ме арестуват за това, че съм участвал в него. По дяволите, да не мислиш, че ме е грижа? Огледай се около себе си. Виждаш ли нещо? Нищо. Това е всичко, което имам. Вече излежах доживотна присъда. Могат ли да ми направят нещо по-лошо? Може би в най-добрия случай ще живея още десет години, но какво мога да направя с тези десет години? Да живея в тази проклета дупка? Да лъскам по цял ден обувки? Без приятели? Човече, в затвора май беше по-добре. Ти просто не знаеш нищо.

Прекъснах го с ръка.

— Виж какво, хич не ме е грижа за Грийн. Той си го е просил. Искам Блеки Конли.

— Как ще го намериш?

— Познаваше ли добре Грийн?

— Майтапиш ли се? Израснахме заедно в един и същи квартал. Заради тази отрепка съм изял толкова бой, като бях малък… а, няма значение.

— Окей, Грийн е държал много на подробностите. Пазил е записките си някъде. Прехвърлил е целия си бизнес на съдружника си Куинси Малек.

— И него го познавах.

— Куинси също е съхранявал документацията старателно. Където и да се намират, в тях сигурно има бележки за прехвърлените имоти. В тях сигурно е посочено мястото на имотите и можем да ги проверим един по един, докато не намерим Блеки.

— Да не мислиш, че Блеки все още е там?

— Не си е показвал носа на друго място, нали така?

— Това не е много в стила му. — Той потри ръце и се загледа в тях. — Но в края на краищата може би не познавам толкова добре Блеки. Сега какво?

— Каза, че познаваш и Куинси Малек.

— Разбира се, още от детските години. И той беше отрепка.

— Къде би могъл да скрие документацията?

— Куинси ли? Откъде да знам, човече? — Той изхълца и се облегна назад. — Имаше доста места, където е могъл да го направи. Знаеш ли, че притежаваше два публични дома, без да си плаща откупа за тях? Момчетата го бяха сгащили именно заради това.

— Документацията, Сони. Точно сега проверяваме всички бивши имоти на Куинси и всеки търговски склад в града, но ако си спомняш нещо повече за това, което е притежавал, можеш да ни спестиш доста време.

— Мистър, ти се опитваш да ме върнеш трийсет години назад.

— За какво си мислеше през цялото време, докато беше в затвора, Сони? Каквото и да се е случили през тези трийсет години, то едва ли е занимавало много ума ти. Мислил си за други неща.

— За гаджета — ухили се той. — Докато станах на шейсет, постоянно мислех за жени. Не за тези, които вече бях имал, а за такива, които дори и не съществуват. След това започнах да мисля и за други неща.

— Помисли тогава и за това.

Сони остана дълго замислен, а след това устата му се изкриви в горчива гримаса.

— Кажи ми нещо, мистър. Какво ще спечеля от това? На теб то ще ти донесе нещо. А на мен? Нищо. Неприятности, ето какво ще ми донесе. Точно сега не притежавам нищо, но нямам и неприятности. Не. Не се и надявай, че ще ти помогна. Достатъчно се бяха струпали на главата ми. Не искам повече.

— Няма да имаш неприятности, Сони.

— Така ли? Да не мислиш, че ще се измъкна, когато вестникарите ми седнат на шията? Или пък, че ще продължа да работя в това шибано ателие? Достатъчно ми е, че само няколко човека знаят, че съм бивш затворник, но ако всички го разберат, ще ме изхвърлят на улицата. Без подслон, без работа, без нищо. Съжалявам, мистър.

— Може да получиш възнаграждение.

— Няма шанс. Тогава момчетата от рекета ще ми видят сметката. Най-малкото ще ме пречукат. Някой ще ме хване за гушата и с мен е свършено. Не, мистър Хамър. Твърде съм стар за всички тези неща.

По дяволите, връзваше ми ръцете и беше прав. Но все пак трябваше да има някакъв изход.

— Ако исках, можех да ти докарам доста неприятности заради убийството на Хауи Грийн. Няма да се учудя, ако по този въпрос получим пълната подкрепа на полицията.

Сони се втренчи в мен, след това изръмжа.

— Що за гост си ти, Хамър. Да не искаш да пострадам?

— Не чак толкова. Ако продължаваш да упорстваш, може би просто ще си отида. Опитвам се да те убедя, Сони.

Очите му още веднъж се спряха на краката на Велда. Беше ги кръстосала и полата се беше вдигнала над коленете й. Това беше достатъчно, за да накара Сони да се изкикоти отново.

— О, по дяволите, защо пък не? Вероятно ще мога да ти пусна нещо. Как го наричат това? Обществен дълг или някаква подобна глупост.

— Куинси Малек, Сони.

Той се облегна назад и притвори очи.

— Добре, дай да видим. Какво е могъл да направи тази отрепка? Той умря внезапно, значи не е взел предварителни мерки. Мога да се обзаложа. Беше от хората, които с удоволствие биха запазили всичко за себе си, ако можеха. Дори и да е оставил нещо на семейството си, обзалагам се, че е трябвало доста да го търсят. Куинси притежаваше някаква собственост в града. Квартири под наем, нещо от този род. Купуваше евтино и го задържаше. Печелеше доста от наемите и, изглежда, е знаел какво му готвят. Винаги държеше зареден пистолет под възглавницата си.

— Дали е държал някакви документи там?

— Не мисля. Можеше да стане нещо с тях. Предполагам, че ги е оставил при някого.

— При кого?

— Има нещо, което никой не знаеше за стария Куинси. Той издържаше две сестри в един от апартаментите, които притежаваше. Доста хитри бяха. Интересуваха се от всичко. По едно време чух, че сключил с тях някаква двойна сделка. Те станаха собственички на зданието, но документът за собственост беше съставен така, че той винаги можеше да си го получи обратно. Не можеше да бъде прецакан. По едно време дори бях хвърлил око на сестрите. Единственият им доход беше от зданието и те не можеха да го зарежат просто така.

— Кои са те, Сони?

— Дай да се разберем, мистър. Мисля, че ако поразпиташ наоколо, ще откриеш кои са. Спомням си сделката, но не и дамите. Това ще ти помогне ли?

— Все пак е някаква нишка.

— Може би. Ще помисля за това по-късно. Искаш ли да ти се обадя, ако се сетя?

Взех парче хартия от масата, записах телефонните номера на офиса и апартамента и му го дадох.

— Може да се обаждаш на тези номера.

— Добре. — Той пъхна листчето в джоба на панталоните си. След това му хрумна нещо. — Хей, ако намериш тази свиня Блеки, обади ми се. Иска ми се просто да помириша тези пари. Нищо друго, само да ги помириша, дори и отдалеч. Смятам, че имам право на това. Струваха ми трийсет години.

— Окей, ще ги помиришеш.

Велда отново кръстоса крака и той се ухили.

— Всъщност знаеш ли какво най-много обичам да мириша?

— Ти си един стар мръсник — изчерви се Велда.

— Можеш да се обзаложиш, рожбо. Но бих искал поне веднъж да те видя без дрехи.

— Ако я видиш, ще умреш на място — уверих го аз.

— Това е един приличен начин да си отидеш от този свят — заключи той.

 

 

На Пат, изглежда, също не му се спеше. Намерих го в офиса му и му предадох получената от Сони информация. Смяташе, че върху нея може да се поработи, и беше готов веднага да изпрати двама човека. Досега нищо не беше излязло наяве, макар че бяха открили някои от имотите, които Малек бе притежавал. Търсеха за какво да се хванат, но не можеха да открият нищо. Екип експерти работеха денонощно в архива и се ровеха из старите документи, проверяваха всички възможности, но засега нямаха късмет.

Между другото попитах за стария адрес на Куинси и Пат съобщи местоположението на дома му и на зданието, в което се помещаваше агенцията му за недвижими имоти. Беше проверил и двете места лично. Бяха чисти.

Затворих телефона и попитах Велда дали не иска да хапне нещо. Закусвалнята с автомати беше на две крачки от нас, така че решихме да се отбием за чашка кафе и сандвич. Почакахме светофарът да светне зелено, прекосихме улицата и влязохме в заведението.

Точно на първата маса пред нас Джърси Тоби си пиеше кафето и когато ме видя, той просто стана и си тръгна, като остави кафето си практически недокоснато.

Пуснахме няколко монети в процепа на автомата, получихме каквото желаехме, и заехме една маса.

Навън проклетият дъжд отново започваше.

— Пак си намислил нещо — проговори Велда.

— Как позна?

— Написано е на лицето ти. Опитваш се да се съсредоточиш.

Оставих чашата на масата.

— Въшлива работа. Надушвам я на разстояние. Достатъчно е да има само едно нещо, което да не мога да контролирам, и то веднага изниква под носа ми. Започвам да забравям доста неща.

— Ще си ги припомниш.

— Именно сега имам нужда от тях.

— Ако си поговорим, ще ти помогне ли?

— Не.

— Но си на път да се сетиш, така ли?

— Седим на буре с барут, рожбо. Опитваме се да изровим три милиона долара и някъде ни причаква убиец. И си умира от смях.

— Защо не предположиш, че парите ги няма?

— Скъпа… не можеш просто така да загубиш такъв капитал. Не можеш и да го захвърлиш. Той трябва да се вложи с някаква цел. Някой се готви да влезе в града и тези пари ще му осигурят достатъчно възможности за действие. Ако този човек е и умен отгоре на това, действията сигурно ще бъдат брутални и скъпи.

— Защо не позвъниш отново на Пат? Може би вече са открили нещо.

— Не искам да му досаждам.

— Той май няма нищо против.

Станахме от масата и намерихме една телефонна кабина. Пат все още беше в офиса си. Не бяха намерили нищо. Имаше да ми казва нещо и аз го попитах какво е то.

— Пипнахме едно от извънградските момчета, дошли от Детройт. Точно се канеше да пречука някакъв тип, когато го хванахме. Загуби самообладание. Доста се поизпоти, но проговори. Готово е да каже всичко, защото е затънал до гушата в неприятности. Хората, които са го пратили, няма да искат да имат нищо общо с тази отрепка, а пък ако разберат, че е при нас, ще намерят начин да му скъсят живота. Сега реве за официална защита.

— Насочи ли ви към нещо?

— Знаем, че зад цялата операция се крие някой с големи пари. Загубил е доста време, за да събере подбрана информация за ключовите личности в синдиката. Сега ги е притиснал здраво и не иска да ги пуска. В замяна на това те трябва да изпратят най-добрите си хора в града, които трябва да станат зародишът на нещо ново. Плащат им, и ги оставят на спокойствие. Никой от тях не иска да бъде открито свързван със синдиката, така че са склонни да изпълнят всички искания.

— Странно, че е запознат с тези подробности.

— Не е толкова странно. Службата им за сигурност не е много добра. Слуховете се разпространяват бързо в тези среди. Обзалагам се, че ще получим същата история, ако притиснем когото и да било от останалите.

— Нали каза, че са чисти?

— Е, може и да ги понацапаме малко. В интерес на правосъдието.

— Понякога това е единственият начин. Пат, кажи ми нещо… кой може да дърпа конците на една такава игра? Би трябвало да познава и най-малките подробности на цялата операция. Тя изисква големи умници. Трябва да притиснеш твоя сополанко и да измъкнеш каквото можеш.

— Вече е направено.

— В основата на всичко може да е Блеки Конли — предположих аз. — Той би могъл да използва част от богатството си, за да покрие текущите разходи, освен това разполага с много време и знания.

— Именно това си мисля и аз.

— Нещо за сестрите на Малек?

— Почакай малко. — Чух го, че сложи слушалката на бюрото, поговори с някого и отново я вдигна. — Току-що получих съобщение от един служител в оставка, с когото моите момчета са се свързали. Той си спомня момичетата на Малек, но не може да каже нищо за зданието. Втората му жена се оплакала, че зданието било превърнато във вертеп, и той трябвало да се занимава със случая. Било е преди доста време. Оплакването било напълно неоснователно. Но за съжаление не може да ни съобщи местонахождението на зданието.

— По дяволите — възкликнах аз.

— Ще продължаваме да търсим. Къде ще бъдеш?

— Вкъщи. Стига ми толкова.

— Тогава до утре — сбогува се Пат.

Затворих телефона и погледнах Велда.

— Малек — казах аз. — Никой не може да открие къде си е прекарвал времето.

— Защо не прегледаш жълтата преса? — пошегува се Велда.

Замислих се за момент и кимнах.

— Може и да си права, рожбо.

— Казах го на майтап, Майк.

Поклатих глава.

— Пат току-що ми каза, че Малек се е женил втори път. Значи е имал и първа жена. Дай да го проверим.

В телефонния указател имаше шестнайсет човека на име Малек. Тринайсет от тях ми предложиха какво ли не — от това да пукна, до покана за парти, но слабият глас, който се обади на четиринайсетия път, потвърди, че разговаряме с мисис Малек, която на времето е била женена за Куинси Малек. Не, не си беше сменяла името, защото този проблем не я интересуваше. Не мислеше, че е подходящо време за посещения, но щом съм твърдял, че е важно, можехме да я посетим веднага.

— Попаднахме на нещо, сладур — обърнах се аз към Велда, след като затворих телефона.

— Ще кажеш ли на Пат.

— Все още не. Нека първо проверим сами.

 

 

Таксито ни закара до ъгъла на Осмо авеню и Четирийсет и девета улица. Над един от дългата редица магазини се намираше жилището на мисис Куинси Малек Първа. Велда налучка номера в полутъмния вход и ние влязохме, натиснахме звънеца и след секунда вратата се отвори автоматично.

Беше на втория етаж. Стъпалата скърцаха, миришеше на пържена риба.

Чакаше на стълбищната площадка, сбръчкана стара дама, която не знам защо носеше наметка с пера. Сякаш беше изникнала от двайсетте години. Косата й беше навита на къдрици, имаше уплашения вид на малките стари лейди, които внезапно са били измъкнати от леглото си по никое време.

Насили се да се усмихне и ни покани да влезем, след като се представихме. Седнахме на кухненската маса, докато тя приготвяше чай. Нито Велда, нито аз го желаехме, но ако искахме да се споразумеем с нея, трябваше да го изтърпим.

Едва когато чаят беше сервиран с всички церемонии, тя ни попита какво бихме желали да научим.

— Мисис Малек… става дума за вашия съпруг — казах аз.

— О, той умря преди доста време.

— Знам. Търсим нещо, което е оставил след себе си.

— Той остави много малко неща, много малко. Това, което ми остави, свърши отдавна. Сега живея от пенсията си.

— Търсим някои записки, които може да е пазел някъде.

— Боже мой, не е ли смешно?

— Какво?

— Че и вие ги търсите.

— А кой още ги е търсел, мисис Малек?

Тя ми наля още една чаша чай и постави внимателно чашата пред мен.

— Мили мой, не знам. Позвъниха ми… преди няколко месеца. Искаха да знаят дали Куинси Малек е оставил някои от записките си при мен. Ставаше дума за някакъв иск за недвижима собственост.

— А оставял ли е, мисис Малек.

— Разбира се, сър. Бях единственият човек, на който имаше доверие. Остави ми една кутия преди много години и аз я пазех, както казах, в случай че възникне необходимост от нея.

— А тези, които позвъниха…

— Казах му това, което казвам и на вас.

— На него?

— Всъщност… не мога да твърдя със сигурност. Не беше нито мъжки, нито женски глас. Предложи ми сто долара за възможността да провери съдържанието на кутията и още сто, ако му помогнех в доказването на иска.

— Приехте ли ги?

Бледосините й очи ме заразглеждаха внимателно.

— Мистър Хамър, аз не съм повече жена, която може да се грижи за себе си. На моята възраст сто долара могат да се окажат цяло състояние. И тъй като тези записки си лежаха с години, без някой да се интересува от тях, сметнах, че нямам причини да не им ги дам.

Все едно че ме обляха с леденостуден душ. Велда седеше напрегнато, пръстите й притискаха чаената чаша толкова силно, че чак побеляха.

— На кого ги дадохте, мисис Малек.

— На едно момче. Той ми остави плик със сто долара.

— Познавате ли момчето.

— Не, разбира се. Беше само… едно момче. Мисля, че беше испанец. Английският му беше доста лош.

— По дяволите — изпуснах се аз.

— Искате ли още една чаша чай, мистър Хамър?

— Не, благодаря. — Още една чаша чай и щях да съм мъртъв. Погледнах към Велда и поклатих глава.

— Кутията беше върната, разбира се — внезапно изрече тя.

— Какво!

— Придружена с още сто долара. Донесе я едно друго момче.

— Вижте, мисис Малек… ако ми позволите да надникнем в тази кутия и намерим това, което търсим, ще ви направя дарение от петстотин долара. Как ви звучи това?

— Много приятно. Още малко чай?

Позволих да ми сипе още една чаша чай. Този път нямаше да ме убие. Но тя едва не го направи. Остана в стаята, докато допия чая, след това се извини и изчезна за няколко минути. Когато се върна обратно, носеше картонена кутия, увита в груба тъкан.

— Ето, мистър Хамър.

Велда и аз отворихме капака внимателно и се загледахме в натрупаните записки, които изпълваха цялото пространство вътре. Всяка една от тях представляваше независим отчет, в който се посочваха имена, цени и описания на имота. Бяха неколкостотин. Започнах да проверявам датите и всички те се отнасяха за времето, което ме интересуваше.

— Доволен ли сте, сър?

Посегнах за портфейла си и извадих пет стотачки. Оставаха ми само три долара. Сложих ги на масата, но тя не ги докосна.

— Едно от тези парченца хартия липсва, длъжна съм да ви го кажа.

Изведнъж отново ми прилоша. Погледнах към петстотинте долара на масата. Същото направи и мисис Малек.

— Откъде знаете? — попитах я аз.

— Бях ги преброила. Исках да бъда сигурна, че са ми върнали всички. Два пъти в годината ги проверявах, за да се убедя, че числото им е постоянно. Когато ги получих обратно, аз ги преброих отново и установих, че един отчет липсва. — Тя ме погледна и кимна за по-голяма убедителност. — Сигурна съм. Преброих ги два пъти.

— Именно него и търсехме, мисис Малек.

— Все още мога да ви помогна. — Усмихваше се, сякаш имаше да ни каже някаква голяма тайна. — Преди години се бях разболяла сериозно. Лежах в леглото с месеци и от нямане какво да правя реших да направя собствен опис на записките на Куинси. Отбелязах си всеки лист по същия начин, както го беше направил и той.

Тя бръкна в гънките на наметалото си и извади един дебел, евтин бележник, сложи го на масата и ни погледна тържествуващо.

— Трябва да прегледате записките ми една по една и да ги сравните с оригиналните. Тогава ще откриете липсващия отчет, мистър Хамър.

Взех бележника и го пъхнах в джоба си.

— Един въпрос, ако позволите, мисис Малек. Защо направихте това за нас?

— Защото не обичам да ме крадат. Другата страна съзнателно откраднаха нещо ценно от мен. Онази личност беше нечестна. Предполагам, че вие сте честен. Греша ли?

— Не грешите, мисис Малек. За това можете да получите и повече от петстотин долара.

— Те са напълно достатъчни за нуждите ми, сър.

Взех кутията и си сложих шапката.

— Този път ще си ги получите всичките обратно. Полицията може би ще иска да ги задържи за известно време, но в края на краищата ще ви ги върнат.

— Сигурна съм, че ще го направят. И ви благодаря, сър.

Ухилих й се.

— Бих могъл да ви целуна.

— Ще ми бъде приятно. — Тя хвърли поглед към Велда. — Имате ли нещо против?

— Моля — засмя се тя.

Трябваше да я целуна.

Проклет да съм, ако не се изчерви.

 

 

Последните три долара хвръкнаха за такси да ни откара вкъщи и за два хамбургера. Изпразнихме съдържанието на кутията на пода и го разделихме на купчинки, отворихме бележника и започнахме да проверяваме отчетите.

Призори позвъних на Пат, без да му казвам какво бях открил. Засега при него нямаше нищо ново. След това се върнахме към проверката на документите. Можеше да ни отнеме няколко дена, но извадихме късмет. В три часа следобед Велда патентова система за кръстосана проверка и почти веднага открихме липсващия документ.

Отнасяше за продажбата на някакъв имот в графство Ълстър, Ню Йорк, на някой си Карл Съливан. Мястото беше подробно описано. Отдолу, вероятно преписани от оригиналния документ, се мъдреха инициалите Б.К. Блеки Конли!

 

 

Наложи се да заема петдесет долара от Джордж в „Блу Рибон“, за да се оправя на първо време, и той извади мангизите, без да задава въпроси. Малко по-надолу по улицата наех един форд и Велда се качи в колата, за да я закарам в горната част на града. Вместо да поема по Тръуей, аз подкарах по път №16 и се отбих в Сентръл Вели, за да се видя с един познат дилър на недвижими имоти. Не беше лесно да избегнем разговорите за добрите стари времена, но някак си успяхме да ги сведем до минимум и аз му дадох пълното описание на местността, в която трябваше да се намира закупеното от Блеки Конли имение. Той измъкна една стенна карта и започна да я изучава.

Намери мястото сравнително бързо. Изгледа ме странно и каза:

— Ти ли си собственик на това?

— Не, но се интересувам от него.

— Ако възнамеряваш да го купуваш, по-добре се откажи. Намира се в местност, в която наскоро откриха източници на газ, и няколко големи компании безуспешно се опитват да намерят собственика. Практически там е джунгла и те искат да изпратят изследователски екипи, но не могат да го направят без разрешението на собственика. Данъците са платени авансово, така че местните власти си траят и никой не може да си мръдне и пръста, докато не открият собственика.

— Жестоко.

Лицето му придоби алчен вид.

— Майк… познаваш ли собственика?

— Познавам го.

— Мислиш ли, че можем да се споразумеем с него?

— Съмнявам се.

Лицето му посърна при мисълта за парите, които губеше.

— Е, добре, ако иска да го продаде, кажи няколко думи за мен, става ли?

— Ще му спомена.

Това, изглежда, го задоволи. Стиснахме си ръце за сбогом и се разделихме. След час и десет минути стигнахме до кръстопътя, откъдето се отклоняваше пътят за имота. Карахме цяла миля по мръсния път, оглеждайки се за някакъв поток, както гласеше картата. Намерихме го, но се оказа, че сме подминали отклонението, затова се върнах назад, скрих форда в храстите, далеч от любопитни погледи. Слязохме и започнахме да оглеждаме джунглата, в която ни предстоеше да проникнем.

Дърветата бяха дебели и високи, боровете се смесваха с дъбове и кленове, около дънерите, на които се виеха непроходими храсти и трънаци. Зад тях се извисяваха неравните зъбери на планинска верига.

Ставаше късно и слънцето скоро щеше да залезе.

— Имението е някъде там — казах аз и посочих навътре в гората. — Не знам как е успял да го построи, но е успял. Той е там.

Животните бяха проправили малка пътечка, която едва се забелязваше. Някои от храстите бяха окичени с козина от сърни, на земята се виждаха следи от копита. Понякога се налагаше да пълзим, сражавайки се с ниската растителност. Но малко по малко напредвахме.

Покатерихме се на една височинка, продължихме на равно и пак започнахме да се спускаме. Видяхме руините на някаква барака, които сигурно от доста време си бяха в това състояние. На една страна лежеше кутия с ръждясали консерви, които отдавна бяха бомбирали, а в някакъв дървен сандък се намираха готварски принадлежности. Остатъците от матрака бяха разхвърляни по пода и се използваха от хилядите мишки като гнезда за постоянно местожителство.

Нямаше смисъл да гледаме повече.

Тръгнахме надолу по склона и внезапно храстите ни изхвърлиха на една поляна. Природата беше започнала да отглежда нещо на нея, някаква особена трева, която не позволяваше на нищо друго да расте в съседство.

— Майк… — обади се Велда.

Спрях и се обърнах към нея.

— Уморена съм, Майк. Не може ли да си починем малко?

— Разбира се, сладур. Това е добро място за почивка.

Тя се отпусна на земята с дълга въздишка и се протегна назад, гледайки замечтано небето. Облаците бяха обагрени в пурпурночервено, а сенките бяха започнали да се спускат от планинските върхове.

— Тук е приказно красиво, Майк.

— Но не е като в града, нали?

Тя се засмя и каза:

— Не е. — След това повдигна крак и започна да сваля остатъците от найлоновите си чорапи. Спря с повдигнат към планината крак. — Направи го ти.

Каква уличница.

Опрях крака й на стомаха си и първо снех единия чорап, след това другия. Тя измърмори нещо в благодарност и потупа с ръка до себе си. Кръстосах крака и седнах до нея, но тя ме сграбчи, обърна ме към себе си и хвана лицето ми с две ръце.

— Скоро ще се стъмни, Майк. Не можем да се върнем в тъмното. Ще трябва да почакаме до утре.

Усмивката й беше лукава.

— По всяко време и на всяко място. Ти си луда.

— Желая те, Майк.

— Става студено.

— Значи ще си пострадаме малко.

Тогава я целунах.

— Ужасно е горещо — промърмори тя и роклята й се оказа на земята.

— Какво правиш?

Взе ръката ми и я задържа на бедрото си, докато не се убеди, че ще остане там дори когато прибере своята. Ръката ми започна да се движи самостоятелно, предусещайки любовната игра, неспособна да се спре.

С едно чисто женско движение тя облекчи търсенията ми, цялото й същество ме въвличаше във водовъртежа на страстта. Имаше нещо, което ми пречеше, и не можех да разбера какво е, докато Велда не бръкна под сакото ми и измъкна моя 45-и, като го остави на земята до себе си.

Слънцето беше съвсем близо, лъчите му едва проникваха през дърветата. Един от тях извлече някакъв странен цвят в подножието на хълма, цвят, който просто не можеше да бъде там. Опитах се да разбера какво ли е това.

След това разбрах.

Пръстите на ръката ми се свиха непроизволно и Велда изкрещя от болка.

— Стой тук — казах й аз и скочих на крака.

— Майк…

Нямах време да й отговарям. Затичах се надолу към странния цвят и с всяка крачка предметът приемаше все по-познати очертания.

Таксиметрова кола от трийсетте години. Жълто-черното такси, което беше откраднато преди трийсет години.

Гумите бяха изгнили, но всичко останало си беше на място. Тук-там по ламарината имаше малки петна ръжда, пробили множеството слоеве боя, които трябваше да я защитават от корозия.

Огледах я внимателно и почти бях готов да кажа, че в наше време вече не ги правят такива. Прозорците бяха така здраво притиснати към гумените уплътнения, че се бяха сраснали с тялото на колата. Когато са я откраднали, е била нова. Този модел беше направен за много години напред. Беше се превърнала в аеродинамична гробница, яркожълт мавзолей на колела за двама души.

Преди трийсет години те сигурно са били хора.

Сега бяха мумии. Тази отпред беше паднала на кормилото с леко накривена шапка на черепа. От задната част на главата не бяха останали много неща. Беше отнесена от изстрел.

Типът, който го бе направил, беше втората мумия на задната седалка. Той се бе облегнал на другата страна на колата, устата му зяпаше толкова широко, че се виждаше всеки зъб, дрехите му висяха на изсъхналите крайници. Там, където са били очите, можех да видя две избелели кръгчета, които като че ли все още ме гледаха.

Държеше насочена пушката си към вратата пред мен с пръст на спусъка. Тъмно петно кръв беше засъхнало на ризата му и подчертаваше по удивителен начин нейната белота.

Краката му стискаха три мукавени куфарчета.

Във всеки от тях имаше по милион долара.

Най-после бях открил Блеки Конли.

Тя се приближи с боси крака и аз дори не я чух, докато не започна да си поема дълбоко въздух от ужаса на видяното. Притисна устата си с опакото на дланта си, за да спре вика, който се готвеше да се роди, очите й останаха широко отворени за един дълъг момент.

— Майк… кой…?

— Нашият убиец, Велда. Мишената. Този, когото търсехме. На задната седалка виждаш Блеки Конли. Той почти е успял да го направи. Бил е много близко до целта.

— Наистина, мистър Хамър. Някои от нас обаче успяват.

И него не бях го чул. Беше заобиколил хълма с тихи стъпки и стоеше с насочен към нас пистолет, а аз се чувствах като последния глупак в света. Моят 45-и остана в любовното ни гнезденце и скоро ние щяхме да сме толкова мъртви, колкото и онези в колата. Все едно че се върнахме в самото начало.

— Здрасти, Сони — казах аз.

Змията. Истинската змия, смъртоносна, колкото могат да бъдат само змиите. Имаше отровни зъби и знаеше как да ги използва. Лицето му беше загубило уморения си израз, а очите му бяха пълни с желаните неща, които виждаше в бъдещето си. В него нямаше нищо от стария човек, когото познавахме. Беше възрастен, да, но не и от хората, които остаряват лесно. Всичко е било поза, хитра игра, в която победителят беше само той.

— Уплаши ме, Хамър. Когато се добра до Малек, наистина ме уплаши. Отлагах идването си тук, защото все още не бях готов, но след това разбрах, че нямах време за губене. Ти едва не унищожи всичко. — Това, което смятах за старческо кикотене, също беше поза. Той просто се смееше. Смяташе, че ситуацията беше забавна.

Велда ме хвана за ръката и аз разбрах, че се страхува. Всичките й неприятности сякаш започваха отначало и тя не можеше да ги понесе.

— Умно — каза ми той. — Ти си мъдро копеле. Ако всичко, за което трябваше да се тревожа, бяха само полицаите, въобще нямаше да си мръдна и пръста, но се налагаше да се справя и с теб. — Устата му се разтегли в подобие на усмивка. — Колко мили разговори си водехме. Поддържаше ме във форма. Кажи ми, смяташе ли, че имам приятно лице?

— Мислех, че имаш повече здрав разум, Сони.

Тогава той се изхили.

— А стига, бе! Повече здрав разум? За какъв дявол? Да не мислиш, че щях да прекарам остатъка от живота си в обущарницата, без да получа никакво удовлетворение? Тук бъркаш, господине. Трябваше да се запознаеш малко по-дълбоко с историята на моя случай. Винаги съм бил подъл, защото си струваше. Но ако се налагаше да правя мили физиономии, за да получа откуп, бях способен и на това.

— Няма да успееш, Сони.

— Така ли? Просто да зарежа тази идея. В течение на трийсет години аз я разработвах в детайли. Имах много време, за да я осъществя. С контактите, които установих в затвора, успях да събера доста материал за големите босове и ги накарах да подскочат от страх, когато бях навън. Събрах бандата и сега нищо не може да ме спре. Смяташ, че не мога да живея като цар през малкото време, което ми остава? Грешиш, ако мислиш така. В главата си имам доста планове.

— Ти все още го мразиш, така ли?

Сони Мотли кимна бавно и лицето му се озари от щастлива усмивка.

— Дяволски си прав. Мразех това копеле Торънс и се опитвах да му го върна чрез момичето. Може би направих грешка… Мислех, че обича детето. Щях да му направя услуга, ако я бях очистил, така ли?

— Той също се опитваше да го направи.

— Бързо схванах картинката. Когато го пречуках в къщата му, мислех, че ще мога да убия и момичето просто за забавление. Но тя ме изигра. Къде беше тя, мистър?

Вдигнах рамене.

— По дяволите, какво значение има сега? — Той вдигна пистолета така, че да мога да видя дулото. — Смятах, че рано или късно ще стигнеш до мен. Затова наех убиец, нали знаеш?

Сега вече го знаех. Когато Марв Каня се опита да ме пречука в таксито, именно Сони го беше повикал от задната стаичка, преструвайки се, че иска да ми покаже изрезките от старите вестници за неговите престъпления, като му е казал накъде ще тръгна. Когато Марв Каня едва не ме пречука в апартамента ми, именно Сони му беше казал новия ми адрес, а също и времето, по което щях да бъда там. Бях го улеснил и по двата въпроса.

— Марв Каня се криеше при теб, така ли? — констатирах аз.

— Точно така, всеки момент можеше да умре и искаше само да изстреля последния си куршум в теб. Само това го поддържаше жив.

— Това и го довърши, Сони.

— Момчето имаше мозък. Знаеше, че никой не може да му помогне, но реши да приключи делата си сам.

— А ти, Сони?

— Аз винаги съм си бил умен, Хамър. — Той се засмя пак. — Смяташе, че старият Блеки ме е изиграл. Беше много забавно. Мислеше, че именно той е направил двойния удар. А не аз. Блеки беше отрепка. Знаеш ли, обмислих всички страни на този удар, докато бях в затвора. Реконструирах всичко, парче по парче, докато не разбрах какво именно трябваше да направя. Разбрах, че Блеки е решил в последния момент да се изхитри и да избяга с парите. Не беше толкова умен, за да измисли нещо гениално. В края на краищата имах трийсет години на разположение, за да уредя всичко. Сега мога да похарча съкровището, което чаках трийсет години.

— Няма да го направиш, Сони.

— Как смяташ да ме спреш? Нямаш пистолет и аз те държа на мушка. Мога да ви гръмна и двамата и никой няма да чуе и звук. Блеки добре е подбрал мястото. Вие ще умрете. Не мога да ви пусна.

Пръстите на Велда се забиха в ръката ми.

— Виж парите в колата, Хамър. Там ли са още? Нямаше ги в бараката, така че трябва да са тук или някъде наоколо.

— Виж ги сам.

— Дръпни се назад.

Направихме бавно две крачки назад, след това замръзнахме на място, докато Сони се хилеше и гледаше в колата.

Трудно можеше да се опише какво стана с лицето му. За секунда си помислих, че ще мога да му скоча, но той се овладя навреме и насочи пистолета към нас. Очите му танцуваха от радост, а смехът в гърлото му беше съвсем истински.

Сони Мотли най-после постигна това, което искаше да направи от много години. Да се срещне лице в лице с Блеки Конли.

— Виж го само. Това отзад е той. Виж го този жалък мошеник, седи си тук точно както го бях застрелял. По дяволите, значи не съм пропуснал тогава. Убил съм кучия му син преди трийсет години! Виж го, Хамър… виж копелето, което претрепах преди трийсет години. Не е ли прекрасна гледка?

Той спря за момент, за да си поеме дъх.

— Точно какъвто си беше, с любимата си пушка. Виж къде съм го улучил, Хамър… точно в гърдите. През отворения прозорец, преди да може да направи втория си изстрел. Здрасти, Блеки, копеле мръсно! — изкрещя той. — Как ти хареса този изстрел? Как се чувстваше, когато умираше, Блеки? Струваше си да чакам цели трийсет години.

Сони се обърна с ужасна гримаса, очите му пламтяха.

— Знаех как го е направил. Накарал е шофьора да го закара в скривалището му и му е пръснал черепа. Но не е успял да се оправи от изстрела ми. Нямал е никакви шансове. Човече, това е моят голям ден… най-големият в живота ми. Сега вече имам всичко!

Той се изпъчи гордо, на лицето му имаше забавно изражение.

— Само едно нещо няма да мога да имам повече. — Този път гледаше към Велда. — Свали си дрехите, лейди.

Пръстите й, които се бяха впили в ръката ми, разслабиха хватката си и аз разбрах, че тя си мисли същото, което и аз. Това можеше да отклони вниманието му. Ако отстъпеше настрани и направеше това, което й бяха заповядали, ние щяхме да бъдем разделени и аз можех да се хвърля върху него.

Не я гледах. Не можех. Трябваше да го наблюдавам него. Но можех да прочета в очите му какво правеше Велда. Знаех кога сваля роклята си, кога — сутиена си. Виждах, че очите му следяха ръцете й, когато тя оставяше роклята си да се плъзне на земята, и по сдържаното му дишане и блясъка в очите разбрах, че се беше освободила и от последното нещо, което носеше.

Тогава тя направи слабо движение встрани, но той беше нащрек.

— Остани си на мястото, лейди. Стой близко до него, за да мога да ви държа и двамата на мушка.

Не ми оставаше много време. Пламъкът в очите му все още гореше, но това нямаше да продължи дълго.

— Много мило от твоя страна, лейди — каза той. — Обичам брюнетките. Винаги съм ги обичал. Сега можеш да умреш така.

Нямаше вече никакво време.

— Много лошо, че не взе парите, Сони.

Той поклати глава, удивен, че съм направил толкова лош ход.

— Те са си там, на пода.

— По-добре е да се убедиш в това, Сони. Все пак пристигнахме преди теб.

Ако си беше дал труда да отвори вратата, може би щях да се нахвърля върху него. Той трябваше само да трепне и ако успеех да надживея първия изстрел, щях да го достигна, дори и да ме беше улучил. Велда щеше да се просне на земята в момента, в който натиснеше спусъка, и двамата щяхме да се справим с него.

— Няма смисъл, Хамър. Парите са там и старият Блеки ги пази с пушката си. Ти ги видя.

— Но ти не си ги видял.

— Добре, можеш да ги погледнеш за последен път.

Той се протегна към дръжката на вратата и се опита да я отвори. Не стана. Засмя се пак, защото знаеше какво очаквах да направи, но не го направи. Пистолетът дори не трепваше в ръката му и аз разбрах, че нямах никакви шансове. От мястото, където се намираше, той можеше лесно да застреля и двама ни, и ние всички го знаехме.

Следващия път той натисна по-здраво дръжката на вратата и тя се отвори с ръждиво скрибуцане. Наблюдаваше ни с най-ужасяващата усмивка, която някога бях виждал в живота си, и дори не се опитваше да види какво става в колата. Рязкото дърпане на вратата я разклати и трупът на Блеки Конли сякаш оживя, заставайки за момент в изправено положение на седалката. Можех да видя как устата му се отваря в един беззвучен вик, зъбеща се в гримасата на дива омраза.

Сони разбра, че нещо става зад гърба му, и обърна леко глава… достатъчно, за да види, че човекът, когото беше убил, се разпада на части, а костеливият му пръст докосва спусъка, който беше готов да реагира и на най-слабия натиск. Пушката изтрещя, адският й пламък прониза Сони Мотли право в гърдите и го отхвърли мъртъв на четири крачки.

Докато ехото все още гърмеше из планинските върхари, покритият с кожа череп на Блеки Конли се изтърколи от таксито и се опря до лицето на Сони, като му се хилеше идиотски.

Не можеш да поддържаш емоцията вечно. Нито пък можеш да бъдеш уплашен вечно. Внезапно всичко изчезва, сякаш нищо не се е случило. Не се тресеш повече, не припадаш. Само си доволен, че всичко е свършило. Малко си изненадан, че ръцете ти не треперят, и се питаш защо се чувстваш почти нормално.

— Сега всичко свърши, не е ли така? — тихо попита Велда.

Дрехите й бяха струпани на купчинка до нея и в умиращите лъчи на слънцето тя изглеждаше като горска нимфа, една прекрасна горска нимфа с чудесни гарвановочерни коси, падащи върху проблясващото в сумрака тяло, чиито линии бяха невероятни.

Горе на хълма, където беше нашето гнездо, тревата беше мека. Миришеше на цветя и зеленина. Нощта обещаваше да бъде топла. Погледнах към нея, след това към мястото на хълма. Утре нещата щяха да изглеждат различно, но сега времето беше наше.

— Готова ли си? — казах аз.

Тя ми се усмихна, предчувствайки това, което щеше да се случи.

— Готова съм.

Хванах я за ръка, прекрачих труповете на земята, новия и стария, и започнахме да се изкачваме по склона.