Мери Портърфийлд
Цвете на пустинята (9)

Девета глава

В последно време сънят на Джоан не бе никак спокоен. Размишляваше и се въртеше до късно през нощта и заспиваше призори, изтощена.

Дойде и това утро, когато, преуморена, реши за първи път, откакто бе тук, да остане и се поизлежи в леглото си. Мануел щеше да пристигне към десет часа, а дотогава имаше време. Но малко след девет телефонът зазвъня пронизително. Замаяна от късния сън, Джоан вдигна слушалката.

— Добро утро, госпожице Уилистън! — чу тя непознат, но приятен мъжки глас. — Надявам се, че не съм ви вдигнал от сън. Казвам се Мозес Мак Тавиш. Възможно е да сте чували вече името ми.

Изведнъж Джоан се разбуди напълно. Естествено, че името й звучеше страшно познато. Но откъде?

— Госпожице Уилистън! Чувате ли ме добре?

— Да, господин Мак Тавиш! Тъкмо се мъча да си спомня откъде ви познавам!

— Ако ми позволите, ще ви помогна мъничко. Аз съм притежателят на Лос Арт и бих искал…

— О, моля ви! — прекъсна го Джоан. — На онази фантастична галерия в Сан Антонио, нали? Най-голямата в Югозапада…

— Ех, не чак толкова! — Джоан дочу тихия, но доволен смях на човека отсреща. — Но да пристъпим към повода за моето обаждане. Един добър мой приятел ми показа снимки от вашите работи. Признавам, че бях впечатлен от тях. Чуй, детето ми — позволи ми да те наричам така, тъй като мога да ти бъда баща — ти наистина имаш талант!

Джоан преглътна от вълнение:

— Наистина ли, господин Мак Тавиш?… Питър Мак Брайд също се опита да ми внуши, че намира работите ми за добри. Но ето че вие ми казвате същото и това е направо изненада за мен.

Човекът отсреща отмина забележката й за Питър Мак Брайд, все едно че не я е чул. А вместо това повтори убедително:

— Талантът е налице! Уверявам ви в това! Заинтересован съм да видя колкото е възможно по-скоро работите ви в оригинал! Кажете ми, удобно ли ще ви бъде, ако утре, да речем, следобед намина и се срещна с вас?

Никога досега времето не бе текло по-бавно за Джоан, както след този направо фантастичен разговор! Мануел дойде и тя му предаде новината. Малчуганът закрещя от радост и увисна на шията й.

А после двамата подредиха къщата и след като всичко заблестя, творенията на Джоан заеха подходящи места. Поставиха ги така, че въздействието им да бъде по-впечатляващо. Господин Мак Тавиш можеше да пристигне вече! Мануел си отиде този ден по-рано, за да вземе разрешение да пренощува при Джоан. А когато се върна, и двамата не намериха нищо повече за дооправяне — започнаха да пекат различни курабийки, за да запълнят времето си.

По едно време момчето направи тъжна физиономия.

— Скоро ще станеш прочута — каза тихо то и тъмните му очи излъчваха подозрение, — а прочуеш ли се, няма да имаш нужда от мен.

Джоан го прегърна разчувствана:

— Ах, ти, глупачето ми! Как можеш да твърдиш подобни неща? Не ме ли познаваш, кажи ми?

Но думите на момчето я накараха да се замисли сериозно. Нима в живота не ставаше точно така: забогатее внезапно човек и забрави за старите си приятели? Изкуството никога нямаше да я направи богата, но Клифтън притежаваше милиони. Нима Питър не бе прав, че парите променят характера на човека? Дали щеше да успее да остане вярна на себе си?

На следващата сутрин Мануел стана много по-рано от Джоан. Когато момичето излезе навън, Йоги бе направил вече гимнастиката си, а момчето бе сложило масата за закуска. Предобедните часове се изнизаха мъчително бавно, а когато стана време за обяд, пренапрегнати и двамата, не можеха да поемат хапка храна. Мануел току тичаше навън, за да види дали не се приближава някаква кола. Каква бе изненадата им, когато видяха да се приземява малък частен самолет. Към къщата закрачи някакъв строен мъж, който изобщо не изглеждаше като деденце… Джоан и Мануел тръгнаха насреща му.

— По всичко изглежда, че очаквате гости — оповести отдалеч непознатият — и май няма да съм единствен, защото като летяхме насам, забелязах отгоре кола, която се приближава към вас. И така, представя ви се лично Мозес Мак Тавиш в цял ръст.

Мъжът подаде ръка на Джоан, не криейки доброжелателната си усмивка в ъгълчето на устните.

— Хайде, че ще се пръсна от любопитство да видя работите ви!

Белокосият мъж със сияещите сини очи и тъмни вежди бе станал симпатичен на Джоан още от пръв поглед. Изглежда, чувствата й се споделиха автоматично от Мануел и Йоги. Котаракът се присламчи веднага до госта и не го остави на мира, докато той не го вдигна на ръце.

— Боже мой! — изпъшка гостът. — Това котарачище не ми изглежда никак премаляло от глад! Слушай, приятелю! Като дойда следващия път, предлагам да ме носиш ти! Какво ще кажеш за това?

Йоги измърка и потърка мустак в бузата на мъжа.

— А между другото — продължи белокосият — там отсреща виждам кола. Изглежда, че другите гости са пристигнали преди мен.

Джоан би могла да се закълне, че Джей Клифтън и Мозес Мак Тавиш не се срещат за първи път. Но те се държаха, като че ли е точно обратното. Джей ги пресрещна и подаде ръка на Мак Тавиш.

— Аз съм Джей Клифтън — представи се той.

На Джоан й се стори, че в погледа на мистър Мак Тавиш проблесна лукаво пламъче.

— Мозес Мак Тавиш! — отвърна на ръкостискането белокосият и Джей вдигна учудено вежди:

— От Лос Арт, ако не се лъжа, нали?

Запазвайки това си изражение, Джей погледна Джоан:

— Виж ти каква късметлийка си била! Как намирате нейните работи? — продължи, обърнал се отново към галериста.

— Още не съм успял да ги видя — обясни белокосият, — но ще се пръсна от любопитство!

Джей тръгна напред:

— Направо горя от нетърпение какво ще кажете за бюста на този джентълмен тук! Хубостникът, който е в ръцете ви, също е увековечен, ще видите след малко!

Джоан не можеше да се освободи от усещането, че двамата разиграват някакъв театър пред нея. Все едно че това се разбираше от само себе си, Джей бе поел ролята на домакин и преди още да са влезли в дома й, бе започнал да запознава госта с нейните работи, сякаш той бе техният притежател.

Мозес Мак Тавиш бе действително впечатлен и не криеше възхищението си. Но когато остана безмълвен пред скулптурата на Йоги и кактуса, Мануел не издържа и го подръпна за ръкава:

— За мен това е най-хубавото, което е правила Джоан… На вас не ви ли харесва, господин Мо… Мо…

Мозес Мак Тавиш постави ръка на рамото на мексиканчето и се усмихна:

— Точно така ми казваше майка ми, Мануел! Приятелите се обръщат с Мозес към мен, така че избирай от двете имена! Само дето не съм наясно с едно! Защо трябва да ми изтъкваш непрекъснато колко хубави били работите на Джоан? Ами че те говорят сами за себе си! Те са толкова добри, че имам намерение да ги изложа в Лос Арт — при положение че Джоан се съгласи с това. Е, кажете ми сега с Йоги заедно — не се ли радвате на предложението ми? Би ли ви харесала една изложба на Джоан?

Мануел го гледаше с отворена уста, а секунда по-късно се обърна и се хвърли стремително в прегръдките на Джоан.

— Моля те, Джоан, кажи нещо!

— Е, Джоан — попита усмихнат и Мозес, — няма ли да ми дадете някакъв отговор?

Момичето го гледаше мълчаливо. В гърлото й като че ли се бе свила някаква топчица. В погледа й се четеше подозрение.

Мозес Мак Тавиш започна да се смее неудържимо:

— Знаете ли какво ми напомняте сега, детето ми? Моят годеж!

— Вашият годеж ли? — недоумяващо попита тя.

— Попитах Елен в осем и половина сутринта дали иска да се омъжи за мен. И знаете ли как реагира тя? Гледа ме около половин час, като че ли не можеше да проумее за какво става дума — точно като вас сега! И така, питам ви втори път: искате ли да изложим работите ви в Лос Арт, или предпочитате друг галерист?

Джоан преглътна мъчително:

— Как мога да си помисля за друг! Аз просто останах без думи, Мозес! Ще имате ли нещо против, ако телефонирам на Питър Мак Брайд и му благодаря лично за помощта…

— Питър Мак Брайд ли! Ами да! Доста негови работи си висят така при мен.

Нещо в тона на галериста не издаваше чак голям оптимизъм.

— Можеш да му телефонираш и по-късно — намеси се Джей. — Имам даже още по-добра идея. Щом Мозес подготви поканите, ще изпратиш една и на Питър!

— Идеята е наистина добра — потвърди Мозес. — Човекът ще си получи поканата. А сега не бихме ли могли да обсъдим други неща? Да определим например кога ще открием изложбата. Не бихме ли могли да продължим разговора си на чаша кафе?

Мануел вървеше до Джоан, хванал я за ръка. Скоро кафето бе готово и тя предложи на гостите си от домашно изпечените хрупкави курабийки. Мозес направо изстена от удоволствие:

— Какъв разкош! Няма ли да е фантастично, ако предложим на гостите подобни курабийки с някоя освежителна напитка например?… Какво ще кажете това да стане след две седмици, броено от днес?

— Охо, а моята мамкита ще изпече за изложбата пегуенос бодас! — въодушевено извика Мануел. — Това са мексикански сватбени сладкишчета! До изложбата има толкова време и мамкита ще направи цял куп за Джоан!

— Твоето мнение, Джоан? Устройва ли те предложеният срок?

Джоан все още не можеше да проумее какво става около нея.

— Нищо не разбирам, Мозес! Вие хвърлихте само бегъл поглед на нещата ми и сте готов след две седмици да направите изложба с тях! Просто не ми го побира главата!

— Имай доверие в преценката ми, мило дете! Та аз съм вече почти четиридесет години в тоя бизнес. Окото ми е свикнало да открива веднага таланта. Наистина заслужаваш да ти се даде тласък и шанс!

Обсъдиха още малко техническите подробности за откриване на изложбата, след което Мозес се надигна и заяви с нотки на съжаление в гласа:

— Приятно ми е тук, но трябва да тръгвам! След един час имам делова среща в Сан Антонио и трябва да съм точен.

Съпроводиха Мозес до самолета му.

— Убеден съм, че изложбата ти ще има феноменален успех! — увери той още веднъж Джоан. — Първо, защото си рядък талант, и второ — тук белокосият не успя да прикрие тайнствената си загадъчна усмивчица, — защото притежаваш такъв настойчив мениджър!

Галеристът погали първо чернокосия Мануел и се наведе да разроши козината на Йоги.

— И така, дружино, довиждане!

После стисна ръката на Джей и се качи в самолета. След като машината се издигна във въздуха, Джей прегърна Джоан и я изгледа с нежност:

— Е, доволна ли си сега? Това ли бяха нещата, които искаше ти?

— Които исках ли? — извика възторжена Джоан. — О, Джей! Та аз не бих се осмелила даже да мечтая за този миг! Ти не си изненадан ни най-малко от този факт. А като си спомня, че не приемаше сериозно моя труд…

Джей въздъхна дълбоко:

— А може би ми е трябвало време, за да оценя големия ти талант. Разбрах постепенно, че твоят труд е нещо повече от приятно прекарване на времето.

Джоан бе готова да танцува и пее от щастие. Най-после пред нея се бе открил шанс да изложи творбите си пред очите на хората. А което бе най-важното — Джей бе проумял нейния свят!

— Не зная как ще дочакам този ден! — възторжено се провикна тя. — Трябва най-сериозно да преценя какво да покажа на изложбата…

Джей не я остави да се доизкаже:

— А не е ли по-добре, ако първо поговорим за нас самите, Джоан? Аз съм много горд с теб и с това, с което се занимаваш, но се чувствам, честно казано, малко пренебрегнат от теб! Няма ли най-после да седнем и да планираме своето бъдеще?

— Да… аз… не зная все още! — заекна Джоан. — Нещата се струпаха така неочаквано върху мен! Аз съм… направо объркана… Не зная какво да ти отговоря сега! Но си мисля, че първо трябва да уредя изложбата, а после…

Лицето на Джей бе сериозно, но от погледа му се излъчваше безкрайна нежност. И когато устните му докоснаха тези на Джоан, за първи път тя отговори на целувката му всеотдайно и страстно.

— Много скоро ще поговорим за това, Джей — прошепна тя. — Изчакай само, моля те! Нека изложбата и всичко около нея остане назад! Не бих могла да се справя с двете неща!

Той галеше нежно разкошните й коси и обсипваше с леки целувки цялото й лице.

— Разбирам те, мила! — дочуваше Джоан тихия му глас. — Аз имам сили да чакам.

 

 

Късно вечерта, вече в леглото си, Джоан размишляваше над изминалия ден и усещаше с цялото си същество, че той ще бъде първият от поредицата щастливи дни.

Мозес Мак Тавиш, прочутият галерист, бе дошъл сам при нея, предлагайки на никому неизвестната художничка да открие изложба в салоните му!

Но това бе нищо в сравнение със сигурното чувство и убеденост, че Джей я обича! Той искаше да говори с нея за съвместното им бъдеще, а това можеше да означава само едно! Джей Клифтън желаеше да я направи своя жена!

Мануел бе останал и тази нощ в нейния дом. Когато Джоан го събуди на следващата сутрин, малкият я прегърна с цялата всеотдайност на детското си сърце:

— О, колко е хубав светът и всичко наоколо, Джоан! — прошепна детето.

Джоан го притисна към себе си. Да, колко хубав е наистина светът, мислеше си тя. Цялото бъдеще сега бе в розови цветове. Очакваше я може би мечтаният успех, който щеше да я утвърди в средите на хората на изкуството, а това, което липсваше досега, за да бъде изцяло щастлива, Джоан обобщи в двете думи: Обичам те!