Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Desert Flower, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Атанас Геренски, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,4 (× 25гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Мери Портърфийлд. Цвете на пустинята
Английска. Първо издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1996
Редактор: Теодора Давидова
ISBN: 954-459-298-9
История
- —Добавяне
Единадесета глава
Вярно бе, че Мозес беше предвидил многолюдно посещение на двудневната й изложба. Но когато Джоан видя тълпите от посетители, които просто нахлуха след отварянето на вратите на залата, сърцето й направо спря да тупти.
Още през първите два часа Мануел бе раздал поне двеста каталога и се бе усмихвал на гостите — според него — с такава широка усмивка, че чак го заболяла устата.
— Ръцете също! — допълваше щастливо детето. Досега то бе позирало вече десетки пъти, изправено до своя бюст. Мануел не бе пропуснал нито една възможност да заведе посетител до „Йоги и кактусът“, въпреки че и на двете творби висяха надписите: „Не се продава“. Мозес потупа доволно момчето по рамото:
— Добра работа свърши, Мануел! Но и Йоги се представи отлично. Трябва да ти призная нещо, Джоан! Спомняш ли си за оня клас ученици, които бяха в залата? Децата не ми дадоха мира, докато не им дадох отпечатъци от лапата на котарака. Трябваше да импровизирам и използвам тампона за печати.
— Аз пък получих толкова много поръчки за „Йоги и кактусът“, че следващите месеци трябва да се занимавам само с това!
Когато затвориха вратите на залата след последния посетител, тримата направиха една обиколка из помещението. Ех, защо не беше и Джей тук! Той беше казал, че се гордее с нея. Но колко повече би я оценил, ако беше видял потока от посетители днес. Почти осемстотин човека бяха оценили нейния труд.
— Утре ще те снимат за телевизията — оповести Мозес — и да знаеш, момичето ми, тази изложба е най-големият успех досега след интереса към работите на индианците навахи… А между другото… „Йоги и кактусът“ е вече продадена.
— Но това е невъзможно, Мозес! — направо ужасена извика Джоан. — Та нали съм поставила надпис, че работата не се продава!
— Е, хайде да наречем сделката „Заемане за известно време“ срещу заплащане! — шеговито се опита да се измъкне Мозес. — Но знаеш ли, самият аз просто не мога да се отделя от скулптурата! Бих искал да я имам завинаги в галерията си. Направо съм полудял по тоя опашат разбойник ловец.
Джоан не можа да сдържи прозявката си:
— Извини ме, Мозес, но направо умирам за сън… Колкото до скулптурата — няма никакъв проблем… Можеш да я задържиш без никакво заплащане, за какъвто срок си пожелаеш. Може от време на време да си я вземам за малко, но нека остане за теб. Приеми я, да кажем, като подарък на Йоги… Котаракът така или иначе не познава цената на парите. Хайде и ние да не говорим за тях!
Ето че бяха стигнали до темата, която бе толкова неприятна за Джоан. Пак тия пари! Думите на Мануел все още бяха в съзнанието й. Парите можеха да променят света, те правеха това и с хората.
— Но да приключим за днес! Виж малкия!
Мануел се бе отпуснал до своя бюст и бе заспал.
— Аз съм капнала като него — промълви Джоан, — а утре ни предстои втори такъв ден.
— А не би ли могла да издържиш и трети, момичето ми? — колебливо започна Мозес. — Зная, че не е твърде приятно да отговаряш на ръкостискания и да правиш отпечатъци от лапи, но все пак?
— Нима искаш да удължим изложбата, Мозес?
— Точно така, Джоан! Тя е несъмнен успех, пък и аз трябва да помисля за собствения си бизнес. Така или иначе успях да направя някои разпродажби… Между тях и четири големи картини с масло… А за утре трябва да осигурим пак от домашните сладки. Твоите курабийки изчезнаха за броени часове. А сега — хайде да спим. Дано сънищата ти бъдат красиви.
— След такъв успех няма друг начин! — усмихна се уморено Джоан.
Тя вдигна Мануел на ръце и го понесе към таксито, което бе поръчал предвидливият Мозес.
— Най-хубавото е, че сънищата ми започнаха да се сбъдват наяве — промълви Джоан, поставяйки внимателно спящото дете на задната седалка. Мозес придържаше вратата.
— Има нещо вярно в това! — потвърди той. — Мечтите ти ще се осъществят, поне що се отнася до изкуството. А що се отнася до другите — да се надяваме, че и те ще станат действителност!
Джоан се усмихна отново. Бе разбрала много добре какво иска да й каже този сърдечно настроен към нея галерист.
* * *
Не си спомняше да се е чувствала друг път така изморена. Но въпреки това не легна веднага в леглото си. Зави Мануел и се сви в едно кресло пред отворения прозорец, припомняйки си последователно събитията, случили се през този невероятен за нея ден.
Единствената й грижа си оставаше Джей. Защо не бе телефонирал? Имаше още един човек, който не я бе удостоил с вниманието си: Питър Мак Брайд! Много странно, че не беше се появил! Та нали именно той бе помогнал за уреждането на изложбата й? Не беше ли някак си странно и комично поведението на Мозес, когато станеше дума за този великан? Очевидно двамата не се обичаха много.
По-важното бе, че слухът за изложбата й се бе разпространил невероятно бързо. На втория ден посетителите бяха като че ли двойно повече. На Джоан й се замая главата от безбройните разяснения, които трябваше да дава, от признанията и възхищенията, които трябваше да изслушва. Радостта й се помрачаваше от факта, че Джей продължава да мълчи. Болезненото й чувство се засили, когато в галерията се появи Бебси заедно с Мими Уест… И като че ли за капак на всичко — отнякъде се пръкна и Джим Боб с двама свои приятели. Той също бе любопитен да види какво ли е направила тази „незначителна художничка“. Но Джоан бе удовлетворена, че работите й се харесаха на приятелите на Боб. Те даже й възложиха поръчки. Но дори и доброжелателно настроени към нея, тези хора й бяха отблъскващо чужди. С арогантни изражения на лицата те обикаляха из залата, демонстрирайки превъзходството си над останалите. Джоан си зададе за сетен път въпроса как ли ще свикне в тяхната среда.
Следобед се появи и телевизионният екип. Джоан даде първото интервю в своя живот. Хората от телевизията още не бяха се сбогували с нея, когато в залата нахлу Питър Мак Брайд.
— Я дай да те прегърна! — извика с боботещ глас той и завъртя момичето около себе си. — И това ако не е успех, здраве му кажи!
Когато пусна Джоан отново на земята, тя си пое дъх с широко отворена уста.
— И за всичко това трябва да благодаря първо на теб!
— На мен ли? — Питър изглеждаше искрено учуден. — Бих казал, че по-скоро трябва да благодариш за всичко на таланта си… А сега ми покажи това-онова!
Джоан бе направо изненадана от реакцията на приятеля си. Той не бе от особено скромните, от ония, които няма да изтъкнат веднага заслугите си. И все пак, помисли си момичето, може и да греша! Хората се променят понякога.
Колкото и да се опитваше обаче да му изрази благодарността си, Питър като че ли изобщо не проумяваше за какво става дума. Интересуваше се живо от подробности, възхищаваше се и коментираше работите й. По едно време той се отдели в съседното помещение, за да изпие чаша чай. Джоан тъкмо се разделяше с двама от посетителите, когато погледът й попадна случайно на часовника. Бе точно пет. И Джей не се бе появил до този момент! А изложбата се затваряше в шест. Наистина Мозес бе удължил срока й с един ден, но Джей не знаеше за това!
А посетителите продължаваха да пристигат с поръчки. Джоан бе записала вече адресите на толкова много бъдещи клиенти, че за да изпълни молбите им, щеше да й трябва поне една година напрегнат труд. Тя продължаваше да записва, а погледът й бягаше все по-често към входа на галерията. Предчувствието й не я оставяше на мира. И ето че усети познатите тръпки. Имаше чувството, че след малко ще започне да плува в някакъв розов облак. Дори през двете помещения сред множеството от хора тя бе открила със сърцето и очите си Джей.
Бе готова да захвърли веднага всичко и да затича нататък, да полети към ръцете му, да го целуне щастливо, когато забеляза изражението по лицето на Мануел. Момчето гледаше с мрачна физиономия към мястото, където се бе появил Джей. Много бързо Джоан разбра причината за това.
До Джей стоеше жена и ръката на нейния любим бе обгърнала раменете й с интимен и собственически жест.
Джоан се вкамени на мястото си, отпуснала безсилно ръце. Изведнъж бе престанала да чува радостните и смеещи се гласове наоколо. Чуваше само едно: бумтенето на собственото си сърце!
Жената до Джей бе необикновено красива. Косата й блестеше като полирана с черен лак, а очите й излъчваха синьото сияние на сапфири. Роклята й като че ли бе снета от първата страница на най-луксозното модно списание. Най-ужасното бе, че тази жена просто не снемаше поглед от Джей. Джоан имаше чувството, че започва да потъва в пода. Не можеше да има по-голямо унижение от това! Как можеше Джей, без капчица срам при това, да се появи с друга жена на нейната първа изложба? Джоан искаше да се скрие някъде, когато Джей я откри. Той се понадигна и махна с ръка. Усмивката му бе лъчезарна и щастлива, но ръката му продължаваше да лежи върху раменете на чуждата жена!
— Ето те къде си била, Джоан! — извика той над главите на останалите. — Изчакай ме малко! Идвам при теб! Искам да ти представя един човек.
Това вече не можеше да се понесе! Той имаше нахалството да иска да й представи онази жена, която го гледаше като божество! На какво ли се надяваше този тип!
Че тя ще го посрещне като герой, ще прави мили очи, безкрайно зарадвана от възможността да се запознае с една от приятелките му?
Джоан гледаше как двамата си проправят път сред посетителите. Как да реагира сега? Според очакванията му ли?… Не, хиляди пъти не! Всичките й мечти бяха като погазени за миг, всичките й надежди! Лумна пламъкът и сега имаше само пепел. Джей Клифтън не се различаваше изобщо от своите приятели.
Тя се обърна рязко и изчезна светкавично в едно от малките складови помещения. В този вид изобщо не искаше да застава очи в очи с Джей. Но самата тя не можеше да напусне тази зала, без да срещне и двамата! О, господи! Какво да предприеме сега?
— Джоан!
Момичето трепна като ужилено. До нея стоеше Мануел и я гледаше с тъжни очи.
— О, милото ми момче! — прошепна тя и го прегърна поривисто. — Какво да правя, кажи ми? Аз просто не мога да го гледам.
Мануел поразмисли малко.
— Сеньор Питър може да те закара до хотела. Така или иначе след малко ще затваряме. Така че няма нищо лошо да си тръгнеш малко по-рано.
„Да — помисли си тя, — това наистина е разрешение.“ Ако напусне галерията заедно с Питър, може да избегне срещата с Джей.
— Така ще е най-добре — произнесе Джоан. — Ще се върна малко по-късно, за да се погрижа за Йоги и теб!
Питър се ужаси, като видя лицето й:
— Но какво става с теб? Твоят приятел Клифтън е тук. Видя ли го вече?
— Да — отговори Джоан, — но не искам изобщо да говоря с него. Моля те да ми помогнеш да се измъкна оттук! Колкото се може по-бързо!
Но нито бързината, нито намръщеното лице на Питър попречиха на Джей да препречи пътя им, когато се опитваха да излязат навън. Ослепителната усмивка не слизаше от лицето на Клифтън. Но тя отстъпи място на безгранично смайване, когато Питър просто го отмести безцеремонно настрани:
— Извинете, господине, но Джоан се нуждае спешно от чист въздух! Хайде, мила, ще те изведа навън!
Ако гледаше всичко това на филм, Джоан би се разсмяла с пълно гърло. Само че в това действие тя бе едно от главните лица.
Джей остана с отворена уста, докато Питър, прегърнал я и изправен до нея като защитна стена, я изведе от залата.
— Ето че свършихме първата част — изръмжа великанът, когато бяха вече навън, — а сега следва втори акт: да ти намеря такси, след което ще се върна обратно. Ще помогна на Мозес да затвори вратите!
Питър се наведе и целуна леко Джоан.
— Тази вечер ще пътувам за Остин. Приключа ли работата си там, ще ти дойда на гости. Надявам се, че ще успееш да се освободиш от този воденичен камък на шията си! Не те ли предупредих, че за Клифтън и себеподобните му важат други правила на игра? Но дори и за гадната му среда намирам под достойнството на един мъж да се появи с друга жена на твоята първа изложба.
Малко след шест часа Мозес телефонира в хотела, а четвърт час след това се появи с Мануел и Йоги. Галеристът ги отведе в ресторант с градина, където можеха да вземат със себе си и котарака.
Джоан чувстваше сърцето си като камък в гърдите. Не можеше да преодолее чувството, че й се гади непрекъснато. Посещението в ресторанта бе за нея повече от товар, но не можеше да си позволи да разочарова приятелите си.
Мозес я наблюдаваше загрижено. По едно време я хвана за ръката и притисна леко пръстите й:
— Да знаеш колко съжалявам, че Джей… Но я по-добре да оставим неприятностите настрана и да говорим за приятни неща! Например за поръчките ти! Знаеш ли, че ти са нужни поне две години, за да изпълниш всички заявки?
Джоан кимна, но без всякакво въодушевление. Мислите й бяха някъде другаде.
— Джоан, не се ли радваш поне малко за това? — попита я Мануел с такава горест в гласа, че тя потръпна от вълнение. — Кажи ми, не е ли хубаво, че толкова хора искат да купят нещата ти?
„Хубаво е — мислеше си Джоан, — но това означава непосилен труд.“ Щеше да се впрегне в работа, докато пръстите й прокървят, и щеше да забрави в непосилния труд горчивите си разочарования. Джей направо я беше убил. А какъв щастлив живот си бе представяла именно с него! Самата мисъл, че изложбата ще продължи още един ден, бе непоносима за Джоан. Питаше се дали изобщо ще може да издържи. Ами ако Джей се появеше отново в галерията? Как трябваше да го посрещне? Да се държи така, като че ли той изобщо не съществува? Трябваше да събере всичките си сили, а после, когато се прибереше обратно вкъщи, щеше да си наложи да забрави този човек.
Вечерта не бе никак радостна, а за обща досада завърши и с лек скандал. И точно с Мануел, който правеше всичко възможно, за да ободри Джоан.
Мозес бе отпътувал към дома си, тъй като очакваше съпругата си от някакво пътуване. Джоан и Мануел се връщаха пеш към хотела, когато момчето спря пред една малка градинка до пътя и хвана приятелката си за ръка:
— А може би ти все пак ще трябва да поговориш със сеньор Джей — изрече той. — Мисля, че не е най-хубавото просто да се криеш от него.
Джоан издърпа ръката си:
— Не ги разбираш тия неща, Мануел! А освен това не знаеш какво искаш. Вчера ме предупреждаваше да се пазя от него, а днес заставаш в позата на защитник.
Още щом произнесе тези думи, разбра абсурда им. Та Мануел искаше просто да й помогне! Опита се да прегърне момчето.
— Моля те да ми простиш! Аз… го обичам толкова много, а той ми причини такава мъка. Просто не мога да говоря с него, момчето ми! Той… няма… нужда от мен!
Знаеше, че е достигнала критичната точка на чувствата си. Колкото и да се опитваха Йоги и Мануел да я утешат — у нея всичко бе като мъртво. Въздъхна облекчено, когато детето и котаракът отидоха да спят и най-после можеше да остане сама с мислите си.
Малко след единадесет часа иззвъня телефонът. Не вдигна слушалката, понеже се опасяваше, че е Джей. Но Мануел започна да се обръща неспокойно в съня си и Джоан все пак реши да се обади.
— Хм! — изръмжа отсреща Питър Мак Брайд. Бе схванал веднага състоянието на момичето. — Абе какво става там? Да не е настъпил нов ледников период? — забоботи гласът му. — Разбирам всичко добре!… Трябва ти само малко повече време… Слушай, красавице! А какво ще кажеш за една изложба следващия месец в Далас? Току-що се връщам от вечеря с Мел Дъринджър. Твоят успех е стигнал вече и до неговите уши. И така, от теб се иска да кажеш само „Да!“… Между другото галерията на Дъринджър се счита за най-реномираната в Далас!
Джоан трябваше да се пребори със сълзите си. Щастието й се бе пръснало като кристално огледало, но ето че й оставаха добрите приятели. Питър Мак Брайд бе несъмнено един от тях.
— Колко съм радостна, че имам приятел като теб — хълцайки, произнесе тя. — Ти направи толкова много за мен, а сега и това! Аз все още не съм ти благодарила, както трябва, че успя да уредиш всичко с Мозес!
— А сега ме чуй добре, Джоан! Наистина направих опит да ангажирам в галерията „Биг Епъл“ зала за твоята изложба, но единственото, което успях да постигна, си бе едно голо обещание. За изложба, но чак около коледните празници. След успеха ти в Сан Антонио аз съм повече от сигурен, че ще пробиеш и в Ню Йорк, но искам да си наясно с едно: аз нямам никакъв принос за изложбата ти с Мозес.
— Наистина ли?
— Че защо да те лъжа? Кълна ти се, напълно невинен съм за цялата тази история в Сан Антонио!
— Но… Мозес ми каза изрично, че някой от неговите приятели му е предоставил фотосите с моите работи!
— Някой друг, не аз! Хайде да поразмишляваме гласно. Кой друг, освен мен имаше снимки от нещата ти?
Беше твърде късно, за да звъни на Мозес. На сутринта Джоан поръча закуска за Мануел и котарака в хотелската стая, а тя извика такси. Беше почти осем часът и Мозес сигурно се намираше вече в галерията. Но залата бе заключена и Джоан трябваше да почука доста силно на стъклото, докато галеристът най-после й отвори. Той почистваше с прахосмукачка.
— Чудя се как никой досега не е създал уред, който да не шуми толкова — извини се Мозес със смях. — А сега да чуя повода за ранното ти посещение. Кой знае защо, бях си внушил, че днес ще поспиш до по-късничко.
— Искам да говоря с теб!
— Настани се удобно. Ей сега ще донеса чай… Няма нужда да правиш нищо! Чаят е вече готов. И така? — Джоан се бе настанила на едно кресло, а Мозес се отпусна направо на килима до нея с чашата си в ръка. — Не се учудвам ни най-малко, че изпитваш потребност да разговаряш с някого. Подобен успех ще замае главата на всекиго.
— Никак не ми е до шеги! Моля те, Мозес, да не изместваме темата. Кажи ми само едно! Кой ти показа снимките с моите работи?
— Джей Клифтън! — светкавично отвърна галеристът. След което продължи: — Аз не омаловажавам изобщо заслугите на Питър. И той е превъзходен художник. Вярно е, че му обещах съдействие за съвместна изложба с него, но Джей бе първият застъпник за теб.
— Защо не ми каза по-рано това?
Мозес вдигна рамене:
— Джей не искаше. Но ако размислиш малко, ще установиш, че отговорите ми по този въпрос са били винаги уклончиви. Нима съм потвърдил някога, че Питър има пръст в организирането на изложбата ти? Мислех си, че рано или късно сама ще установиш истината. Всъщност това нямаше никакво значение за мен. Важното бе, че се срещнахме и ти постигна успех. Другото няма значение. Страхувам се обаче, че може и да съм се заблудил! Доколкото усещам, ситуацията, в която се намираш, не е от розовите, нали така?
— Да! Много съм потисната — призна Джоан. — За мен вчера се срути цял един свят.
— А не мислиш ли, че нещо подобно може да е изживял и Джей? — забеляза Мозес, наливайки й още чай. — Забелязах колко умърлушен бе той, след като Питър те изведе навън.
Вярно бе, че присъствието на Питър би могло да се изтълкува двояко. Но нима това можеше да играе някаква роля сега? Джей можеше да си мисли спокойно всичко, което си пожелае! Дори това, че тя е причина за разрива между тях. Така или иначе неговият свят си оставаше чужд. Тя бе и щеше да запази своята същност на момиче, което е в състояние да се възхити при появата на степна лисица, да се радва, дочула пронизителния крясък на кълвача. Не беше от ония разглезени, накичени с диаманти красавици — дамите от неговата среда. Тя нямаше да бъде никога една от тях, никога до края на живота си!
— Съжалявам наистина за него — отрони тихо Джоан, — защото той… означаваше толкова много за мен! Мисля, че се досещаш за това, Мозес. Аз не бих искала никога да го нараня.
— Той ще трябва да се справи с това — забеляза галеристът, — както и с останалите си проблеми. — Мозес не уточни какво има предвид. — Но бих ли могъл да ти дам един бащински съвет? Каквото и да изпитваш в момента — а мога да си представя какво става в душата ти, — направи ми тая услуга и намери начин да му благодариш. Ние двамата се срещнахме благодарение на неговото посредничество. Все едно как ще се развият нещата нататък! Твоят успех като художник е сигурен! И аз съм много горд, че именно моята галерия те откри!
Джоан скочи така, че разсипа чая си.
— О, Мозес! — извика тя и прегърна белокосия мъж. — Кажи на твоята жена, че страшно те ревнувам от нея! Ти си толкова мил! Напомни ми за сетен път нещо изключително важно. Че дори да не успях с Джей, аз имам трима приятели, при това най-добрите, които би могъл да си пожелае човек. Четирима, прости ми, защото трябва да сложа и татко към тях!
— Да ги закръглим на пет — коригира я Мозес, — защото забрави хубавеца, който има шест пръста на предната си лапичка.
Джоан не можа да удържи сълзите си и Мозес я прегърна, утешавайки я, все едно че беше малко дете:
— На моето рамо са плакали вече толкова хора, че почвам да си въобразявам какво ли не. Например, че рамото ми има чудното свойство да помага в беди. А сега не е ли време да изпратим такси и да посрещнем двете ти приятелчета при нас? Първо, че ще пооправим с тяхна помощ много по-бързо, и второ, че когато сме повече, може да ни споходят съвсем различни мисли от сега!
Джоан пое прахосмукачката в ръце и се опита да се пошегува:
— Йоги няма да ни е кой знае колко от полза!
— Я да не чувам такива неща! Нали е приятел? Стига само да ни мърка наоколо. Малка помощ ли е това?
С помощта на Мозес, Мануел и Йоги денят премина някак си. Малко след шест часа и последният посетител напусна залата. До осем бяха опаковали всички неща и ги бяха приготвили за транспорт.
Някъде около полунощ Мозес приземи самолета си близо до къщата на Джоан. Той управляваше внимателно и промъквайки се между кактусите и дръвчетата, спря почти до външната врата. Трябваше им още около половин час, докато пренесат всичко вътре. Галеристът искаше да отлети веднага, но Джоан го помоли да изпият заедно по чаша чай. Той се погрижи да постави в леглото Мануел и Йоги, след което зае място в кухнята до Джоан.
— Предполагам какво е в душата ти, моето момиче, но те моля само за едно: не бързай с окончателната си присъда над Джей!
Джоан се опита да реагира, но белокосият мъж не я остави да вземе думата:
— И още нещо! На света има толкова по-важни неща за теб! И не на последно място, запомни — твоето неродено все още изкуство!
Джоан бе втренчила поглед в ръцете си и не продума.
— Ти притежаваш голям талант, Джоан! — продължи галеристът. — И успехът ти потвърди това. Сега трябва да се стремиш да станеш още по-добра. Опитвай нови техники, потърси нови теми. Но най-важното: не занемарявай скулптирането. Тук е най-голямата ти сила! Ти просто имаш дарба да вдъхваш живот. Продължавай да търсиш моделите си сред живата природа.
Мозес погледна часовника си и скочи ужасен на крака:
— Жена ми ще се притесни до смърт. Не забелязах, че е станало толкова късно!
Джоан го съпроводи до самолета.
— Горе главата, детето ми! — каза галеристът, преди да се качи в самолета си. — И не забравяй, че имаш приятели, готови винаги да те подкрепят! Повтарям ти за последен път: не бъди толкова строга с Джей! Защото от него чух най-хубавите неща за теб.
Самолетът изчезна като видение в нощта, а Джоан се чувстваше, като че ли е на смъртно легло. Сега, когато бе вече сама, горчивата истина отново я притисна с цялата си огромна тежест. Джей бе предал любовта им! Какво представляваше успехът, признанието й като човек на изкуството пред тази смазваща присъда?
Тъжна усмивка премина като сянка по устните на момичето. Мозес бил чул от Джей най-хубавите неща за нея! Нима подхождаше на такъв човек да говори добро за другите? Можеше ли да се свърже подобно нещо с цялостното му поведение? Щеше ли да си позволи един благороден човек това, което бе направил Джей — да се появи с друга жена на изложбата й? Поне да й беше спестил това унижение!
Джоан се обърна и направи няколко крачки напред, когато замря на мястото си. Само на метри пред нея, осветена от луната, стоеше пустинна лисица. Жълтеникавата й гъста козина сияеше, тъмните й очи бяха като живи въгленчета и гледаха момичето без всякакъв страх. А после острите ушички дочуха нещо, раздвижиха се като отворени ножички настрани и лисичката изчезна с няколко ситни стъпчици в храсталака.
Джоан остана неподвижно на мястото си и забеляза, дълго след като лисицата се бе стопила в мрака, че по бузите й се търкалят сълзи. Остави ги да се стичат надолу. Сърцето й бе в този момент като рана, но тя знаеше, че ще намери животворен балсам. Бе усетила това още в момента, когато пред нея се бе появила лисичката. Тогава в съзнанието й бе заговорил веднага човекът на изкуството. Джоан бе видяла ясно как ръцете й увековечават в скулптура неповторимите движения на онези остри ушички. Тя щеше да работи. Да работи дотогава, докато жаравата на разочарованието й се покрие с пепел. И все някога въгленчетата щяха да угаснат. Щеше да дойде момент, когато щеше да се пита съществувал ли е въобще в живота й някакъв Клифтън!