Мери Портърфийлд
Цвете на пустинята (10)

Десета глава

Художник, който подготвя първата си изложба, няма излишно време да строи въздушни замъци и да мисли за любов. Джоан много скоро откри това, когато си записваше на лист какво й предстои да направи. Първо, трябваше да подготви поканата, която Мозес имаше грижата да отпечата и изпрати до различни лица. Сред тях бяха най-вече неговите познати и близките на Джоан. Тя отхвърли няколко проекта, докато най-накрая се спряха с Мануел на рисунка, изобразяваща пустинна лисичка. Тя щеше да украсява предната част на прегънатата на две покана. После предстоеше да се намерят адресите на всички приятели, да се изготви списък с имената им. Джоан отвори бележника си с адресите и написа на листа пред себе си първо името на Питър Мак Брайд. Подчерта го дебело, да не би Мозес да го изпусне сред другите.

На следващия ден пликът с проекта за поканата и листът с адресите на приятелите й бе пуснат по куриер до Мозес.

А следващите дни Джоан посвети на акварели и рисунки, защото й се струваше, че готовите са твърде малко за подобна изложба. Мануел й помагаше отново да избере най-сполучливите от тях. Направиха и табелчици, върху които поставиха наименования и номера. Описаха всичко върху един лист, след което опаковаха творенията й, подготвяйки ги за транспортиране.

Момчето най-много се притесняваше за скулптурата на Йоги и кактуса.

— Трябва да опаковаме Йоги особено внимателно — тревожеше се то, — защото ще бъде ужасно, ако пристигне там само с едно ухо!

Телефонът иззвъня, но Джоан бе толкова унесена в грижите си, че изобщо не го чу. Мануел отиде и вдигна слушалката.

— Беше твоят novio — обясни той, когато се върна обратно при Джоан, — но аз му казах колко си заета и той ми отговори, че не иска да ти пречи. Помоли да ти предам сърдечни поздрави.

— О, бедният Джей! — възкликна Джоан. — Тази изложба ми създаде наистина толкова много грижи, че се налага да те пренебрегна, любими!

Тайно съмнение обаче се промъкна пак в душата на момичето, след като Джей не се появи повече от седмица при нея. Той знае, че трябва да съм концентрирана и затова не иска да ме безпокои, утешаваше се Джоан.

А само няколко дни преди откриването на изложбата Джей изникна неочаквано и обясни мимоходом, че миналата седмица изобщо не е бил в Редфорд. Изглеждаше преуморен, напрегнат и в лошо настроение.

— Няма ли да ми кажеш какво става с теб, Джей? — попита Джоан, подавайки му чаша кафе. — Зная, че в момента няма да съм от най-търпеливите слушатели, но ще се постарая да те изслушам.

— Няма за какво, Джоан — отвърна й уклончиво той. — Пак стари истории. Ядовете във фирмата продължават и това разсипва нервите ми. Но да ти кажа за какво съм дошъл. Трябва да ти призная нещо… Няма да имам време да те съпроводя в Сан Антонио.

Джоан трябваше да положи усилие, за да скрие разочарованието си.

— Но защо не, Джей?

— Утре вечерта трябва да бъда в Ню Йорк. Ще се наложи да остана там няколко дни.

Разочарование бе изписано по лицето на Мануел.

— Ама вие изобщо ли няма да дойдете на изложбата, господин Джей? Без вас няма да е и наполовина толкова хубаво…

Джоан си бе внушила, че сериозни грижи тегнат като вериги над Джей. Тя бе повече от сигурна, че той има да предприема решителни и неприятни стъпки, свързани с неговия бизнес и фирмата. И не можеше да не се радва, когато видя как Джей се отпуска в дома й, как лицето му възвръща спокойния си израз. Но когато се сбогуваха, момичето забеляза някакво дълбоко напрежение в него. И целувката му не бе като предишните — в нея нямаше нежност, а някаква брутална продължителност. Джоан се освободи внимателно от ръцете му и го погледна загрижено:

— Нещо с теб не е наред, Джей!

Той се помъчи да изобрази усмивка:

— Не си внушавай подобни истории! Само ми е кисело, че няма да мога да присъствам на откриването на изложбата ти! — И той я целуна втори път, много по-нежно от преди. — Но ще дойда, обещавам ти… и щом отмине всичко, ще си поговорим за нас.

 

 

Джоан живееше като трескава тези дни. От една страна, натъжена, че Джей няма да бъде на откриването, а, от друга — с тревожната утеха, че наближава денят, за който бе копняла толкова много — денят, когато Джей ще й каже открито: Обичам те!

Два дни преди изложбата отново пристигна Мозес. Заедно с него и Мануел натовариха опакованите творби в самолета, а момчето занесе собственоръчно пакетите, в които бяха сладкишите на майка му и курабийките, изпечени от Джоан.

— И така, чакам ви утре, приятели мои — сбогува се Мозес. — Не мога да си спомня да съм се радвал за друга изложба така, както за твоята, скъпа Джоан!

— А пратихте ли покана на Питър Мак Брайд? — осведоми се момичето. — Не бих искала да го пропуснем сред гостите!

Мозес кимна утвърдително.

— Че забравя ли се такъв човек? Неговата величествена и царствена фигура! И убедителното му красноречие…

— О, знаех си! — извика Джоан щастливо. — Питър е настоявал и не е отстъпил до момента, докато не сте се съгласили да организирате изложба за мен!

— О, не чак дотам, детето ми! Нямаше нужда от подобни неща! С което естествено не искам да отрека факта, че той притежава убедителна сила…

Остатъкът от деня премина като един миг. Джоан и Мануел смениха с много усилия двете гуми на джипа. Възнамеряваха да стигнат с него до града, а оттам да пътуват с автобус до Сан Антонио. Когато приключиха с гумите, потеглиха към селцето на Мануел. Майката на мексиканчето й бе ушила чудесна мексиканска пола и подходяща копринена блузка, а за Мануел — черно кадифено костюмче. С него момчето изглеждаше елегантно и като че ли малко по-възрастно.

— Колко жалко, че и за теб няма нещо! — промълви Мануел, галейки Йоги по козината. — Ще трябва да се примириш с ежедневния си тоалет!

Бащата на Мануел обаче изчезна в съседната стая и се появи с красива верижка, инкрустирана със сребърни нишки и малки тюркоази.

— Ето че имаме нещо и за котарака! — обяви усмихнат той и постави верижката на врата на Йоги. Котаракът, изглежда, осъзнаваше своята красота и се изпъчи така, че предизвика дружен смях.

Това обаче, което не му се понрави изобщо, бе кошницата, в която трябваше да бъде поставен по време на цялото пътуване. Джоан и Мануел се опитаха да го убедят да влезе вътре, но Йоги се съпротивляваше с жалостив глас, все едно че отиваше на заколение, Джоан си помисли с ужас какво мъчение й предстои, ако трябва да пътува така с автобуса. Изпита огромно облекчение, когато по-късно една секретарка от офиса на Джей й позвъни, съобщавайки й, че на следващия ден в десет часа самолетът на фирмата ще дойде за тях и ще ги отведе в Сан Антонио.

Джоан нагласи будилника, но не стана нужда да използва услугата му. Мануел ранобудникът я събуди още в зори.

— Хайде ставай! — възбудено подвикваше той. — Май си забравила, че ще пътуваме днес за Сан Антонио!

Точно в десет часа самолетът на фирмата се приземи. Мануел не можеше да си намери място. Обикновено бос, днес той бе с „неделните“ си обувки и тичаше с тях като невестулка към самолета. В ръката му се мяташе пътна чанта, която му бе подарила Джоан. Вътре бяха нещата му за спане. Под другата мишница на мексиканчето се тресеше Йоги, притиснат като вързоп пране. Котаракът мяукаше възмутено, но Мануел не чуваше нищичко. Джоан въздъхна с облекчение, когато заеха местата си и машината се издигна в небето. Това бе първият полет в живота на мексиканчето и то не преставаше да се чуди и коментира, докато внезапно нещо го накара да се замисли дълбоко.

— Щом твоят novio има собствен самолет, значи е много богат — установи с дълбока въздишка момчето, — а богатите хора невинаги са от симпатичните.

— Много голям мъдрец си станал днес! — усмихна се Джоан.

— Просто си мисля на глас — продължи момчето. — Богатите мъже предпочитат богати жени. Аз искам твоят novio да е винаги добър към теб, да те обича непрекъснато, само теб и единствено теб!

Джоан прегърна раменете на приятеля си.

— Я не напрягай толкова мозъчето си за мен и Джей! — утеши го тя. — Мисля, че той ме обича истински.

— Толкова много ли, че да забрави колко е богат?

Мануел бе докоснал една тема, за която Джоан не би искала да си спомня изобщо, особено днес. И като притисна силно момчето до себе си, реши да замълчи. Та нима пътуването не беше приятно? Дори Йоги си бе намерил занимание. Седеше в скута на Мануел и очите му следяха непрекъснато какво ново се появява през прозорчето навън. От време на време се чуваше доволното му мъркане.

Мозес ги очакваше вече на летището.

— Не зная дали ще повярвате, но на изложбата ще дойдат поне двеста-триста души! — възторжено ги посрещна той. — Естествено сред тях ще има и такива, които ще дойдат само от любопитство. Убеден съм обаче, че повечето ще си купят по нещо.

Мозес заведе тримата до своята кола.

— Първо, ще отидем да похапнем нещо хубаво, че после ни чака работа!

Минаха и оставиха Йоги в галерията. Сътрудниците на Мозес обещаха да внимават за него и котаракът получи веднага купичка с подготвена специално за него храна.

Прекараха целия следобед в подреждане и аранжиране на нейните творби. След последната си обиколка Мозес потри доволно ръце:

— Сега вече можем да спрем! Предлагам да посетим първо някой ресторант, а после да легнем малко по-раничко и да си отелим. Че утре ни чака напрегнат ден! Имате ли нещо против да ви заведа в мексикански ресторант?

Като чу това, Мануел изглеждаше повече от разочарован. „Пак ли мексиканско ядене!“ — говореше недвусмислено изражението му. Джоан го боцна с пръст по нослето.

— Ей сега ще разчета мислите ти! — започна шеговито тя. — Мислиш си… мислиш си!… Ами да! За хотдогчета и хамбургери с пържени картофки, нали? С един голям сладолед до тях!

Мануел започна да се изчервява.

— Но това не е никакъв проблем за нас! — възторжено подвикна Мозес. — Зная един ресторант, където има за всекиго по нещичко.

* * *

Късно вечерта, когато Джоан пожелаваше лека нощ на момчето, то стисна ръката й, шепнейки:

— Знаеш ли, Джоан! В твоите очи като че ли блещукаха днес хиляди звездички! Не бих искал пак нещо да те натъжи.

Джоан се вгледа и забеляза, че Мануел е насълзен.

— Моля те, момченцето ми! Не се тревожи за мен! Няма нужда от това!

— Но аз не знаех досега, че сеньор Джей е толкова богат! — почти отчаяно възкликна Мануел. — Не съм сигурен хубаво ли е това, че твоят novio е милионер…

Думите на детето просто заседнаха в съзнанието на Джоан. Интуитивно или по някакъв неведом път мексиканчето бе стигнало до ония мисли, които толкова бяха измъчвали Джоан. Парите влияеха по необикновен начин върху хората. Нима цял живот между нея и Джей щяха да се изправят те? Не бяха ли пак те основната причина Джей да не й се обажда от няколко дни? Той знаеше много добре в кой хотел ги е настанил Мозес, знаеше също, че целия следобед са били в галерията, но не намери време да позвъни. Джоан тръсна глава, решила да не допуска неспокойните мисли да я завладеят отново. Той щеше да дойде в края на краищата!… Веднага щом се освободи от неприятните си проблеми.